Бягащият човек

…междинно отчитане — минус 080…

Килиън стоеше зад кулисите и се тресеше от удоволствие.

— Чудесен спектакъл, мистър Ричърдс. Чудесен! Господи, ако можех, щях да ви дам премия. И това с ръцете… превъзходно!

— Опитвам се да доставя удоволствие — каза Ричърдс.

Мониторите вече предаваха рекламите.

— Дай ми проклетата камера и си го заври отзад.

— Физиологически това е невъзможно — Килиън продължаваше да се усмихва, — но ето ви камерата. — Той я взе от техника, който я държеше. — Заредена и готова за работа. А това са касетките — той му даде малка, учудващо тежка продълговата кутия, увита в непромокаема материя.

Ричърдс пусна камерата в единия си джоб, а касетките в другия.

— Добре. Къде е асансьорът?

— Не бързайте. Имате още време… всъщност точно дванадесет минути. Вашата дванадесетчасова преднина започва да изтича официално в шест и половина.

Яростните викове отново бяха започнали. Ричърдс погледна през рамо и видя, че е излязъл Лафлин. Съчувстваше му от сърце.

— Харесвате ми, Ричърдс, и мисля, че ще се справите добре — каза Килиън. — Стилът ви е груб, а това ми доставя огромно удоволствие. Знаете ли, аз съм колекционер. Специализирам се в областта на пещерното изкуство и египетските артефакти. Вие сте по-сходен с пещерните рисунки, отколкото с египетските вази, но това е без значение. Бих искал да мога да ви запазя, да ви колекционирам, ако щете — точно както моите азиатски пещерни рисунки са събрани и съхранени.

— Вземи си графиката на мозъчните ми вълни, копелдак. Те са записани.

— Затова искам да ти дам един съвет, Бен — продължи Килиън, без да му обръща внимание. — Наистина нямаш шанс. Никой не може да има, когато го преследва цялата нация и при съвършеното оборудване и подготовка на ловците. Но ако се движиш ниско, ще издържиш по-дълго. Използвай краката си вместо оръжията, които евентуално ще имаш. И стой близо до твоите хора — той вдигна пръста си към Ричърдс, за да подсили думите си, — не тези добри хорица от средната класа, те те мразят в червата. За тях ти символизираш всички ужаси на това мрачно и неспокойно време. Там не всичко беше театър с предварително подготвена публика, Ричърдс. Мразят те в червата! Успя ли да го усетиш?

— Да — отвърна Ричърдс — Усетих го. Аз също ги мразя.

Килиън се усмихна:

— Ето защо ще те убият — той хвана ръката на Ричърдс и я стисна с изненадваща сила. — Оттук.

Зад тях Боби Томпсън дразнеше Лафлин и очароваше публиката. Стъпките им глухо кънтяха в един бял коридор, сякаш повтаряха: „Сам. Съвсем сам.“ Асансьорът беше в дъното.

— Тук се разделяме — каза Килиън. — Слизаш направо на улицата. За девет секунди.

Подаде ръката си за четвърти път и Ричърдс отново отказа да я стисне. Той се замисли за момент.

— Какво ще стане, ако тръгна нагоре? — Ричърдс кимна с глава към тавана и осемдесетте етажа над него. — Кого мога да убия горе? Кого мога да убия, ако се изкача до края?

Килиън се засмя и натисна копчето на асансьора. Вратите се отвориха рязко.

— Ето това ми харесва в теб, Ричърдс. Мислиш на едро.

Ричърдс влезе в асансьора. Вратите се плъзнаха една към друга.

— Движи се ниско — повтори Килиън и Ричърдс остана сам.

Стомахът се качи в гърлото му, когато асансьорът полетя надолу.

…междинно отчитане — минус 079…

Вратите се отвориха отново на улицата. Едно ченге стоеше на улицата откъм Никсън Мемориъл парк, но не го погледна, когато излезе. Само потупа замислено палката си, загледан в ситните дъждовни капки, които изпълваха въздуха. С ръмежа се бе спуснал и ранен здрач над града. Лампите светеха загадъчно в тъмнината, а минувачите по Рампърт стрийт бяха нереални силуети в сянката на сградата на Игрите. Ричърдс предположи, че изглежда по същия начин. Той вдишваше дълбоко влажния, наситен със сяра въздух. Беше приятен въпреки вкуса. Струваше му се, че е излязъл от затвора, въпреки че просто го бяха преместили от една килия в друга. Въздухът беше добър. Въздухът беше прекрасен.

„Стой близо до твоите хора“ — бе казал Килиън. И беше прав, разбира се. Ричърдс нямаше нужда да му го казват. Знаеше и друго, че когато утре на обед примирието свърши, най-напечено ще е в Кооп сити. Но дотогава той ще е през девет планини в десета.

Извървя три пресечки и хвана такси. Надяваше се екранът в колата да е повреден, както в повечето таксита, но този работеше идеално и тъкмо предаваше надписите в края на „Бягащият човек“.

„По дяволите“.

— Накъде, приятел?

— Робърт стрийт — това беше на пет пресечки от адреса, който му трябваше. След като слезеше от колата, щеше да мине през задните дворове и да стигне до къщата на Моли.

Шофьорът натисна газта. Старият бензинов двигател гръмна в нестройна симфония от блъскащи бутала и оглушителен шум. Ричърдс се облегна назад в тапицираната с изкуствена кожа седалка, като се надяваше, че там сянката е по-плътна.

— Ей, току-що те видях на екрана — възкликна шофьорът, — ти си оня тип Причърд!

— Причърд, точно така — каза Ричърдс примирено.

Сградата на Игрите се смаляваше зад тях. И въпреки лошия късмет с таксито една сянка в съзнанието му също изчезваше.

— Господи, куражлия си, братче. Казвам ти, куражлия си! Ще те убият. Знаеш ли това? Направо ще те размажат. Ама давай, щом ти стиска.

— Точно така. И аз съм ги стиснал.

— И той ги бил стиснал! — повтори шофьорът. Беше въодушевен. — Ей, това ми хареса! Много готино! Имаш ли нещо против да кажа на жена си, че съм те возил? Луда е по Игрите. Трябва и да докладвам за теб, но няма да ми дадат стотачката, по дяволите. Шофьорите на таксита трябва да имат поне още един свидетел. Като си знам късмета, сигурно никой не те е видял да се качваш.

— Едва ли — каза Ричърдс. — Съжалявам, че не можеш да им помогнеш да ме убият. Да ти оставя ли бележка, че съм бил тук?

— Господи, можеш ли? Това ще е…

Току-що бяха преминали Канала.

— Спри тук — каза грубо Ричърдс.

Извади един нов долар от плика, който му беше дал Томпсън, и го пусна на предната седалка.

— Братче, не съм те обидил, нали? Не исках…

— Естествено.

— Можеш ли да ми дадеш оная бележка…

— Я се разкарай, нещастник!

Ричърдс излезе и тръгна към Драмънд стрийт. Кооп сити се издигаше като строително скеле в сгъстяващия се мрак. Достигна го викът на шофьора:

— Дано те пипнат скоро, педераст такъв!

…междинно отчитане — минус 078…

Мина през един заден двор. През назъбената дупка в някаква стена, отделяща една гола асфалтова пустош от друга. През зловеща изоставена строителна площадка. Скри се в сянката на полусрутена сграда, когато профуча една мотоциклетна банда, а фаровете на машините бляскаха в тъмното като безумните очи на среднощни вампири. Прескочи една последна ограда (като си поряза ръката) и вече чукаше на задната врата на Моли Джърнигън, която всъщност беше главният вход.

Моли държеше заложна къща на Док стрийт и всеки, който имаше достатъчно пари за пръскане, можеше да си купи оттам истинска палка, рязана пушка, автомат, хероин, Пуш, кокаин, женски дрехи с мъжка кройка за педерасти, изкуствена жена от стирофлекс и дори истинска проститутка, ако няма пари за стирофлекс, адреса на поне едно от трите места, където в момента се играе на зарове, настоящия адрес на някой пътуващ клуб за перверзни и стотици други незаконни неща. А ако Моли няма това, което търсите, той ще го поръча за вас.

Включително фалшиви документи.

Когато отвори прозорчето на вратата и видя кой е отвън, Моли се усмихна учтиво и каза:

— Защо не си продължиш пътя, приятел? Не те познавам.

— Нови долари — отбеляза Ричърдс, но сякаш на себе си.

Последва пауза. Ричърдс изучаваше маншета на ризата си, като че ли не го беше виждал никога преди. После Моли освободи резетата и ключалките бързо, сякаш се страхуваше, че Ричърдс може да реши нещо друго. Влязоха в жилището на Моли зад магазина. Бяха застанали в един лабиринт от стари вестници, крадени музикални инструменти, фотоапарати и кутии с бакалски стоки от черния пазар. Моли трябваше да бъде нещо като Робин Худ — никой собственик на заложна къща южно от Канала не се задържаше дълго в бизнеса, ако станеше прекалено алчен. Той изстискваше докрай богатите копелета на север от Канала, а в квартала продаваше на съвсем леко завишени цени, понякога дори на по-ниски от реалните, ако някой го беше закъсал здравата. Така репутацията му в Кооп сити бе отлична, а протекциите му — стабилни. Ако ченге попиташе доносник от Южния град (а те бяха стотици) за Моли Джърнигън, информаторът щеше да му каже, че Моли е един малко изкуфял тип, който още си живее със старите разбирания, който взима по малко подкупи и продава по малко на черния пазар. Доста фукльовци със странни сексуални наклонности биха казали друго, но за поквара вече не арестуваха. Всеки знаеше, че пороците се отразяват зле на революционния дух. Фактът, че Моли се занимава и с не особено доходната търговия с подправени документи беше неизвестен на север от Канала. Ричърдс знаеше, че въпреки това изработването им за толкова търсен човек като него беше извънредно опасно.

— Какви документи — попита Моли, като въздъхна дълбоко и включи една стара настолна лампа, която обля работната част на бюрото му с ярка бяла светлина. Той беше стар човек, наближаваше седемдесет и пет, и осветена отблизо, косата му изглеждаше като поръсена със сребърен прах.

— Шофьорска книжка. Лична карта. Военна книжка. Пенсионна карта.

— Не е трудно, шестдесет долара. За всеки друг, но не и за теб, Бени.

— Ще го направиш ли?

— Ще го направя заради жена ти. Заради теб — никога. Не си слагам главата в торбата за всяко откачено копеле като Бени Ричърдс.

— Колко време, Моли?

Очите му пробляснаха подигравателно:

— Като ти знам положението, ще побързам. По един час за всяка.

— Господи, четири часа… Мога ли да отида…

— Не, не можеш. Луд ли си, Бени? Едно ченге отиде в апартамента ти миналата седмица. Носеше плик за жена ти. Дойде в закрита кола с още шест души. Флапър Донигън и Гери Ханрън били застанали точно на ъгъла, когато ония пристигнали. Флапър ми разказа всичко. Знаеш, че момчето не е съвсем добре. Изкарало си акъла.

— Знам, че Флапър не е добре — каза нетърпеливо Ричърдс. — Аз изпратих парите. Тя дали…

— Кой знае? Кой вижда? — Моли сви рамене и завъртя очи, докато поставяше химикалки и празни бланки от документи в центъра на кръга светлина, хвърляна от лампата. — Поставили са четири кордона около сградата, Бени. Всеки, който отиде да изкаже съболезнованията си, ще свърши в някое мазе в разговор с десетина гумени палки. Това не се харесва дори на добрите приятели, въпреки че сега жена ти има много пари. Искаш ли някое специално име за тези неща?

— Името няма значение, стига да е английско. Моли, тя сигурно излиза на покупки. А и лекарят…

— Изпраща момчето на Бъджи О’Санчес, как му беше името…

— Уолт.

— Точно така. Вече не помня такива дреболии. Изкуфявам, Бени, а това ме побърква — Моли изведнъж вдигна поглед. — Помня, когато Мик Джагър беше голямо име. Ти дори не знаеш кой е той, нали?

— Знам кой е — отвърна Ричърдс, притеснен и уплашен.

Обърна се към прозореца. Беше по-лошо, отколкото очакваше. Кати и Шийла също бяха в капана. Поне докато…

— Те са добре, Бени — каза меко Моли, — просто стой настрана. За тях сега си отрова. Разбираш ли?

— Да — отвърна Ричърдс.

Изведнъж отчаянието го надви, мрачно и ужасно. „Носталгия“ — помисли си той, но не беше само това. Беше по-лошо. Всичко изглеждаше объркано и недействително. Цялото му съществуване като че ли се пукаше по шевовете. И лица, които се въртяха — Лафлин, Бърнс, Килиън, Дженски, Моли, Кати, Шийла…

Разтреперан, погледна навън в тъмнината. Моли бе започнал да работи, като си тананикаше някаква стара песен от своето позабравено минало, нещо за очите на Бети Дейвис (коя, по дяволите, беше тази?).

— Бил е барабанист — каза изведнъж Ричърдс. — С онази английска група „Бийтълс“. Мик Маккартни.

— Ех, деца — каза Моли, приведен над работата си. — Това е всичко, което знаете.