Анна в рокля от кръв

Глава единадесета

Майка ми ме оставя да проспя по-голямата част от деня, а когато най-после ме буди, е за да ми каже, че ми е приготвила вана от варени чаени листа, лавандула и беладона. Беладоната е, за да укроти безразсъдното ми поведение, но нямам против. Боли ме навсякъде. Така става, като те размятат цяла нощ из къщата на богинята на смъртта.

Като се потапям във ваната, много бавно, с гримаса на лицето, започвам да обмислям следващия си ход. Истината е, че Анна ме превъзхожда. Не ми се случвало много често досега и никога в такава степен. Но от време на време ми се налага да помоля за помощ. Пресягам се към мобилния телефон на шкафчето в банята и набирам номера на стар приятел. В семейството е от поколения всъщност. Познаваше баща ми.

– Тезеус Касио – казва той, като вдига.

Ухилвам се. Той никога не ми вика Кас. Просто името ми му се струва твърде забавно.

– Гидиън Палмър – отговарям аз.

Представям си го от другата страна на линията, от другата страна на света, седнал в образцовата си английска къща, която гледа над Хамстед Хийт в Северен Лондон.

– Толкова отдавна не сме се чували – казва той.

Представям си го как кръстосва крака и почти чувам шумоленето на костюма от туид по телефона. Гидиън е класически английски джентълмен, на шестдесет и пет, ако не и повече, с бяла коса и очила. Той е типът човек с джобен часовник и дълги рафтове с книги, високи от пода до тавана, от които педантично бърше праха.

Имаше навика да ме вози на стълбичка на релси, когато бях дете, и да ме кара да му свалям по някой странен том за полтъргайсти или заклинания за призоваване на духове, и какво ли още не. Семейството ми и аз прекарахме едно лято при него, когато баща ми гонеше един призрак из Уайтчапъл, Източен Лондон – някакъв подражател на Джак Изкормвача, или нещо такова.

– Кажи ми, Тезеус – казва той. – Кога се очаква да се върнеш в Лондон? Тук има изобилие от нощен живот, с който да си уплътняваш времето. И няколко отлични университета, пълни с призраци.

– Да не сте се наговорили с майка ми?

Той се смее, но разбира се е точно така. Двамата останаха близки след смъртта на баща ми. За баща ми той беше... май ментор е най-точната дума. Но и повече от това. Когато баща ми бе убит, Гидиън взе полет още същия ден. Той ни закрепи с майка ми. Сега започва да говори сладкодумно как догодина ще трябва да кандидатствам и как съм голям късметлия, че баща ми е оставил пари за образованието ми и няма да се налага да се занимавам със студентски заеми и такива работи. Наистина е голям късмет, защото скитник като мен едва ли има шансове за стипендия, но го прекъсвам. Вълнуват ме по-важни и належащи въпроси.

– Имам нужда от помощ. Забърках се в супер лепкава каша.

– Какъв тип лепкава каша?

– От мъртвия тип.

– Ама разбира се.

Той слуша, докато му обяснявам за Анна. После чувам познатия звук от релсите на стълбата и тихото му пухтене, като се качва по нея, за да стигне някоя книга.

– Тя не е обикновен призрак, това е сигурно – казва той.

– Знам. Нещо я е направило по-силна.

– Начинът, по който е умряла? – пита той.

– Не съм сигурен. От това, което чувам, просто е била убита, както много други. Прерязано гърло. Но сега витае в старата си къща и убива всеки, който прекрачи прага, като някакъв шибан паяк.

– Какъв е този език? – сгълчава ме той.

– Извинявай.

– Очевидно не е някакво скитащо се привидение – мърмори си той под носа. – А поведението ѝ е твърде контролирано и целенасочено, за да е полтъргайст...

Той прави пауза и чувам как се разлистват страници.

– Ти си в Онтарио, казваш? Да не би къщата да е построена върху някаква свещена земя на погребани индианци?

– Не мисля.

– Хммм.

Следват още няколко „хъмкания“. Предлагам му просто да изгоря къщата до основи и да видя какво ще стане.

– Не бих ти препоръчал това – казва той строго. – Къщата може да се окаже единственото нещо, което я спира.

– Или да се окаже източникът на нейната сила.

– Наистина и така може да е. Но за това си трябва проучване.

– Какво проучване?

Знам какво ще каже. Да си стана от задника и да отида да свърша малко черна работа. Ще ми каже, че баща ми никога не се е свенил да разтвори някоя книга. После ще мърмори относно днешната младеж. Само ако знаеше за какво става дума...

– Ще ти трябва доставчик на окултни стоки.

– А?

– Трябва да накараме това момиче да си издаде тайните. Нещо се е случило с нея, нещо ѝ влияе и преди да можеш да прокудиш духа ѝ от тази къща, трябва да разбереш какво е то.

Това не го очаквах. Иска да направя заклинание. Аз не правя заклинания. Не съм вещица.

– А за какво са ми окултните стоки? Майка ми се занимава с това.

Поглеждам ръцете си под повърхността на водата. Кожата ми започва да щипе, но чувствам мускулите си отпочинали и виждам дори през помътнялата вода, че синините започват да изчезват. Майка ми е най-великата вещица на билките.

Гидиън се засмива.

– Бог да благослови скъпата ти майка, но тя не е добра в окултните стоки. Тя е много талантлива бяла вещица, но няма работа с това, което се изисква тук. Не ти трябват венци с цветя и масло от хризантема. Трябват ти кокоши крака и заключваща пентаграма, светена вода и врачуване с огледало, кръг от осветени камъни...

– Трябва ми и вещица.

– След всичките тези години вярвам, че имаш ресурсите да намериш поне това.

Правя гримаса, но двама души ми идват наум. Томас и Морфран Старлинг.

– Дай ми малко време за още проучване, Тезеус, и до ден-два ще ти изпратя имейл с пълно описание на ритуала.

– Добре, Гидиън. Благодаря.

– За теб винаги. И, Тезеус?

– Да?

– В това време ти отиди в библиотеката и опитай да разбереш каквото можеш за начина, по който е умряло това момиче. Знанието е сила, наясно си с това.

Усмихвам се.

– Черната работа. Добре.

Затварям. Той ме мисли за прост инструмент, само ръце, острие и ловкост, но истината е, че съм вършил черната работа, правил съм проучвания, още преди да започна да използвам камата.

След като баща ми беше убит, имах въпроси. Проблемът беше, че никой не можеше да ми даде отговори. Или, както подозирах, никой не искаше да ми даде отговори. Затова започнах да ги търся сам. Гидиън и майка ми ни стегнаха багажа и доста бързо се изнесохме от къщата в Батън Руж, но преди да тръгнем, успях да отида набързо до изоставената плантация, където баща ми намери своя край.

Беше грозна, шибаната къща. Колкото и да бях гневен, не исках да влизам. Може и да е невъзможно неодушевен предмет да гледа свирепо и да ръмжи, но тази къща точно това правеше. Със седемгодишното си съзнание видях как разтваря увивните растения по стените си, как сваля мъха от себе си и как оголва зъби. Въображението е голямо нещо, нали?

Майка ми и Гидиън бяха прочистили мястото преди няколко дни, бяха изписвали руни и палили свещи, за да се уверят, че духът на баща ми ще намери покой, да се уверят, че всички призраци ще се махнат оттам. Въпреки това, като изкачвах стълбите на верандата, започнах да плача. Сърцето ми казваше, че баща ми е там, че се е скрил от тях, за да ме изчака, и че всеки момент ще отвори вратата, с тази широка мъртва усмивка. Очите му ще ги няма и ще е покрит с огромни сърповидни рани по страните и ръцете си. Звучи глупаво, но мисля, че се разплаках още по-силно, когато отворих вратата и той не беше там.

Вдишвам дълбоко миризмата на чай и лавандула. Тя ме връща в тялото ми. Като си спомням за този ден, за тази къща, сърцето ми започва да тътне в ушите. От другата страна на вратата открих следи от борба и извърнах лице. Исках отговори, но не исках да си представям баща ми ритан до ада и обратно. Не исках да си го представям изплашен. Минах покрай строшения парапет на стълбите и инстинктивно се насочих към камината. Стаята миришеше на старо дърво, на гнило. Имаше и по-пресен мирис на кръв. Не знам откъде познах мириса на кръв, както и не знам защо отидох право при камината.

Нямаше нищо там освен черни въглени и пепел отпреди десетки години. И тогава го видях. Само крайчето му, черно като въглените, но някак различно. По-гладко. Набиващо се на очи и зловещо. Пресегнах се и го извадих от пепелта: тънък черен кръст, дълъг около десет сантиметра. Около кръста имаше увита черна змия, внимателно изплетена от нещо, което веднага разпознах като човешка коса.

Увереността, която усетих, когато го стиснах, беше същата увереност, която мина през мен, когато седем години по-късно взех ножа на баща ми. В този момент разбрах със сигурност. Тогава разбрах, че каквото и да е текло във вените на баща ми – каквото и магическо нещо да му е давало способността да посича мъртвата плът и да я гони от тоя свят – тече и в моите вени.

Когато показах кръста на Гидиън и на майка ми и им казах къде съм бил, те откачиха. Очаквах да ме успокояват, да ме прегръщат и люлеят като бебе и да ме питат дали съм добре. Вместо това Гидиън сграбчи раменете ми.

– Никога, никога повече не се връщай там! – изкрещя той и ме раздруса толкова силно, че зъбите ми затракаха.

Той взе черния кръст и не го видях повече. Майка ми просто стоеше настрани и плачеше. Бях изплашен; Гидиън никога не се беше държал така преди. Винаги ми е бил като дядо – намигаше ми и ми даваше скришом бонбони, такива неща. И все пак, баща ми беше убит преди няколко дни и аз бях гневен. Попитах Гидиън какъв е този кръст.

Той ме изгледа отвисоко със студен поглед и после замахна с ръка и ме шамароса през лицето толкова силно, че паднах на пода. Чух как майка ми изскимтя, но не се намеси. После и двамата излязоха от стаята и ме оставиха сам. Когато ме повикаха за вечеря, и двамата бяха усмихнати и спокойни, сякаш нищо не се беше случило.

Това беше достатъчно да ме изплаши толкова, че да си мълча. Не повдигнах въпроса отново. Но това не значи, че съм го забравил. Прекарах последните десет години в това да чета и проучвам каквото мога. Черният кръст се оказа вуду талисман. Още не съм разкрил значението му или защо беше покрит със змия от човешка коса. Според дебелите книги свещената змия се храни с жертвите си, като ги поглъща цели. Баща ми беше изяден на парчета.

Проблемът с проучването ми е, че не мога да попитам най-достоверните източници, с които разполагам. Принуден съм да се спотайвам и да говоря кодирано, за да държа майка ми и Гидиън в неведение. Това, което прави нещата още по-сложни, е, че вуду магията е някаква супер дезорганизирана гняс. Всеки я практикува различно и анализът си е почти невъзможен, мамка му.

Чудя се дали пак да не питам Гидиън, след като приключим с Анна. Вече съм по-голям и съм се доказал. Този път няма да е същото. Но само като си мисля за това, се потапям по-дълбоко във ваната. Защото още помня усещането от ръката му през лицето ми и яростта в празния му поглед и това пак ме кара да се чувствам сякаш съм на седем.

След като се обличам, звъня на Томас и го моля да ме вземе и да ме закара в магазина. Той любопитства, но успявам да го накарам да изчака. Трябва да кажа всичко това и на Морфран, а не ми се повтаря два пъти.

Подготвям се за лекция от страна на майка ми за това, че изпускам от училище, и очаквам да ме поизпържи, докато разбере защо съм звънял на Гидиън, което със сигурност е дочула, но като слизам надолу по стълбите, чувам гласове. Два женски гласа. Единият е на майка ми. Другият е на Кармел. Спускам се по стълбите и ги виждам да заговорничат нещо като крадци. Седят в дневната на съседни столове, наведени една към друга, и си бъбрят сладко над поднос с курабийки между тях. Когато и двата ми крака стъпват на пода на приземния етаж, те спират да говорят и ми се усмихват.

– Здрасти, Кас – казва Кармел.

– Здрасти, Кармел. Какво правиш тук?

Тя се обръща и вади нещо от чантата си.

– Донесох ти домашното по биология. За групова работа е. Искаш ли да го правим заедно?

– Виж колко мило от нейна страна, нали, Кас? – казва майка ми. – Не искаш да изоставаш още от третия ден.

– Можем да започнем още сега – предлага Кармел, като размахва лист хартия.

Отивам до нея и го поглеждам. Не знам защо се налага да е групова работа. Нищо повече от това да се намерят отговорите в учебника. Но майка ми е права. Не бива да изоставам. Без значение дали имам някаква друга работа на живот и смърт.

– Много яко от твоя страна, наистина – казвам.

Ясно ми е, че тук играе и друг мотив. На Кармел не ѝ пука за биологията. Ще се учудя, ако самата тя е била в час. Кармел е взела домашното, защото си е търсила извинение да говори с мен. Иска отговори.

Хвърлям поглед към майка ми, която ме оглежда от глава до пети по един обезпокоителен начин. Опитва се да види дали минават синините. Ще приеме с облекчение факта, че съм се обадил на Гидиън. Като се прибрах снощи, изглеждах полумъртъв. За момент си помислих, че ще ме заключи в стаята ми и ще ме накисне в масло от розмарин. Но тя ми има доверие. Разбира какво трябва да направя. И съм ѝ благодарен за тези две неща.

Навивам листа с домашното по биология на руло и потупвам дланта си с него.

– Може да отидем да работим в библиотеката – казвам на Кармел.

Тя премята чантата на рамо и се усмихва.

– Вземи си една курабийка за из път, мила – казва майка ми.

И двамата си взимаме по една, Кармел леко колебливо, и се отправяме към вратата.

– Не е нужно да го ядеш – казвам на Кармел, като сме вън на верандата. – Анасоновите курабийки на майка ми са въпрос на придобит вкус.

Кармел се засмива.

– Взех си една вътре и почти щях да я изплюя. Имат вкус на лекарство за болно гърло.

Усмихвам се.

– Не казвай на майка ми. Тя сама измисли рецептата и е много горда от това. Мисли, че носят късмет, или нещо такова.

– Тогава може би ще я изям.

Тя се взира в курабийката за един дълъг момент, после вдига поглед и се заглежда втренчено в бузата ми. Знам, че там има тъмна синина по дължината на челюстта.

– Върнал си се в къщата без нас.

– Кармел.

– Ти луд ли си? Можеше да си мъртъв!

– А ако всички бяхме отишли, всички щяхме да сме мъртви. Виж, просто слушай това, което казват Томас и дядо му. Ще измислят нещо. Запази спокойствие.

Определено се усеща хлад във въздуха, с привкус на подранила есен, който минава през косата ми с ледени пръсти. Като поглеждам нагоре по улицата, виждам колата на Томас, която пърпори към нас със сменена врата и стикер на Уили Уонка на бронята. Това хлапе се вози със стил и ме кара да се ухиля.

– Може ли да се срещнем в библиотеката след час и нещо? – питам Кармел.

Тя проследява погледа ми и вижда Томас да се приближава.

– Абсолютно не. Искам да знам какво става. Ако си мислиш и за секунда, че съм повярвала на тези глупости, които ни наговориха Морфран и Томас снощи... Не съм глупава, Кас. Мога да разпозная кое си е чисто отвличане на вниманието.

– Знам, че не си глупава, Кармел. И ако си толкова умна, за колкото те смятам, ще стоиш настрана от това и ще ме чакаш в библиотеката след час.

Слизам по стълбичките на верандата и минавам по алеята пред къщата ми, като въртя ръка към Томас да не паркира. Той ме разбира и забавя точно колкото да отворя страничната врата и да скоча вътре. После отпрашваме, като оставяме Кармел да се взира след нас.

– Какво правеше Кармел у вас? – пита той.

В гласа му има малко повече ревност от нужното.

– Направи ми масаж на гърба и после се натискахме половин час – казвам му и го первам по рамото. – Томас. Стегни се. Дойде да ми остави домашното по биология. Ще се срещнем с нея в библиотеката, след като говорим с дядо ти. Сега ми кажи какво стана с момчетата снощи.

– Тя май доста те харесва, нали се сещаш?

– Да, ама ти я харесваш повече – казвам аз. – Та, кажи какво стана?

Той се опитва да ми повярва, че нямам интерес към Кармел и че съм му достатъчно приятел, за да уважавам чувствата му към нея. Странното е, че и двете неща са верни. Най-после той въздъхва и казва:

– Пратихме ги за зелен хайвер, както си трябва, както се разбрахме. Беше жестоко. Успяхме да ги накараме да си мислят, че ако закачат торбички със сяра над леглата си, тя няма да ги нападне, докато спят.

– Не си измисляйте толкова. Трябва да им създадем повече занимавки.

– Не се безпокой. Морфран го бива за шоу. Запали син пламък от нищото и се направи, че изпада в транс и всичко останало. Каза им, че ще измисли прогонващо заклинание, но ще му трябва светлината на пълнолунието, за да го завърши. Мислиш ли, че това ще ти даде достатъчно време?

По принцип бих казал да. Все пак не се налага да търся Анна. Знам точно къде е.

– Не съм сигурен – отговарям. – Отидох пак снощи и тя ми нарита задника из цялата стая.

– И какво ще правиш?

– Говорих с един приятел на баща ми. Той каза, че трябва да разберем какво ѝ дава тази свръхсила. Познаваш ли вещици?

Той присвива очи.

– Майка ти не е ли такава?

– Познаваш ли черни вещици?

Той се върти неспокойно в седалката известно време и после свива рамене.

– Ами, аз, май. Не съм толкова добър, но мога да вдигам предпазни бариери и да карам елементите да работят за мен и такива работи. Морфран също е, но той вече не практикува.

Завива наляво и паркира пред антикварния магазин. През витрината виждам опърпаното черно куче, носът му е залепен за стъклото, а опашката му тропа по пода.

Влизаме и откриваме Морфран зад щанда да слага етикет с цена на някакъв нов пръстен, красив и старинен, с голям черен камък.

– Случайно да разбираш нещо от заклинания и екзорсизъм? – питам аз.

– Разбира се – казва той, без да вдигне поглед от работата си.

Черното му куче е приключило с посрещането на Томас и се обляга тежко на бедрото му.

– В това място витаеше какво ли не, като го наех. Все още има разни неща. Тези предмети си вървят с бившия собственик, ако разбираш какво имам предвид.

Оглеждам магазина. Разбира се. Антикварните магазини сигурно си имат по едно-две привидения, които се разхождат из тях. Очите ми попадат на голямо овално огледало, закачено за дъбова тоалетна маса. Колко ли лица са се взирали в него? Колко ли мъртви отражения чакат там и си шепнат едно на друго в тъмното?

– Можеш ли да ми намериш малко неща? – питам.

– Какви неща?

– Трябват ми кокоши крака, кръг от осветени камъни, заключваща пентаграма и някакво си нещо за врачуване.

Хвърля ми мръсен поглед.

– Някакво си нещо за врачуване? Доста точно описание.

– Добре де, нямам още всички детайли. Можеш ли да ми намериш, или не?

Морфран свива рамене.

– Мога да пратя Томас на езерото. Ще извадим тринадесет камъка от водата. Едва ли ще намерим по-осветени от това. Кокошите крака ще трябва да ги поръчаме, а колкото до някаквото нещо за врачуване, обзалагам се, че искаш огледало, или може би кристална топка или кристална купа.

– В кристалната топка се вижда бъдещето – казва Томас. – За какво му е това?

– В кристалната топка се вижда каквото искаш да видиш – поправя го Морфран. – А колкото до заключващата пентаграма, това ми се струва прекалено. Запалете тамян за защита или някакви билки. Това би трябвало да е предостатъчно.

– Наясно ли си срещу какво се изправяме? – питам аз. – Тя не е просто призрак. Тя е ураган. Нямам нищо против да се презастраховаме.

– Виж, хлапе. Това, за което говориш, си е чисто и просто сеанс. Призовавате духа и го затваряте в кръга от камъни. Ползвате кристална купа, за да получите отговори. Прав ли съм?

Кимвам. От устата му звучи толкова лесно. Но за някой, който не се занимава със заклинания и който е прекарал последната нощ подмятан като гумена топка, изглежда почти невъзможно.

– Имам един приятел в Лондон, който урежда детайлите. Ще имам заклинанието до няколко дни. Може и да ми трябват още неща според зависи.

Морфран свива рамене.

– И без това най-доброто време за призоваване на духове е след пълнолуние – казва. – Това ти дава седмица и половина. Предостатъчно време.

Той присвива очи и така изглежда точно като внука си.

– Тя май ти взима здравето, а?

– Не задълго.

Градската библиотека не е кой знае колко впечатляваща, но може би просто съм разглезен, израствайки с баща ми и колекциите от прашни томове на приятелите му. В нея обаче има доста добра хроника на местната история, което е важното в моя случай. Понеже трябва да намеря Кармел и да оправим цялото това с домашното по биология, давам задача на Томас да търси информация за Анна и нейното убийство в базата данни на компютъра.

Намирам Кармел на една маса в дъното, зад редиците книги.

– Какво прави Томас тук? – пита тя, когато сядам.

– Прави проучване за някакъв доклад – свивам рамене. – Та, какво е това домашно?

Тя се ухилва.

– Таксономична класификация.

– Гадно. И скучно.

– Трябва да направим таблица по биологични типове и видове. На нас ни се паднаха рак-отшелник и октопод.

Тя свива вежди.

– Как се пише множествено число на „октопод“ на латински? Не е ли octopuses?

– Мисля, че е octopi – казвам аз и завъртам учебника към себе си.

Да го свършваме и да се приключва, макар че е последното нещо, с което ми се занимава в момента. Искам да гледам статии от вестници с Томас, да търсим нашето мъртво момиче. От мястото, където седя, го виждам на компютъра, прегърбен към екрана, да щрака трескаво с мишката. После пише нещо на листче хартия и става.

– Кас – чувам Кармел да казва, а от тона на гласа ѝ усещам, че явно говори от известно време.

Слагам най-чаровната си усмивка.

– Аха?

– Попитах дали искаш да правиш октопода, или рака-отшелник.

– Октопода. Много са вкусни със зехтин и лимон. С лека панировка.

Кармел прави гримаса.

– Отврат.

– Не, не е. Постоянно ядяхме такива с баща ми в Гърция.

– Бил си в Гърция?

– Да – казвам разсеяно, докато прелиствам страници с безгръбначни. – Живяхме там няколко месеца..., когато бях на четири примерно. Не помня много.

– Баща ти много ли пътува? За работа, предполагам?

– Да. Или поне пътуваше.

– Вече не го ли прави?

– Баща ми е мъртъв.

Мразя да говоря с хората за това. Никога не знам как точно ще прозвучи гласът ми, като го казвам, и мразя стреснатите им погледи, докато се чудят какво да ми отговорят. Не поглеждам към Кармел. Просто продължавам да чета за различните биологични родове. Тя казва, че съжалява, и пита какво се е случило. Казвам ѝ, че е бил убит, и тя ахва.

Това са правилните реакции. Би трябвало да съм трогнат от опита ѝ за съчувствие. Не е нейна вината, че не съм. Просто съм виждал тези лица и съм чувал тези ахкания твърде дълго време. Убийството на баща ми вече ме прави само и единствено гневен.

Изведнъж ми проблясва, че Анна е последната ми тренировъчна работа. Тя е невероятно силна. Тя е най-трудното нещо, срещу което мога да си представя, че ще ми се наложи да се изправя. Ако я победя, ще бъда готов. Ще съм готов да отмъстя за баща си.

Мисълта за това ме смразява. Идеята да се върна в Батън Руж, да се върна в тази къща, досега винаги е била някак абстрактна. Просто идея, дългосрочен план. Предполагам, че колкото и да се ровех в проучвания за вуду магията, част от мен нарочно забавяше нещата. А и не бях особено ефективен до момента. Все още не знам какво е убило баща ми. Не знам дали въобще ще мога да призова това нещо, а и ще бъда съвсем сам. Да взема майка ми не е вариант. Не и след като години наред крия разни книги и дискретно сменям интернет страници, когато тя влезе в спалнята ми. Ще ме заключи в стаята ми до живот, ако някога разбере, че обмислям такова нещо.

Потупване по рамото ме вади от транса. Томас поставя вестник на масата пред мен – крехка, пожълтяла стара хартия, която се изненадвам, че изобщо са му дали да извади.

– Това успях да намеря – казва той.

И ето я, на първа страница, а отдолу заглавието гласи „Момиче открито заклано“. Кармел се надига, за да види.

– Това не е ли...?

– Тя е – изтърсва развълнувано Томас. – Няма много статии. Полицията е била втрещена. Почти не са провели разпити.

В ръката си държи друг вестник и го прелиства.

– Последното е просто некрологът ѝ: „Анна Корлов, обичана дъщеря на Малвина, беше погребана в четвъртък в гробището Кивикоски“.

– Мислех, че търсиш информация за доклад, Томас – коментира Кармел.

Томас започва да заеква и да обяснява. Изобщо не ги слушам какво си говорят. Взирам се в снимката ѝ, снимка на живо момиче, с бледа кожа и дълга тъмна коса. Не си е позволила да се усмихне, но очите ѝ са ясни, любопитни и развълнувани.

– Колко жалко – въздъхва Кармел. – Толкова е красива.

Тя посяга да докосне лицето на Анна, но аз отблъсвам пръстите ѝ. Нещо се случва с мен и не знам какво. Момичето, което гледам, е чудовище, убийца. Същото момиче по някаква причина пощади живота ми. Внимателно прокарвам поглед по косата ѝ, която е вързана с панделка. В гърдите си усещам топлина, но главата ми е студена като лед. Струва ми се, че може да припадна.

– Ей, пич – казва Томас и разтърсва леко рамото ми. – Какво ти е?

– Ъм – изгъргорвам аз. Не знам какво да му кажа, не знам какво се случва.

Поглеждам настрана, за да спечеля време, и виждам нещо, което ме кара да стисна челюст. Двама полицаи стоят на регистратурата.

Да кажа нещо на Кармел и Томас би било глупаво. Инстинктивно ще погледнат през рамо и това ще бъде адски подозрително. Така че просто изчаквам, като дискретно откъсвам некролога на Анна от вестника. Не обръщам внимание на разгневеното съскане на Кармел и го пъхам в джоба си.

– Не се прави така!

Дискретно прикривам вестника с чантата и учебника и отварям на страница със снимка на сепия.

– Имаш ли представа това от кой род животни е? – питам.

И двамата ме поглеждат сякаш рязко съм изплискал. Което е добре, защото точно в този момент библиотекарката се обръща и посочва към нас. Ченгетата се насочват към нашата маса, точно какво си знаех, че ще стане.

– За какво говориш? – пита Кармел.

– Говоря за сепията – казвам меко. – И ви казвам да изглеждате леко изненадани, но не твърде изненадани.

Преди да имат време да ме попитат още нещо, тропотът от стъпките на двамата мъже, окичени с белезници, фенерчета и кобури на коланите, се чува достатъчно силно, за да накара всички глави да се обърнат. Не виждам лицето на Кармел, но се надявам да не изглежда толкова потресаващо виновно, колкото това на Томас. Навеждам се към него, той преглъща и се стяга.

– Здравейте, деца – казва първият полицай с усмивка.

Той е набит, изглежда приятелски настроен и е с десетина сантиметра по-нисък от мен и Кармел. Започва, като поглежда Томас право в очите.

– Учите ли си?

– М-м-да – заеква Томас. – Случило ли се е нещо, г-н полицай?

Другият полицай човърка по масата ни и гледа отворените учебници. Той е по-висок и по-слаб от партньора си, с ястребов нос и малка брадичка. Грозен е като буболечка, но се надявам да не е злобен.

– Аз съм полицай Роубък – казва симпатичният. – А това е полицай Дейвис. Нещо против да ви зададем няколко въпроса?

Следва групово свиване на рамене от наша страна като мексиканска вълна.

– Всички познавате момче на име Майк Андовър, нали?

– Да – казва Кармел.

– Да – съгласява се Томас.

– Малко – казвам аз. – Запознах се с него преди няколко дни.

Мамка му, това е доста неприятно. Пот избива по челото ми. Никога не ми се е случвало преди. Никога не съм правил така, че някой да умре.

– Знаете ли, че е изчезнал?

Полицай Роубък ни гледа внимателно. Томас просто кима; аз правя същото.

– Да не сте го открили вече? – пита Кармел. – Той добре ли е?

– Не, не сме го открили. Но според свидетели вие двамата сте последните видени с него. Нещо против да ни кажете какво се случи?

– Майк не искаше да стои на партито – казва небрежно Кармел. – Тръгнахме си с идеята да се помотаем някъде другаде, не бяхме измислили точно къде. Уил Розенбърг караше. Разходихме се с колата по малките пътища близо до Доусън. Скоро Уил отби и Майк слезе.

– Просто така си слезе?

– Ядоса се, че Кармел движи с мен – намесвам се аз. – Уил и Чейс се опитаха да ни сдобрят, да го успокоят, но той не искаше и да чуе. Каза, че ще се прибере пеша и че иска да остане сам.

– Наясно сте, че Майк Андовър живее на поне петнадесет километра от района, за който говорите? – казва полицай Роубък.

– Не, не знаех – отговарям аз.

– Опитахме се да го спрем – казва енергично Кармел, – но той не искаше да слуша. Затова си тръгнахме. Помислих, че просто ще се обади след малко да се върнем да го вземем. Но така и не го направи.

Лекотата, с която лъжем, е притесняваща, но версията ни поне обяснява вината, ясно изписана по лицата ни.

– Наистина ли е изчезнал? – пита пискливо Кармел. – Мислех си... надявах се, че е само слух.

Това продава лъжата от името на всички ни. Ченгетата видимо омекват пред нейната тревога. Роубък казва, че Уил и Чейс са ги завели до мястото, където сме оставили Майк, и че вече е започнало търсенето му. Питаме дали има с какво да помогнем, но той махва с ръка, в смисъл че е по-добре да оставим това на професионалистите. До няколко часа снимката на Майк би трябвало да бъде изтъпанена във всички новинарски емисии. Би трябвало целият град да се мобилизира и да хукне в гората с фенерчета и дъждобрани, за да търси следи от него. Но някак си знам, че това няма да се случи. Това е всичко, което Майк Андовър ще получи. Една смотана дружинка в гората и няколко въпроса от полицаите. Не знам как ми е ясно това. Има нещо в очите им, сякаш ходят полузаспали. Сякаш нямат търпение това да отмине, да сложат топла храна в стомасите си и да вдигнат крака на диваните си. Чудя се дали усещат, че тук се случва нещо по-голямо, отколкото им е по силите, дали смъртта на Майк им праща сигнали на ниската честота на странното и необяснимото, които им нашепват да стоят далеч от това.

След още няколко минути полицаи Роубък и Дейвис се сбогуват с нас и ние потъваме обратно в столовете.

– Това беше... – започва Томас, но не си довършва мисълта.

Някой звъни на Кармел и тя вдига. Когато се извръща, за да говори, я чувам да шепне неща като „не знам“ и „сигурна съм, че ще го намерят“. След като затваря, погледът ѝ е напрегнат.

– Всички добре ли са? – питам аз.

Тя показва телефона си някак апатично.

– Натали – казва тя. – Иска да ме успокоява, предполагам. Но някак не съм в настроение да гледам романтични комедии с нея, нали се сещате?

– Има ли нещо, което ние можем да направим? – пита нежно Томас.

Кармел започва да прелиства учебника.

– Честно казано, просто искам да си напишем домашното по биология – казва тя и аз кимам.

В момента трябва да отделим малко време за „нормалност“. Трябва да работим и да учим и да се подготвим да разцепим на контролното в петък. Защото изрезката от вестник в джоба ми сякаш тежи един тон. Усещам как снимката на Анна се взира в мен отпреди шестдесет години и някак не мога да потисна желанието си да я опазя, да я спася от това, в което ще се превърне. Не мисля, че в близкото бъдеще ще имаме много време за нормалност.