Анна в рокля от кръв

Глава двадесет и първа

Сега вече ми се иска да се махна оттук. Много ми се иска. Косъмчетата по гърба и врата ми са настръхнали, а зъбите ми щяха да тракат, ако не бях стиснал челюсти толкова силно. Ако имах избор дали да се бия, или да избягам, щях вече да съм скочил през прозореца, със или без камата в ръка. Вместо това се завъртам и отивам до майка ми, като заставам между нея и отворената врата на стаята.

По стълбичката се чуват стъпки, сърцето ми никога не е блъскало толкова силно в гърдите ми. Ноздрите ми хващат мириса на сладникав дим. „Не отстъпвай“ – е това, което си мисля. След като това приключи, може да повърна. В случай, разбира се, че още съм жив.

Ритъмът на стъпките, звукът от това, което слиза по стълбичката, каквото и да е то, бавно и сигурно води и мен, и майка ми към момента, в който ще се напикаем в гащите. Не може да се оставим да ни свари в стаята. Много ми се ще да не беше така, но това е истината. Трябва да се добера до коридора и да направя така, че да стигнем до стълбите преди онова нещо да препречи изхода ни. Хващам ръката ѝ. Тя клати ожесточено глава, но аз започвам да я дърпам, сантиметър по сантиметър, към вратата, като държа камата пред нас като факла.

Анна. Ела, Анна, хвърли се в битката и ни спаси... но това е глупаво. Тя си стои на скапаната веранда и нищо не подозира, къщата е запечатана за нея, а това ще е голям майтап, ако си умра тук, накъсан на парчета и сдъвкан като недоопечена пилешка пържола, докато тя стои безсилна отвън.

Добре. Две дълбоки вдишвания и излизаме в коридора. Нека да са три.

Когато прекрачвам прага, виждам ясно стълбичката за тавана и нещото, което слиза по нея. Само дето не искам да го виждам. Целият ми опит и всичките призраци, които съм убил, целият ми инстинкт и всичките ми умения се изпаряват на момента. Пред себе си виждам убиеца на баща ми. Да се отприщи целият ми гняв. Би трябвало да съм готов да се нахвърля върху него. Вместо това съм ужасен.

Той слиза с гръб към мен и е достатъчно далеч от стълбището, за да можем да го изпреварим, стига да продължим да се движим. И стига той да не се обърне и да не се хвърли в атака. Защо си мисля такива неща? Освен това, той сякаш няма намерение да го прави. Докато ние се плъзгаме тихо към стълбите за долния етаж, той вече е на пода и дори се спира, за да вдигне пак стълбичката с вдървено побутване.

В началото на стълбите сме и аз се спирам и бутвам майка ми да мине пред мен. Фигурата в коридора сякаш не ни е забелязала. Той просто се поклаща напред-назад с гръб към мен, все едно слуша някаква мъртвешка музика. Облечен е в тъмно вталено сако, малко като фрак. Може да е черно, тъмносиво или тъмнозелено, не мога да преценя. На главата му има гнездо от расти, заплетени и мръсни, някои от тях са гнили и прокъсани. Не виждам лицето му, но кожата по ръцете му е сивкава и напукана. Между пръстите му е увито нещо, което прилича на дълга черна змия.

Побутвам леко майка ми надолу по стълбите. Ако успее да излезе при Анна, ще бъде в безопасност. Усещам лек прилив на смелост, поне полъх от завръщащия се предишен Кас.

Но разбирам, че се самозалъгвам, когато той се обръща и ме поглежда. Тоест, не мога да кажа дали гледа мен. И как да съм сигурен, че нещо ме зяпа, когато очите му са били зашити.

Зашити са. Няма съмнение. Големи пресичащи се шевове от черен конец минават през клепачите му. И все пак няма и съмнение, че ме вижда. Майка ми говори и от името на двама ни, когато издава един малък скимтящ звук: „О“.

– Пак заповядай – казва той с онзи глас, гласа от кошмарите ми, сякаш дъвче вкоравени нокти.

– Няма за какво да ти благодаря – изсъсквам през зъби.

Той отмята глава. Не ми питайте как, но знам, че се взира в камата ми. Тръгва към нас, невъзмутим.

– Тогава нека аз да ти благодаря – казва той и акцентът си проличава.

„Т“-то му е почти „д“, а „г“-то е почти „х“.

– Какво правиш тук? – питам аз. – Как влезе тук? Как мина през вратата?

– Бях тук от самото начало – казва той.

Има яркобели зъби. Устата му не е по-голяма, отколкото на всеки нормален човек. Как отхапва такива големи парчета човешка плът?

В момента се усмихва, повдигнал брадичка. Ходи тромаво като всички други призраци. Сякаш ставите им са протрити или сухожилията им са изгнили. Чак когато те нападнат, виждаш какво могат. Няма да се оставя да ме заблуди.

– Това е невъзможно – казвам аз. – Няма как да минеш през заклинанието.

Няма как да съм спал в една и съща къща с убиеца на баща ми през цялото това време. Няма как да е бил един етаж над мен, да ме е гледал и да ме е слушал.

– Заклинанията, които държат мъртвите навън, са безполезни, ако мъртвите вече са вътре – казва той. – Влизам и си излизам, когато си поискам. Връщам тук неща, които глупавите момчета губят. И си стоя на тавана и ям котки.

„Стоя си на тавана и ям котки.“ Поглеждам по-внимателно черната змия, която увива около пръстите си. Това е опашката на Тибалт.

– Гад мръсна... изял си котката ми! – изкрещявам аз.

Благодаря ти, Тибалт, че ми направи една последна услуга – този прилив на адреналин. Сега поне съм бесен.

Изведнъж в тишината се разнася звук от тропане, Анна ме е чула да крещя и сега блъска по входната врата и пита дали съм добре. Главата на призрака пред мен се извива като змия с едно неестествено и стряскащо движение.

Майка ми не разбира какво става. Тя не знае, че Анна е отвън, затова се вкопчва в мен, като не е сигурна от какво да се страхува повече.

– Кас, какво е това? – пита тя. – Как ще излезем оттук?

– Не се безпокой, мамо – казвам. – Не се страхувай.

– Момичето, което чакаме, е пред вратата – казва той.

Започва да се тътри към нас. Майка ми и аз слизаме още едно стъпало. Протягам ръка над парапета. Камата проблясва и я вдигам на нивото на очите му.

– Стой далеч от нея.

– Нали за нея дойдохме.

От него идва леко, кухо шумолене, когато се движи, сякаш тялото му е една илюзия и съществуват само дрехите.

– Ние не сме дошли за нищо – казвам през зъби. – Аз дойдох да убия призрак. И смятам да си опитам късмета.

Хвърлям се напред, острието ми разсича въздуха и сребърният връх одрасква копчетата на сакото му.

– Кас, недей! – вика майка ми и ме дърпа назад за едната ръка.

Трябва да престане. Какво си мисли, че съм правил през всичките тези години? Че съм залагал сложни капани за мишки с пружини, дъски и колелца? Тази работа се върши в пряк сблъсък. Това знам, това правя.

Междувременно Анна тропа все по-силно по вратата. Сигурно ѝ причинява мигрена това да бъде толкова близо до заклинанието.

– Нали за това си тук, момче – съска той.

Замахва към мен. Доста вяло; пропуска с цял километър. Но не мисля, че пропуска заради зашитите очи. Просто си играе с мен. Другото, което ми подсказва това, е, че се смее.

– Чудя се как ще напуснеш този свят – казвам аз. – Дали ще се съсухриш, или ще се стопиш?

– Няма да направя нито едно от тези неща – казва той, като все още се усмихва.

– А какво ще стане, ако отрежа ръката ти?

Правя скок нагоре по стълбите, вдигам ножа високо и после рязко замахвам надолу.

– Ще те убие само!

Той ме блъска в гърдите и с майка ми падаме през глава по стълбите и се приземяваме по задници. Боли. Много. Но поне вече не се смее. Всъщност мисля, че най-после успях да го вбеся. Вдигам майка ми на крака.

– Добре ли си? Счупи ли си нещо? – питам я. Тя клати глава. – Тичай към вратата.

Докато тя се препъва натам, аз се изправям. Той слиза по стълбите без помен от предишната призрачна вдървеност. Гъвкав е като жив младеж.

– Може пък просто да се изпариш, а – казвам аз, защото така и не се научих да си държа проклетата уста затворена. – Но аз лично се надявам да експлодираш.

Той поема дълбоко дъх. И после пак. И после пак, без да издиша. Гръдният му кош се пълни като балон, а ребрата му се разтягат. Почти чувам сухожилията вътре, опънати до скъсване. После, преди да се усетя, ръцете му се стрелват напред и е точно пред мен. Става толкова бързо, че едва го виждам. Ръката, в която е ножът ми, е притисната до стената и ме е сграбчил за яката. Удрям го по врата и рамото с другата си ръка, но ефектът е като котка, която удря с лапата си кълбо прежда.

Той изпуска въздух, през устните му излиза гъст сладникав дим, който се разнася по очите и ноздрите ми, толкова силен и наситен, че коленете ми се огъват.

Някъде зад мен усещам ръцете на майка ми. Тя крещи името ми и ме дърпа.

– Ще ми я дадеш, синко, или ще умреш.

Тогава той ме пуска и аз падам в ръцете на майка ми.

– Тялото ти ще изгние. Мозъкът ти ще изтече през ушите.

Не мога да мръдна. Не мога да говоря. Мога да дишам и горе-долу дотам. Чувствам се някак далеч. Вдървен. Леко объркан. Усещам, че майка ми скимти и се надвесва над мен, а Анна най-после изкъртва вратата от пантите.

– Защо не ме вземеш сам? – чувам я да пита.

Анна, моята силна, страховита Анна. Искам да ѝ кажа да се пази, да внимава, защото това нещо има скрити козове в изгнилите си ръкави. Но не мога. Затова майка ми и аз сме се вкопчили един в друг и само наблюдаваме в средата на този двубой между най-силните призраци, които някога сме виждали и които си разменят предизвикателства.

– Мини през прага, красавице – казва той.

– Ти мини при мен – отговаря тя.

Тя се бори със защитното заклинание; сигурно главата ѝ ще се пръсне, точно както моята. Тънка струйка кръв потича от носа и се разлива по устните ѝ.

– Вземи камата и ела, страхливецо – изкрещява Анна. – Ела и ме освободи от тази каишка!

Той кипи от ярост. Очите му са фиксирани върху нея, а зъбите му скърцат.

– Твоята кръв върху моето острие, или момчето ще дойде при нас до сутринта.

Опитвам се да стисна камата по-здраво. Но не си чувствам ръката. Анна крещи нещо друго, но не мога да чуя какво. Ушите ми са като пълни с памук. Вече нищо не чувам.