Анна в рокля от кръв

Глава четеринадесета

Майка ми и аз седим в колата в края на училищния паркинг и гледаме как автобусите пристигат и разтоварват ученици по тротоарите, които после хукват към входната врата. Процесът напомня на завод – като конвейер за бутилки наобратно.

Разказах ѝ какво сме говорили с Гидиън и я помолих да помогне с билковата смес, а тя се съгласи. Забелязвам, че изглежда малко преуморена. Има тъмни розово-лилави кръгове под очите, а косата ѝ е с леко убит цвят. Обикновено блести като медна купа.

– Добре ли си, мамо?

Тя се усмихва и ме поглежда.

– Разбира се, дечко. Просто се тревожа за теб, както винаги. А и Тибалт. Събуди ме миналата нощ, скачаше по вратичката на тавана.

– Кофти, съжалявам. Забравих да се кача и да сложа капаните.

– Няма нищо. Чух нещо да се движи там миналата седмица и звучеше доста по-голямо от плъх. Може ли миеща мечка да се качи на тавана?

– Може би просто са много плъхове – изказвам предположение и тя потръпва. – Може би е най-добре да повикаш някой да провери.

Тя въздъхва и потропва по волана.

– Може би.

Свива рамене. Изглежда тъжна и ми идва наум, че не знам как ѝ понася новото място. Не можах да ѝ помогна много този път – нито с домакинството, нито с нищо. Почти не се прибирам вкъщи. Поглеждам към задната седалка и виждам кашон, пълен с омайни свещи в различни цветове, готови за продажба в една местна книжарница. По принцип трябваше да ѝ помогна да ги натовари и да сложа нужните етикети, завързани с цветна корда.

– Гидиън казва, че си намерил нови приятели – казва тя и се заглежда в тълпата пред училище, сякаш опитва да ги разпознае.

Трябваше да се сетя, че Гидиън веднага ще се раздрънка. Той се държи като настойник. Не точно като доведен баща – по-скоро като кръстник или като морско конче, което иска да ме натъпче в джоба на коремчето си.

– Само Томас и Кармел – казвам. – Виждала си ги вече.

– Кармел е много хубаво момиче – казва тя обнадеждено.

– И Томас мисли така.

Тя въздъхва, после се усмихва.

– Това е хубаво. Той има нужда от женска ръка.

– Мамо – изпъшквам аз. – Гадост.

– Нямах предвид в този смисъл – смее се тя. – Искам да кажа, че трябва някой да го постегне малко. Да му даде увереност. Виж колко са му смачкани дрехите, целият е намачкан. И мирише на стара лула.

Тя рови нещо по задната седалка и в ръката ѝ се появява цяло тесте пощенски пликове.

– Чудех се какво е станало с всичката ми поща – казвам, докато ги разглеждам.

Вече са отваряни. Нямам нищо против. Всички са по работа, следи на духове, нищо лично. В средата на купчината е голям плик от Руди Бристол-Маргаритката.

– Маргаритката е писал – казвам. – Чете ли го?

– Просто иска да знае как върви при теб? И да ти разкаже какво е ставало при него през последния месец. Иска да отидеш в Ню Орлиънс заради един дух на вещица, който се спотайва в корените на някакво дърво. Според него ползвала дървото за жертвоприношения. Не ми хареса как говори за нея.

Ухилвам се.

– Не всяка вещица е добра, мамо.

– Знам. Извинявай, че ти четох пощата. Но ти беше твърде съсредоточен в другото и така и не ги забеляза; пликовете си седяха на шкафчето. Исках да го отметна вместо теб. Да се уверя, че не пропускаш нищо важно.

– И пропускам ли?

– Един професор от Монтана иска да отидеш и да убиеш някакво уендиго12.

– Аз да не съм ван Хелсинг?

– Той казва, че познава д-р Бароуз от Холиоук.

Изсумтявам.

– Д-р Бароуз знае, че чудовищата не са истински.

Майка ми въздъхва.

– Кой знае кое е истинско и кое – не? Повечето от нещата, които ти си отпратил от тоя свят – някои биха ги нарекли чудовища.

– Така е – слагам ръка на вратата. – Сигурна ли се, че ще можеш да намериш билките, които ми трябват?

Тя кимва.

– Ти сигурен ли си, че ще ги навиеш да ти помогнат?

Поглеждам тълпата.

– Ще видим.

Коридорите днес изглеждат като във филм. Нали се сещате: когато важните герои ходят на забавен каданс, а останалите хора просто преминават на безфокус като цветни петна от дрехи и плът. Мернах Кармел и Уил в тълпата, но Уил тръгна в обратна посока, като ме видя, а Кармел не ме забеляза. Така и не засякох Томас, макар че ходих до шкафчето му два пъти. Сега се мъча да стоя буден в час по геометрия. Не ми се получава. Трябва да забранят да се преподава математика толкова рано сутрин.

По средата на доказването на някаква теорема едно листче, свито на правоъгълник, се озовава на чина ми. Когато го отварям, виждам, че е бележка от Хайди, хубаво русокосо момиче, което седи три редици зад мен. Пита дали имам нужда от помощ с ученето. И дали искам да ходим да гледаме новия филм с Клайв Оуен. Пъхвам бележката в учебника по математика, все едно ще отговоря по-късно. Няма да го направя, разбира се, а ако ме пита, ще ѝ кажа, че се справям добре и сам, а за киното, може би някой друг път. Може да попита пак, два-три пъти даже, но след това ще схване намека. Сигурно звучи грубо, но не е. Какъв е смисълът да ходим на кино, да започвам нещо, което не мога да довърша? Не искам да ми липсват хора и не искам аз да липсвам на тях.

След часа се шмугвам през вратата и се изгубвам в тълпата. Струва ми се, че чувам гласа на Хайди да ме вика, но не се обръщам. Имам работа за вършене.

Шкафчето на Уил е най-близо. Той вече е там и, както обикновено, Чейс се мотае около него. Когато ме вижда, очите му започват да шарят наляво-надясно, все едно не трябва да ни виждат заедно.

– Как е, Уил? – питам.

Кимам на Чейс, а той се обръща към мен с каменно лице, сякаш да ме предупреди да внимавам и че всеки момент може да ми набие шамарите. Уил не казва нищо. Само ми хвърля поглед и продължава да прави каквото си прави, слага и вади учебници за следващия час. Осъзнавам с леко неприятна изненада, че Уил ме мрази. Той така и не ме харесваше, от лоялност към Майк, но сега откровено ме мрази, заради това, което се случи. Не знам защо не бях забелязал досега. Май не обръщам много внимание на живите. Във всеки случай това ме кара да се радвам, че ще му кажа каквото имам да казвам – че трябва да е част от ритуала със заклинанието. Може би това ще му помогне да преодолее всичко това.

– Каза, че искаш да участваш? Сега ти се предлага такъв шанс.

– И какъв е този шанс? – пита той.

Очите му са студени и сиви. Погледът му е твърд и умен.

– Може ли първо да разкараш маймунката си?

Правя знак към Чейс, но никой от двамата не помръдва.

– Ще правим заклинание, за да поставим призрака под контрол. Да се срещнем в магазина на Морфран след училище?

– Ти си пълен изрод бе, човек – казва Чейс през зъби. – Докара ни всичките тези лайна на главата. Да ни караш да говорим с полицията.

Не мога да разбера какво толкова мрънка. Ако ченгетата са били толкова любезни с тях, колкото с мен и Кармел, не виждам какъв е големият проблем. А и предполагам, че са били, защото се оказах прав за тях. Изчезването на Майк предизвика само една малка хайка, която кръстосваше хълмовете за около седмица. Имаше само няколко статии във вестниците, които бързо паднаха от първа страница.

Всички изкльопаха историята, че просто е избягал от къщи. Така и се очакваше. Когато хората се сблъскат с нещо свръхестествено, те го рационализират към ежедневието си. Така направиха и ченгетата в Батън Руж с убийството на баща ми. Нарекоха го изолиран акт на екстремно насилие, най-вероятно извършен от някого, който преминава през щата. Няма значение, че нещо почти го беше изяло. Няма значение, че човек не може да отхапе такива големи парчета плът.

– Поне ченгетата не смятат, че сте замесени – чувам се да казвам отнесено.

Уил затръшва вратата на шкафчето си.

– Не това е важното – изсъсква той.

Поглежда ме право в очите.

– Гледай това да не е поредното забаламосване. Съветвам те да се появиш този път.

Те си тръгват и след секунди Кармел се появява до рамото ми.

– Какво им става на тези двамата? – пита тя.

– Все още си мислят за Майк – казвам. – Това странно ли е?

Тя въздъхва.

– Странно е само това, че май ние сме единствените. Мислех, че след това, което се случи, ще бъда постоянно заобиколена от тълпа хора и милион въпроси. Но вече дори Нат и Кейти спряха да питат. Повече се интересуват от това как вървят нещата с теб, дали сме гаджета и кога ще започна да те водя по партита.

Тя поглежда към преминаващата тълпа. Много момичета се усмихват, а някои поздравяват и ѝ махват, но никое не се приближава. Сякаш нося надпис „ям хора“.

– Мисля, че почват да ми се дразнят – продължава тя. – Защото не прекарвам много време с тях напоследък. Те са ми приятелки. Но... това, за което ми се говори, не мога да го кажа пред тях. Чувствам се изолирана, сякаш съм пипнала някакъв вирус. Или като че ли аз съм цветна, а те са черно-бели.

Тя се обръща към мен.

– Ние споделяме тайна, нали, Кас? И това ни отделя от света.

– Обикновено така се случва, да – казвам меко.

След училище сме в магазина и Томас се суети около тезгяха – не този, от който Морфран продава кандила и порцеланови легени, а един в дъното, осеян с буркани, в които плуват неща в мътна вода, с кристални предмети, покрити с прашни парцали, със свещи и със снопове билки. Заглеждам се и виждам, че някои от свещите са производство на майка ми. Колко находчиво от нейна страна. Дори не ми каза, че са се срещали.

– Ето.

Томас бута в лицето ми нещо, което прилича на сноп криви съчки. След секунда осъзнавам, че са кокоши крака.

– Пристигнаха днес следобед.

Показва ги на Кармел, която се опитва да изглежда по-скоро впечатлена, отколкото отвратена. Томас пак изчезва зад тезгяха и започва да рови за нещо. Кармел се ухилва.

– Ще поостанеш ли в Тъндър Бей, след като свърши всичко това, а, Кас?

Поглеждам я. Надявам се, че не е започнала да вярва на лъжата, която е казала на Нат и Кейти. Че не се е оплела в някаква фантазия, че тя е девойката в беда, а аз съм големият лош убиец на призраци, който постоянно ще я спасява. Но не. Глупаво е да си мисля това. Тя дори не гледа мен, а Томас.

– Не съм сигурен. Може би ще поостана малко.

– Това е добре – казва тя и се усмихва. – Не знам дали си забелязал, но на Томас ще му липсваш, като си тръгнеш.

– Може пък някой друг да остане да му прави компания.

Споглеждаме се. За момент има химия между нас, известно разбирателство, после входната врата издрънчава и разбирам, че Уил е влязъл. Дано е без Чейс.

Обръщам се и надеждите ми се сбъдват. Той е сам. И супер ядосан, или поне така изглежда. Влиза с ръце в джобовете и оглежда разсеяно антиките в магазина.

– Каква е идеята с това заклинание?

Когато ми задава въпроса, усещам, че думата „заклинание“ го кара да се чувства некомфортно. Тази дума няма място в устите на хора като него, които цял живот са се осланяли на логиката и са били в хармония със света на живите около тях.

– Трябва да сме четирима, за да оформим защитен кръг – обяснявам аз.

Томас и Кармел се приближават.

– Поначало трябваше Томас да направи кръга сам, вътре в къщата, но понеже Анна ще му смени физиономията за нула време, се наложи да потърсим план Б.

Уил кима.

– И какво ще правим?

– Сега ще репетираме.

– Ще репетираме?

– Искаш ли нещо да се обърка, докато сме в къщата? – питам и Уил млъква.

Томас се взира в мен с празен поглед, докато не го сръгвам. Тук е моментът той да поеме шоуто. Подавам му лист с принтираното заклинание. Би трябвало да знае какво се прави. Той се опомня и взима листа със заклинанието. После започва да обикаля около нас и да ни дърпа за раменете, като ни поставя в правилните позиции.

– Кас трябва да заеме запад, където всичко свършва. А и така ще е първият влязъл в къщата, в случай че нещо се обърка.

Той ме дърпа в това, което явно е западна посока.

– Кармел, ти си север – казва той и ентусиазирано я хваща за раменете. – Аз съм изток, където всичко започва. Уил, ти ще си юг.

Томас заема последен мястото си и преглежда отново съдържанието на листа.

– Ще оформим кръга в алеята пред къщата, ще наредим тринадесетте камъка и ще заемем местата си. Ще носим на вратовете си торбички със смес от билки, които майката на Кас ще подготви. Стандартна защитна смес. Започваме да палим свещите една по една, като първо е изток, а после продължаваме по ред, обратно на часовниковата стрелка. И ще повтаряме на глас това.

Той дава листа на Кармел, която прочита и прави физиономия, а после го предава на Уил.

– Ти бъзикаш ли се?

Няма да споря с тях. Текстът на заклинанието наистина звучи глуповато. Знам, че магията работи и че съществува, но не знам защо трябва да изглежда толкова идиотски понякога.

– Ще го повтаряме без прекъсване, докато влизаме в къщата. Силата на защитния кръг трябва да ни следва, макар че оставяме камъните зад нас. Аз ще нося кристалната купа. Като влезем вътре, ще я напълня и ще започнем.

Кармел поглежда към „кристалната купа“, която представлява лъскава сребърна чиния.

– С какво ще я напълниш? – пита тя. – Със светена вода ли?

– Най-вероятно с минерална – отговаря Томас.

– Забравяте трудната част – казвам аз и всички ме поглеждат. – Нали се сещате, че трябва да затворим Анна в кръга и да ѝ хвърлим кокошите крака.

– Ти сериозно ли? – изстенва Уил отново.

– Няма да ѝ хвърляме кокошите крака... – Томас извърта очи поради нашето невежество. – Ще ги поставим някъде наблизо. Кокошите крака имат успокояващ ефект върху духовете.

– Това не е трудната част – казва Уил. – Трудното е да я вкараме в нашия кръг от човешки тела.

– Веднъж като влезе в кръга, ние ще сме в безопасност. Аз ще мога да ползвам кристалната купа, без да ме е страх дори. Но не трябва да нарушаваме кръга. Не и преди да е свършило заклинанието и тя да е отслабена. А и дори тогава ще е най-добре бързичко да се разкараме оттам.

– Супер – казва Уил. – Можем да репетираме, колкото си искаме, но без тази част, в която всички може да умрем.

– Това е най-доброто, което можем да направим в момента – казвам аз. – Така че давайте да почваме с текста.

Опитвам се да не мисля какви аматьори сме и колко глупаво е всичко това.

Морфран влиза в магазина, свиркайки си, но въобще не ни обръща внимание. Единственото, което издава, че е наясно с какво се занимаваме, е, че обръща табелата на входната врата от „отворено“ на „затворено“.

– Чакайте малко – казва Уил.

Томас точно е отворил уста да започне с текста и прекъсването го оставя в нелепо положение.

– Защо да се махаме оттам след заклинанието? Тя ще е слаба, нали така? Защо не я убием на момента?

– Такъв е планът – отговаря Кармел. – Нали, Кас?

– Ами да – казвам. – Но зависи как ще мине всичко. Дори не знаем дали ще проработи.

Не съм много убедителен. Мисля, че изрекох повечето реплики, докато се взирах в обувките си. За лош късмет, Уил веднага засича моята неувереност. Той прави крачка назад от кръга ни.

– Хей! Не може да правиш така по време на заклинанието – изджавква Томас.

– Млъквай, изрод – казва Уил пренебрежително и на мен ми кипва.

Той поглежда към мен.

– Защо трябва да си ти? Защо трябва ти да го направиш? Майк беше най-добрият ми приятел.

– Трябва да съм аз – казвам простичко.

– Защо?

– Защото камата е моя.

– Какво му е трудното? Замахваш и мушкаш, нали така? Всеки тъпак го може.

– При теб няма да проработи – казвам. – В твоите ръце това ще е просто нож. А обикновен нож не може да убие Анна.

– Не ти вярвам – казва той и застава пред мен.

Това е кофти. Искам Уил да е на моя страна не само защото ми трябва за кръга, а защото част от мен чувства, че му го дължа, че той заслужава да участва. От хората, които познавам, той пострада най-много от Анна. Какво да правя?

– Ще вземем твоята кола – казвам. – Всички. Тръгваме. Веднага.

Уил е зад волана и хвърля недоверчиви погледи към мен. Аз съм на седалката до него, а Кармел и Томас са отзад. Сега не ми се мисли колко ли се потят дланите на Томас. Трябва да им докажа – на всички тях – че съм всичко, което твърдя, че съм. Че това е моето призвание, моята мисия. А може би, след като Анна доста ме понатупа (макар че не искам да си го призная, това подсъзнателно ми влияе), имам нужда още веднъж да го докажа и пред себе си.

– Къде отиваме? – пита Уил.

– Ти ми кажи. Аз не познавам Тъндър Бей. Закарай ме там, където са призраците.

Уил осмисля информацията. Облизва устни напрегнато и поглежда Кармел в огледалото за задно виждане. Макар че изглежда нервен, усещам, че му хрумва някаква идея. Налага се всички да се хванем за нещо, когато той прави неочакван обратен завой.

– Ченгето – казва той.

– Ченгето? – пита Кармел. – Сериозно ли? Това е само измислица.

– Допреди няколко седмици всичко беше само измислица – отговаря Уил.

Караме през града, минаваме покрай търговската част и влизаме в индустриалната зона. Гледката се сменя на всяко кръстовище, от дървета със златисти и червенеещи листа, през улични лампи и ярки пластмасови табели, до железопътни линии и сиви бетонни сгради. Лицето на Уил е мрачно и не издава каквото и да било любопитство. Просто иска да ми покаже какво е намислил. Надява се, че ще се издъня, че ще се окажа въздух под налягане.

За разлика от него, зад мен Томас изглежда като развълнувано кученце, което не знае, че го водят на ветеринар. Трябва да призная, че и аз малко се вълнувам. Досега не съм имал много случаи да покажа способностите си пред други хора. Не знам кое ми се иска повече: да впечатля Томас или да изтрия самодоволното изражение от лицето на Уил. Разбира се, Уил ще трябва също да се пробва.

Колата забавя ход. Уил оглежда сградите вляво. Някои изглеждат като складове, други като евтини жилищни постройки, които са били изоставени преди доста време. Всички са в избледнял жълт цвят.

– Там – казва той и след малко промърморва под носа си. – Или поне така мисля.

Паркираме в малка уличка и всички слизаме. В тази обстановка Уил изглежда доста по-неуверен.

Вадя камата от чантата и я запасвам на рамото си, подавам чантата на Томас и кимам на Уил да ни води. Минаваме покрай фасадата на сградата и после покрай още две, докато стигаме до нещо като стар жилищен блок. Прозорците са като на апартаменти, с двойна дограма, но без стъкла. Встрани виждам противопожарна стълба. Натискам дръжката на входната врата. Не знам защо, но е отключено. Това е добре. Щяхме да бъдем доста подозрителна гледка, ако се качвахме по страничната стълба.

Когато влизаме в сградата, Уил прави знак да се качим нагоре. Смесват се много миризми, на кисело и застояло, сякаш твърде много хора са живели тук и са оставили собствената си смрад, несъвместима с тази на другите.

– Е? – питам аз. – Някой ще ми каже ли какво правим тук?

Уил не казва нищо. Само поглежда Кармел, която покорно заговаря.

– Преди около осем години имало ситуация със заложници в апартамент на горния етаж. Някакъв жп работник откачил, заключил жена си и дъщеря си в банята и започнал да размахва пушка. Някой повикал ченгетата и те пратили парламентьор. Не може да се каже, че преговорите минали добре.

– Тоест?

– Тоест – намесва се Уил, – ченгето, което било изпратено да преговаря, получило куршум в гръбнака, а извършителят се застрелял в главата малко след това.

Опитвам се да осмисля информацията и да не се избъзикам с Уил, че използва думи като „извършителя“.

– Майката и дъщерята се измъкнали невредими – казва Кармел.

Гласът ѝ звучи нервно, но развълнувано.

– Това ли е историята? – питам аз. – Водите ме в апартамента на някакъв жп работник, дето го сърби пръста на спусъка, така ли?

– Не става дума за жп работника – отговаря Кармел. – А за ченгето. Говори се, че се е появявал в сградата след инцидента. Някои хора казват, че са го виждали през прозорците или че са го чували да говори с някого, да убеждава някого да не прави нещо. Казват, че веднъж даже извикал на някакво момченце, което минавало по улицата. Провесил се през прозореца и му изкрещял да се маха оттам. Изплашил го почти до смърт.

– Може да се окаже поредната градска легенда – казва Томас.

Но от опит знам, че обикновено не се оказва така. Не знам какво ще открия, като се качим горе. Дали изобщо ще намерим нещо, а ако е така, дали въобще трябва да го убивам. Все пак никой не спомена ченгето да е злонамерено, а практиката е да оставяме безопасните призраци на мира, независимо че от време на време може да поизплашат някого.

Практиката. Усещам тежестта на камата на рамото ми. Познавам този нож цял живот. Гледал съм как острието танцува из въздуха, първо в ръцете на баща ми, а после в моите собствени. Силата му ми нашепва – влива се през ръката ми право в гръдния ми кош. Цели седемнайсет години тази кама ме пази и ме прави силен.

Кръвната връзка, все ми казваше Гидиън. „Кръвта на твоите деди е вградена при изковаването на камата. Великите мъже използвали кръвта на своя най-добър воин, за да отпраща духовете. Тази кама е на баща ти и е твоя и двамата ѝ принадлежите.“

Така ми казваше той. Понякога придружено от смешни мимики и жестикулации. Камата е моя и аз я обичам, както вие бихте обичали вярна хрътка. Велики мъже, които и да са били те, са вградили кръвта на мой прароднина, кръвта на воин, в острието. Това отпраща духовете, но не знам накъде. Гидиън и баща ми казваха никога да не си задавам този въпрос.

Толкова съм се замислил, че неволно ги водя право в апартамента. Вратата е леко открехната и вече сме в празната всекидневна. Краката ни изтрополяват по голия под – почти нищо не е останало. Прилича на талашит. Спирам толкова рязко, че Томас се блъска в гърба ми. За момент си мисля, че мястото е празно.

Но после виждам тъмната фигура, която се е свила в ъгъла до прозореца. Покрил е лицето си с ръце и се клати напред-назад, като си мънка нещо.

– Стига, бе – прошепва Уил, – не очаквах, че наистина ще има някой тук.

– Тук наистина няма никой – казвам аз и усещам как всички се напрягат, като схващат смисъла на думите ми.

Фактът, че беше тяхна идея да ме доведат тук, остава настрана. Като го видиш „на живо“, играта става друга. Правя им знак да стоят назад и описвам широк полукръг, за да огледам по-добре ченгето. Очите му са ококорени, изпълнени с ужас. Той мърмори и прави тикове с ръце като катерица. Нищо не му се разбира. Става ми гадно, като си представям, че някога е бил разумно живо същество. Вадя камата, не за да го сплаша, а просто за да ми е под ръка, за всеки случай. Кармел ахва тихо и по някаква причина това привлича вниманието му.

Той приковава изцъклените си очи върху нея.

– Не го прави – изсъсква той.

Тя отстъпва крачка назад.

– Хей – казвам меко, но не получавам отговор.

Очите на ченгето са заковани върху Кармел. Сигурно нещо в нея привлича вниманието му. Може би му напомня за заложниците – майката и дъщерята. Кармел не знае как да реагира. Устата ѝ е леко разтворена, сякаш иска да каже нещо, а погледът ѝ шари между мен и ченгето. Усещам познатото изостряне на сетивата. Това е единственият начин да го опиша: целият някак си се настройвам. Не се задъхвам, не ми се ускорява пулсът. Усещането е по-фино. Дишам по-дълбоко, а сърцето ми бие по-силно. Всичко наоколо се забавя, а очертанията стават ярки и ясни. Ставам по-уверен и изобретателен. А пръстите ми сякаш свирят някаква мелодия, когато стискам дръжката на камата.

Всеки път, когато се изправям пред Анна, това усещане липсва. Беше ми проблем досега и може би Уил ми прави услуга, без да иска. От това имах нужда: това усещане, тази готовност в тялото ми. Виждам картината пред себе си ясно – Томас искрено се чуди как да защити Кармел, а Уил се опитва да събере кураж да направи нещо, да покаже, че не само аз мога да се справям в такива ситуации. Може би трябва да го оставя да се пробва. Да оставя призрака на ченгето да го поизплаши и да го постави на мястото му.

– Моля те – казва Кармел. – Просто се успокой. Аз изобщо не исках да идваме тук и не съм тази, за която ме мислиш. Не искам никой да пострада!

И тогава става нещо интересно. Нещо, което не бях виждал досега. Чертите по лицето на ченгето се променят. Почти неуловимо е за окото, като течение под повърхността на река. Носът става по-широк. Скулите увисват. Устните изтъняват, а зъбите в устата се сменят. Всичко това се случва в рамките на две-три премигвания. Вече гледам друго лице.

– Интересно.

Когато промърморвам това, с периферното си зрение засичам въпрос в погледа на Томас, който си превеждам като „само това ли ще кажеш“.

– Този призрак не е само ченгето – обяснявам. – И двамата са. И ченгето, и жп работникът в капана на една обща форма.

Това сигурно е жп работникът, мисля си аз и поглеждам към ръцете му точно в момента, в който той вдига пушка към Кармел. Тя изпищява, а Томас се хвърля върху нея и я събаря на земята. Уил не прави кой знае какво. Просто започва да повтаря на висок глас „това е просто призрак, това е просто призрак“ отново и отново, което си е доста тъпо. Аз обаче не се колебая.

Усещам удобната тежест на камата в дланта си, превъртам острието, за да сочи назад; държа го като този от „Психо“, когато напада мацката в сцената под душа. Но не смятам да го промуша. Ръката ми се стрелва нагоре, когато призракът насочва пушката към приятелите ми. Замахвам към китката му и почти я прерязвам цялата.

Той изревава от болка и отстъпва; аз също отстъпвам. Пушката пада на земята без звук. Странно е да видиш как нещо, което би следвало да издрънчи, произвежда нулев шум. Той гледа ръката си изумен. Тя виси на парче кожа, но няма кръв. Когато я откъсва, тя се изпарява в черен дим: тежки, зловонни стълбчета дим. Мисля, че няма нужда да казам на другите да не го вдишват.

– Това ли беше? – пита Уил паникьосано. – Мислех, че ще го убиеш това нещо!

– Не е нещо – казвам равно. – Това е мъж. Двама мъже. И те са вече мъртви. Аз ги пращам там, където им е мястото.

Сега призракът се нахвърля върху мен. Вече му привлякох вниманието. Навеждам се и се отдръпвам с такава лекота и с такава бързина, че дори не може да ме доближи. Отрязвам още една част от ръката му, когато се шмугвам под замаха му, и това предизвиква втора експлозия от дим, който се разсейва от полъха, създаден от движенията на тялото ми.

– При всеки призрак е различно. Някои умират отново, сякаш мислят, че са още живи.

Избягвам поредната от атаките му, завъртам се и забивам лакът в тила му.

– Други се разтапят в локва кръв. Трети експлодират.

Поглеждам към приятелите си, очите им са разширени, следят всичко съсредоточено и прехласнато.

– Някои оставят следи – прах или петна. Други не.

– Кас – казва Томас и сочи зад мен.

Но аз вече знам, че призракът се е изправил и ще ме атакува в гръб. Отстъпвам встрани и прокарвам камата през ребрата му. Той се свлича на коляно.

– Всеки път е различно – казвам аз. – С изключение на края.

Поглеждам право към Уил, готов съм да довърша работата. Но в този момент усещам как ръцете на призрака ме хващат за глезените и ме дърпат.

Какво казах току-що? И двете му ръце. Точно така. Само че си спомням ясно как отрязах едната. Тази мисъл ми се струва много интересна момент преди главата ми да се блъсне в талашитения под. Призракът се хвърля към гърлото ми и едва го удържам. Поглеждам ръцете и виждам, че едната е различна от другата. Малко по-тъмен тен на кожата, с по-дълги пръсти и изгризани нокти. Чувам как Кармел крещи на Томас и Уил да ми помогнат, но това е последното, което искам. Това би ми развалило кефа.

И все пак, докато се търкалям по пода със стисната челюст, опитвайки се да насоча камата към гърлото на призрака, ми се ще да имах малко повече от спортната физика на Уил. Аз съм слаб и жилав и това ме прави бърз и гъвкав, но когато стане дума за свободна борба, нямаше да е лошо да мога да метна някого през стаята.

– Нищо ми няма – казвам на Кармел. – Просто го чакам да се измори.

Думите ми са задавени от издайническо стенание и от напъна на цялото ми тяло. Те ме гледат с ококорени очи, а Уил прави отривиста крачка напред.

– Стой настрана! – извиквам и успявам да ритна противника си в корема. – Просто ми трябва малко време. Тук са двама, нали се сещаш?

Дишам тежко, пот се стича в косата ми.

– Няма грижи... просто ще трябва да правя всичко по два пъти.

Поне така се надявам. Това е единственото, което ми хрумва да опитам. Би следвало всичко да се свежда до отчаяно кълцане и ръгане. Не си представях точно това, като предложих да дойдем да половуваме. Къде са всички приятни и лесни призраци, когато ти трябват?

Напрягам мускули и със силен ритник отхвърлям ченгето/жп работник от себе си. Изправям се с мъка на крака, стисвам камата по-здраво и се концентрирам. Той е приклекнал за скок и когато се хвърля към мен, аз започвам да махам и да кълцам с камата като ходещ пасатор. Надявам се отстрани да изглежда по-ефектно, отколкото ми се струва. Косата и дрехите ми се раздвижват от полъх, който не усещам по тялото си. Черен дим изригва изпод мен.

Преди да приключа – преди с него да е приключено – чувам два отделни гласа, един през друг, в някаква мрачна хармония. След всичкото кълцане се взирам в две различни лица, заемащи едно и също пространство: два реда зъби, които скърцат, едно синьо око и едно кафяво. Радвам се, че свърших и това. Некомфортът и раздвоението, които изпитвах в началото, са се изпарили. Независимо дали този призрак е причинил вреда на някой друг, със сигурност е причинявал вреда на двете души, пленени в него. Където и да ги изпращам, сигурно е по-добре от това – да си в капан с човека, когото мразиш най-много, да се побърквате един друг ден след ден, седмица след седмица, година след година.

Когато всичко свършва, стоя сам в центъра на стаята, струйки дим се разнасят към тавана и изчезват. Томас, Кармел и Уил стоят вкопчени един в друг и се взират в мен. Ченгето и жп работника ги няма. Няма я и пушката.

– Това беше... – е всичко, което Томас намира сили да каже.

– Това е работата ми – казвам простичко, като ми се иска да не бях толкова задъхан. – Така че, без повече спорове.

Четири дни по-късно седя на плота в кухнята и гледам как майка ми мие някакви смешно изглеждащи корени, които после стърже и реже, за да добави към билковата смес, която ще носим около вратовете си довечера.

Довечера. Най-после. Имам чувството, че отне цяла вечност, а все пак ми се иска да имам поне още един ден. Все някак си се озовавах пред къщата на Анна, всяка нощ, неспособен да измисля какво да ѝ кажа. И всяка нощ тя се показваше на прозореца и ме гледаше. Не съм спал много напоследък, макар че част от това се дължи и на кошмарите. Стават все по-лоши, откакто пристигнахме в Тъндър Бей. А това се случва в много лош момент. Изтощен съм, когато не бива – когато най-малко мога да си го позволя.

Не помня дали баща ми е имал кошмари, или не, но дори да е имал, не би ми казал. Гидиън също не е споменавал, а и аз не съм повдигал темата, защото ме е страх да не се окажа единствен. Това би означавало, че съм по-слаб от предците си. Че не съм толкова силен, колкото всички очакват от мен.

Сънят винаги е един и същ. Фигура, надвесена над лицето ми. Страхувам се, но също така знам, че фигурата е свързана с мен по някакъв начин. Това не ми харесва. Мисля, че е баща ми.

И все пак не точно. Баща ми е продължил пътя си. Майка ми и Гидиън са се уверили в това; стояли са в къщата в Батън Руж, където е бил убит, много нощи подред, изписвали са руни и са горили свещи. И той не се е появил. Тогава не можах да преценя дали майка ми беше по-скоро успокоена, или разочарована от това.

Гледам я сега как забързано реже и намачква различни билки, премерва порциите и ги разсипва от хаванчето с чукалото. Движенията ѝ са бързи и отмерени. Наложи ѝ се да го прави в последния момент, защото се оказа трудно да намери очеболец, и в крайна сметка поръча от някакъв непознат доставчик.

– И за какво е това? – питам аз и взимам едно парченце.

То е изсушено и зеленикаво-кафяво. Прилича на сено.

– Пази от нараняване от пръсти на ръка. Другото му име е петпръстник – казва тя разсеяно, после ме поглежда. – Анна има по пет пръста на ръцете, нали?

– На всяка от тях – казвам развеселено и оставям парченцето обратно.

– Пак почистих камата – казва тя, докато добавя щипка алетрис, за който казва, че държи враговете настрана. – Ще ти трябва. Доколкото разбирам, като чета заклинанието, то доста ще я отслаби. Ще можеш да довършиш започнатото. Да направиш това, за което дойде.

Забелязвам, че не се усмихва. Макар че напоследък не се навъртам много вкъщи, тя ме познава. Знае, когато нещо не е както трябва, и обикновено има доста добра представа какво точно е то. Нарича го майчински инстинкт.

– Какво не е наред този път, Касио? – пита тя. – Какво е различно?

– Нищо. Нищо не би трябвало да е различно. Тя е по-опасна от всеки друг призрак, който съм срещал. Може би дори от тези, които татко е срещал. Убивала е повече; по-силна е.

Поглеждам купчинката нарязан петпръстник.

– Но е и по-жива от всеки друг. Не е объркана. Не е някакво влачещо се, жалко същество, което убива от страх и ярост. Нещо ѝ е причинило всичко това и тя го съзнава.

– Колко знае тя според теб?

– Мисля, че ѝ е ясно всичко, но се страхува да ми каже.

Майка ми отмята коси от очите си.

– След тази нощ ще разбереш със сигурност.

Смъквам се от плота.

– Мисля, че вече разбирам – казвам гневно. – Знам кой я е убил.

Не мога да спра да мисля за това. За мъжа, който я е тероризирал, това младо момиче, и ми се иска да му размажа мутрата. С глас като на робот преразказвам на майка си това, което ми каза Анна. Когато я поглеждам, виждам големите ѝ тъжни кравешки очи.

– Това е ужасно – казва тя.

– Да.

– Но не можеш да пренапишеш историята.

Ще ми се да можех. Ще ми се тази кама да беше способна на повече неща освен да убива – искам да разрежа линията на времето и да вляза в онази къща, в кухнята, където той я причаква, и да я измъкна оттам. Щях да направя така, че тя да има бъдещето, което заслужава.

– Тя не иска да убива хора, Кас.

– Знам. Но как тогава да...

– Ще го направиш, защото трябва – казва тя простичко. – Защото тя има нужда от това.

Поглеждам камата, забита в буркана със сол. Нещо ми замирисва на хапче за болно гърло. Майка ми кълца поредната билка.

– Това какво е?

– Анасон.

– И за какво служи?

Тя се усмихва леко.

– Мирише приятно.

Поемам дълбоко въздух. След по-малко от час всичко ще е готово и Томас ще ме прибере с колата. Ще взема малките кадифени торбички, завързани с дълги корди, и четирите бели квадратни свещи с есенции от масла, а той ще носи кристалната купа и торбата с камъните. И ще отидем да убием Анна Корлов.