Анна в рокля от кръв

Глава двадесета

Какво ще правим?

Томас не спира да ми задава този въпрос. Кармел звъня два пъти, но аз не вдигам. Какво ще правим? Нямам представа. Просто си седя тихо на мястото до шофьора, докато Томас кара без посока. Сигурно това е да изпаднеш в кататония. През главата ми не минават панически мисли. Не правя планове и не се опитвам да преценя ситуацията. Просто един тих ритмичен рефрен. „Онова нещо е тук. Онова нещо е тук.“

С едното си ухо долавям гласа на Томас. Той говори по телефона и обяснява какво сме открили. Сигурно говори с Кармел. Сигурно се е отказала да ми звъни и се е обадила на него, знаейки, че той ще вдигне.

– Не знам – казва той. – Мисля, че откачи. Май го загубихме.

Мускулите на лицето ми потръпват, все едно искат да реагират и да се справят с предизвикателството, но са безсилни, сякаш излизам от упойка след час при зъболекар. Мислите се процеждат през мозъка ми бавно. Уил и Чейс са мъртви. Онова нещо, което е изяло баща ми. Томас кара без посока.

Мислите ми нямат връзка една с друга. Никоя от тях не е особено проникновена. Но поне не ме е страх. После притокът се засилва, а Томас крещи името ми и ме удря по ръката, с което реално отприщва отново всичко.

– Закарай ме при Анна – казвам аз.

Той изглежда облекчен. Поне казах нещо. Поне взех някакво решение, дадох някаква команда.

– Ще го направим – чувам го да казва в телефона. – Да. Тръгваме натам сега. Чакай ни там. Не влизай, ако ни няма още!

Той не ме е разбрал. Как да му обясня? Той не знае как е умрял баща ми. Той не разбира смисъла на всичко това – че най-после дойде моментът. Открило ме е точно сега, когато на практика съм беззащитен. А дори не знаех, че ме е търсило. Почти се усмихвам. Съдбата си прави шега с мен.

Минаваме километри, но всичко около мен е размазано. Томас не спира да бълва някакви окуражителни фрази. Спира пред къщата на Анна и излиза. След секунди отваря вратата ми и ме дърпа за ръката.

– Хайде, Кас – казва той.

Поглеждам го печално.

– Готов ли си? – пита ме той. – Какво ще направиш?

Не знам какво да му кажа. Това състояние на шок започва да губи чара си. Искам си мозъка обратно. Не може ли да се отръска като куче от вода и да заработи пак?

Стъпките ни хрускат по студения чакъл. Дъхът ми вдига малки облачета пара. Вдясно от мен облачетата на Томас изскачат много по-начесто, дишането му е нервно.

– Добре ли си? – пита той. – Ужас, никога не бях виждал подобно нещо. Не мога да повярвам, че тя... Това беше...

Той спира и се превива. Спомня си, а ако си спомня твърде добре, ами, тогава сигурно ще повърне. Протягам ръка да го закрепя.

– Може би е по-добре да изчакаме Кармел – казва той.

После ме дърпа назад. Вратата на Анна се е отворила. Тя излиза на верандата, с леки стъпки, като кошута. Поглеждам тънката ѝ рокля. Тя не си е направила труда да се наметне с нещо, въпреки че вятърът сигурно забива в нея безброй остри парченца лед. Нейните голи мъртви рамене не могат да го усетят.

– В теб ли е? – пита тя. – Намери ли го?

– Кое дали е в теб? – прошепва Томас. – За какво говори тя?

Клатя глава в отговор и на двамата и изкачвам стълбите на верандата. Минавам покрай нея и влизам в къщата, а тя идва след мен.

– Кас – казва тя. – Какво има?

Прокарва пръсти по ръката ми.

– Назад, сестро! – изпищява Томас.

Дори я избутва и застава между нас. Вдига пръсти пред нея, събрани в нелеп кръст, но не го виня. Паникьосан е. Аз също.

– Томас – казвам аз. – Не е била тя.

– Какво?

– Не го е направила тя.

Поглеждам го спокойно, за да види, че хватката на шока се отпуска; идвам на себе си.

– И престани с това с пръстите – добавям. – Тя не е вампир, а дори и да беше, не мисля, че твоят кръст щеше да свърши някаква работа.

Той отпуска ръце. Облекчение се разлива по мускулите на лицето му.

– Те са мъртви – казвам на Анна.

– За кого говориш? И защо не ме обвиняваш?

Томас прочиства гърло.

– Ами, той няма да го направи, но аз го правя. Къде беше снощи и тази сутрин?

– Бях тук – отговаря тя. – Винаги съм тук.

Отвън чувам скърцане на спирачки. Кармел е пристигнала.

– Щях да ти повярвам, докато беше затворена в тази къща – контрира Томас. – Но може би сега, когато си на свобода, ходиш къде ли не. И защо не? Защо ти е да стоиш тук, където си била в капан в продължение на петдесет години?

Той се оглежда нервно, макар че в къщата е тихо. Засега няма и следа от гневни духове.

– На мен дори сега не ми се стои тук.

Стъпки изтрополяват по верандата и Кармел влита през вратата, стиснала метална бейзболна бухалка.

– Махни се от тях веднага! – крещи тя с цяло гърло.

Засилва се и замахва, като удря Анна с бухалката през лицето. Ефектът е като да удариш Терминатор с оловна тръба. Анна просто изглежда леко изненадана, а после и леко обидена. Струва ми се, че виждам как Кармел преглъща.

– Всичко е наред – казвам аз и тя отпуска малко бухалката. – Не го е направила тя.

– Откъде знаеш? – пита Кармел.

Очите ѝ хвърлят искри, а бухалката се тресе в ръцете ѝ. Пращи от страх и адреналин.

– Откъде знае какво? – намесва се Анна. – За какво говорите? Какво се е случило?

– Уил и Чейс са мъртви – казвам аз.

Анна свежда поглед. После пита:

– Кой е Чейс?

Може ли всички да спрат да ме засипват със скапани въпроси? Или поне някой друг да отговаря от време на време?

– Той е едно от момчетата, които помагаха на Майк да ми скрои номер в нощта, когато... – правя пауза. – Той беше другото момче на прозореца.

– О!

Когато става ясно, че нямам намерение да продължа, Томас разказва всичко на Анна. Кармел потръпва при по-кървавите детайли. Томас я поглежда, сякаш да се извини, но продължава да разказва. Анна слуша и ме гледа.

– Кой може да направи нещо такова? – пита гневно Кармел. – Вие пипахте ли нещо? Някой видя ли ви?

Погледът ѝ се стрелка между Томас и мен.

– Не. Носихме ръкавици и не мисля, че сме местили нещо, докато бяхме там – отговаря Томас.

Гласовете и на двамата са равни, макар че говорят трескаво. Обръщат внимание на практичната страна на нещата и така им е по-леко. Но аз не мога да ги оставя да продължават. Не ми е ясно какво се случва, а трябва да разберем. Трябва да им кажа всичко, доколкото имам сили.

– Имаше толкова много кръв – казва Томас с отпаднал глас. – Кой би могъл да направи такова нещо? Защо някой би...?

– Не е точно някой. А по-скоро нещо – казвам аз.

Изведнъж се чувствам много уморен. Прашното канапе ми изглежда фантастично в момента. Облягам се на него.

– Какво нещо? – пита Кармел.

– Ами такова. Нещо. Не е човек. Или поне вече не е. Същото нещо, което е откъснало крайниците на този в парка – преглъщам. – Сигурно нарочно са пропуснали да кажат за следите от ухапвания. Държали са уликите в тайна. Не са искали да излиза по телевизията. Затова не се сетих по-рано.

– Следи от ухапване – прошепва Томас, очите му се разширяват. – Това ли видяхме? Не е възможно. Раните бяха твърде големи; цели парчета липсваха.

– Виждал съм го и преди – казвам аз. – Чакай. Това не е вярно. Всъщност не съм го виждал. И не знам какво прави тук десет години по-късно.

Кармел несъзнателно потропва с алуминиевата бухалка по пода; звук като от глуха камбана ехти из празната къща. Без да казва нищо, Анна минава покрай нея и взима бухалката, а после я обляга на канапето.

– Извинявай – прошепва Анна и свива рамене, а Кармел скръства ръце и на свой ред свива рамене.

– Няма нищо. Дори не се усетих, че го правя. И... съжалявам, че те цапардосах преди малко.

– Не ме заболя... – Анна застава до мен. – Касио. Ти знаеш какво е това нещо.

– Когато бях на седем, баща ми преследваше някакъв призрак в Батън Руж, Луизиана – гледам в пода, в краката на Анна. – Така и не се върна. Това нещо го уби.

Анна слага ръка върху моята.

– Той е бил ловец на призраци като теб – казва тя.

– Като всички мои предци. Да, той беше като мен. И беше по-добър от мен.

Като си помисля, че убиецът на баща ми е тук, свят ми се завива. Не си го представях така. Трябваше аз да го преследвам. Трябваше да съм готов за този момент, да имам всичко нужно, за да го смажа.

– И все пак, това нещо го уби.

– Как го уби? – пита тихо Анна.

– Не знам... – ръцете ми треперят. – Преди си мислех, че се е случило, защото нещо го е разсеяло. Или че е попаднал на засада. Дори ми хрумна, че може ножът да е загубил силата си, че след известно време спира да работи за теб, когато ти дойде редът. Мислех, че може аз да съм виновен. Че аз съм го убил, като съм пораснал и съм станал готов да го заместя.

– Това не може да е вярно – казва Кармел. – Това е нелепо.

– Може да е така, може и да не е така. Но когато си на седем и баща ти умре, а тялото му изглежда все едно скапани сибирски тигри са вечеряли с него, наум ти идват доста нелепи неща.

– Той е бил изяден – казва Томас.

– Да. Чух как ченгетата го описват. Големи парчета са били откъснати от тялото му, точно както при Уил и Чейс.

– Това не значи задължително, че е същото нещо – разсъждава Кармел. – Доста голямо съвпадение е, не мислиш ли? След десет години?

Не казвам нищо. Не ми се спори за това.

– Така че може би е нещо друго – казва Томас.

– Не. Това е. Същото нещо е. Просто го знам.

– Кас – казва той. – Как го знаеш?

Поглеждам го изпод вежди.

– Хей. Може и да не съм вещица, но и моята професия си има бонуси. Просто знам, разбираш ли? А и опитът ми показва, че няма много призраци, които ядат човешка плът.

– Анна – казва внимателно Томас. – Ти никога не си яла човешка плът, нали?

Тя клати глава.

– Никога?

– А и аз щях да се върна там – добавям. – Това винаги е била целта ми. Но този път наистина смятах да се върна.

Поглеждам Анна.

– Тоест, така си мислех. След като приключа тук. Може би това нещо някак си го е разбрало.

– И сега идва за теб – казва Анна замислено.

Разтривам очи. Опитвам се да мисля. Изтощен съм. Направо ми се подгъват краката. Което е странно, защото спах като пън тази нощ, сигурно за пръв път от седмици. И тогава ми просветва.

– Кошмарите – казвам аз. – Стават все по-лоши, откакто дойдох тук.

– Какви кошмари? – пита Томас.

– Че някой се надвесва над мен. Мислех, че са просто лоши сънища. Но от самото начало това е било предзнаменование.

– Тоест? – пита Кармел.

– Като предупреждение от свръхестествените сили. Пророчески сънища.

Този глас – сякаш има чакъл в устата, сякаш идва от черната пръст, сякаш стърже като циркуляр. Този акцент – почти креолски, почти карибски.

– Имаше и някакъв мирис – казвам и сбърчвам нос. – Като на сладникав пушек.

– Кас – казва Анна, гласът ѝ е пълен с тревога. – Нали ти споделих, че помирисах пушек, когато камата ти ме поряза. Ти каза, че сигурно е спомен от лулата на Елиас. Но какво, ако не е?

– Не – казвам аз.

Но веднага си спомням един от кошмарите ми. „Ти загуби камата“ – казваше гласът. „Ти я загуби.“ Този глас сякаш идваше от уста, пълна с изгнили растения и ножчета за бръснене.

Страхът прокарва ледени пръсти по гърба ми. Мозъкът ми се опитва да открие връзката, опипва почвата внимателно, дендрит търси дендрит. Това, което е убило баща ми, е вуду магия. Поне това знам. А какво е в крайна сметка вуду магията?

Нещо ми убягва, нещо, което знам, но не мога да извадя на светло. Нещо, свързано с това, което ми каза Морфран. Кармел вдига ръка, все едно сме в час.

– Гласът на разума – казва тя. – Каквото и да е това нещо и каквато и връзка да има, или да няма, с ножа, или с Кас, или с баща му, вече е убило поне двама души и е изяло по-голямата част от тях. Така че, какво ще правим?

Всички се умълчаваме. Без камата съм безполезен. Кой знае, може това нещо да е взело камата от Уил и да се окаже, че съм забъркал Томас и Кармел в страхотевична бъркотия.

– Камата не е в мен – измънквам аз.

– Не започвай с това – казва Анна. Рязко се отдръпва от мен. – Артур без Екскалибур пак е бил Артур.

– Точно така – приглася ѝ Кармел. – Може и да нямаме камата, но ако не бъркам, имаме нея – кима към Анна. – А това никак не е малко. Уил и Чейс са мъртви. Знаем какво ги е убило. Може ние да сме следващите. Давайте да подреждаме каруците в кръг14 и да направим нещо!

Петнадесет минути по-късно сме във форда на Томас. И четиримата – Томас и аз отпред, Кармел и Анна на задната седалка. Защо не взехме по-удобното, по-надеждно и по-малко набиващо се на очи ауди на Кармел – не ме питайте. Но така става, като се прави план за петнадесет минути. Само дето планът не е кой знае какво, понеже не знаем какво точно се случва. Тоест, имаме предположения, шесто чувство – при мен е направо седмо – но как да измислим план, без да знаем какво е това нещо и какво иска то?

Така че вместо да се тревожим какво не знаем, ще се водим по това, с което сме наясно. Трябва да намерим камата ми. Ще я потърсим с магия, Томас ме уверява, че може да се направи с помощта на Морфран.

Анна настоя да дойде с нас, защото независимо от приказките ѝ за крал Артур, мисля, че е наясно, че аз на практика съм беззащитен. И не знам колко я помни тази легенда, но Артур е бил убит от един призрак от миналото му, който го хванал неподготвен. Сравнението ѝ май не е най-подходящото. Преди да тръгнем, обсъдихме набързо някакви алибита за пред полицията, в случай че ни разпитват, след като намерят телата на Уил и Чейс. Но бързо се отказахме. Защото, да си го кажем направо, ако има вероятност да бъдеш изяден през следващите няколко дни, на кого му пука за полицията?

Имам някакво странно усещане, мускулите ми са като пружини. Въпреки всичко, което се случи – смъртта на Майк, картините от убийството на Анна, нахапаните Уил и Чейс, факта, че онова нещо, което е убило баща ми, е наоколо и най-вероятно се готви да убие мен – аз се чувствам добре. Знам, че няма никаква логика. Всичко е толкова объркано. И все пак съм добре. Чувствам се почти в безопасност с Томас, Кармел и Анна. Когато стигаме магазина, ми хрумва, че трябва да кажа на майка ми. Ако това наистина е нещото, което е убило баща ми, тя трябва да знае.

– Чакайте – казвам, когато излизаме от колата. – Трябва да се обадя на майка ми.

– Защо направо не отидеш да я доведеш? – казва Томас и ми подава ключовете за колата. – Тя може да помогне. Ще започнем без теб.

– Благодаря – отвръщам и сядам зад волана. – Ще се върна възможно най-скоро.

Анна плъзга бледия си крак над предната седалка и сяда до мен.

– Идвам с теб.

Няма да споря. Имам нужда от компания. Паля двигателя, обръщам и тръгваме. Анна не казва нищо, просто гледа дърветата и къщите, покрай които минаваме. Предполагам, че смяната на пейзажа провокира интереса ѝ, но на мен ми се ще тя да каже нещо.

– Заболя ли те, когато Кармел те удари? – казвам, колкото да започна някакъв разговор.

Тя се усмихва.

– Не ставай глупав.

– Справяш ли се, имам предвид в къщата?

Лицето ѝ е някак безизразно и ми се струва, че това е нарочно. Винаги е непроницаема, но имам чувството, че умът ѝ е като акула, която плува с лекота, а всичко, което съм видял до момента, е само перката ѝ.

– Продължават да ми се явяват – казва бавно тя. – Но все още са слаби. Като изключим това, просто си стоя и чакам.

– Какво чакаш?

Не ме съдете. Понякога да се правя на по-глупав, отколкото съм, е единственият ми ход. За съжаление, Анна не ми се връзва. Затова седим, аз карам, а на върха на езика ми е да кажа, че не е нужно да го правя. Животът ми е много странен и мога да намеря в него място за нея. Вместо това казвам:

– Нямала си избор.

– Това няма значение.

– Как може да няма значение?

– Не знам, обаче няма.

С крайчеца на окото си виждам, че леко се усмихва.

– Ще ми се това да не трябваше да те наранява – казва тя.

– Така ли?

– Разбира се. Повярвай ми, Касио. Никога не съм искала да бъда толкова трагична.

Виждам къщата ни на хълма пред нас. С облекчение установявам, че колата на майка ми е паркирана отпред. Мога да продължа с този разговор, мога да бъда по-настоятелен, може да поспорим. Но не искам. Искам да оставя това за малко настрана и да се съсредоточа върху належащия проблем. Може пък всичко да се нагласи от само себе си. Нещо да се промени.

Паркирам пред къщи и излизаме от колата, но като тръгваме към верандата, Анна започва да души въздуха. Свива очи, сякаш я боли главата.

– А – казвам. – Вярно. Извинявай. Забравих за заклинанието.

Свивам рамене вяло.

– Нали се сещаш, малко билки и песнопения и после нищо мъртво не може да мине през вратата. Така е по-безопасно.

Анна скръства ръце и се обляга на парапета на верандата.

– Разбирам – казва тя. – Влез и вземи майка си.

Като влизам, чувам майка ми да си тананика някаква мелодийка, която не разпознавам, вероятно измислена от самата нея. Виждам я да минава под свода на кухнята, като хлъзга обутите си в чорапи крака по паркета, а коланчето на блузата ѝ се влачи след нея. Приближавам се и го хващам.

– Хей! – казва тя с леко раздразнение. – Не трябва ли да си на училище?

– Имаш късмет, че съм аз, а не Тибалт. Иначе този пуловер щеше вече да е разплетен.

Тя изсумтява и завързва коланчето, където му е мястото, на кръста ѝ. Кухнята мирише на цветя и сушени сливи. Топъл зимен мирис. Майка ми приготвя нова партида от нейните „Сушени листа от благословени неща“, както прави всяка година. Продават се като топъл хляб на сайта ѝ. Но трябва да спра да се разсейвам.

– И? – пита тя. – Няма ли да ми кажеш защо не си на училище?

Поемам дълбоко дъх.

– Случи се нещо.

– Какво?

Тонът ѝ е почти уморен, сякаш вече очаква само лоши новини. Сигурно винаги очаква лоши новини, като знае с какво се занимавам.

– Кажи де?

Не знам как да ѝ го кажа. Сигурно ще реагира емоционално. Което едва ли може да бъде избегнато в тази ситуация. Сега се взирам в едно много разтревожено и изнервено лице.

– Тезеус Касио Лоууд, по-добре казвай направо.

– Мамо, само, моля те, не се панирай.

– Да не се панирам? – Ръцете ѝ вече са на кръста. – Какво става? Усещам някаква много странна вибрация от теб.

Без да сваля поглед от мен, тя влиза в кухнята и включва телевизора.

– Мамо – изстенвам, но вече е твърде късно.

Когато заставам до нея пред телевизора, виждам кадри на полицейски сирени, а в ъгъла на екрана – паспортни снимки на Уил и Чейс. Значи са открили телата. Ченгета и репортери се щурат нагоре-надолу по моравата пред къщата като мравки по парченце сандвич, готови да го разбият на малки трохи и да го отнесат за консумация.

– Какво е това? – Тя слага ръка пред устата си. – О, Кас, познаваше ли тези момчета? О, колко ужасно. Затова ли не си на училище? Освободиха ви за деня?

Полага усилия да не ме поглежда в очите. Макар че ръси всички тези стандартни въпроси, напълно ѝ е ясен по-важният въпрос. Дори себе си не може да излъже. След още няколко секунди спира телевизора и започва бавно да клати глава, като се опитва да възприеме информацията.

– Кажи ми какво е станало.

– И аз не знам точно.

– Опитай.

Опитвам. Пропускам колкото се може повече детайли. Освен раните от ухапване. Когато ѝ казвам за тях, дъхът ѝ спира.

– Мислиш, че е същото? – пита тя. – Това, което...

– Знам, че е. Усещам го.

– Но не можеш да бъдеш сигурен.

– Мамо. Знам го.

Опитвам се да ѝ говоря нежно. Устните ѝ са свити толкова, че не се виждат. Мисля, че всеки момент може да заплаче.

– Ти си бил в тази къща? Къде е камата?

– Не знам. Просто се успокой. Ще ни трябва помощта ти.

Тя не казва нищо. Едната ѝ ръка е на челото, а другата на кръста. Взира се в нищото. Познатата дълбока тревожна бразда се е появила на челото ѝ.

– Помощта ми – казва тихо тя и после пак, само че по-твърдо, – помощта ми.

Май ѝ дойде в повече, май я вкарах в някакъв ступор.

– Добре – казвам нежно. – Просто си почини малко. Аз ще се оправя, мамо. Обещавам.

Анна ме чака отвън, а Бог знае какво се случва в магазина. Имам чувството, че съм се забавил с часове, но едва ли са минали повече от двадесет минути.

– Стягай си багажа.

– Какво?

– Чу ме. Стягай си багажа. Веднага. Тръгваме си.

Тя ме отмества от пътя си и се втурва по стълбите с предполагаемата цел да се захване да опакова вещите ни. Изстенвам и тръгвам след нея. Няма време за това. Тя трябва да се успокои и да разбере, че не можем да си тръгнем. Може да ми опакова багажа, да ми напъха нещата в кашони. Може да ги натовари на камиона. Но тялото ми няма да тръгне, преди да приключим с този призрак.

– Мамо – казвам аз, като ходя след коланчето на пуловера ѝ, което отново се влачи към спалнята ми. – Ще спреш ли да откачаш? Никъде няма да ходя.

Спирам. Бързината, с която действа, е неподражаема. Всичките ми чорапи вече са вън от чекмеджетата и са подредени на шкафа. Шарените на една страна, едноцветните на друга.

– Тръгваме си – казва тя, без да губи и секунда от това да обръща стаята ми наопаки. – Дори да се наложи да те пребия до безсъзнание и да те влача, пак ще си тръгнем.

– Мамо, седни за малко.

– Не ми казвай да сядам.

Думите излизат в контролиран крясък, крясък, идващ право от дълбините на свития ѝ стомах. Спира и се обляга на полуизпразнените чекмеджета на шкафа ми.

– Това нещо уби съпруга ми.

– Мамо.

– Няма да го оставя да докопа и теб.

Чорапи и боксерки отново започват да хвърчат из въздуха. Ще ми се да не беше започвала от чекмеджето с бельо.

– Трябва да го спра.

– Нека някой друг да го направи – казва остро тя. – Трябваше да ти го кажа по-рано; трябваше да ти кажа, когато баща ти умря, че това не е твой дълг, не е твое рождено право, не е нищо такова. Има и други хора, които могат да го правят.

– Не чак толкова много хора.

Започвам да се ядосвам. Знам, че не това е целта ѝ, но ми се струва, че думите ѝ накърняват паметта на баща ми.

– И няма кой друг да го направи този път.

– Не си длъжен.

– Избирам да го направя! – Вече не мога да контролирам гласа си. – Ако си тръгнем, то ще ни последва. Ако не го убия, то ще продължи да яде хора. Не разбираш ли?

Най-после съм напът да ѝ кажа това, което толкова дълго пазих в тайна.

– Винаги съм чакал този момент. За това се подготвях. Проучвам този призрак, още откакто намерих черния кръст в Батън Руж.

Майка ми тряска чекмеджетата. Бузите ѝ са зачервени, а влажните ѝ очи блестят. Изглежда готова да ме удуши.

– Това нещо го уби – казва тя. – Може да убие и теб.

– Благодаря – вдигам ръце. – Благодаря ти за доверието.

– Кас...

– Чакай. Млъкни.

Не ми се случва често да казвам на майка си да млъкне. Всъщност не мисля, че някога съм го правил. Но сега се налага. Защото нещо в стаята ми не е наред. Има нещо, което не би трябвало да е тук. Тя проследява погледа ми и чакам реакцията ѝ, защото не искам да бъда единственият, който вижда това което виждам.

Леглото ми е точно както го оставих. Завивките са намачкани и наполовина отметнати. На възглавницата има отпечатък от главата ми.

А под нея се подава извитата дръжка на камата на баща ми.

Не е възможно. Не трябва да е там. Трябва да е на километри оттук, скрита в килера на Уил Розенбърг или в ръцете на призрака, който го е убил. Но като се приближавам до леглото и се пресягам, познатата дръжка лепва точно в дланта ми. Ха сега свържи точките.

– Мамо – прошепвам, като се взирам в ножа. – Трябва да се махаме оттук.

Тя само мига на парцали, стои като вкаменена, а в тишината на къщата се разнася някакво неравномерно скърцане, което не ми е познато.

– Кас! – Дъхът на майка ми спира. – Вратата към тавана.

Вратата към тавана. При този звук и при тази фраза нещо сякаш започва да скубе косъмчетата по тила ми. Майка ми говореше за миещи мечки на тавана, а Тибалт скочи на гърба ми, когато отивах натам в деня, в който се нанесохме.

От тишината ми прилошава: тя усилва всеки звук и когато чувам едно определено стържене, знам, че това е дърпащата се стълбичка, която се спуска от тавана към пода в коридора.