Бягащият човек

…междинно отчитане — минус 067…

Ричърдс стоеше в началото на стълбата, смаян от светлината. Шум от улично движение не се чуваше, това добре, но светлината… Беше изненадан, защото му се струваше, че е вървял в каналите в продължение на часове. В мрака, където не проникваше никаква светлина и никакъв звук освен клокоченето на водата, тихото пляскане на някой плъх и странното трополене в други тръби («Какво ли ще стане, ако някой пусне водата в кенефа си точно над главата ми?»), ориентацията му във времето беше напълно разстроена.

Сега, когато погледна към капака на шахтата, видя, че дневната светлина още не е изчезнала. В металната плоча имаше няколко кръгли отвора и проникващите през тях, подобни на ярки моливи, слънчеви лъчи рисуваха малки светли кръгчета по гърдите и раменете му. Откакто бе застанал тук, над капака не бе преминала нито една кола на въздушна възглавница — само два тежки колесни автомобила и няколко мотоциклета, вероятно хонди. Това го караше да мисли, че е успял да стигне до старите централни квартали на града, до своите хора. Успял благодарение на късмета си, разбира се, или по закона на вероятностите, а не заради вътрешното си чувство за посока. Но въпреки всичко не смееше да излезе преди падането на мрака.

За да убие времето, той извади камерата, сложи касета и насочи обектива към гърдите си. Знаеше, че лентите са високочувствителни и записват при минимална светлина, а не искаше да се вижда много от това, което се намираше около него. Този път не проговори и не се опита да остроумничи. Беше прекалено уморен.

Когато лентата свърши, той я прибра при другата записана касета. Искаше му се да се отърве от мъчителното подозрение, почти увереност, че касетите издават местоположението му. Трябваше да ги надхитри. Трябваше да има начин за това. Ричърдс седна неудобно на третото стъпало и зачака тъмнината. От началото на бягството му бяха изминали близо тридесет часа.

…междинно отчитане — минус 066…

Момчето — седемгодишно, чернокожо, запалило цигара — се приближи до изхода на алеята и се вгледа втренчено в улицата. Беше забелязало внезапно и тихо движение там, където преди малко не бе имало никой. Сенки шаваха, замираха, отново се раздвижваха. Капакът на шахтата се повдигна. Спря и нещо под него — очи? — проблясна. Капакът рязко се отмести и издрънча на паважа. Някой («Или нещо?» — помисли си със страх момчето) излизаше оттам. Помисли си: «Може би дяволът излиза от ада, за да прибере Каси. Мама все разправя, че Каси ще отиде в рая, за да бъде с Дики и другите ангели.» Детето знаеше, че това са глупости. Всички отиват в ада, когато умрат, а дяволът ги ръчка с вилица в задниците. Беше виждал картина на дявола в една от книгите, които Брейдли бе откраднал от Бостънската библиотека. Раят беше за наркоманите. Сатаната чакаше другите.

«Сигурно е дяволът — помисли си момчето, когато Ричърдс изведнъж измъкна тялото си и се отпусна за момент върху грапавия напукан бетон, за да си поеме дъх. — Няма рога и опашка, не е червен като в онази книга, но изглежда достатъчно гаден и подъл. Сега бута обратно капака, а сега… Господи, сега бяга към алеята!»

Момчето изсумтя, затича се, но се препъна и падна. Опита се да се изправи, като драпаше с ръце и крака и ръсеше всичко от джобовете си, но дяволът изведнъж го сграбчи.

— Не ме ръгай! — изкрещя детето със свито от ужас гърло. — Не ме ръгай с вилицата, копеле такова…

— Ш-ш-т! Тихо! Тихо! — дяволът го разтърси така, че зъбите му затракаха като стъклени топчета в главата му и то млъкна. Дяволът се оглеждаше наоколо, сам примрял от страх. Ужасът придаваше на лицето му почти комично изражение. Момчето се сети за ония смешни хора в състезанието «Плувай с крокодилите». Никога обаче не се смееше, когато го гледаше, защото сам биваше твърде изплашен.

— Ти не си дяволът — каза момчето.

— Точно такъв ще стана, ако писнеш.

— Няма — хлапакът се поокопити. — К’во си мислиш, че искам да ми откъснеш топките? Божичко, че аз още не съм чукал, малък съм.

— Знаеш ли някое спокойно място, където да идем?

— Не ме убивай. Нищо нямам — очите му, бели в тъмнината, се вдигнаха към Ричърдс.

— Няма да те убия.

Момчето го хвана за ръката и го поведе по извитата мръсна алея. После завиха по друга. Накрая, точно преди алеята да свърши във вентилационната шахта между два блока, го вкара в някаква барака, направена от вероятно крадени дъски и тухли. Беше строена за нисък човек и на влизане Ричърдс си удари главата. Момчето спусна едно голямо мръсно парче черен плат върху входа и почна да върти нещо в ръцете си. Малко по-късно бледа светлина освети лицата им. Малкият беше включил електрическа крушка към един стар очукан автомобилен акумулатор.

— Сам си го направих. Брейдли ми показа как. Той има книги… Имам и цяла торба с петцентови монети. Ще ти ги дам, ако не ме убиеш. По-добре недей. Брейдли познава ония Стабърс. Ако ме убиеш, ще те накара да се изтропаш в обувката си и да си го изядеш.

— Никого няма да убивам — Ричърдс ставаше нетърпелив. — Поне не малки деца.

— Не съм дете! Тая шибана лампа аз съм си я правил.

Обиденият му вид накара Ричърдс да се засмее.

— Добре. Как се казваш, малкият?

— Не съм малък! — После отговори навъсено — Стейси.

— Добре, Стейси. Добре. Преследват ме. Вярваш ли ми?

— Да, преследват те. Сигурно не си се измъкнал от канализацията, за да си купиш пощенски картички. — Погледна изучаващо Ричърдс. — Май не си негър. Бая трудно е да се разбере с цялата тая мръсотия по тебе.

— Стейси, аз… — той се спря и прокара ръка през косата си. Когато отново проговори, изглеждаше, че приказва на себе си. — Трябва да се доверя на някого и попадам на дете. Дете! Господи, ти още нямаш шест години.

— През март ставам на осем! — каза ядосано момчето. — Сестра ми Каси е болна от рак — добави то — и много вика. Затова ми харесва тук. Сам си направих проклетата лампа. Ще запалиш ли цигара, мистър? Марихуана е.

— Не. Ти също не пуши. Искаш ли два долара, Стейси?

— Божичко, да! — но в очите му се появи недоверие. — Не си излязъл от шахтата, за да ми дадеш проклетите два долара. Това са глупости.

Ричърдс извади един нов долар и му го подаде. Момчето се втренчи в банкнотата със страхопочитание, почти с ужас.

— Имам още един за теб, ако доведеш брат си — каза Ричърдс, но като видя изражението му, добави бързо: — Ще ти го подам скришом, той няма да забележи. Доведи го сам.

— Ще си навлечеш беля, ако се опиташ да убиеш Брейдли. Той ще те накара да се изтропаш в обувката си…

— …и да си го изям. Знам вече. Тичай и го доведи. Изчакай, докато остане сам и тогава говори с него.

— Три долара.

— Не.

— Слушай, бе човек. За три долара поне мога да купя от аптеката нещо за Каси. Тогава няма да вика толкова.

Лицето на мъжа изведнъж се сгърчи, сякаш някой го бе убол, без момчето да забележи.

— Добре. Три.

— Нови долари — упорстваше малкият.

— За Бога, да! Да! Доведи го. Ако домъкнеш и ченгетата, няма да получиш нищо.

Момчето се спря, почти излязло от малката колиба.

— Ако мислиш, че ще го направя, значи си глупав. Мразя тия шибани копелета повече от всеки. И от дявола даже.

Той излезе, едно седемгодишно момче, което държеше живота му в мръсните си издрани ръце. Ричърдс беше твърде уморен, за да се страхува. Изгаси светлината, облегна се назад и заспа.

…междинно отчитане — минус 065…

Точно когато започна да сънува, обтегнатите му сетива го изтръгнаха от съня му. Объркан, в пълна тъмнина, Ричърдс остана за момент под властта на началото на своя кошмар — стори му се, че огромно полицейско куче тича към него като всяващо страх двуметрово живо оръжие. Преди да изкрещи от ужас, шепнещият глас на Стейси го върна към реалността.

— Ако ми е строшил проклетия фенер, ще го…

Някой му изшътка гневно. Парцалът на входа се отмести и Ричърдс включи лампата. Пред него бяха Стейси и един друг негър. Брейдли изглеждаше около осемнадесетгодишен, носеше кожено яке и гледаше Ричърдс със смесица от омраза и интерес. В ръката му щракна и заблестя острието на автоматичен нож.

— Ако имаш оръжие, хвърли го.

— Нямам.

— Хич не ти вярв… — той млъкна и очите му се разшириха — Хей, ти си оня тип от Безплатната телевизия. Дето видя сметката на Младежката християнска организация на Хънтлингтън авеню. — Върху навъсеното му черно лице се появи неволна усмивка. — Казаха, че си изгорил пет ченгета. Вероятно това означава петнадесет.

— Излезе от шахтата — каза Стейси важно. — Веднага разбрах, че не е дяволът. Знаех, че е някой бял негодник. Ще го намушкаш ли, Брейдли?

— Млъкни и ни остави да говорим — Брейдли измина разстоянието до края на ниската барака приведен неудобно и седна с лице към Ричърдс на една паянтова щайга за портокали. Погледна ножа в ръката си, сякаш изненадан, че е още там, и го прибра.

— Търсят те под дърво и камък — каза най-накрая.

— Вярно е.

— Къде отиваш?

— Не зная. Трябва да се измъкна от Бостън.

Брейдли се замисли:

— Ще дойдеш вкъщи с мен и Стейси. Трябва да поговорим, а тук не можем. Много е открито.

— Добре — каза уморено Ричърдс. — Все ми е едно.

— Ще минем отзад. Копоите цяла вечер обикалят. Сега вече знам защо.

Когато Брейдли тръгна напред, Стейси силно изрита Ричърдс.

Той го погледна за момент, без да разбира нищо, и тогава си спомни. Подаде три нови долара на момчето и Стейси се погрижи те да изчезнат веднага.