Анна в рокля от кръв

Глава девета

Когато Уил и Чейс пристигат на игрището, ни намират с Томас излегнати на седалките, вперили поглед в небето. Денят е слънчев, топъл и мек. Майката природа не скърби по Майк Андовър. Топлината прави чудеса с пулсиращата ми глава.

– О, боже – казва един от тях.

После се изсипват цял куп ругатни, които не са за повтаряне. Тирадата най-после завършва с:

– Наистина е жив.

– Не и благодарение на вас, гъзове такива.

Изправям се в седнало положение. Томас прави същото, но остава леко прегърбен. Тези тъпаци са го мачкали твърде много пъти.

– Хей – виква рязко Уил. – Нищо не сме ти направили, ясно ли е?

– Дръж си шибаната уста затворена – добавя Чейс, като размахва пръст срещу мен.

Известно време не знам какво да кажа. Не очаквах, че те ще дойдат и ще се опитат да накарат мен да си мълча.

Изтупвам крачола на дънките си. Има малко прах, където съм се отъркал в ръба на седалката.

– Наистина нищо не сте ми направили – казвам честно. – Замъкнахте ме в някаква къща, защото искахте да ми изкарате акъла. Откъде да знаете, че приятелят ви ще се окаже разкъсан на две и изкормен.

Това беше злобно. Признавам си. Чейс веднага пребледнява. Последните мигове от живота на Майк минават пред очите му. За момент омеквам, но после пулсиращата ми глава напомня, че можеше да ме убият.

До тях, но един ред по-надолу, Кармел прегръща раменете си и отмества поглед встрани. Може би не трябва да съм толкова ядосан. И все пак, тя сериозно ли? Разбира се, че трябва да бъда! Не ми харесва това, което се случи с Майк. Никога нямаше да позволя да се случи, ако не ме бяха обезвредили с дъска по главата.

– Какво ще кажем на хората за Майк? – пита Кармел. – Ще има въпроси. Всички видяха, че си тръгна от партито с нас.

– Не можем да им кажем истината – казва Уил жално.

– Каква е истината? – пита Кармел. – Какво се случи в тази къща? Наистина ли очаквате да повярвам, че някакъв призрак е убил Майк? Кас...

Срещам погледа ѝ.

– Видях всичко.

– И аз го видях – добавя Чейс и изглежда сякаш всеки момент ще повърне.

Кармел клати глава.

– Не е вярно. Кас е жив. И Майк също. Това е просто някаква супер тъпа шега, която сте измислили, за да ми го върнете, че скъсах с него.

– Не бъди толкова егоцентрична – казва Уил. – Видях как ръцете ѝ минаха през прозореца и го сграбчиха. Видях как го издърпа вътре. Чух викове. После видях как силуетът на Майк се разцепи на две.

Той ме поглежда.

– Какво беше? Какво живее в тази къща?

– Беше вампир, пич – заеква Чейс.

Идиот. Не му обръщам никакво внимание.

– Нищо не живее в тази къща. Майк беше убит от Анна Корлов.

– Няма начин, брато, няма начин – казва Чейс с нарастваща паника.

Но аз нямам време за отказа му да приеме истината. За късмет, Уил също няма и му казва да млъкне.

– Ще кажем на ченгетата, че сме отишли да се поразходим малко с колата. После Майк е побеснял заради Кармел и Кас и е слязъл. Не сме успели да го спрем. Казал е, че ще си ходи пеша до вкъщи и понеже не е било много далече, не сме се притеснили. Като не се появи днес на училище, сме решили, че има махмурлук.

Уил стиска челюст. Умее да мисли бързо дори когато не му се иска.

– Ще трябва да изтърпим няколко дни или седмици, докато го търсят. Ще ни разпитват още. После ще се откажат.

Уил ме гледа. Няма значение какъв задник е бил Майк, бил му е приятел и сега му се иска аз никога да не съм съществувал, да ме изпари с поглед. Ако наоколо нямаше кой да гледа, сигурно дори би опитал с „абракадабра“, или нещо такова.

Може би е прав. Може би аз съм виновен. Можеше да измисля друг начин да търся Анна. Но майната му на всичко. Майк Андовър ме удари в тила с талпа и ме хвърли в изоставена къща само защото си говорих с бившата му приятелка. Не заслужаваше да бъде разцепен на две, но така или иначе си търсеше белята.

Чейс държи главата си в ръце и си повтаря на глас колко скапано е всичко това, какъв кошмар ще е да лъжем ченгетата. По-лесно му е да фокусира вниманието си върху НЕсвръхестествената част от проблема ни. На повечето хора им е по-лесно така. Точно това позволява на духове като Анна да остават в тайна толкова дълго време.

Уил го бута по рамото.

– Какво ще правим с нея? – пита той.

За момент решавам, че говори за Кармел.

– Не можете да направите нищо с нея – изпреварва ме Томас, проговаряйки за пръв път от не знам колко време. – Тя не ви е по силите.

– Тя уби най-добрия ми приятел – изплюва Уил. – Какво се очаква да направя? Нищо?

– Точно така – казва Томас и свива рамене с крива усмивка, което някой ден ще му докара юмрук в лицето.

– Все нещо трябва да направим.

Поглеждам Кармел. Очите ѝ са разширени и тъжни, русата ѝ коса се спуска над тях на кичури. Сигурно никога не е изглеждала толкова „емо“.

– Ако тя е истинска – продължава тя, – тогава явно трябва да се направи нещо. Не можем просто да я оставим да продължава да убива хора.

– Няма – казва ѝ Томас успокояващо.

Ще ми се да го метна надолу по пейките. Нищо ли не чу от речта ми, озаглавена „не е сега време за това“?

– Виж – казвам. – Няма как да скокнем в някой зелен бус и да я премахнем с помощта на „Харлем Глоубтротърс“9. Всеки, който влезе в тази къща, е мъртъв. И освен ако не искаш и ти да бъдеш разкъсана на две и да гледаш собствените си черва по пода, по-добре стой надалеч.

Не искам да бъда твърде груб с тях, но това е напът да се превърне в бедствие. Един от хората, които замесих, вече е мъртъв, а сега всички тези ентусиасти искат да се включат. Дори не знам как успях да предизвикам такъв тайфун от лайна. Толкова бързо оплесках нещата.

– Аз се връщам – казва Уил. – Трябва да направя нещо.

– Идвам с теб – добавя Кармел и ми хвърля поглед, сякаш ме предизвиква да я спра.

Явно забравя, че преди по-малко от двадесет и четири часа стоях лице в лице с мъртво същество, прорязано от черни вени. Няма да получи точно от мен червени точки за демонстрация на смелост.

– Никой от вас няма да ходи никъде – казвам аз, но после изненадвам сам себе си, като добавям: – Не и без да сте подготвени.

Поглеждам Томас, чиято уста виси леко зяпнала.

– Дядото на Томас е някакъв спиритуалист. Морфран Старлинг. Той знае за Анна. Трябва първо да говорим с него, ако ще правим каквото и да било.

Сръчквам Томас по рамото и той се опитва да върне нормалното изражение на лицето си.

– А как се убива такова нещо? – пита Чейс. – С кол в сърцето?

Ще ми се пак да отбележа, че Анна не е вампир, но ще изчакам да предложи сребърни куршуми и тогава просто ще го блъсна надолу по пейките.

– Не ставай глупав – сопва се Томас. – Тя вече е мъртва. Не можеш да я убиеш. Трябва да я прокудиш от тоя свят, или нещо такова. Дядо ми е правил такива работи веднъж или два пъти. Има някакво заклинание, свещи и билки и така нататък.

С Томас се споглеждаме. Това хлапе наистина може да бъде понякога полезно понякога.

– Мога да ви заведа при него. Още тази вечер, ако искате.

Уил зяпа Томас, после мен и после пак Томас. Чейс изглежда сякаш му се иска да не се очаква от него да се държи като такова голямо и силно биче през цялото време, ама какво да направя, като сам така си е постлал. Кармел просто се взира в мен.

– Добре – казва Уил най-накрая. – Да се срещнем след училище.

– Аз не мога – казвам бързо. – Имам работа с майка ми. Но ще се отбия след това.

Всички слизат надолу по пейките непохватно – което е единственият начин да се слиза по пейки. Томас се усмихва, като тръгват.

– Доста добре ни се получи, а? – хили се той. – Кой казва, че не съм телепат?

– Сигурно е просто женска интуиция – отговарям аз. – Само гледай ти и старият Морфран да им измислите достатъчно убедителни занимания.

– Ти къде ще бъдеш? – пита той, но аз не отговарям.

Много добре знае. Ще бъда при Анна.