Анна в рокля от кръв

Глава деветнадесета

Откакто Анна е на свобода, не мога да спя. Безкрайни кошмари, в които тъмни фигури са надвиснали над леглото ми. И мирис на дим, сладникав и натрапчив. И мяукането на котката пред вратата на спалнята ми. Трябва да се направи нещо. Не ме е страх от тъмното; винаги съм спал като пън, макар че съм бил на повече мрачни и опасни места, отколкото ми се полага. Виждал съм повечето страшни неща, дето ги има по тоя свят, и честно да ви кажа, най-лошите са тези, които виждаш ясно пред очите си. Те са тези, които не те оставят да спиш. Тях не можеш да забравиш. Размазаните фигури от въображението избледняват; въображението има слаба памет. Но очите явно помнят по-дълго.

Тогава защо тези сънища ме скапват толкова? Защото усещането е толкова реално. И защото продължават вече твърде дълго време. Отварям очи и не виждам нищо, но знам, знам, че ако погледна под леглото, някоя разложена ръка ще се стрелне към мен и ще ме завлече към ада.

Опитах се да виня Анна за кошмарите, а после – да не мисля за нея въобще. Да забравя как приключи последният ни разговор. Да забравя, че тя ме натовари със задачата да си върна камата и, след като си я върна, да я убия. Въздух издува бузите ми само като си помисля за това. Как да го направя?

Ами, няма да го направя. Няма да мисля за това и ще превърна отлагането в новото си любимо хоби.

Дремя в час по история. За щастие, г-н Баноф няма да забележи, защото седя на най-задния чин, а той е пред дъската и бълва информация за Пуническите войни. Сигурно би ми било интересно, ако мога да остана буден достатъчно дълго, за да му хвана мисълта. Но всичко, което чувам, е „не знам какво си, не знам що си“, после главата ми клюмва, после мъртвешки пръст ми бърка в ухото, стряскам се и се разсънвам. И после пак отначало. Когато бие звънецът, се сепвам и премигвам за последно, надигам се от чина и тръгвам към шкафчето на Томас.

Облягам се на шкафчето до неговото, докато той тъпче книгите си вътре. Отбягва погледа ми. Нещо го мъчи. А дрехите му са значително по-малко намачкани от обикновеното. И изглеждат прани. И цветовете си пасват. Дава най-доброто от себе си за Кармел.

– Това гел ли е в косата ти? – дразня го аз.

– Как може да се правиш, че нищо не е станало? Не гледаш ли новините?

– За какво говориш? – решавам да се преструвам на невинен, или неразбрал, или и двете.

– Новините – изсъсква той. Снижава глас. – Човекът в парка. С откъснатите крайници.

Оглежда се наоколо, но никой не му обръща внимание, както обикновено.

– Мислиш, че е била Анна? – питам аз.

– А ти не мислиш ли? – казва глас до ухото ми.

Завъртам се. Кармел е точно до рамото ми. Застава до Томас и разбирам от начина, по който ме гледат, че явно вече са обсъждали темата надълго и нашироко. Чувствам се под обсада и леко обиден. Защо говорят зад гърба ми? Държа се като кисело дете и това още повече ме ядосва.

Кармел избухва.

– Не може да отречеш, че е невероятно съвпадение.

– Не го отричам. Но е съвпадение. Не е била тя.

– Откъде знаеш? – питат ме в един глас, колко сладко.

– Хей, Кармел.

Разговорът ни е прекъснат рязко от Кейти, която се приближава с групичка момичета. Няколко от тях не познавам, но две-три са в класа ми. Една от тях, чернокосо миньонче с чуплива коса и лунички, ми се усмихва. Всички напълно игнорират Томас.

– Здрасти, Кейти – отговаря хладно Кармел. – Как е?

– Да разчитаме ли, че ще помагаш за Зимния бал? Или да се оправяме сами със Сара, Нат и Кейси?

– Какво искаш да кажеш с това „да помагам“? Нали аз съм главен организатор.

Кармел оглежда учудено останалите момичета.

– Да, ама – казва Кейти, като гледа към мен, – това беше преди да станеш твърде заета.

Предполагам, че и на Томас му се иска да се разкараме. На мен със сигурност. По-неудобно ми е и от това да говорим за Анна. Но Кармел си е сила и не би оставила да не се съобразяват с нея.

– О, Кейти, какво сега, заговор ли си ми организирала?

Кейти премигва.

– Какво? За какво говориш? Само питам.

– Ами, спокойно тогава. До бала има три месеца. Ще се видим в неделя.

Кармел се обръща леко настрана, като по-този начин реално показва, че разговорът е приключил. Кейти се усмихва засрамено. Плямпа някакви глупости още известно време и даже прави комплимент на Кармел за пуловера ѝ, а после си тръгва с подвита опашка.

– И искам всяка от вас да дойде с по две идеи откъде да съберем пари! – извиква след тях Кармел.

Обръща се към нас и свива рамене в извинение.

– Уау! – Томас поема дълбоко дъх. – Момичетата са такива кучки.

Очите на Кармел се разширяват; после се ухилва.

– Разбира се, че сме. Но не оставяй това да те разсейва – поглежда към мен. – Кажи ни какво става. Откъде знаеш, че не Анна е убила този в парка?

Сега пък ми се иска Кейти да беше поостанала.

– Знам – отговарям аз. – Ходих да я видя.

Двамата си разменят лукави погледи. Смятат, че тя ме прави на глупак. Може би е така, защото съвпадението наистина е невероятно. Но пък се занимавам с призраци цял живот. Трябва да ми имат малко повече доверие.

– Как може да си сигурен? – пита Томас. – И може ли изобщо да поемем този риск? Знам, че това, което ѝ се е случило, е ужасно, но и тя е направила ужасни неща и може би просто трябва да я пратим... където там ги пращаш. Може би така е най-добре за всички.

Леко съм впечатлен от начина, по който се изказа Томас, дори да не съм съгласен. Но явно му става неудобно. Започва да пристъпва от крак на крак и да побутва черните рамки на очилата нагоре по носа си.

– Не – отговарям равнодушно.

– Кас... – Кармел поема инициативата. – Няма как да знаеш дали тя няма да нарани някого. Тя убива хора от петдесет години насам. Не е нейна вината. Но сигурно не е толкова лесно да спреш изведнъж.

Говорят за нея, сякаш е вълк, който е опитал кокоша кръв.

– Не – повтарям отново.

– Кас.

– Не. Разбирам вашите подозрения и аргументи. Но Анна не заслужава да бъде мъртва. И ако забия ножа си в корема ѝ... – повдига ми се само като го казвам, – не знам къде ще я изпратя.

– Ако успеем да ти докажем...

Сега вече заемам отбранителна позиция.

– Стойте далеч от нея. Тя е моя работа.

– Твоя работа? – Кармел губи търпение. – Не беше само твоя работа, когато имаше нужда от помощ. Не само ти беше в опасност онази нощ в къщата. Нямаш право да ни държиш настрана след всичко това.

– Знам – казвам аз и въздъхвам.

Не знам как да им обясня. Ще ми се да си бяхме по-близки, да бяхме приятели от повече време, за да знаят какво се опитвам да кажа, без да има нужда да го казвам. Или поне ми се иска Томас да можеше да прочете мислите ми в този момент. А може би точно това прави той, защото слага ръка на рамото на Кармел и ѝ прошепва, че трябва да ми дадат малко време. Тя го поглежда, сякаш е откачил, но дава леко заден ход.

– С всеки призрак ли се държиш така? – пита ме той.

Взирам се в шкафчето зад него.

– За какво говориш?

Тези негови знаещи очи ровят в тайните ми.

– Не знам – казва той след малко. – Винаги ли се държиш така... покровителствено?

Най-после го поглеждам в очите. Признанието е на езика ми, свива гърлото ми, дори сред десетките ученици, които се блъскат из коридорите, бързащи за трети час. Чувам части от разговорите им, докато минават край мен. Звучат толкова нормално и ми хрумва, че никога не съм имал такива разговори. Да се оплаквам от учители или да се чудя къде да излизам в петък вечер. Кой има време за това? Ще ми се да можех да си говоря такива неща с Кармел и Томас. Ще ми се да си организираме някое парти или да вземем някой филм и да се чудим при кого да отидем да го гледаме.

– Ако искаш, ще ни кажеш после – казва Томас.

Той разбира. И това ме радва.

– Дай сега да мислим как да ти вземем камата обратно – предлага той.

Кимам вяло. Как го казваше баща ми? От тигана право в огъня. Той обичаше да се надсмива над живота си, изпълнен с капани.

– Някой виждал ли е Уил? – питам аз.

– Звъняхме му няколко пъти, но не вдига – отговаря Кармел.

– Ще трябва да бъда твърд с него – казвам със съжаление. – Харесвам го и знам, че не му е леко. Но не може да задържи ножа на баща ми. Няма как да стане.

Звънецът бие за трети час. Коридорите се изпразват и без да забележим, изведнъж гласовете ни започват да кънтят. Не можем просто да си стоим тук; рано или късно трябва да влезем в час. Но изобщо не ми се учи.

– Искате ли да се чупим? – казва Томас, сякаш отново ми чете мислите, или пък просто се държи като нормален тийнейджър с добри идеи.

– Определено. Ти, Кармел?

Тя свива рамене и подръпва кремавия пуловер върху оголеното си рамо.

– Аз имам алгебра, ама на кого му пука? А и досега не съм пропускала нито един час.

– Супер. Да отидем да хапнем нещо.

– Суши? – предлага Томас.

– Пица – казваме в един глас с Кармел и той се ухилва.

Като тръгваме по коридора, чувствам леко облекчение. След по-малко от минута ще сме вън от училище, ще излезем на хладния ноемврийски въздух и съм готов да покажа среден пръст на всеки, който се опита да ни спре.

Тогава някой ме потупва по рамото.

– Хей.

Когато се обръщам, единственото, което виждам, е юмрукът, който приближава лицето ми, а малко след това усещам тъпата болка, която получаваш, когато някой те удари право в носа. Всичко избухва в милиарди цветове. Превивам се и затварям очи. По устните ми потича топла лепкава течност. Тече ми кръв от носа.

– Уил, какво правиш? – чувам Кармел да крещи.

После и Томас се присъединява към нея, а Чейс започва да ръмжи. Чувам звуци от боричкане.

– Не го защитавай – казва Уил. – Не гледа ли новините? Заради него още един човек е мъртъв.

Отварям очи. Уил ме гледа с див поглед през рамото на Томас. Чейс се готви да ми се нахвърли, с щръкналата си руса коса и с впитата си тениската, сърбят го ръцете да цапардоса Томас веднага щом шефът му даде команда.

– Не е била тя.

Подсмръквам и кръвта се стича по гърлото ми. Солена е и има металически вкус. Обърсвам носа с опакото на ръката си и това оставя яркочервена следа.

– Не е била тя ли? – казва Уил подигравателно. – Не чу ли какво казват свидетелите? Чули са вой и ръмжене, но от човешко гърло. Казват, че чули глас да говори, но не звучал като човешки. Казват, че тялото е разкъсано на шест парчета. Да ти звучи познато?

– Звучи ми много познато – озъбвам се аз. – Като всеки маниак-убиец.

Само че не е така. А това за гласът, който говори без да звучи човешки, кара косата ми да настръхне.

– Ти сляп ли си? – казва той. – Ти си виновен за всичко. За всичко, което се случи, откакто дойде тук. Майк, а сега и този нещастник в парка.

Той млъква, бърка в якето си и вади ножа ми. Насочва го към мен обвинително.

– Свърши си работата!

Той идиот ли е? Сигурно е откачил да го вади така насред училище. Ще го конфискуват и той ще трябва да ходи при педагогически съветник всяка седмица, или направо ще го изключат, а аз ще трябва да разбивам кой знае какви ключалки, за да си го взема обратно.

– Дай ми го – казвам.

Звуча странно; носът ми е спрял да кърви, но усещам съсирека. Ако си поема дъх през него нормално, ще го вдишам и пак ще започне да кърви.

– Защо? – пита Уил. – Ти нямаш намерение да го ползваш. Така че може би аз ще го направя.

Той вдига ножа към Томас.

– Какво мислиш, че ще стане, ако порежа някой жив човек? И той ли ще отиде там, където отиват мъртвите?

– Стой далеч от него – изсъсква Кармел.

Застава между ножа и Томас.

– Кармел! – Томас я дърпа назад.

– Сега си на негова страна, а? – пита Уил и устните му се сгърчват, сякаш не е виждал нещо по-отвратително. – Никога не си била вярна на Майк.

Не ми харесва накъде отиват нещата. Истината е, че не знам какъв ще е ефектът от камата ми върху жив човек. Доколкото знам, никой не е пробвал. Не ми се мисли каква рана ще причини, дали няма да свали кожата от лицето на Томас и да остави черни дупки. Трябва да направя нещо, а понякога това значи да се държа като гъз.

– Майк беше боклук – казвам високо. Това шокира Уил и той се вцепенява, което беше целта ми. – Той не заслужаваше вярност. Нито тази на Кармел, нито твоята.

Сега цялото му внимание е насочено към мен. Острието проблясва под луминисцентните лампи на училището. И аз не искам кожата да изчезне от лицето ми, но съм и леко любопитен. Чудя се дали връзката ми с ножа, кръвното ми право да го държа в ръката си, няма някак да ме предпази. Претеглям възможностите в главата си. Да се нахвърля върху него? Да си го взема с бой? Но вместо да се ядоса, Уил се ухилва.

– Ще я убия, да знаеш – казва той. – Твоята малка сладка Анна.

Моята малка сладка Анна. Толкова ли съм прозрачен? Дали е било очевидно за всички от самото начало? Само аз ли не разбрах?

– Тя вече не е слаба, идиот такъв – изплювам през зъби. – Няма да можеш и да се доближиш до нея, със или без магическа кама.

– Ще видим – отговаря той.

Сърцето ми потъва, като гледам как моята кама, камата на баща ми, изчезва отново в джоба на якето му. Повече от всичко ми се иска да се нахвърля върху него, но не мога да рискувам някой друг да пострада. Още повече че Томас и Кармел застават от двете ми страни, готови да ме спрат.

– Не тук – казва Томас. – Ще си го вземем, не се безпокой. Ще измислим нещо.

– Ще трябва да е скоро – казвам аз.

Не знам доколко казах истината преди малко – Анна си е решила, че трябва да умре, и може да отвори широко входната врата за Уил, за да ми спести болката да го направя аз.

Решаваме да пропуснем пицата. Всъщност отписваме остатъка от учебния ден и вместо това отиваме у нас. Май вкарвам Томас и Кармел в лошия път. Аз се возя при Томас, а Кармел ни следва с нейната кола.

– Значи... – той млъква и започва да дъвче устна.

Чакам го да продължи, но той се захваща да мачка ръкавите на сивия си суитшърт, които са му дълги и са започнали да се протриват по краищата.

– Знаеш за Анна – казвам, за да го улесня. – Знаеш какво чувствам към нея.

Томас кима. Прокарвам пръсти през косата си, но тя пада обратно пред очите ми.

– Защото не мога да спра да мисля за нея ли е? – питам. – Или наистина чуваш всичко, което минава през главата ми?

Томас свива устни.

– Нито едно от двете. Опитвам се да не бъркам в главата ти, откакто ме помоли. Защото сме...

Той пак млъква и има един такъв овчи вид, дъвче устни и пърха с вежди.

– Защото сме приятели – казвам аз и го первам по рамото. – Може да го кажеш бе, пич. Приятели сме. Май ти си най-добрият ми приятел. Ти и Кармел.

– Да – казва Томас.

Сигурно и двамата имаме еднакви изражения: леко засрамени, но щастливи. Той прочиства гърло.

– Така де. Разбрах за теб и Анна заради химията. Заради аурата.

– Аурата?

– Не е нужно да си телепат. Повечето хора сигурно го усещат. Но при мен е даже още по-ясно. Първоначално мислех, че при теб е така с всички призраци. Все сияеше от вълнение, като заговореше за нея, и особено като си близо до къщата. Но сега го имаш това сияние през цялото време.

Тихо се усмихвам. Тя е с мен през цялото време. Сега се чувствам глупаво, че не съм го разбрал по-рано. Но какво пък, поне ще имаме супер нетипичната история как сме се запознали: любов и смърт и кръв и проблеми с бащите. Ужас, аз ще съм мокрият сън на психиатъра.

Томас паркира пред нас. Кармел ни настига пред входната врата само след няколко секунди.

– Хвърляйте, където намерите – казвам, като влизаме.

Мятаме якетата и раниците на дивана. Топуркането на малки лапи известява идването на Тибалт, който скача по бедрото на Кармел, за да бъде гушкан и милван. Томас го оглежда подозрително, но Кармел вдига четирикракия флиртаджия право в скута си.

Водя ги в кухнята и сядаме около кръглата дъбова маса. Пъхам глава в хладилника.

– Има замразена пица, има и кайма и кашкавал. Мога да направя принцеси във фурната.

– Принцеси – казват в един глас Томас и Кармел.

Има кратък момент на изчервяване и срамежливи усмивки. Мънкам си под носа нещо относно аурата, която започва да сияе, а Томас грабва една кухненска кърпа и я мята по мен. След около двадесет минути вече дъвчем едни доста добри принцеси, а парата, която се вдига от моята, май малко отпуска запушения ми нос.

– Почва ли да посинява? – питам.

Томас ме оглежда.

– М-не. Явно Уил удря като петгодишен.

– Това е добре. На майка ми доста ѝ писна вече да ме лекува. Мисля, че откакто сме тук, извари повече билки, отколкото за последните две години.

– Този път е различно за теб, нали? – пита Кармел измежду хапките. – Анна наистина ти разказа играта.

Кимам.

– Анна, ти, Томас. Досега не съм се изправял пред нещо подобно на нея. И никога не съм въвличал цивилни граждани в борбата с призраци.

– Мисля, че това е знак – казва Томас с пълна уста. – Показва, че трябва да останеш. Да им дадеш малко почивка на тези призраци.

Поемам дълбоко въздух. Може би за пръв път в живота ми тази идея ми се струва съблазнителна. Помня как, като бях по-малък, преди да убият баща ми, си мислех, че би било хубаво, ако той спре с това за малко. Че би било хубаво да се задържим на едно място, да си намерим приятели и да играем бейзбол с него в събота следобед, вместо той да води безкрайни разговори по телефона с някой окултист или да е заровил нос в някоя мухлясала книга. Но всички деца мислят така за родителите си и за работата им, не само тези, чиито родители са ловци на призраци.

Сега пак ме обзема това чувство. Би било хубаво да остана в тази къща. Уюна е и кухнята ми харесва. Ще е много яко да мога да си прекарвам времето с Кармел, Томас и Анна. Ще завършим заедно, може да отидем в един и същи университет. Всичко ще бъде почти нормално. Само аз, най-добрите ми приятели и моето мъртво момиче.

Мисълта ми се струва толкова нелепа, че изсумтявам.

– Какво? – пита Томас.

– Няма кой друг да прави това, което правя аз – отговарям. – Дори Анна да е спряла да убива, други призраци ще продължават да го правят. Трябва да си взема камата обратно. И рано или късно ще трябва да продължа с работата си.

Томас изглежда съкрушен. Кармел прочиства гърло.

– И как ще ти вземем ножа? – пита тя.

– Явно няма намерение просто да ти го върне – казва Томас унило.

– Нали знаеш, че родителите ми са приятели с неговите – предлага Кармел. – Може да ги помоля да се обадят, да кажат, че Уил е откраднал някаква семейна реликва. Няма да е лъжа.

– Не ми се ще да трябва да отговарям на въпроса защо семейната ми реликва е смъртоносен ритуален нож – казвам аз. – Освен това, не смятам, че родителите ще оправят нещата този път. Ще трябва да го откраднем.

– Да влезем с взлом и да го откраднем? – възкликва Томас. – Ти си луд.

– Не чак толкова луд – свива рамене Кармел. – Аз имам ключ за къщата му. Нали ви казах, че семействата ни са в много добри отношения. Разменили сме ключове за къщите си, в случай че някой се самозаключи, или се наложи да спрем ютията, или да полеем цветята, докато другите са във ваканция.

– Колко старомодно – казвам аз и тя се ухилва.

– Родителите ми имат ключове за половината къщи на улицата. Всички умират да си общуват с нас. Но семейството на Уил е единственото, което има ключ за нашата къща – тя отново свива рамене. – Понякога е от полза целият град да ти се умилква. Но като цяло е по-скоро дразнещо.

Разбира се, Томас и аз няма как да знаем за какво говори тя. Ние сме израснали в странни семейства на вещици. Никой не би ни дал ключ за къщата си, ако ще да сме последните хора на планетата.

– И кога ще го направим? – пита Томас.

– Спешно – казвам аз. – Когато няма да има никой. През деня. Рано, веднага след като тръгне за училище.

– А защо мислиш, че ножът няма да е в него? – казва Томас.

Кармел вади телефона си.

– Ще пусна слух, че е започнал да се разхожда с нож из училище и че някой трябва да каже на учителите. Сигурна съм, че ще стигне до него преди утре сутрин и няма да посмее да го вземе.

– Освен ако не реши да си остане вкъщи – казва Томас.

Поглеждам го.

– Да си чувал за Тома Неверни?

– Не се връзва – отговаря самодоволно той. – Това се отнася за човек, който е скептичен. Аз не съм скептик. Аз съм песимист.

– Томас – изчуруликва Кармел. – Не знаех, че си такъв мозък.

Пръстите ѝ се движат трескаво по клавиатурата на телефона. Вече изпрати три съобщения и получи два отговора.

– Хайде, стига вече, вие двамата – казвам. – Отиваме утре сутрин. Най-вероятно ще трябва да пропуснем първи и втори час.

– Няма проблем – казва Кармел. – Нали днес карахме първи и втори.

Утрото ни сварва с Томас, смъкнати надолу в седалките на неговия Форд Темпо, паркиран на една пресечка от къщата на Уил. Навели сме глави и сме сложили качулките на суитшъртите си, а очите ни шарят наоколо. Изглеждаме точно като хора, които всеки момент ще извършат углавно престъпление.

Уил живее в един от по-богатите и по-поддържани квартали на града. Разбира се. Родителите му са приятели с тези на Кармел. Нали затова имам ключове за къщата му в джоба си. Но за нещастие, това значи и че сме в квартал, където ще има много домакини или чистачки, които да зяпат през прозорците, ако се зачудят какви ги вършим ние там.

– Време ли е? – пита Томас. – Колко е часът?

– Не още – казвам, като се старая да звуча спокойно, сякаш съм го правил хиляди пъти преди, което изобщо не е така. – Кармел още не се е обадила.

Той се успокоява за малко и си поема дълбоко въздух. После се стряска и скрива глава зад волана.

– Мисля, че видях някакъв градинар! – изсъсква Томас.

Дърпам го нагоре за качулката.

– Малко вероятно. Какви градини, есен е. Сигурно някой мете листа. Така или иначе, не сме седнали тук с маски на лицата и ръкавици. Не правим нищо нередно.

– Засега.

– Ами, тогава недей да се държиш подозрително.

Само двамата сме. Като обсъждахме плана, решихме Кармел да остане на позиция в училище. Да се увери, че Уил е там. Според нея родителите му тръгват за работа много преди той да тръгне за училище. Кармел поспори, каза, че това е сексистко, че е по-добре да е с нас, в случай че нещо се обърка, защото тя поне може да измисли някакво обяснение какво прави там. Томас не искаше и да чуе. Опитваше се да я предпази. Но сега, като го гледам как хапе долната си устна и как се стряска при всеки шум, ми се струва, че с Кармел щеше да ми е по-добре. Когато телефонът ми започва да вибрира, той подскача като подплашена котка.

– Кармел е – казвам му, преди да вдигна.

– Не е тук – шепне паникьосано тя.

– Какво?

– Няма ги и двамата. И Чейс не е тук.

– Какво? – питам отново, макар че чувам какво ми казва.

Томас ме дърпа за ръкава като нетърпелив първокласник.

– Не са в училище – казвам му ядосано.

Явно има някакво проклятие в Тъндър Бей. Нищо не върви като хората в този скапан град. А сега слушам тревогите на Кармел в едното си ухо и догадките на Томас в другото и просто има твърде много хора в тази кола, за да мога да си събера мислите.

– Какво ще правим сега? – питат ме едновременно.

Анна. Ами Анна? Камата ми е в Уил и ако той е усетил примамката в съобщенията на Кармел, кой знае какво може да е решил да направи. Достатъчно умен е да влезе в контра-игра; знам, че е. А през последните няколко седмици аз съм толкова оглупял, че да се вържа. Сигурно в момента ни се надсмива, като си представя как обръщаме стаята му наопаки, докато той върви по алеята пред къщата на Анна с камата ми в ръка, следван от русия си лакей.

– Карай! – изръмжавам и затварям на Кармел.

Трябва да стигнем до Анна, и то бързо. Кой знае, може вече да е късно.

– Накъде? – пита Томас, но вече е запалил двигателя и тръгва.

Движим се към къщата на Уил.

– Към къщата на Анна.

– Да не мислиш, че... Може просто да са останали вкъщи. Или просто да закъсняват за училище.

Той продължава да говори, но очите ми забелязват нещо друго, докато минаваме покрай къщата на Уил. Нещо не е наред с пердетата на един от прозорците на втория етаж. Те са спуснати, а всички други прозорци са или отворени, или пердетата им са прибрани. Но има и нещо в начина, по който са спуснати. Изглеждат някак... неравномерно спуснати. Сякаш са дръпнати набързо.

– Спри – казвам аз. – Паркирай колата.

– Какво става? – пита Томас.

Но очите ми са фиксирани върху прозореца на втория етаж. Той е вътре, знам, че е вътре, и изведнъж ме изпълва адски гняв. Стига вече игрички. Ще вляза и ще си взема ножа и ще е по-добре за Уил Розенбърг да не застава на пътя ми.

Скачам без дори да изчакам колата да спре. Томас се бави с колана си, звучи, сякаш почти се изтърсва от шофьорската врата, и се затичва след мен, но скоро непохватните му стъпки ме застигат и той започва да задава един милион въпроси.

– Какво правим? Какво ще правиш?

– Ще си взема камата – отговарям.

Втурваме се през двора на къщата и скачаме по стълбите на верандата. Избутвам ръката на Томас, когато се пресяга да почука, и вместо това вадя ключа. Надъхал съм се и не искам да давам на Уил предупреждение, ако не е нужно. Нека се опита да ме спре. Нека само се опита. Но Томас сграбчва ръката ми.

– Какво? – съскам през зъби.

– Поне сложи тези – казва той и ми подава чифт ръкавици.

Понечвам да му кажа, че не сме тръгнали да отвличаме котката на съседите, но е по-лесно просто да ги сложа, вместо да споря. Той също слага ръкавици, а аз завъртам ключа и отварям вратата.

Единственият плюс, като влизаме в къщата, е, че сега трябва да сме още по-тихи и Томас спира да ме залива с въпроси. Сърцето ми блъска в ребрата, тихо, но настойчиво. Мускулите ми са напрегнати и се движа леко вдървено. Няма нищо общо с това да дебнеш призрак. Не се чувствам уверен и силен, а като петгодишен в гората по тъмно. Интериорът на къщата е хубав. Лъскав паркет и дебели килими. Парапетът на стълбите към горния етаж изглежда, сякаш е бил полиран всеки ден, откакто е сложен. По стените има картини на художници – и то не от тези модерните тъпотии, дето някакво хилаво копеленце в Ню Йорк обявява някое друго хилаво копеленце за гений, защото рисува „наистина смели червени квадрати“. Това са класически картини, пейзажи, вдъхновени от френския импресионизъм, и малки портрети със затъмнени краища, изобразяващи жени в изящни дантелени рокли. При други обстоятелства с удоволствие бих ги разгледал. Гидиън ми е говорил много за изкуство, докато ме развеждаше из музея „Виктория и Албърт“ в Лондон. Но вместо това само прошепвам на Томас:

– Взимаме ножа и се махаме.

Тръгвам пръв по стълбите нагоре и като се качвам, завивам наляво към стаята със спуснатите завеси. Хрумва ми, че може да бъркам жестоко. Това може изобщо да не е спалня. Може да е склад или стая за видеоигри, или някаква друга стая, която е съвсем нормално да си стои със спуснати завеси. Но вече няма време за това. Пред вратата на стаята съм.

Дръжката се завърта с лекота, когато пробвам дали е заключено, и вратата се открехва. Вътре е твърде тъмно, за да виждам ясно, но се разпознават очертанията на легло и, струва ми се, шкаф. Стаята е празна. Томас и аз се вмъкваме като стари кримки. Дотук добре. Бавно пристъпвам към средата на стаята. Премигвам, за да накарам очите ми да се приспособят към тъмнината.

– Дали да не светнем лампата? – прошепва Томас.

– Може – отговарям разсеяно.

Не му обръщам внимание. Сега виждам малко по-ясно, а това, което съзирам, никак не ми харесва. Чекмеджетата на шкафа зеят отворени. От тях висят дрехи, сякаш някой е ровил вътре и е бързал много. Дори разположението на леглото е странно. Опряно е на стената под ъгъл. Било е местено.

Завъртам се и виждам, че вратата на килера е отворена, а един плакат до нея виси скъсан през средата.

– Някой вече е бил тук – казва Томас, като се отказва да шепне повече.

Усещам, че се потя, и избърсвам чело с опакото на ръкавицата. Нещо не се връзва. Кой може да е идвал тук? Дали пък Уил няма и други врагове? Това би било адско съвпадение, но пък май напоследък съвпаденията доста зачестиха.

Струва ми се, че виждам нещо в тъмното, нещо до плаката. Изглежда като надпис на стената. Правя стъпка напред, за да се приближа, и кракът ми се натъква на нещо на пода – усещането е познато. Знам какво е още преди да кажа на Томас да светне лампата. Когато светлината изпълва стаята, вече отстъпвам назад и виждаме картината около нас.

И двамата са мъртви. Това, което ритнах, е бедрото на Чейс – или поне това, което е останало от него – а това, което помислих за надписи по стената, са всъщност дълги, широки следи от кръв. Тъмна артериална кръв във формата на извити пръски. Томас се е вкопчил в ризата ми и издава някакви звуци на паника, като едва диша. Внимателно се освобождавам от ръцете му. Мозъкът ми е изтръпнал и хладнокръвен. Инстинктът ми да проуча сцената е по-силен от желанието ми да избягам.

Тялото на Уил е зад леглото. Лежи по гръб и очите са отворени. Едното око е червено и първоначално си помислям, че е от спукани капиляри, но после виждам, че е изпръскано с кръв. Стаята е в пълен безпорядък. Чаршафите и одеялата са разкъсани и събрани накуп до ръката на Уил. Облечен е в това, което предполагам, че ползва за пижама – просто бархетно долнище и тениска. Чейс е облечен. Такива мисли минават през главата ми, сякаш съм следовател на местопрестъплението, подреждам ги и се опитвам да ги запомня, за да се разсея от това, което забелязах в момента, когато лампата светна.

Раните. И двамата са осеяни с рани: яркочервени и още кървящи. Огромни откъснати сърповидни парчета от кости и мускули. Бих познал такива рани във всеки един момент, въпреки че съм ги виждал само във въображението си. Това са следи от ухапване.

Нещо ги е изяло.

Точно както е изяло баща ми.

– Кас! – крещи Томас.

От тона на гласа му ми става ясно, че вече няколко пъти е казал името ми и не е получил отговор.

– Трябва да се махаме!

Краката ми са пуснали корени в пода. Не мисля, че мога да помръдна, но в следващия момент той ме хваща през кръста и ме дърпа вън от стаята. Чак когато той загася лампата и сцената пред мен изчезва, аз се отърсвам от него и започвам да бягам.