Анна в рокля от кръв

Глава пета

На пръв поглед Гимназия с професионална насоченост „Сър Уинстън Чърчил“ е като всяко друго училище в САЩ, в което съм бил. Прекарвам целия първи час с педагогическия съветник, г-жа Бен, кльощава млада женица с остри черти, на която ѝ е писано цял живот да носи твърде широки поло блузи и да притежава твърде много котки. Обсъждаме училищната ми програма.

Сега вървя по коридорите и всички очи са вперени в мен. Аз съм нов и различен, но това не е всичко. Всеки зяпа всеки, защото на първия учебен ден хората си умират да видят какво се е случило със съучениците им през лятото. Със сигурност има поне петдесет човека, които се разхождат из сградата с нови прически или тотално са сменили стила на обличане. Момичето с бледа кожа, което всички са смятали за книжен плъх, си е изрусило косата и си е сложило кожен нашийник на врата. Кльощавото момче от отбора по лека атлетика е помпало във фитнеса цяло лято и си е накупило цял куп впити тениски.

И все пак, погледите се задържат по-дълго върху мен, защото макар че съм нов, не се държа като такъв. Не се оглеждам за номерата на класните стаи. Все ще намеря правилната, нали? Няма причина за паника. Аз съм старо куче. Учил съм в дванайсет различни училища за последните три години. А и търся нещо конкретно. Трябва ми някой, който да ме вкара в играта, в социалния живот в училище. Трябва да накарам хората да си говорят с мен, за да мога да им задам въпросите, на които търся отговор. Затова винаги като се местя, първо търся кралицата на гимназията – пчелата майка.

Всяко училище си има такава. Момичето, което знае всичко и познава всеки. Сигурно може да опитам набързо да се сприятеля и със спортната звезда, но никога не съм бил добър в това. С баща ми никога не сме гледали мачове и никога не сме играли с топка на двора. Мога да се боричкам с призраци с часове, но петнадесет минути на игрището за американски футбол биха ми изкарали въздуха. Момичетата, от друга страна, винаги се лепят по мен. Не знам точно защо. Може би защото създавам впечатление на аутсайдер и имам един такъв разсеян поглед, който ги привлича. Може би е нещо, което понякога виждам в огледалото – нещо, което ми напомня за баща ми. А може би просто съм адски приятен за окото. Затова се тътря по коридорите, докато най-после я виждам – усмихната, заобиколена от хора.

Не можеш да я сбъркаш: кралицата на училището винаги е хубава, но тази си е направо красавица. Има гъста руса коса, дълга почти до кръста, и устни с цвят на узрели праскови. Веднага щом ме вижда, леко ми кимва. Усмихва се с лекота. Това е момичето, което получава всичко, което иска, в „Сър Уинстън Чърчил“. Тя е любимката на учителите, кралицата на бала и центърът на купона. Тя може да ми каже всичко, което ми трябва. И точно така се надявам да стане.

Като минавам покрай нея, нарочно не ѝ обръщам внимание. След няколко секунди тя се отделя от групичката и изскача до мен.

– Хей, не съм те виждала преди.

– Наскоро се преместих в града.

Тя пак се усмихва. Има идеални зъби и топли шоколадови очи. В нейно присъствие моментално ти пада гардът.

– Значи е хубаво някой да те ориентира в обстановката. Аз съм Кармел Джоунс.

– Тезеус Касио Лоууд. Що за родители си кръщават детето Кармел?

Тя се разсмива.

– Що за родители си кръщават детето Тезеус Касио?

– Хипита – отговарям аз.

– Именно.

Смеем се заедно и моят смях не е изцяло неискрен. Кармел Джоунс притежава това училище. Това си личи от начина, по който се държи – сякаш не ѝ се е налагало да моли за нищо в живота. Личи си и по това как тълпата ѝ прави път, като птички покрай дебнеща котка. И въпреки всичко, тя не вири нос, сякаш всичко това ѝ се полага, както е при много от този тип момичета. Показвам ѝ учебната си програма и тя отбелязва, че караме четвърти час биология заедно и – още по-добре – обедната ни почивка съвпада. Когато ме оставя пред вратата на класната стая за втори час, се обръща и ми намигва през рамо.

Този тип момичета са само част от работата ми. Понякога е трудно да не го забравям.

На обяд Кармел ми маха, но не отивам веднага при нея. Не съм тук, за да излизам с момичета, и не искам тя да си извади грешна представа. Вярно, много си я бива, и с мъка си напомням, че цялата тази популярност и лесен живот сигурно са я направили невероятно скучна. Тя принадлежи към светлата страна на живота и това ми идва в повече. Но истината е, че съм така с повечето хора. Какво очаквате? Пътувам често и прекарвам твърде много нощи в това да убивам разни неща. Кой би ме търпял?

Оглеждам останалата част от училищния стол, като отбелязвам различните групички и се чудя кои са тези, които има най-голяма вероятност да ме заведат при Анна. Феновете на готиката сигурно знаят историята най-добре, но пък е трудно да се отървеш от тях. Ако разберат, че имам сериозното намерение да убия призрак, сто процента след мен ще се повлече цяла тълпа от чуруликащи ентусиасти с черна очна линия, носещи разпятия и цитиращи реплики от „Бъфи, убийцата на вампири“.

– Тезеус!

Мамка му, забравих да кажа на Кармел да ме нарича Кас. Последното, което ми трябва, е хората да ме запомнят като „Тезеус“. Приближавам масата ѝ и виждам как няколко чифта очи се разширяват, докато го правя. Десетина други момичета сигурно моментално започват да си падат по мен само защото виждат, че Кармел ми обръща внимание. Или поне така казва социологът в главата ми.

– Здрасти, Кармел.

– Здрасти. Как ти се струва „Сър Уинстън“?

Наум се заричам никога да не наричам училището „Сър Уинстън“.

– Не е лошо, благодарение на обиколката с теб тази сутрин. Между другото, повечето хора ми викат Кас.

– Каз?

– Да. Ама по-меко, със „с“. Какво ядете на обяд тук?

– Обикновено си взимаме пица оттам.

Тя кимва леко с глава и аз се обръщам в тази посока.

– Е? Защо се премести в Тъндър Бей, Кас?

– Заради гледката – казвам и се усмихвам. – Честно, няма да повярваш, ако ти кажа.

– Пробвай ме – казва тя.

Пак ми идва наум, че Кармел Джоунс знае точно как да получи това, което иска. Но също така ми дава възможност да бъда напълно честен. Устата ми се раздвижва, за да оформи думите „Анна, тук съм за Анна“, когато скапаната армия на троянците се изсипва зад нас в поточна линия от тениски на отбора по борба на „Сър Уинстън Чърчил“.

– Кармел – казва един от тях.

Без да погледна, знам, че е или доскоро е бил гадже на Кармел. Начинът, по който казва името ѝ, някак лепне в устата му. Начинът, по който Кармел реагира, като повдига брадичка и свива вежди, ме кара да си мисля, че по-скоро става дума за бивш.

– Идваш ли довечера? – пита той, като напълно ме игнорира.

Поглеждам го развеселен. Типичната спортна звезда, която си брани територията.

– Какво има довечера? – питам аз.

– Всяка година има „Парти на ръба на света“ – Кармел извърта очи към тавана. – Открай време го правим на първия учебен ден.

Открай време, или поне откакто излезе филмът „Правилата на привличането“.

– Звучи готино – казвам.

Не мога да продължавам да не обръщам внимание на неандерталеца зад мен, затова протягам ръка и се представям.

Само най-големият задник би отказал да стисне ръката ми. Но явно току-що съм срещнал най-големия от всички задници. Той само кима към мен и казва:

– К’во става?

Не се представя, но Кармел го прави.

– Това е Майк Андовър.

Сочи към останалите.

– А това са Чейс Пътнам, Саймън Пери и Уил Розенбърг.

Всички те само ми кимат, като пълни нещастници, освен Уил, който се здрависва с мен. Той е единственият, който не изглежда като тотален скапаняк. Носи якето си с емблемата на отбора леко неглиже и с отпуснати рамене, сякаш малко го е срам от това. Или сякаш малко го е срам от тази компания.

– Идваш ли, или не?

– Не знам – отговаря Кармел. Звучи раздразнена. – Ще видя.

– Ще сме на водопадите към десет – казва той. – Кажи, ако искаш да те закарам.

Когато той си тръгва, Кармел въздъхва.

– За какво говорят? Водопадите? – питам аз с престорен интерес.

– Партито е на водопадите Какабека. Всяка година го местим, за да не се усетят ченгетата. Миналата година беше на водопадите Троубридж, но всички доста се изплашиха, когато...

Тя млъква.

– Когато какво?

– Нищо. Това са просто страшни истории.

Май ще ми излезе късметът. Обикновено минава поне седмица, преди да има удобен преход към разговори за духове. Не е много лесно да се повдигне тази тема.

– Обожавам страшните истории. Всъщност умирам си за една такава история.

Сядам срещу нея и се облягам на лакти.

– А и е хубаво някой да ми покаже нощния живот на Тъндър Бей.

Тя ме поглежда право в очите.

– Можем да отидем с моята кола. Къде живееш?

Някой ме следи. Усещането е толкова силно, че имам чувството, че очите ми искат да изскочат през черепа и да разтворят косата на тила ми, за да погледнат. Прекалено горд съм да се обърна – минал съм през твърде много страхотии, за да ме изплаши някакъв си жив нападател. Има и лек шанс да ставам параноичен. Но не мисля така. Има нещо там и това нещо още диша, което ме кара да се чувствам некомфортно. Мъртвите имат простички мотиви: омраза, болка, обърканост. Искат да те убият, защото само това им остава. Живите имат нужди и този, който ме следи, иска мен или нещо мое. Това ме изнервя.

Упорито гледам напред, като спирам често, моткам се излишно и чакам търпеливо на всеки пешеходен светофар. В главата си се упреквам, че съм идиот, задето отложих купуването на нова кола, и се чудя къде да се покрия за няколко часа, да си събера мислите и да избегна шанса да бъда проследен до къщи. Спирам, свалям кожената раница от рамото си и ровичкам вътре, докато напипвам ножницата, в която е камата ми. Нервите ми започват сериозно да се опъват.

Минавам покрай гробище, някакъв тъжен презвитериански неподдържан буренак – надгробните плочи окичени с мъртви цветя и окъсани от вятъра панделки, изцапани с кал. Близо до мен има една плоча, паднала като мъртва на земята също като човека, погребан под нея. Колкото и да е тъжно наоколо, също така е и тихо, застинало и това малко ме успокоява. Една жена стои в средата, стара вдовица, която се взира в гроба на съпруга си. Вълнено палто виси на раменете ѝ като на закачалка, а тънка кърпичка е вързана под брадичката ѝ. Толкова съм разсеян от това, че някой ме следи, че ми отнема минута да осъзная, че носи палто през август.

Буца засяда в гърлото ми и се прокашлям. Тя обръща глава към звука и виждам, дори отдалеч, че няма очи. Само два сиви камъка, където някога са били очите ѝ. Гледаме се един друг, без да мигаме. Бръчките по бузите ѝ са толкова дълбоки, че изглеждат като нарисувани с черен маркер. Сигурно си има история. Някоя разтърсваща тъжна приказка, която ѝ е дала камъни вместо очи и я води обратно тук да се взира в гроба, който сега подозирам, че е нейният. Но в момента някой ме следи. Нямам време за това.

Отварям раницата си и вадя камата, само колкото да проблесне острието. Старицата оголва зъби в беззвучно съскане. После тръгва назад и отстъпвайки бавно, потъва в земята, а ефектът е като някой, който слиза по ескалатор. Не усещам страх, само глуповат срам, че ми отне толкова време да разпозная, че е мъртва. Може би щеше да се опита да ме изплаши, ако беше достатъчно близо, но тя не е от типа духове-убийци. Ако бях някой обикновен човек, сигурно дори нямаше да я забележа. Но аз имам око за тези неща.

– Аз също.

Подскачам, като чувам гласа точно до рамото ми. Някакво момче стои до мен, кой знае откога е там. Има пършива черна коса и очила с черни рамки, слабо, дългуресто тяло, скрито под дрехи, които далеч не са по мярка. Имам смътен спомен, че съм го виждал в училище. Той кима към гробището.

– Страшничка е тая старица, а? – казва той. – Не се тревожи. Безвредна е, тук е през ден. А аз мога да чета мисли само когато хората яко са се замислили за нещо.

Той се усмихва с половин уста.

– Но ми се струва, че на теб често ти се случва яко да си замислен за нещо.

Чувам тупване и осъзнавам, че съм изпуснал нещо. Звукът е от камата, която се удря в дъното на раницата. Знам, че той е преследвачът ми, и чувствам облекчение, че съм бил прав. В същото време приемам факта, че има телепатични способности, за леко объркващ.

Срещал съм телепати и преди. Някои от приятелите на баща ми имат такива способности в различна степен. Той често казваше, че това може да е от полза. Аз основно го намирам за отблъскващо. Когато за пръв път се запознах с един негов приятел, Джаксън, когото сега доста харесвам, облепих вътрешността на бейзболната си шапка с алуминиево фолио. Какво? Бях на пет. Мислех, че върши работа. Но сега нямам под ръка нито шапка, нито фолио, затова се мъча да мисля слабо... каквото и да значи това.

– Ти кой си? – питам. – Защо ме следиш?

И тогава се сещам. Той е дал следата на Маргаритката. Някакво момче с телепатични способности, на което му се иска да види малко екшън. Защо му е иначе да ме следи? Как иначе ще знае кой съм? Той ме е чакал. Чакал ме е да се появя в училището, като някаква шантава змия в тревата.

– Искаш ли да хапнем нещо? Умирам от глад. Не те следя чак толкова отдавна. Колата ми е малко нагоре по улицата.

Той се обръща и тръгва, протърканите краища на крачолите на дънките му метат тротоара. Ходи като наритано куче, с наведена глава и ръце, натъпкани в джобовете. Не знам откъде е изкопал прашното си зелено яке, но предполагам, че е от някой магазин за неизползвани военни униформи.

– Ще ти обясня всичко, като стигнем – казва той през рамо. – Хайде, идвай.

Не знам защо тръгвам след него, но го правя.

Той кара Форд Темпо. Боята на колата е в около шест различни нюанса на сивото, а двигателят звучи като много ядосано хлапе, което се прави, че кара моторница във ваната. Води ме в някакъв суши бар, който отвън изглежда като страшна дупка, но вътре е поносимо.

Сервитьорката ни пита каква маса искаме: традиционна или обикновена. Оглеждам се и виждам няколко ниски маси с постелки и възглавници около тях.

– Обикновена – казвам, преди психарят с военното яке да се надъха.

Досега не съм ял кацнал на коленете си, и точно в момента не ми се иска да изглеждам толкова неловко, колкото се чувствам. Като му казвам, че никога не съм ял суши, той поръчва и за двама ни, с което никак не ми помага да се отърва от това чувство за дезориентация. Сякаш съм в плен на един от онези сънища, в които се гледаш отстрани как вършиш глупости и крещиш на себе си, че вършиш глупости, но сънното ти „аз“ продължава да прави каквото си знае.

Момчето през масата ми се хили идиотски.

– Видях те днес с Кармел Джоунс – казва той. – Не си губиш времето.

– Какво искаш? – питам.

– Само да помогна.

– Нямам нужда от помощ.

– Веднъж вече ти помогнах.

Той се навежда над храната, която пристига – две чинии с мистериозни кръгчета, в едната панирани, в другата покрити с малки оранжеви точици.

– Пробвай ги – казва той.

– Какво е това?

– Филаделфия рол.

Оглеждам чинията скептично.

– А оранжевото какво е?

– Хайвер от треска.

– Какво, по дяволите, е хайвер от треска?

– Яйцата на рибата.

– Не, мерси.

Толкова се радвам, че има „Макдоналдс“ през улицата. Рибешки яйца. И какъв е този, по дяволите?

– Аз съм Томас Сабин.

– Спри да правиш така.

– Извинявай – ухилва се той. – Просто при теб е толкова лесно. Знам, че е невъзпитано. Освен това наистина не мога да чета мисли постоянно.

Той натъпква в устата си цяло руло от сурова риба, осеяно с рибешки яйца. Опитвам се да не дишам, докато той дъвче.

– Обаче наистина вече ти помогнах. Армията на троянците, сещаш ли се? Когато тия се появиха зад теб днес. Кой ти прати тази мисъл? Предупредих те да внимаваш с тях. Пак заповядай!

Троянската армия. Точно това си помислих, когато Майк и компания застанаха зад мен на обяд. Но сега като се сещам, не знам как ми хрумна това. Бях ги забелязал само с периферното си зрение. Армията на троянците. Това хлапе е навряло мисълта в главата ми толкова недоловимо, колкото бележка, закачена на видно място.

А сега ми обяснява колко е трудно да изпращаш такива сигнали, как му пламвала главата в началото, докато се е учил. Звучи сякаш се мисли за мой личен малък ангел-хранител, или нещо от сорта.

– И за какво да съм ти благодарен? – казвам ядно. – За остроумието ти? За това, че вкара личните си преценки в главата ми? Сега ще има да се чудя дали съм решил, че тези типове са скапаняци, защото наистина така мисля, или защото ти така мислиш.

– Повярвай ми, ще се съгласиш с мен. А и наистина не е добра идея да говориш с Кармел Джоунс. Или поне засега. Наскоро скъса с бичето Майк Андовър, май миналата седмица. А за него се знае, че има навика да блъска хора с колата си само защото ѝ хвърлят погледи, докато я вози.

Не ми харесва това хлапе. Самонадеян е. Но същевременно е искрен и добронамерен, което ме кара да омекна малко. Но ако и сега подслушва какво си мисля, ще му надупча гумите.

– Нямам нужда от твоята помощ – повтарям.

Ще ми се да не ми се налага да го гледам повече как яде. Но панираните хапки не изглеждат толкова зле и май миришат поносимо.

– Аз пък мисля, че имаш. Забелязал си, че съм по-различен. Ти дойде тук преди колко – седемнайсет дни?

Кимам сковано. Точно преди седемнайсет дни взехме отбивката за Тъндър Бей.

– Така си и мислех. През последните седемнайсет дни имам най-гадното главоболие в опита си на медиум досега. От тия, дето ти пулсират в главата и се загнездват зад лявото око. Кара всичко да ми мирише на сол. Чак сега като си говорим, малко започна да ми минава.

Той избърсва уста и изведнъж става сериозен.

– Трудно е за вярване, но трябва да ме чуеш. Получавам такива главоболия, само когато нещо наистина лошо е напът да се случи. А досега никога не е било толкова зле.

Облягам се назад и въздъхвам.

– И с какво точно мислиш, че ще ми помогнеш? За кого ме мислиш?

Разбира се, мисля, че знам отговорите на тези въпроси, но не пречи да проверя за всеки случай. А и се чувствам в напълно неизгодна позиция, хванат тотално неподготвен. Щеше да ми е по-добре, ако можех да спра с този дяволски вътрешен монолог. Може би просто трябва да казвам всичко на глас. Или да мисля само в картинки: коте, което си играе с кълбо прежда; продавач на хотдог на ъгъла на улицата; продавач на хотдог, който държи коте.

Томас избърсва крайчето на устата си със салфетка.

– Готино желязо имаш в чантата – казва той. – Старата г-жа Мърви Очи изглеждаше доста впечатлена.

Щраква с клечките и взима едно парче от панираното суши, после го натъпква в устата си. Докато дъвче, говори, а ми се ще да не е така.

– Бих казал, че си някакъв тип убиец на духове. И знам, че си тук за Анна.

Сигурно трябва да го питам какво още знае. Но не го правя. Не ми се говори повече с него. И без това вече знае твърде много за мен.

Шибаният Бристол-Маргаритката. Ще му скъсам главичката – да ме запрати тук, където ме дебне някакъв навлек-телепат, и дори да не ме предупреди.

Като гледам Томас Сабин сега, виждам наперена малка усмивчица на бледото му лице. Бута очилата нагоре по носа си с жест, който е толкова бърз и несъзнателен, че очевидно го прави често. Има толкова самоувереност в тези хитри сини очи; едва ли някой може да го убеди, че интуицията му на медиум греши. А и кой знае колко от мислите ми е успял да прочете вече.

Инстинктивно вдигам с два пръста едно кръгче панирана риба от чинията и го слагам в уста. Има някакъв сладко-пикантен сос. Изненадващо добро е, тежко и твърдо. Но продължавам да нямам намерение да докосвам това с рибешките яйца. Стига ми толкова. Ако не мога да го разубедя, ако не мога да го накарам да повярва, че не съм този, за когото ме мисли, тогава поне трябва да бутна наперения му задник от коня и да го пратя да си ходи дома.

Свивам вежди с объркано изражение.

– Коя Анна? – казвам.

Той премигва и започва да бръщолеви, като пръска слюнка. Облягам се на лакти и се навеждам напред.

– Искам да ме чуеш много добре, Томас. Оценявам желанието ти да помогнеш. Но това не е ловна дружинка и аз не набирам доброволци. Разбираш ли ме?

И тогава, преди той да има време да запротестира, се замислям яко, замислям се за всяко ужасяващо нещо, което съм правил, за всичките безброй начини, по които съм виждал неща да кървят, да горят и да се разпадат. Изпращам му очите на Питър Карвър, които експлодират в орбитите си. Изпращам му черната слуз, която изтича от Стопаджията от Окръг 12, кожата му, която се съсухря чак до костите.

Той поглежда все едно съм го ударил с юмрук в лицето. Главата му направо отскача назад и капчици пот се насъбират над веждите и горната му устна. Той преглъща, адамовата му ябълка се движи нагоре-надолу. Струва ми се, че горкото момче може да върне сушито, което изяде.

Не протестира, когато искам сметката.