Анна в рокля от кръв

Глава осма

Хей. Хей, пич, събуди се!

Познавам този глас. Не го харесвам. Повдигам клепачи и ето го и лицето му, надвесено над мен.

– Доста ни поизплаши. Май не трябваше да те оставяме да спиш толкова дълго. Сигурно трябваше да те закараме в болница, но не можахме да измислим какво да обясним.

– Добре съм, Томас.

Вдигам ръка и разтривам очи, събирам цялата си воля и се изправям в седнало положение, като знам, че светът около мен ще се разлюлее толкова силно, че сигурно ще повърна. Някак си успявам да преметна крака и да ги спусна на пода.

– Какво стана?

– Ти ми кажи.

Той пали цигара. Ще ми се да я загаси. С рошавата си коса и очилата изглежда като дванайсетгодишен, който е задигнал пакет цигари от чантата на майка си.

– Защо беше в къщата на Корлов?

– А ти защо пак ме следиш? – връщам въпроса, но приемам чашата вода, която ми подава.

– Правя, както ти казах – отговаря той. – Само че не си представях, че ще имаш нужда от толкова много помощ. Кой нормален човек влиза в шибаната ѝ къща!

Сините му очи ме гледат втренчено, сякаш съм някой новоизлюпен идиот.

– Ами, не е като да съм се разхождал вътре и да съм паднал.

– И аз така си помислих. Но не мога да повярвам, че са направили такова нещо, да те хвърлят в къщата и да те оставят да умреш.

Оглеждам се наоколо. Нямам представя колко е часът, но слънцето вече е изгряло и се намирам в нещо като антикварен магазин. Пълно е с твърде много предмети, но пък изглеждат приятни, не обичайните купчини боклуци, които виждаш в някои по-долнопробни места. И все пак, мирише на стари хора.

Седя на прашен стар диван в дъното на помещението, до възглавница, напоена със засъхналата ми кръв. Или поне се надявам, че е моята засъхнала кръв. Надявам се да не съм спал върху нечия чужда кръв, заразена с хепатит например.

Поглеждам Томас. Той изглежда бесен. Мрази армията на троянците; сто процента са го тормозили още от детската градина. Такова хилаво и непохватно хлапе като него, което твърди, че има свръхестествени способности и се мотае в прашни магазини за редки вещи – най-вероятно е бил любима мишена за техните шеги. Сигурно са му накисвали главата в тоалетната неведнъж. Но те са безобидни шегаджии, които се забавляват, като тормозят по-слабите. Не мисля, че наистина се опитаха да ме убият. Просто не приемаха Анна на сериозно. Не вярваха на историите. А сега един от тях е мъртъв.

– Ужас – казвам на глас.

Кой знае какво ще стане с Анна сега. Майк Андовър не е като онези скитници и бегълци. Той беше спортната звезда на училището, едно от популярните момчета, а и Чейс видя всичко. Само мога да се надявам, че е бил твърде изплашен, за да каже на ченгетата.

Не че ченгетата могат да спрат Анна, така или иначе. Ако влязат в къщата, просто ще има още трупове. А може и тя въобще да не се покаже пред тях. И освен това, Анна е моя. Образът ѝ изниква в съзнанието ми за секунда, бледа и надвиснала над мен, капеща кръв. Но контузеният ми мозък не може да издържи на тази картина.

Поглеждам пак към Томас, който все още пуши нервно.

– Благодаря ти, че ме извади – казвам аз и той кима.

– Не че не исках – казва той. – Тоест, исках, но като видях Майк да лежи там на купчина, не ми беше много лесно.

Дърпа от цигарата.

– Ужас. Не мога да повярвам, че е мъртъв. Не мога да повярвам, че тя го уби.

– Защо не можеш? Знаеше, че тя съществува.

– Да, знам, но не я бях виждал. Никой не е виждал Анна. Защото ако видиш Анна...

– Не доживяваш да разказваш – довършвам мрачно репликата му.

Поглеждам напред, когато чувам звук от стъпки по крехките дъски на пода. Някакъв възрастен мъж е влязъл – възрастен мъж с гъста сива брада, която завършва с малка плитка. Облечен е с доста износена тениска на „Грейтфул дед“6 и кожено елече. Има странни татуировки по ръцете – нищо, което да ми изглежда познато.

– Имаш голям късмет, хлапе. Трябва да призная, че очаквах повече от един професионален убиец на духове.

Хващам торбичката с лед, която той подхвърля към мен, и я слагам на главата си. Той се усмихва с набръчкано лице и ме гледа втренчено през очила с тънки обли рамки.

– Ти си този, който е дал следата на Маргаритката – веднага ми става ясно. – Мислех, че е бил нашият човек Томас.

В отговор получавам само усмивка. Но това ми е достатъчно.

Томас прочиства гърло.

– Това е дядо ми, Морфран Старлинг Сабин.

Не успявам да не се засмея.

– Защо вие, феновете на готиката, винаги измисляте изчанчени имена?

– Силни думи за човек, който се разхожда насам-натам, наричайки се Тезеус Касио.

Той е пиперливо старче и веднага ми става симпатичен, с този глас, който сякаш идва от някой черно-бял спагети-уестърн7. Не ме притеснява фактът, че знае кой съм. Всъщност даже се чувствам леко облекчен. Радвам се да срещна още един член на това затворено общество, в което хората знаят за работата ми, за репутацията ми, за репутацията на баща ми. Не живея като супергерой. Имам нужда от хора, които да ме насочват в правилната посока. Имам нужда от хора, които знаят кой съм наистина. Просто не твърде много хора. Не знам защо Томас не ми го каза направо, като ме откри на гробището. Защо му трябваше да е толкова мистериозен.

– Как ти е главата? – пита Томас.

– Не можеш ли сам да си отговориш, нали си телепат?

Той свива рамене.

– Казах ти, не мога да чета мисли постоянно. Дядо ми каза, че идваш и че трябва да ти пазя гърба. Чета мисли само понякога. Но твоите днес не мога. Може би е заради сътресението. Може би нямам нужда да го правя повече. То е на приливи и отливи.

– Много хубаво. Цялата тая работа с бъркането в главите на хората доста ме дразни.

Поглеждам към Морфран.

– Защо ме повика тук? И защо просто не каза на Маргаритката да ни уреди среща, като дойда, вместо да ми пращаш Менток-Четеца на мисли?

Кимвам към Томас и веднага се псувам за остроумниченето си. Главата ми още не е достатъчно здрава за такива жестове.

– Исках да дойдеш бързо – отговаря той, като свива рамене. – Познавам Маргаритката, а той познава теб, лично. Каза, че не обичаш да ти се бъркат. Но все пак исках да те държа под око. Убиец на духове или не, все пак си още хлапе.

– Добре – казвам. – Но защо си се разбързал? Нали Анна е тук от десетилетия?

Морфран се обляга на стъкления тезгях и клати глава.

– Нещо се променя в Анна. Много по-гневна е напоследък. Аз съм свързан с мъртвите – в известен смисъл много повече от теб. Виждам ги и ги чувствам, чувам мислите им, чувам какво искат. Така е, откакто...

Той пак свива рамене. Тук има някаква история. Сигурно е най-добрата му история и не иска да я издава поне засега. Разтрива слепоочията си.

– Усещам, когато убива. Всеки път, когато някой нещастник се натъкне на къщата ѝ. Преди беше просто гъдел по гърба ми. Тези дни направо ми се обръщат червата. Ако всичко беше постарому, дори не би се явила пред теб. Отдавна е мъртва и не е глупава, знае кой е лесна плячка и кой – дете на богати родители като Майк. Но започва да става небрежна. Ще си докара статия на първа страница. А и двамата с теб знаем, че е по-добре някои неща да останат в тайна.

Сяда в едно кресло и потупва с длан по коляното си. Чувам дращенето на кучешки нокти по пода и скоро един черен лабрадор с посивял нос се появява с клатушкане и полага глава в скута му.

Припомням си събитията от предната нощ. Анна беше много различна от това, което си представях, макар че след като я видях, вече не мога да си спомня какви бяха първоначалните ми очаквания. Може би си мислех, че ще е едно тъжно, изплашено момиче, което убива от страх и мъка. Мислех, че ще се тътри надолу по стълбите в бяла рокля с тъмно петно на яката. Мислех, че ще има две усмивки, една на лицето и една на врата, от която капе червено. Мислех, че ще ме пита защо съм дошъл в къщата ѝ и после ще се хвърли към мен с острите си малки зъби.

Вместо това открих призрак със силата на буря, с черни очи и бледи ръце, не мъртъв човек, а мъртва богиня. Персефона, завърнала се от Хадес, или полуразложена Хеката8.

От тази мисъл леко потръпвам, но решавам да го припиша на загубата на кръв.

– Какво ще правиш сега? – пита Морфран.

Поглеждам надолу към торбичката с разтопен лед, изцапана в розово от рехидратираната ми кръв. Точка първа от дневния ред е да се прибера вкъщи и да взема душ, да се опитам да потуша паниката на майка ми и желанието ѝ да ме залее с масло от розмарин.

После трябва да отида в училище и да установя контрол над ситуацията с Кармел и армията на троянците. Най-вероятно не са видели как Томас ме вади от къщата; сигурно ме мислят за мъртъв и сега подготвят мелодраматична среща на някоя скала, за да решат какво да правят с Майк и с мен, как да обяснят всичко. Без съмнение Уил ще има няколко страхотни предложения.

А после ще се върна в къщата. Защото вече видях Анна. И трябва да я спра.

Вадя късмет с майка ми. Не си е вкъщи, като се прибирам, има бележка на кухненския плот, с която ми съобщава, че обядът ми е в пликче в хладилника. Не се е подписала със сърчице или нещо подобно, което значи, че ми е ядосана, че ме е чакала цяла нощ, а аз не съм се обадил. После ще измисля какво да ѝ разкажа – нещо, в което да не се споменава, че съм бил окървавен и в безсъзнание.

Нямам такъв късмет с Томас, който ме докарва до къщи и се качва по стълбите на верандата. Когато слизам долу след душа, а главата ми все още пулсира, все едно сърцето ми се е преместило в слепоочията, го намирам седнал на кухненската маса. С Тибалт се взират един в друг.

– Това не е обикновена котка – казва Томас през зъби.

Гледа, без да мига, в зелените очи на Тибалт – зелени очи, които пресвяткат към мен, сякаш казват „Това момче е голям досадник“. Опашката му потръпва в края като връх на въдица.

– Разбира се, че не е.

Търся аспирин в шкафчето, който да подъвча – придобих този навик, след като четох „Сиянието“ на Стивън Кинг.

– Той е котка на вещица.

Томас спира да се взира в него и ме зяпва. Знае, когато някой го взима на подбив. Усмихвам му се и му подхвърлям кенче с безалкохолно. Той го отвяря прекалено близо до Тибалт и котаракът отскача, като съска и ръмжи раздразнено, докато минава покрай мен. Пресягам се и го почесвам по гърба, а той ме удря с опашка, за да ми каже, че иска този мърляв образ вън от къщата му.

– Какво ще правиш с Майк? – Очите на Томас са големи и кръгли над ръба на кенчето кока-кола.

– Първо: кризисен контрол – казвам.

Реално няма какво друго да направя. Щях да имам повече възможности, ако не бях прекарал цяла нощ в безсъзнание, но станалото – станало. Трябва да намеря Кармел. Трябва да говоря с Уил. Трябва да им затворя устите.

– Може би е най-добре да ни закараш до училище.

Той повдига вежди, сякаш е изненадан, че съм спрял с опитите да се отърва от него.

– Какво очакваше? – питам. – Вече си в играта. Нали искаше да се включиш в какъвто там екшън си представяше, че се случва? Ами, честито. Сега няма време за заден ход.

Томас преглъща. Чест му прави, че не казва нищо.

Като влизаме в училище, коридорите са празни. За миг си мисля, че сме разкрити, че сме прецакани, че в момента зад всяка врата се провежда някаква импровизирана панихида за Майк.

После осъзнавам, че съм пълен тъпак. Коридорите са празни, защото в момента тече трети час.

Всеки от двама ни спира пред шкафчето си и избягваме погледите на случайно преминаващи учители. Няма да влизам в час. Просто ще изчакаме обедната почивка и ще се мотаем около шкафчето на Кармел с надеждата, че е дошла на училище, а не лежи бледа и болна в леглото у тях. Но и така да е, Томас казва, че знае къде живее тя. Може да се отбием по-късно. Ако ни е останал някакъв късмет, още няма да е говорила с родителите си.

Когато бие звънецът, толкова ме стряска, че почти изхвърчам от кожата си. Това никак не помага на главоболието ми. Но мигам на парцали и се взирам в тълпата, безкраен поток от сходно облечени тела, които крачат през коридорите. Отдъхвам си, когато виждам Кармел. Изглежда леко бледа, като че ли е плакала или повръщала, но все пак е облечена добре и носи учебници. Можеше да е много по-зле.

Една от двете брюнетки от снощи – не знам коя, но ще я наричам Натали – се залепя, подскачайки, за нея и започва да бърбори нещо. Реакцията на Кармел заслужава Оскар: повдига брадичка и я гледа с внимание, извърта очи и се смее – всичко изглежда толкова леко и искрено. После казва нещо, за да отклони вниманието, и Натали се обръща и продължава да подскача в друга посока. Маската на Кармел се стопява отново.

Вече е на по-малко от пет метра от шкафчето си, когато най-после вдига поглед достатъчно, за да забележи, че стоя пред нея. Очите ѝ се разширяват. Изрича името ми на висок глас, преди да се огледа и да се приближи, сякаш не иска да я чуят.

– Ти си... жив?

Начинът, по който фразата я задавя, подсказва колко странно се чувства да го каже. Очите ѝ ме оглеждат от горе до долу, сякаш очаква от мен да тече кръв или да стърчи някоя кост.

– Как?

Кимам към Томас, който се спотайва вдясно от мен.

– Томас ме извади.

Кармел го удостоява с бърз поглед и усмивка. Не казва нищо повече. Не ме прегръща, както май очаквах да стане. Но фактът, че не го прави, ме кара да я харесвам повече по някаква причина.

– Къде е Уил? И Чейс? – питам аз.

Не я питам дали още някой знае. Очевидно е от настроението по коридорите, от факта, че всички ходят и бъбрят нормално, че никой друг не знае. Но все пак трябва да изговорим нещата. Да си уеднаквим версиите.

– Не знам. Няма да ги засека преди обяд. Не знам и в колко часове ще влязат въобще.

Тя свежда поглед. Изпитва нужда да говори за Майк. Да каже нещо, което смята за редно да каже, че съжалява или че той не е бил чак толкова лош и че не заслужава това, което му се случи. Хапе устна.

– Трябва да говорим с тях. Всички заедно. Намери ги на обяд и им кажи, че съм жив. Къде можем да се срещнем?

Тя не отговаря веднага, пристъпва от крак на крак. Хайде, Кармел, не ме разочаровай.

– Ще ги доведа на футболното игрище. Никой няма да е там по това време.

Кимам бързо и тя си тръгва, като се обръща веднъж, сякаш да се увери, че съм там, че съм истински и че не се е побъркала. Забелязвам, че Томас зяпа след нея като много тъжна и вярна хрътка.

– Пич – казвам му, като тръгвам към гимнастическия салон, през който се излиза на игрището. – Не е време за това.

Зад мен той мърмори нещо от сорта, че винаги е време за това. Позволявам си да се захиля за минутка, преди да започна да се чудя какво да направя, за да държа Уил и Чейс изкъсо.