Анна в рокля от кръв

Глава двадесет и трета

По-странна бригада не съм виждал. Караме в нервен конвой, натъпкани в очукани коли, които оставят черна следа от изгорели газове, и се чудим дали сме готови да направим това, което смятаме да правим, каквото и да е то. Още не съм обяснил каква точно ще бъде уловката. Но мисля, че поне Морфран и Томас вече подозират.

Светлината започва да става златиста, разлива се странично по нас и се приготвя да премине в цветовете на залеза. Отне ни сто години да натъпчем всичко по колите – натоварили сме половината окултни стоки от магазина във форда на Томас и в пикапа на Морфран. Все си мисля за номадските племена и как са били способни да натоварят цялата си цивилизация за един час в преследване на стадо бизони например. Кога хората са започнали да трупат толкова много боклуци?

Когато пристигаме пред къщата на Анна, започваме да разтоварваме, като всеки е награбил, каквото може. Тук имах предвид, като казах „на наш терен“. Моята къща е вече някак опетнена, а магазинът е твърде близо до останалото население. Споменах на Морфран за домашните духове на Анна, но той каза, че всички те ще се изпокрият в присъствието на толкова много вещици. Смятам да му се доверя.

Кармел отива до своето ауди, което е стояло тук през цялото време, взима училищната си чанта и изпразва съдържанието ѝ, за да може да натовари вътре връзки с билки и бутилки с масла. Чувствам се нормално засега. Още помня какво каза Морфран: че магията ще става все по-силна. Точно между очите ми започва да се оформя една болезнена точка, но може просто да ме боли глава от сблъсъка със стената. Ако имаме късмет, ще ускорим събитията толкова, че проклятието му да няма време дори да се превърне във фактор. Не знам колко полезен ще бъда, ако се гърча на пода в агония.

Опитвам се да запазя оптимизъм, което е странно, защото обикновено съм доста умислен. Може би се мъча да запълня тази лидерска позиция, която си самоналожих. Трябва да изглеждам силен. Трябва да се държа уверено. Защото майка ми е толкова разтревожена, че всеки момент може да ѝ побелее преждевременно косата, а Томас и Кармел изглеждат твърде бледи дори за канадци.

– Мислиш ли, че ще ни намери тук? – пита Томас, докато вадим цял сак със свещи от колата му.

– Мисля, че той винаги знае къде съм – казвам аз. – Или поне знае къде е ножът.

Той поглежда през рамо към Кармел, която все още внимателно пълни чантата си с бутилки с масла и буркани с неща, които плуват вътре.

– Може би не трябваше да водим и тях – казва той. – Имам предвид Кармел и майка ти. Може би трябва да ги изпратим някъде на безопасно място.

– Не мисля, че има такова място – казвам аз. – Но ти можеш да тръгнеш с тях, Томас. Ти и Морфран може да ги вземете и да се покриете някъде. Ако вие двамата сте с тях, ще можете да ги защитите.

– Ами ти? Ами Анна?

– Той явно иска нас – свивам рамене.

Томас сбърчва нос, за да тикне очилата нагоре по носа си. Клати глава.

– Никъде няма да ходя. А и тук сигурно са точно толкова в безопасност, колкото и някъде другаде. Може да попаднат на престрелка, но поне не са сами като патици на отстрел.

Поглеждам го с обич. Изражението на лицето му показва чиста решителност. Томас съвсем не е смел по природа. Което прави смелостта му още по-впечатляваща.

– Ти си добър приятел, Томас.

Той се засмива.

– Да, мерси. А смяташ ли да ми споделиш плана си, който се очаква да ни спаси от изяждане?

Ухилвам се и поглеждам към колите, където Анна помага на майка ми с една ръка и носи цял стек минерална вода с другата.

– Всичко, което искам от вас с Морфран, е защитно заклинание, когато той се появи тук – казвам, докато продължавам да гледам. – А ако се сещате какво да направим, за да го примамим в капана, това също ще е от полза.

– Би трябвало да е лесно – отговаря той. – Има сума ти заклинания за призоваване на енергия. То е като да накараш някого, в когото си влюбен, да ти се обади. Майка ти сигурно знае десетки такива. Само малко ще ги променим. Може да използваме корда за защитен кръг. Можем също да модифицираме запечатващото заклинание на майка ти.

Веждите му са сключени, докато продължава да реди методи и изисквания.

– Ще свърши работа – казвам аз, макар че като цяло нямам представа за какво говори.

– М-да – казва скептично той. – Само трябва да ми намериш генератор за едно цяло и двадесет и два гигавата и токоизправител и сме в играта.

Смея се.

– Тома Неверни. Не бъди такъв песимист. Ще видиш, че ще проработи.

– Откъде знаеш? – пита той.

– Защото трябва да проработи.

Мъча се да държа очите си широко отворени, а главата ми вече започва наистина да пулсира.

Два фронта се оформят в къщата, която не е виждала толкова народ от... сигурно никога не е виждала толкова народ. На горния етаж Томас и Морфран ръсят линия от тамян на прах в края на стълбите. Морфран е извадил собствената си кама и рисува с върха на острието ѝ пентаграма във въздуха. Неговата не е и наполовина толкова яка като моята, която е затъкната в кожената ножница и провесена през рамото ми. Сега лежи на гърдите ми. Опитвам се да не мисля за това, което казаха Морфран и Томас. Това е просто предмет; няма добра или лоша природа сам по себе си. Няма собствена воля. Не е като да съм подскачал наоколо и да съм го наричал „безценното ми“ през всичките тези години. А колкото до връзката му с обиамана, със сигурност тя ще бъде прекъсната тази нощ.

Горе Морфран шепне и се върти бавно в кръг, обратно на часовниковата стрелка. Томас взима нещо, което изглежда като дървена ръка с протегнати пръсти, и мете с него горните стъпала, а после го оставя там. Морфран е приключил с песнопенията си; кима към Томас, който пали клечка кибрит и я пуска на пода. Стена от син пламък се издига на горния етаж и после се превръща в дим.

– Тук мирише като на концерт на Боб Марли – казвам, когато Томас слиза.

– Това е пачули – отговаря той.

– А каква е тази метла, дето прилича на ръка?

– Корен от зарасличе. Ще пази къщата.

Оглежда се наоколо. Виждам в погледа му, че прехвърля наум списъка със задачи.

– Всъщност какво правихте там горе?

– Оттам ще направим защитното заклинание – казва той и кима към горния етаж. – И там ще бъде подредена защитата ни. Ще запечатаме целия втори етаж. В най-лошия случай там ще се прегрупираме. Той няма да може да припари горе.

Въздъхва.

– Ами освен да почвам да рисувам пентаграми по прозорците – казва той.

От втория фронт започва да се чува дрънчене в кухнята. Там са майка ми, Кармел и Анна. Анна помага на майка ми с печката на дърва, на която ще се варят предпазващи отвари. Усещам и мирис на розмарин и лавандула – ще правят и лековити води. Майка ми е от типа хора, които „се готвят за най-лошото и се надяват на най-доброто“. От нея се очаква да измисли нещо, за да го примами тук – в добавка към моя номер с хвърлянето на пешкира.

Не знам защо и наум говоря в шифър. Това с „хвърлянето на пешкира“. Сам се чудя какво точно имам предвид. Това е термин от бокса – когато треньорът хвърли пешкира, значи иска да прекрати мача. Аз по-скоро смятам да сваля гарда, да се облегна на въжетата. Да симулирам. Да го накарам да мисли, че губя мача. Това е известната стратегия на Мохамед Али. Остави го да се приближи и после го свали на земята.

А каква е моята симулация? Че ще убия Анна.

Май е най-добре да ѝ кажа.

В кухнята майка ми кълца на ситно листа от някаква билка. На плота има буркан със зелена течност, която мирише на нещо средно между кисели краставички и дървесна кора.

Анна разбърква съдържанието на една тенджера на печката. Кармел се суети около вратата към мазето.

– Какво има долу? – пита тя и я отваря.

Анна потръпва и ме поглежда. Какво ще открие Кармел, ако слезе долу? Объркани влачещи се трупове. Едва ли. Появяването на духовете, изглежда, се предизвиква от чувството за вина у самата Анна. Ако Кармел въобще се натъкне на нещо, то сигурно ще бъде влага и прах, или най-много мистериозно да се затръшне някоя врата.

– Нищо, което да ни интересува в момента – казвам аз, отивам до нея и затварям вратата. – Горе върви доста добре. При вас как е?

Кармел свива рамене.

– Аз нищо не правя. Малко е като готвенето, а аз не мога да готвя. Но те май се справят добре – тя бърчи нос. – Малко бавно става.

– Добрата отвара си отнема време – усмихва се майка ми. – Ако бързаш, става нестабилна. А и ти много помогна, Кармел. Тя почисти кристалния сервиз.

Кармел се усмихва, но поглежда към мен и извърта очи.

– Мисля, че ще отида да помогна на Томас и Морфран.

Като излиза от кухнята, ми се ще да беше останала. Сега сме само аз, Анна и майка ми и в стаята се усеща странно напрежение. Трябва да си кажем разни неща, но не пред майка ми.

Анна се покашля.

– Мисля, че това е готово, г-жо Лоууд – казва тя. – Има ли какво друго да направя?

Майка ми ме поглежда.

– Засега не, мила. Благодаря ти.

Докато прекосяваме дневната на път към фоайето, Анна вдига глава, за да надзърне какво се случва горе.

– Нямаш представа колко е странно – казва тя. – Да има хора в къщата ми и да не ми се иска да ги разкъсам на парчета.

– Ще свикнеш.

Тя бърчи нос.

– Ти си... как го каза Кармел преди малко? – Поглежда в земята, после пак към мен. – Смешно магаре.

Смея се.

– Бързо учиш.

Излизаме на верандата. Закопчавам якето си. Така и не съм го свалял; къщата не е отоплявана от половин век.

– Харесвам Кармел – казва Анна. – В началото не беше така.

– Защо не?

Тя свива рамене.

– Мислех, че е приятелката ти – тя се усмихва. – Но това е глупава причина да не харесваш някого.

– Може и така да е. Но мисля, че Кармел и Томас са напът да се съберат.

Облягаме се на къщата и усещам изгнилите дъски зад себе си. Не изглеждат много здрави; като се отпускам на тях, имам чувството, че аз ги подпирам, а не те мен.

Болката в главата ми става по-настойчива. Започва да ме боли хълбокът, както когато си тичал прекалено дълго. Трябва да питам дали някой не носи болкоуспокояващо. Но това е тъпо. Едва ли магия се лекува с аспирин.

– Започва да те боли, нали?

Тя ме гледа загрижено. Оказва се, че неволно съм разтривал слепоочията си.

– Добре съм.

– Трябва да го подмамим да дойде тук, и то скоро – тя започва да крачи до парапета и обратно. – Как смяташ да направиш това? Кажи ми.

– Смятам да направя това, което винаги си искала – казвам аз.

Отнема ѝ малко време да се досети. Ако е възможно човек да изглежда наранен и благодарен едновременно, то това е изписано на лицето ѝ.

– Не се радвай предварително. Ще те убия само малко. Ще бъде по-скоро като ритуално пускане на кръв.

Тя се намръщва.

– Това ще свърши ли работа?

– С всички допълнителни призоваващи заклинания, които в момента се забъркват в кухнята, мисля, че да. Би трябвало да му подейства като на куче от детска анимация, което се носи след количка с хотдози.

– Това ще ме отслаби.

– Колко?

– Не знам.

Мамка му. Истината е, че и аз не знам. Не искам да я нараня. Но кръвта е ключът. Потокът на енергия през острието ми към и аз не знам къде, би трябвало да го привлече, както воят на водача на глутницата би привлякъл вълк. Затварям очи. Един милион неща могат да се объркат, но е твърде късно да мисля за друг план.

Болката между очите ми ме кара да мигам начесто. Виждам леко размазано. Дори не знам дали ще съм в състояние да работя с камата, ако се забавим още много с подготовката.

– Касио. Страх ме е за теб.

Засмивам се.

– Сигурно имаш право.

Стискам очи. Болката не е пронизваща. Това сигурно щеше да е по-добре, на приливи и отливи, за да имам време да се съвзема помежду им. Но тя е постоянна и побъркваща. Няма облекчение.

Нещо хладно докосва бузата ми. Нежни пръсти се плъзгат в косата над слепоочията ми и я отмятат назад. После усещам как тя докосва устните ми, много внимателно, и когато отварям очи, се взирам в нейните. Отново ги затварям и я целувам. Когато се отделяме един от друг – след известно време – се облягаме на къщата, допрели чела едно в друго. Ръцете ми обгръщат извивката на гърба ѝ. Тя продължава да гали слепоочията ми.

– Не мислех, че някога ще направя това – прошепва тя.

– Нито пък аз. Мислех, че ще те убия.

Тя се ухилва. Мисли си, че нищо не се е променило. Греши. Всичко се е променило. Всичко, откакто дойдох в този град. Сега знам, че ми е било писано да дойда тук. Че когато чух нейната история, разбрах, че тази връзка и този интерес са имали причина.

Не ме е страх. Въпреки парещата болка между очите ми, въпреки че онова нещо идва, за да ме унищожи, въпреки че е способно с лекота да извади далака ми и да го спука като балон, пълен с вода, аз не се страхувам. Тя е с мен. Тя ми дава смисъл и ще се спасим един друг. Ще спасим всички. И после ще я убедя, че трябва да остане тук. С мен.

Отвътре се чува леко издрънчаване. Сигурно майка ми е изпуснала нещо в кухнята. Нищо особено, но Анна подскача и се отдръпва. Присвивам се и изохквам. Май обиаманът вече започва да работи по далака ми, като го кара да омеква от рано. Всъщност къде точно е далакът на човек?

– Кас – възкликва Анна. Връща се, за да ме остави да се облегна на нея.

– Остани тук – казвам.

– Никъде няма да ходя.

– Остани завинаги – дразня я аз, а тя ми хвърля поглед, сякаш си плача да бъда удушен.

Целува ме отново, а аз не пускам устната ѝ; принуждавам я да се дърпа и тя започва да се смее. Но после пак става сериозна.

– Нека просто да се съсредоточим в това, което трябва да направим тази нощ – казва тя.

Това, което трябва да направим тази нощ. Но фактът, че тя ме целуна отново, говори много по-силно.

Готови сме с приготовленията. Лежа по гръб на прашния диван и притискам бутилка хладка минерална вода до челото си. Очите ми са затворени. Светът е много по-приятен в тъмното.

Морфран се опита да ми направи ново прочистване или противодействие, или каквото там се казва, но то изобщо не проработи толкова добре, колкото първия път. Мънкаше някакви напеви и драскаше по кремък, което създаваше приятни малки пиротехнически ефекти, после намаза лицето и гърдите ми с нещо черно, приличащо на сажди, което миришеше на сяра. Болката в хълбока намаля и спря да се опитва да се качи в ребрата ми. Болката в главата ми олекна до умерено пулсиране, но пак ми е доста гадно. Морфран изглеждаше разтревожен и разочарован от резултата. Каза, че щяло да се получи по-добре, ако имал под ръка прясна кокоша кръв. Макар че ме боли, все пак се радвам, че нямаше живи пилета наоколо. Щяхме да сме жестока гледка.

Още помня думите на обиамана: че мозъкът ще изтече през ушите ми, или нещо такова. Надявам се да не е имал предвид буквално.

Майка ми седи в един фотьойл до краката ми. Ръката ѝ разсеяно разтрива пищяла ми. Все още ѝ се иска да избягаме. Всичките ѝ майчински инстинкти казват да ме повие като бебе и да ме отнесе оттук. Но тя не е коя да е майка. Тя е моята майка. Затова сега седи и се готви за бой рамо до рамо с мен.

– Съжалявам за котката ти – казвам аз.

– Беше нашата котка – отговаря тя. – И аз съжалявам.

– Той се опита да ни предупреди. Трябваше да слушам по-внимателно тази малка топка косми. – Оставям бутилката с вода. – Наистина много съжалявам, мамо. Той ще ми липсва.

Тя кима.

– Искам да се качиш горе, преди да започне всичко – казвам аз.

Тя отново кима. Знае, че няма да мога да мисля трезво, ако се тревожа за нея.

– Защо не ми каза? – пита тя. – Че си го търсил през всичките тези години? Че си планирал да го подгониш?

– Не исках да те тревожа – казвам аз. Чувствам се леко глупаво. – И виж колко добре ми се получи.

Тя отмества един кичур коса над челото ми. Дразни се, че все я оставям да ми влиза в очите. Напрежение и загриженост се изписват по лицето ѝ и тя се навежда към мен.

– Какво? – питам аз.

– Очите ти са жълти.

Мисля, че пак ще се разплаче. В отсрещната стая чувам Морфран да псува.

– От черния ти дроб е – казва тихо майка ми. – И може би бъбреците ти. Спират да функционират.

Ясно, това обяснява усещането, че вътрешностите ми се втечняват.

Сами сме в стаята. Всички други са се пръснали, всеки в своя си ъгъл. Предполагам, че всеки си мисли нещо, може би казва някаква молитва. Надявам се Кармел и Томас да се натискат в някой килер. Отвън електрически проблясък привлича вниманието ми.

– Не мина ли вече сезонът на светкавиците? – питам аз.

Морфран отговаря от кухнята, облегнал се е на вратата.

– Не е обикновена светкавица. Мисля, че нашето момче призовава някакви сили.

– Трябва да направим призоваващото заклинание – казва майка ми.

– Ще отида да повикам Томас.

Надигам се с мъка от дивана и се качвам тихо по стълбите. Горе гласът на Кармел идва от една от старите стаи за гости.

– Не знам какво правя тук – казва тя, изплашена е, но и малко се зъби.

– Какво искаш да кажеш? – отвръща Томас.

– Хайде, стига. Аз съм кралицата на бала. Кас е като Бъфи, убийцата на вампири. Ти, дядо ти и майка му сте вещици или вълшебници, или каквото там сте, а Анна... си е Анна. Какво правя аз тук? От каква полза съм?

– Не помниш ли? – пита Томас. – Ти си гласът на разума. Сещаш се за неща, които ние забравяме.

– Да, бе. Какво ще направя с някаква си алуминиева бухалка? Най-много да ме убият.

– Не, няма. Нищо лошо няма да ти се случи, Кармел.

Снишават гласове. Чувствам се като някакъв перверзен подслушвач. Не искам да ги прекъсвам. Майка ми и Морфран могат и сами да направят заклинанието. Ще оставя този момент на Томас. Затова отстъпвам тихо надолу и тръгвам да излизам навън. Чудя се какво ще бъде, след като всичко това приключи. Ако приемем, че всички оцелеем, какво ще стане? Дали всичко ще си тръгне постарому? Дали Кармел в крайна сметка ще забрави за приключенията си с нас? Дали ще разкара Томас и ще се върне към това да бъде център на внимание в „Сър Уинстън“? Не би постъпила така, нали? Но пък току-що ме сравни с Бъфи, убийцата на вампири. В момента мнението ми за нея не е в пика си.

Когато излизам на верандата, увивайки се по-плътно в якето, виждам Анна да седи, качила един крак на парапета. Гледа небето, а лицето ѝ, осветено от светкавиците, изразява в равни пропорции страхопочитание и тревога.

– Странно време – казва тя.

– Морфран казва, че не е само от времето – отговарям аз, а тя прави изражение тип „така си и помислих“.

– Изглеждаш малко по-добре.

– Благодаря.

Не знам защо, но се чувствам леко срамежлив. Не е сега моментът за това. Отивам до нея и обгръщам кръста ѝ с ръце. Тялото ѝ не излъчва топлина. Когато заравям нос в тъмната ѝ коса, не усещам аромат. Но мога да я докосна и някак си я опознах. Не знам защо, но мисля, че и тя би могла да каже същото за мен.

Замирисва ми на нещо лютиво. Поглеждаме нагоре. От прозореца на една от спалните на горния етаж излизат тънки стълбчета ароматен пушек, пушек, който не се носи по вятъра, а вместо това сякаш протяга неземни пръсти да призове нещо в далечината. Заклинанията са започнали.

– Готова ли си? – питам аз.

– Винаги и никога – отронва тихо тя. – Нали така се казва?

– Да – отговарям, заровил лице в косите ѝ. – Така се казва.

Какво да правя?

– Трябва да е някъде, където поне да изглежда като смъртоносна рана.

– Защо не на вътрешната страна на китката? Има си причини да е класика.

Анна седи в средата на стаята. Вътрешната страна на бледата ѝ ръка плува пред замъгления ми поглед. И двамата сме нервни, а предложенията, идващи от горния етаж, не ни помагат.

– Не искам да те нараня – прошепвам.

– Няма. Не много.

Цари пълен мрак, а гръмотевичната буря без капка дъжд се носи над хълма към нашата къщата. Острието ми, което обикновено стои сигурно и стабилно в ръката ми, сега трепери и се тресе, докато го прокарвам през ръката на Анна. Черната ѝ кръв избликва в широка черта, стича се по кожата ѝ и пада по прашните дъски на пода на тежки капки.

Главата ми ще се пръсне. Трябва да задържа съзнанието си ясно. Докато с нея наблюдаваме как се оформя локвичка кръв, и двамата го усещаме – някакво трептене във въздуха, някаква невидима сила, която кара косите ни да настръхнат.

– Той идва – казвам достатъчно силно, за да ме чуят и на втория етаж.

Другите са застанали, надвесени над парапета.

– Мамо, влез в една от задните стаи. Ти вече свърши работата си.

Знам, че не иска, но все пак го прави – оттегля се назад, въпреки че може да напише цял роман с тревожните и окуражителните думи, които са на върха на езика ѝ.

– Лошо ми е – прошепва Анна. – И пак ме тегли нанякъде, както преди. Да не си ме порязал твърде дълбоко?

Протягам се и хващам ръката ѝ.

– Не мисля. Не знам.

Кръвта ѝ тече, както беше намерението ни, но вече изтече толкова много. Колко кръв има едно мъртво момиче?

– Кас... – Гласът е на Кармел и в него има предупреждение, но аз не поглеждам към нея, гледам към вратата.

Откъм верандата идва мъгла, процежда се през процепите и се вие по пода като змия. Не знам какво очаквах, но със сигурност не това. Може би очаквах да изкърти вратата от пантите и да застане в рамката на вратата, като силует в лунната светлина, като някакво злобно и нахакано привидение без очи.

Мъглата описва кръг около нас. Според стратегията ми падаме на колене, изтощени, за да изглежда все едно се предаваме. Само че Анна наистина изглежда по-мъртва от обикновеното. Планът може да се провали.

И тогава мъглата се събира и отново виждам пред себе си обиамана, който се взира в мен със зашитите си очи.

Мразя, като нямат очи. Празни очни кухини или замрежени очни ябълки, или просто очи, които не са на мястото си – ненавиждам всичко това. Едновременно ми е гнусно и ме ядосва. Отгоре чувам началото на заклинанията, а обиаманът се смее.

– Може и да ме заключите – казва той, – но пак ще взема това, за което съм дошъл.

– Запечатайте къщата – викам към другите на горния етаж. Изправям се на крака. – Дано си дошъл да получиш нож в корема.

– Ставаш неудобен – казва той.

Но аз не се замислям. Хвърлям се напред, като се опитвам да запазя баланс, въпреки пулсиращата болка в главата си. Замахвам и се завъртам, въпреки тежестта, която изпитвам в хълбока и в гърдите си.

Той е бърз и е нелепо колко е гъвкав, имайки предвид, че няма очи, но в крайна сметка успявам да се докопам до него. Цялото ми тяло се изпъва като лък, когато усещам как острието на камата ми се плъзга по хълбока му.

Той се свива и отстъпва назад, като поставя мъртвата си ръка върху раната. Триумфът ми трае кратко. Преди да разбера какво се случва, той се хвърля към мен и ме блъска в стената. Разбирам, че съм се ударил в стена, чак когато гърбът ми се свлича по нея.

– Заключете го! Отслабете го! – крещя аз.

Но докато го правя, той се затичва, клатейки се като някакъв ужасен паяк, вдига дивана, все едно е надуваем, и го запраща към моя отбор магьосници на втория етаж. Чувам виковете им при сблъсъка, но нямам време да се чудя дали са добре. Той отново е при мен, вдига ме за рамото и пак ме блъска в стената. Когато чувам звук, сякаш някой чупи съчки, знам, че всъщност това са няколко от ребрата ми. А може би целият ми скапан гръден кош.

– Тази кама е наша – казва той в лицето ми, сладникав дим извира от гранясалите му венци. – Тя е като обиа, стремеж, и твоят, и моят в момента, а чий стремеж, мислиш, е по-силен?

Стремеж. Над рамото му виждам Анна, очите ѝ са станали черни, тялото ѝ се мята, покрито с роклята от кръв. Раната на ръката ѝ се е разширила и сега стои в средата на локва гъста течност, широка почти метър. Взира се в пода с празен поглед. Горе виждам обърнатия диван и чифт крака, заклещени под него. Усещам собствената си кръв в устата си. Трудно ми е да дишам.

И тогава една амазонка се появява от нищото. Кармел се премята през парапета и скача от средата на стълбището. Крещи. Обиаманът се обръща точно навреме, за да посрещне алуминиевата бухалка с лицето си, и този път ефектът е много по-голям, отколкото при Анна, може би защото Кармел е много по-ядосана. Той се свлича на колене, а тя продължава да го налага отново и отново. А досега се мислеше за кралицата на бала, която няма да може с нищо да помогне.

Не пропускам шанса си. Забивам камата в крака му и той надава рев, но успява да протегне ръка и да сграбчи крака на Кармел. Чува се мляскащ звук, а после изщракване и най-после разбирам как може да отхапва такива големи парчета плът: челюстта му се откопчава. Забива зъби в бедрото на Кармел.

– Кармел! – Томас крещи, докато куца надолу по стълбите.

Няма да стигне навреме, не и за да опази крака ѝ цял, затова се хвърлям върху обиамана и ножът ми влиза в бузата му. Ще му отрежа цялата челюст, кълна се.

Кармел пищи и се е вкопчила в Томас, който се опитва да я издърпа от захапката на този крокодил. Завъртам камата в устата му, като се моля на Бога да не порежа и нея, и той освобождава захапката си с мляскащо изщракване. Цялата къща се тресе от гнева му.

Само че не е от неговия гняв. Това не е неговата къща. А той отслабва. Отворих му доста рани и сега се боричкаме в лепкава локва. Успял е да ме затисне по гръб, докато Томас издърпва Кармел настрана, затова не вижда това, което виждам аз, а именно, една рееща се във въздуха кървава рокля.

Ще ми се той да имаше очи, за да видя изненадата в тях, когато тя го хваща през кръста и го мята с трясък в парапета на стълбите. Моята Анна се е изправила от локвата кръв и се е облякла за битка, с гърчещите се кичури коса и изпъкналите черни вени. Раната на ръката ѝ още кърви. Не е съвсем добре.

Откъм стълбите обиаманът бавно се изправя на крака. Отупва се и оголва зъби. Не разбирам. Раните по лицето и крака му вече не кървят.

– Мислиш, че можеш да ме убиеш със собствения ми нож? – казва той.

Поглеждам към Томас, който е свалил якето си и увива с него крака на Кармел. Щом не мога да го убия с камата, не знам какво да правя. Има и други начини да се справиш с един призрак, но никой тук не ги владее. Едва се движа. Усещам гръдния си кош като снопче прекършени съчки.

– Не е твоят нож – отговаря Анна. – И никога повече няма да бъде.

Тя ме поглежда през рамо и се усмихва лекичко.

– Аз ще му го върна.

– Анна – започвам аз, но не знам какво повече да кажа.

Пред погледа ми, пред погледите на всички ни, тя вдига юмрук и го забива в дъските на пода, като изпраща трески и парчета строшено дърво почти до тавана. Не знам какво прави.

И тогава забелязвам приглушеното червено сияние, като от жарава, което идва от дупката в пода.

Изненада се изписва по лицето на Анна и се превръща в щастливо облекчение. Идеята ѝ е била хазартна. Не е знаела дали ще се случи нещо, когато отвори тази дупка в пода. Но сега, когато то се случва, тя оголва зъби и извива пръсти.

Обиаманът започва да съска, когато тя тръгва към него. Дори отслабена, тя няма равен. Разменят си удари. Тя извива главата му, но той я връща обратно като пружина.

Трябва да ѝ помогна. Нищо че собствените ми кости дерат по белите ми дробове. Обръщам се по корем. Използвайки ножа като пикел на алпинист, се надигам и се влача по пода.

Къщата се огъва и хиляди дъски и ръждиви пирони започват да скърцат във фалшив хор. После чувам звука, който идва от тях, като се сгромолясват заедно, звукът е толкова плътен, че чак аз се свивам. Изумен съм, че и двамата не се разпадат на кървави парчета.

– Анна! – Гласът ми е изпълнен с напрежение, но е слаб.

Не успявам да вдишвам много въздух. Те се борят един с друг, гримаси на свръхусилие по лицата им. Тя го мята наляво-надясно; той ръмжи и се опитва да я захапе. Тя се извива назад и ме вижда да се приближавам.

– Кас! – крещи тя през стиснати зъби. – Трябва да се махнеш оттук! Трябва да изведеш всички навън!

– Няма да те оставя – викам аз на свой ред.

Или поне така мисля. Адреналинът ми е на изчерпване. Струва ми се, че светлините започват да мигат. Но няма да я оставя сама.

– Анна!

Тя крещи. Докато вниманието ѝ беше отвлечено от мен, копелето пак е откопчало челюстта си и сега е захапало ръката ѝ и не пуска, като някаква гадна змия. Гледката от нейната кръв по неговите устни ме кара да викам. Свивам крака под тялото си и се оттласвам напред.

Сграбчвам косата му и се опитвам да го издърпам от нея. Там, където е минал ножът ми, сега бузите висят гротескно. Порязвам го още веднъж и с ножа се опитвам да разтворя челюстта му. Заедно, с последни сили, успяваме да го отблъснем назад. Той се удря в полуразрушените стълби и пада по задник, разкрачен и зашеметен.

– Касио, трябва да се махаш веднага – казва ми тя. – Моля те.

Около нас се сипе прах. Направила е нещо с къщата, като отвори тази горяща дупка в пода. Знам го, знам, че вече няма връщане назад.

– Ти идваш с мен.

Хващам ръката ѝ, но да я дръпна след мен е като да дърпам древногръцка статуя. Томас и Кармел ме викат от вратата, но имам чувството, че те са на хиляди километри разстояние. Те ще се спасят. Стъпките им отекват по верандата.

В средата на всичко това Анна е спокойна. Тя слага ръка на лицето ми.

– Не съжалявай за това – прошепва тя.

Погледът ѝ е нежен. Но после става решителен. Тя ме блъска през стаята към входната врата. Аз се превъртам и усещам болезненото хрущене на ребрата ми. Когато вдигам глава, виждам как Анна се приближава към обиамана, който все още лежи проснат там, където го хвърлихме с нея. Тя го хваща за едната ръка и единия крак. Той се размърдва, докато тя го влачи към дупката в пода.

Когато поглежда със зашитите си очи и вижда какво става, започва да се страхува. Сипе порой от удари по Анна, но юмруците му вече не са гневни. Изглеждат безпомощни. Докато върви назад, кракът на Анна пропада в дупката и потъва, светлина като от огън озарява прасеца ѝ.

– Анна! – изкрещявам аз, а къщата наистина започва да се тресе.

Но не мога да се изправя. Всичко, което мога, е да я гледам как потъва все по-надолу, как го повлича със себе си, докато той пищи и драпа с нокти в опит да се освободи.

Хвърлям се по лице и започвам пак да лазя напред. Усещам вкуса на кръв и паника. Ръцете на Томас са върху мен. Опитва се да ме изтегли навън, точно както направи преди седмици, първия път, когато бях в тази къща. Но сега имам чувството, че е било преди години, и този път се противя. Той се отказва, пуска ме и се затичва към стълбите, където майка ми вика за помощ, докато всичко в къщата трещи и дрънчи. От всичкия този прах ми е трудно да виждам, трудно ми е да дишам.

„Анна, моля те, погледни ме пак.“ Но тя вече едва се вижда. Потънала е толкова надълбоко, че само няколко кичура коса все още се гърчат на пода. Томас пак идва, дърпа ме и ме влачи вън от тази къща. Замахвам към него с ножа, но не го правя съзнателно, колкото и да съм откачил. Когато ме издърпва до стълбичките на верандата, ребрата ми пищят, като подскачат по стъпалата, и тогава наистина ми се иска да го порежа. Но той успя. Успя да ме довлече при разбитата ни малка дружинка в края на двора пред къщата. Майка ми придържа Морфран, а Кармел подскача на един крак.

– Пусни ме – ръмжа аз, или поне така мисля. Не знам. Не мога да говоря ясно.

– О... – казва някой.

Надигам се и поглеждам към къщата. Тя е изпълнена с червена светлина. Цялата пулсира като сърце и хвърля сияние в нощното небе. После се спуква като балон с ужасяващ трясък, стените се засмукват една друга и се сриват, като вдигат гъба от прах и хвърчащи трески и пирони.

Някой ме покрива с тялото си, за да ме защити от ударната вълна. Но аз искам да гледам. Искам да я видя за последен път.