Анна в рокля от кръв

Глава двадесет и втора

Усещането е като да си стоял под вода твърде дълго. Имал съм глупостта да изхабя всичкия си кислород и макар да знам, че повърхността е само на няколко тласъка от мен, не знам как ще изплувам през задушаващата паника. Но очите ми проглеждат към един размазан свят и поемам първата глътка въздух. Не знам дали съм задъхан. Имам чувството, че е така.

Лицето, което виждам, като се събуждам, е на Морфран и е твърде близо до моето. Инстинктивно опитвам да се отдръпна на по-безопасно разстояние от тази мъхеста брада и главата ми потъва в каквото и да е това, на което лежа. Устните му се движат, но звук не излиза. Тишината е пълна, няма дори жужене или звънтене. Ушите ми явно още не функционират.

Морфран отстъпва, слава Богу, и говори нещо на майка ми. После изведнъж се появява Анна, като доплава в зрителното ми поле и се настанява на пода до мен. Опитвам се да завъртя глава към нея. Тя прокарва пръсти по челото ми, но не казва нищо. Облекчение подръпва крайчетата на устните ѝ.

Слухът ми се завръща по странен начин. Първоначално чувам приглушени звуци, а после, когато най-после стават ясни, не носят никакъв смисъл. Мисля, че мозъкът ми е наясно, че е бил пръснат на парчета, и сега бавно опипва почвата, връзва скъсани нервни окончания и вика от единия към другия край на синапсовата пропаст между невроните, радостен, че всичко си е на мястото.

– Какво става? – питам аз, когато най-после мозъкът ми намира време да се заеме с говорния център.

– Божичко, пич, мислех, че си тотално изпържен – възкликва Томас.

Той се появява от другата страна на това, което сега виждам, че е същият антикварен диван, на който ме бяха сложили, след като ме нокаутираха в онази първа нощ в къщата на Анна. В магазина на Морфран съм.

– Като те докараха... – казва Томас.

Не продължава, но знам какво има предвид. Слагам ръка на рамото му и го разтърсвам.

– Нищо ми няма – казвам аз и ставам с минимално усилие. – Бил съм и по-зле.

Стоейки в другата част на стаята с гръб към нас, сякаш има много по-интересни неща за правене, Морфран изсумтява.

– Едва ли – обръща се, тънките рамки на очилата му са се смъкнали почти до края на носа му. – И не е като нищо да ти няма. Жертва си на обиа.

Томас, Кармел и аз правим това, което се прави, когато някой говори на непознат език – споглеждаме се и в един глас казваме:

– А?

– Обиа, моето момче – казва Морфран с раздразнение. – Вуду магия от Карибските острови. Просто имаш късмет, че прекарах шест години на Ангила с Жулиан Бабтист. А той беше истински обиаман.

Раздвижвам крайниците си и изправям гръб. Като изключим, че гърбът и хълбоците ме наболяват, плюс това, че главата ми плува, се чувствам добре.

– Обиаман ми е направил обиа? Звучи ми като при смърфовете, за които всичко е смърфолитно смърфотно.

– Не се шегувай, Касио.

Това е майка ми. Изглежда ужасно. Плакала е. Става ми гадно.

– Още не мога да разбера как е влязъл в къщата – казва тя. – Толкова внимавахме, винаги сме внимавали. А и защитното заклинание работеше. Работеше при Анна.

– Беше страхотно заклинание, г-жо Лоууд – отговаря Анна внимателно. – Нямаше как да прекрача прага. Независимо колко много ми се искаше.

Когато казва последното, ирисите ѝ стават с три тона по-тъмни.

– Какво се случи? Какво стана, след като изгубих съзнание?

Интересът ми се завръща. Облекчението, че не съм мъртъв, избледнява.

– Предизвиках го да дойде и да се изправи срещу мен. Той не прие. Просто се усмихна с тази ужасна усмивка. И после изчезна. След него остана само дим... – Анна се обръща към Морфран. – Какво е той?

– Бил е обиаман. Какво е сега, не знам. Всякакви ограничения, които е имал, са изчезнали с тялото му. Сега е само сила.

– Какво точно е обиа? – пита Кармел. – Само аз ли не знам?

– Това е просто друга дума за вуду – казвам аз и Морфран удря с юмрук по дървения ъгъл на плота.

– Ако мислиш така, значи все едно си мъртъв.

– За какво говориш? – питам аз.

Изправям се на крака, но залитам и Анна хваща ръката ми. Не смятам да водя този разговор легнал.

– Обиа е вуду – обяснява той. – Но вуду не е обиа. Вуду магията не е нищо повече от афро-карибско вещерство. Тя следва същите правила като магията, която всички ние практикуваме. Обиа няма правила. Вуду канализира силата. Обиа е сила. Обиаманът не канализира нищичко, той поема в себе си. Той става източник на силата.

– А кръстът... намерих черен кръст като твоя на Папа Легба.

Морфран маха с ръка.

– Сигурно е започнал с вуду. Сега е нещо много, много повече. Ти ни вкара в река от лайна.

– Какво искаш да кажеш с това „вкара ни“? Да не съм го повикал аз. „Ехо, пичът, дето уби баща ми, що не дойдеш малко да тероризираш мен и приятелите ми!“

– Ти го доведе тук – ръмжи Морфран. – Той е бил с теб през цялото време.

Той се заглежда в камата в ръката ми.

– Закачил се е за скапания ти нож.

Не. Не. Не може да е така. Знам какво има предвид и не може да е вярно. Камата тежи в ръката ми – тежи повече отпреди. Блясъкът на острието в периферното ми зрение сега ми се струва потаен и измамнически. Той казва, че този обиаман и камата ми са свързани. Мозъкът ми се бори с тази мисъл, въпреки че знам, че е прав. Защо иначе ще ми връща ножа? Защо иначе Анна ще помирише дим, когато беше порязана с него? „Свързан е с нещо друго“ – ми каза тя. Нещо мрачно. Тогава помислих, че просто е от силата, вградена в самия нож.

– Той уби баща ми – чувам се да казвам.

– Разбира се – казва Морфран остро. – Как мислиш, че се е свързал с ножа?

Не казвам нищо. Морфран ме гледа с поглед, който казва: „свържи точките, генийче“. На всеки се е случвало в един или друг момент. Но преди пет минути тотално ми отнеха това, което ме крепеше с години, така че имайте малко милост.

– Заради баща ти е – прошепва майка ми и после казва по-конкретно, – защото е изял баща ти.

– Плътта – казва Томас и очите му просветват. Поглежда към Морфран за одобрение и продължава. – Той поглъща плътта. Плътта е сила. Есенция. Когато е изял баща ти е приел силата му.

Поглежда камата ми, сякаш я вижда за пръв път.

– Това, което ти наричаше кръвната ти връзка, Кас. Сега и той е свързан с нея. От това се е хранил.

– Не – казвам отпаднало.

Томас ме гледа с едно безпомощно извинително изражение, опитвайки се да ми каже, че не съм го правил нарочно.

– Чакайте – намесва се Кармел. – Искате да ми кажете, че това нещо държи в себе си парчета от Уил и Чейс? Тоест, носи части от тях?

Изглежда ужасена.

Поглеждам камата. С нея съм отпратил десетки призраци. Знам, че Морфран и Томас са прави. Тогава къде съм ги изпращал? Не искам да мисля за това. Лицата на призраците, които съм убил, минават през затворените ми клепачи. Виждам израженията им, объркани и гневни, пълни с болка. Виждам изплашените очи на Стопаджията, който се опитва да се прибере при момичето си. Не съм мислел, че ги изпращам да почиват в мир. Надявах се, но не го знаех. Но със сигурност не съм си представял, че правя това.

– Не е възможно – казвам накрая. – Ножът не може да е свързан с мъртвите. Той трябва да ги убива, а не да ги храни.

– Това в ръката ти не е Свещеният Граал, хлапе – казва Морфран. – Този нож е изкован преди много време със сили, които отдавна са забравени, и то за добро. Само защото сега го използваш за добри дела, не значи, че е бил създаден с тази цел. Не значи, че може да прави само това. Каквото и да е представлявал, когато баща ти го е държал в ръката си, вече не е това. Всеки друг призрак, който си посякъл, е направил този по-силен. Той се храни с плът. Той е обиаман. Той е събирач на сила.

Всички тези обвинения ме карат да искам пак да съм дете. Защо майка ми не каже, че са гадни, долни лъжци? Много лоши лъжци, дето трябва да им се продупчат езиците? Но тя стои безмълвна, слуша всичко това и не се противопоставя.

– Казвате, че е бил с мен през цялото време.

Става ми лошо.

– Казвам, че ножът ти е като всичко друго в този магазин. Той е бил с него... – Морфран поглежда мрачно към Анна. – И сега иска нея.

– Защо не го направи сам? – питам с изтощение. – Той се храни с плът, нали така? Защо съм му аз?

– Защото аз не съм от плът – казва Анна. – Ако бях, щях да съм разложена.

– Ти май нямаш навика да увърташ – споделя наблюдението си Кармел. – Но тя е права. Ако призраците бяха от плът, щяха да са повече като зомбита, нали?

Залитам към Анна. Стаята малко ми се върти и усещам ръката ѝ на кръста си.

– Какво значение има всичко това в момента? – пита Анна. – Имаме да свършим нещо. Не може ли този разговор да почака?

Тя казва това заради мен. В гласа ѝ се усеща загриженост. Поглеждам я с благодарност, застанала до мен в бялата си рокля, която е свързвала с толкова надежди. Тя е бледа и крехка, но никой не би направил грешката да я помисли за слаба. За този обиаман тя сигурно изглежда като пира на века. Иска тя да бъде големият му удар преди пенсия.

– Ще го убия – казвам аз.

– Ще ти се наложи – казва Морфран. – Ако искаш ти самият да останеш жив.

Това не звучи добре.

– За какво говориш?

– Не съм специалист по обиа. За това трябват повече от шест години, със или без Жулиан Баптист. Но дори и да бях, пак нямаше да мога да извадя магията от теб. Мога само да ѝ се противопоставя и да ти спечеля малко време. Но не много. Ще си мъртъв до първите лъчи на зората, освен ако не направиш, каквото иска той. Или не го убиеш.

До мен Анна потръпва, а майка ми слага ръка пред устата си и започва да плаче.

Мъртъв до сутринта. Ами, добре тогава. Не чувствам нищо, поне не още, освен едно жужене на отпадналост по цялото ми тяло.

– Какво точно ще се случи с мен? – питам.

– Не знам – отговаря Морфран. – Може да изглежда като естествена, човешка смърт, а може да се прояви и като отравяне. Така или иначе, мисля, че може да очакваш някои от органите ти да започнат да сдават багажа през следващите няколко часа. Освен ако не го убием или ти не убиеш нея.

Той кима към Анна и тя стиска ръката ми.

– Дори не си го и помисляй – казвам ѝ. – Няма да направя това, което иска той. А и този твой номер с призрака със самоубийствени наклонности започва леко да се изтърква.

Тя повдига брадичка.

– Нямаше да ти предложа това – казва тя. – Ако ме убиеш, това само ще го направи по-силен и след това ще се върне и ще те довърши така или иначе.

– И какво ще правим? – пита Томас.

Не мога да кажа, че ми харесва особено да бъда лидер. Нямам много опит и ми е много по-комфортно да рискувам само собствената си кожа. Но това е положението. Няма време за оправдания или съмнения. Въпреки хилядите начини, по които виждах този момент във въображението си, никога не бих могъл да си представя, че ще стане точно така. И все пак се радвам, че не се боря сам.

Поглеждам Анна.

– Ще се бием на наш терен – казвам. – Първо ще го излъжем, че хвърляме пешкира.