Анна в рокля от кръв

Глава десета

Отново се взирам в къщата на Анна. Разумната част на мозъка ми казва, че това е просто къща. Че това, което е вътре, я прави зловеща и опасна и че не е възможно къщата да се навежда към мен, сякаш иска да ме подгони сред избуялите бурени. Не е възможно да се мъчи да се откъсне от основите си, за да ме изяде цял. Но точно така ми изглежда.

Зад мен се чува тихо съскане. Обръщам се. Тибалт е вдигнал предните си лапи на шофьорската врата в колата на майка ми и гледа през прозореца.

– Баш си прав – казвам.

Не знам защо майка ми ме накара да го взема с мен. Няма как да ми е от помощ. Употребата му е по-скоро като детектор на дим, отколкото като пожарна кола. Но като се прибрах след училище, казах на майка ми къде отивам и какво се е случило – като пропуснах частта, в която почти бях убит, а един съученик беше разцепен на две – и тя сигурно се е досетила, че премълчавам нещо, защото нанесе пресен слой масло от розмарин във формата на триъгълник на челото ми и ме накара да взема котката. Понякога си мисля, че няма представа какво точно правя на такива места.

Тя не каза много. Винаги е там, на върха на езика ѝ, да ми каже да спра. Да ми каже, че е опасно и че някои хора намират смъртта си така. Но повече хора ще умрат, ако не си върша работата. Баща ми започна всичко. Това съм роден да правя, това е наследството ми от него и това е истинската причина майка ми да си мълчи. Тя вярваше в него. Знаела е с какво се захваща, до деня, в който той беше убит – убит от това, което е мислел за просто поредния от върволица призраци.

Вадя камата от раницата и я освобождавам от ножницата. По същия начин баща ми излезе от къщи един следобед, както е правил толкова много пъти още преди да се родя. И така и не се върна. Нещо го надви. Полицията дойде един ден след като майка ми се обади да съобщи, че е изчезнал. Казаха, че баща ми е мъртъв. Спотайвах се в тъмното, докато те разпитваха майка ми и в крайна сметка детективът прошепна тайната: че като открили тялото на баща ми, цялото било покрито с ухапвания, че цели части от него липсвали.

Месеци наред след това ужасната смърт на баща ми тровеше мислите ми. Представях си го по всички възможни начини. Сънувах го. Рисувах го на хартия с черен молив и червен пастел, тънки черни фигури като скелет и червена кръв като размазан восък от свещ. Майка ми се опитваше да ме лекува; пееше ми постоянно и оставяше лампата светната, мъчеше се да ме държи далеч от тъмното. Но виденията и кошмарите не спираха, до деня, в който не вдигнах камата.

Така и не хванаха убиеца на баща ми, разбира се. Защото убиецът на баща ми вече беше мъртъв. Така че знам какво ми е писано да направя. Като гледам къщата на Анна сега, не ме е страх, защото Анна Корлов няма да бъде моят край. Не може да бъде. Някой ден ще се върна на мястото, където баща ми умря, и ще прокарам неговата кама през устата на нещото, което го изяде.

Поемам си дълбоко въздух два пъти. Ножът стои оголен в ръката ми; няма смисъл от преструвки. Аз знам, че тя е там, и тя знае, че аз идвам. Усещам я как ме наблюдава. Котката ме гледа от колата със светолоотразяващ поглед, така че усещам и този чифт очи върху себе си, докато се движа напред през буренясалата алея към входната врата.

Едва ли е имало по-тиха нощ. Няма вятър, няма насекоми, нищо няма. Звукът от чакъла под обувките ми се чува болезнено силно. Няма смисъл да опитвам да се промъкна незабелязано. Чувството е като да се събудиш първи сутринта, когато шумът от всяко твое движение е като корабна сирена, независимо колко тих се опитваш да бъдеш. Ще ми се да тропам с крака по стълбите на верандата. Да отчупя някоя дъска и да разбия вратата с нея. Но това би било грубо, а и няма нужда да го правя. Вратата вече е отворена.

Зловеща сива светлина се стича отнякъде, без да хвърля лъчи по пода. Просто някак си се смесва с нощния въздух като сияеща мъгла. Ушите ми се напрягат да чуят нещо; мисля, че чувам ниския тътен на влак в далечината, а после и скриптенето на кожената дръжка, когато стягам хватката си върху камата. Минавам през вратата и затварям след себе си. Нямам навика да оставям на призраците възможността да ме стреснат, затръшвайки я като в евтин филм на ужасите.

Преддверието е празно, стълбището също. Скелетът на разсипания полилей виси от тавана, без да помръдва, и има маса, покрита с прашен чаршаф, която мога да се закълна, че не беше там снощи. Нещо не е наред с тази къща. Нещо друго освен присъствието, което витае в нея.

– Анна?

Гласът ми се изтъркулва във въздуха. Къщата поглъща звука без ехо.

Поглеждам вляво. Мястото, където Майк Андовър умря, е празно, с изключение на тъмно мазно петно. Нямам представа какво е направила Анна с тялото и, честно казано, предпочитам да не мисля за това.

Нищо не помръдва, а аз не съм в настроение да чакам. А и не искам да ѝ налетя на стълбите. Тя има твърде голямо преимущество, защото е силна като викингска богиня и немъртва, и какво ли още не. Влизам навътре в къщата, като обикалям внимателно разхвърляните и покрити с прашни чаршафи мебели. Минава ми през ум мисълта, че може тя да ми крои капан, че може разкривеното канапе изобщо да не е разкривено канапе, а мъртво момиче, покрито с изпъкнали вени. Тръгвам да го промуша с камата за всеки случай, когато чувам нещо да се тътри зад мен. Обръщам се.

– Мамка му...

– Минаха ли вече три дни? – пита ме призракът на Майк Андовър.

Той стои до прозореца, през който беше издърпан. И е цял. Пускам колеблива усмивка. Смъртта, изглежда, го е направила по-остроумен. Но част от мен подозира, че това, което виждам, изобщо не е Майк Андовър. А е просто петното на пода, под контрола на Анна, която ми праща това видение и го кара да се движи и говори. Но пък в случай че не е...

– Съжалявам. За това, което се случи с теб. Не трябваше да става така.

Майк повдига глава.

– Никога не трябва да става така. Или пък така е било писано. Все тая.

Той се усмихва. Не знам дали е добронамерено, или иронично, но със сигурност е стряскащо. Особено след като спира рязко.

– Нещо не е наред с тази къща. Веднъж като влезем, никога не можем да си тръгнем. Не трябваше да се връщаш.

– Имам работа тук – казвам аз.

Опитвам се да не мисля за факта, че той никога няма да си тръгне оттук. Твърде ужасно е и твърде несправедливо.

– Същата работа, която аз имах тук ли? – пита той с ниско ръмжене.

Преди да мога да отговоря, той бива разкъсан на две от невидими ръце – точно повторение на смъртта му. Отстъпвам назад и краката ми се удрят в масичка, или нещо такова, не знам какво и не ме интересува. Шокът, че за втори път го виждам да се разпада на две ужасяващи кървави купчини, ме кара да забравя за мебелировката. Казвам си, че това е просто евтин номер и че съм виждал и по-лоши неща. Опитвам се да успокоя дишането си. Тогава чувам пак гласа на Майк от пода.

– Хей, Кас.

Очите ми намират в цялата телесна каша лицето му, което още се държи към дясната половина на тялото. В тази част е и гръбнакът. Преглъщам с мъка и се опитвам да не гледам оголените прешлени. Окото на Майк се завърта нагоре към мен.

– Боли само за малко – казва той.

После потъва обратно в пода, бавно, както олио попива в хавлиена кърпа. Окото му не се затваря, докато изчезва. Продължава да се взира в мен. Наистина можех да мина и без тази последна малка размяна на погледи. Докато продължавам да гледам тъмното петно на пода, осъзнавам, че не съм си поел въздух. Чудя се точно колко хора е убила Анна в тази къща. Чудя се дали всички те са още тук, или поне техните черупки, и дали тя може да ги контролира като марионетки и да ги праща към мен в различни фази на разложение.

„Стегни се.“ Не е сега моментът за паника. Сега трябва да стисна ножа си и да осъзная твърде късно, че нещо идва зад мен.

Тъмни кичури коса проблясват до рамото ми, два или три от тях се пресягат към мен като мастиленосини пипала, сякаш ме приканват да се приближа. Завъртам се и замахвам във въздуха, като наполовина очаквам, че тя вече не е там, че е изчезнала в същия миг. Но не е. Тя се рее пред мен, на петнадесетина сантиметра от земята.

И двамата се колебаем за секунда, гледаме се един друг, кафявите ми очи се взират право в нейните маслени. Тя би била висока около метър и седемдесет, ако беше стъпила на пода, но понеже се носи из въздуха, почти ми се налага да гледам нагоре. Дишането ми звучи шумно в главата ми. Кръвта от роклята ѝ пада с меко тупкане по пода. В какво се е превърнала, откакто е умряла? Откъде е намерила тази сила, тази ярост, която ѝ позволява да бъде повече от привидение, която я превръща в демон на отмъщението?

Пътят на острието ми е закачил краищата на косата ѝ. Отрязаните кичури падат като черни снежинки и тя гледа как потъват в дъските на пода, както тялото на Майк преди малко. Нещо минава по челото ѝ – напрежение, тъга – после ме поглежда и оголва зъби.

– Защо се върна? – пита тя.

Преглъщам. Не знам какво да кажа. Хващам се, че отстъпвам, въпреки че си казвам да не го правя.

– Пощадих те, подарих ти живота.

Гласът, който идва от пещерата в устата ѝ, е дълбок и ужасяващ. Това е звукът на глас без дъх. Все още носи лек фински акцент.

– Да не би да мислиш, че беше лесно? Да не би да искаш да умреш?

Усеща се нотка на надежда в последния въпрос, нещо, което кара очите ѝ леко да заблестят. Тя поглежда надолу към ножа ми с неестествено изкривена глава. Някаква гримаса превзема лицето ѝ; израженията се преливат шантаво като вълнички по повърхността на езеро.

После въздухът около нея потрепва и богинята пред мен изчезва. На нейно място стои бледо момиче с дълга тъмна коса. Краката ѝ са стъпили на земята. Поглеждам надолу към нея.

– Как се казваш? – пита тя и когато не отговарям, продължава. – Ти знаеш моето име. Аз спасих живота ти. Мисля, че е честно поне това да ми кажеш, нали?

– Името ми е Тезеус Касио.

Чувам се да го казвам, въпреки че знам, че това е евтин трик, и то глупав. Ако си мисли, че няма да я убия в тази ѝ форма, нечовешки се лъже – майтапът настрана. Но прикритието е добро, това ѝ го признавам. Маската, която носи, има замислено лице с меки виолетови очи. Облечена е с бяла старомодна рокля.

– Тезеус Касио – повтаря тя.

– Тезеус Касио Лоууд – казвам, въпреки че не ми е ясно защо го правя. – Всички ми викат Кас.

– Дошъл си да ме убиеш.

Тя започва да ходи около мен в широк кръг. Оставям я само леко да подмине рамото ми преди и аз да се обърна. Няма начин да я оставя да ми мине в гръб. Може сега да е сладка и невинна, но знам какво същество ще изскочи, ако ѝ падне шансът.

– Някой вече го е направил – казвам.

Няма да ѝ разправям красиви истории как съм тук, за да я освободя. Това би било измама, да я забаламосам, да я накарам сама да го поиска. И освен това е лъжа. Нямам представа къде ще я изпратя и не ме интересува. Само знам, че ще е далеч оттук – тук, където може да убива още хора и да ги кара да потъват в тази проклета къща.

– Някой го направи, да – казва тя и главата ѝ се усуква наляво-надясно няколко пъти. За момент косите ѝ започват отново да се извиват като змии. – Но ти не можеш.

Тя знае, че е мъртва. Това е интересно. Повечето от тях не знаят. Повечето са просто гневни и уплашени, по-скоро отпечатък от една емоция, от един ужасен момент, отколкото реални същества. Можеш да говориш с някои от тях, но те обикновено те мислят за някой друг, някой от миналото им. Нейната осъзнатост леко ме обърква; проговарям пак, за да спечеля малко време.

– Миличка, баща ми и аз сме пратили повече призраци под земята, отколкото можеш да преброиш.

– Не и такъв като мен.

Има нещо в тона на гласа ѝ, когато казва това, което не е точно гордост, но е нещо такова. Гордост, примесена с горчивина. Мълча си, защото предпочитам да не разбира, че е права. Не съм виждал нищо подобно на Анна досега. Силата ѝ изглежда безгранична, както и торбата ѝ с трикове. Тя не е просто някакъв тътрещ се фантом, ядосан, че са го застреляли. Тя е самата смърт, страховита и безчувствена, и дори когато е в роклята си от кръв и е покрита с изпъкнали вени, не мога да отместя поглед от нея.

Но не ме е страх. Силна или не, всичко, което ми трябва, е само един добър удар. Тя не е извън обхвата на камата ми и ако мога да я докопам, ще се изпари в ефира като всички други.

– Може би е добра идея да повикаш баща ти да ти помогне – казва тя.

Стискам острието.

– Баща ми е мъртъв.

Нещо минава през очите ѝ. Не мога да повярвам, че може да е съжаление или срам, но така изглежда.

– И моят баща умря, когато бях малка – казва меко тя. – Буря в езерото.

Не мога да я оставя да продължава така. Усещам как нещо в гърдите ми се размеква, спира да ръмжи, въпреки мен. Цялата ѝ сила прави уязвимостта ѝ още по-трогваща. Би трябвало да съм над тези неща.

– Анна – промълвявам и погледите ни се срещат.

Вдигам острието и проблясъкът от него се отразява в очите ѝ.

– Върви – нарежда тя, кралицата на мъртвешкия си замък. – Не искам да те убивам. А и изглежда не ми се налага по някаква причина. Така че върви.

Веднага се пораждат въпроси в главата ми, но упорито оставам на мястото си.

– Няма да си тръгна, преди да те прогоня от тази къща и да те пратя обратно в земята.

– Никога не съм била в земята – просъсква тя през зъби.

Зениците ѝ потъмняват, черното се плиска из тях, докато бялото в очите ѝ изчезва. Черни вени прорязват бузите ѝ и се настаняват на слепоочията и шията. Капки кръв се процеждат от кожата ѝ, разливат се по тялото и се превръщат в червена одежда, която започва да капе по пода.

Замахвам с ножа и усещам как нещо тежко среща ръката ми, миг преди да бъда хвърлен към стената. Мамка му. Дори не я видях да помръдва. Тя се рее в средата на стаята, където бях допреди малко. Рамото ме боли доста от сблъсъка със стената. Ръката ме боли доста от сблъсъка с Анна. Но аз съм си твърдоглав, изправям се и пак се хвърлям към нея, като този път замахвам ниско, не търся смъртоносен удар, а просто искам да докопам нещо. В момента и парче коса ме устройва.

В следващия миг пак съм в другия край на стаята. Плъзгам се по гръб. Мисля, че трески се забиват в крачолите ми. Анна продължава да се рее и ме гледа с нарастваща неприязън. Звукът от капките, падащи от роклята ѝ по пода, ми напомня за един учител, който имаше навика да почуква челото си, когато се дразнеше, че не съм си научил урока.

Изправям се пак на крака, този път по-бавно. Надявам се отстрани да изглежда по-скоро сякаш внимателно обмислям следващия си ход, а не толкова, че изпитвам страшна болка, което си е самата истина. Тя не се опитва да ме убие и това започва да ме дразни. Размята ме наляво-надясно като котешка играчка. На Тибалт това би му се сторило мега забавно. Чудя се дали ме вижда от колата.

– Спри с това – казва тя с бездънния си глас.

Засилвам се към нея и тя ме хваща за китките. Напъвам се, но все едно се боря с гранит.

– Просто ме остави да те убия – промълвявам в безсилие.

Ярост проблясва в очите ѝ. За секунда ми хрумва каква огромна грешка направих, че забравих коя е, и че ще свърша като Майк Андовър. Тялото ми инстинктивно се стяга от страх да не бъде разкъсано на две.

– Никога няма да те оставя да ме убиеш – казва през зъби тя и ме бута към вратата.

– Защо? Не мислиш ли, че така ще намериш покой? – питам я.

За милионен път се чудя защо така не ми спира устата. Тя свива очи, като че ли съм идиот.

– Покой? След всичко, което направих? Покой в къща с разкъсани момчета и изкормени странници?

Тя придърпва лицето ми много близо до нейното. Черните ѝ очи са разширени.

– Не мога да те оставя да ме убиеш.

Започва да крещи и да крещи, достатъчно силно, че да накара тъпанчетата ми да пулсират, и ме хвърля през вратата, като прелитам над почупените стълби на верандата и падам чак върху буренясалия чакъл на алеята пред къщата.

– Никога не съм искала да бъда мъртва!

Претъркулвам се, като срещам земята и вдигам поглед точно навреме, за да видя как вратата се затръшва. Къщата изглежда тиха и празна, сякаш нищо не се е случвало там от милиони години. Енергично проверявам крайниците си и откривам, че всичките работят. После се изправям на колене.

Никой от тях не е искал да бъде мъртъв. Не съвсем. Дори и самоубийците – всички променят намерението си в последния момент. Ще ми се да можех да ѝ го кажа, да ѝ го кажа, за да не се чувства толкова самотна. Плюс това би ми помогнало да се чувствам по-малко като малоумник, след като ме размятаха като безименен злодей от филмите с Джеймс Бонд. Голям професионалист съм, няма що.

По пътя към колата на майка ми се опитвам да се опомня. Защото ще се справя с Анна, независимо какво си мисли тя. Първо, защото досега не съм се дънил, и второ, защото в момента, в който ми каза, че не може да ме остави да я убия, ми прозвуча като че ли малко ѝ се иска да може. Нейната осъзнатост я прави специална по повече от един начин. За разлика от другите, Анна чувства разкаяние. Разтривам болезнения участък на лявата си ръка и разбирам, че ще ми излезе огромна синина. Със сила няма да стане. Трябва ми план Б.