Кръвта на мага

11.Дипломиране

С настъпването си новелеве донесе първите превалявания от сняг и калдъръмените улици на Норостийн станаха коварно хлъзгави. На юг Алпите побеляха цели и гъсти облаци надвиснаха над тях. Кофите с вода замръзваха, а димът от огньовете се носеше на талази, докато мразовити ветрове се завихряха през всеки процеп и пролука. Стражарите увиваха дебели вълнени шалове около шлемовете си, струпваха се около мангали, за да стоплят ръцете си, и отпиваха бренди на малки глътки от манерките си. Безмилостните ветрове носеха болести, течащи носове и режеща кашлица. Всеки ден откриваха някоя нова жертва на студа по бараките откъм север, най-често слабичко като вейка бездомно дете, което в безпомощност бе легнало, за да умре.

Всяка сутрин новобранците за Похода маршируваха до конюшните по улица „Локхазан“ и пееха химни. Бяха хиляди на брой, тренираха с копие, меч или лък. Понякога Аларон и Рамон ходеха да ги гледат. Младите войници ги заглеждаха любопитно, но не ги доближаваха, погледите им бяха изпълнени с нещо между ненавист и страхопочитание. Маговете се считаха за нещо много повече от обикновения войник.

Тази сутрин двамата имаха по-различна поръчка, трябваше да посетят майката на Аларон в имението им извън града. Баща му им бе заел коне. Градът се разбуждаше, мелодични камбани привикваха жителите на сутрешна служба, а двамата бавно следваха криволичещите улици. Извън градските стени земята беше побеляла и без ясна граница помежду им, хълмовете се сливаха с облаците, оставяйки у човек чувството, че се движи в огромен и мъглив, бял балон. Звукът се носеше свободно на стотици километри — от ударите на брадвите на дървосекачите по високите склонове, до виковете на земеделците, извели добитъка си на паша. Кравите мучаха докато двамата преминаваха, а катерички потракваха из заледените клони на дърветата.

Рамон духна в ръцете си, за да ги стопли, а дъхът му се понесе на малки облачета из въздуха.

— Майко Луна, толкова е студено! Трябваше да съм си в леглото, а не върху този проклет кон — той зяпна Аларон. — Ти си виновен.

— Не съм те карал да идваш — отвърна Аларон. — Длъжен съм да посетя майка сега, когато изпитите свършиха. А и някак си си спомням, как ти самият казваше колко хубаво би било да излезеш да пояздиш и колко мило от моя страна, че ти го осигурявам.

— Да, но говорех за барманката от снощи — подсмихна се Рамон. — Флиртуваше с мен, кълна се.

Аларон завъртя очи с досада.

— Джина Уебър е по-хубава.

Устните на Рамон потрепериха.

— Вече взе да се примиряваш, а?

Аларон сви рамене:

— Всички вече го смятат за сключена сделка, а аз изглежда нямам право на глас, така че поне мога да го погледна от добрата му страна.

— Добре дошъл в реалността — заяви Рамон. — Мен сигурно вече са ме продали в селото. Ще се прибера и ще ме оженят на следващия ден. Поне ще бъде римонка, а не някоя дебела дойна крава от Севера с огромен задник.

Аларон му хвърли, надявайки се, най-смразяващия си поглед.

— По-добре от мършавите силациански клечки — двамата се спогледаха сериозно и се ухилиха. — Между другото, домакинята на мама, Гретчен, прави медени сладки във фригтък. Като пристигнем, тъкмо би трябвало да ги вади от фурната.

— Добре, сега пак ме заинтригува.

— Мозъкът на силацианците да не им е в стомаха? — засмя се Аларон. — Ей, знаеш ли, татко каза, че самият император е в Зимната резиденция в Брес — това значи само на няколко дни път на север от нас, нали, тъкмо след границата? Каза и че губернатор Вълт също е там, всички важни хора — дори Императрицата майка Лучия — Аларон направи знака на Кор във въздуха.

— Всички до един са крадци и убийци — подсмръкна Рамон, обичаше да говори безобразия.

— Не и Императрицата майка — поправи го Аларон. — Тя е жива светица! Всички я обичат.

— Толкова си невинен! Не спирате да ме изненадвате вие, норосийците, не е минала и година от края на Бунта, а вие все още вярвате в такива глупости. Живи светци — да, бе! Ние, силацианците, няма да забравим, че най-вероятно Лучия Фастерий уби сама съпруга си, промени закона за наследяването на трона, така че любимият ѝ син, макар и неправомерно, стана император, а всъщност още оттогава управляващата е тя. Ние, римонците, не забравяме толкова лесно! — той се почука по слепоочието: — В една долина близо до селото ми огнен маг приклещил римонски центурион и войската му сред дърветата и ги изгорил живи. Земята там все още е черна. В селото ми може и да има корианска църква, но соланските друиди в гората поддържат старите вярвания.

— Бил е обаче невероятен подвиг — изрече замечтано Аларон, — само триста магове са завладели цял Юрос!

— Триста Първонаследници — поправи го Рамон. — Достатъчно силни, че да изгорят и слънцето! Не забравяй, че римонските легиони тогава не са имали конници или стрелци, хвърляли са единствено копия — много полезно, няма що — срещу летящ на шестдесет метра над теб Първонаследник. Било е като лов на пуйки. Днес имаме по-добри брони и оръжия, по-добри стратегии, а пък Първонаследниците са или мъртви, или изкуфели старци, с лигавници около врата.

Аларон се запревива от смях.

— Щеше да е толкова яко, ако ги разправяше такива и в клас. Представяш ли си изражението на госпожа Юн тогава? Дъртата, тиранична чанта щеше да полилавее от яд.

— Не ми се искаше да ме изхвърлят преди да завърша — оправда се Рамон.

— Другата седмица всичко ще свърши — каза Аларон с доволна усмивка. — Дипломиране… Нямам търпение!

— Si, това единствено ме задържа тук. Само да ми дадат амулет и ще си отида по живо по здраво. А дори и да не ми дадат, сам ще си намеря. В Силация има всичко.

— Но ако не си дипломиран, не ти дават разрешение да използваш гносиса!

— Кой пък ще знае? Рондийците не идват в селото ми. Живеят на легионни лагери, а най-близкият е на шестдесет километра от вкъщи. Римонските магове са такава рядкост — че дори да не завърша, у дома ще ме посрещнат като рицар — той извърна поглед към Аларон. — Ами ти, amici? Ще бъдеш добър син, ще се омъжиш за Джина и ще работиш за баща си?

Аларон въздъхна:

— Все още не знам. Може и да съм впечатлил някого от наблюдателите? Леля Елена работеше за Волсай, може и мен да са ме харесали.

Рамон сбърчи нос.

— Ал, повярвай ми, не би искал да си част от онези bastido. Едно нещо мразим повече от легион бойни магове и това са подлизурковците от Волсай, които пророкуват разни тайни и залавят хора, за да ги измъчват и изнудват. Ако онези свиркаджии ти предложат работа, кажи им да си го заврат някъде.

— Но леля Елена не е такава — тя беше от Сивите лисици.

— Значи е единствената свястна стока във Волсай.

Започнаха да навлизат в гората около имението Анборн. Аларон се роди и прекара първите си осем години тук, гледаше го една бавачка, а по-късно и лична учителка, докато баща му пътуваше по работа. Майка му лежеше на легло или се изпъваше на някой стол. Изпитваше постоянни болки от лошо зарасналите си рани. Лицето ѝ бе изопнато, а ръцете ѝ, целите в белези, бяха като нокти на гаргойл. Обгорелите ѝ очни орбити бяха празни, но можеше да вижда като използва гносис. Начинът, по който понякога го проследяваше с белязаните си кухини, винаги създаваше у Аларон едно неприятно усещане.

Бракът на родителите му бавно се разпадаше. Баща му винаги му разказваше каква лъчезарна и изпълнена с живот жена е била майка му, когато се влюбил в нея, въпреки че тя била маг, а той просто войник, капитан на отряд, назначен да я защитава. Въпреки че Походът бил безпощаден към нея, оставяйки я изгорена и сломена, баща му ѝ бе останал верен и скоро след като се оженили се родил и Аларон. Били щастливи за известно време, но Тесла бързо се затворила отново в себе си, измъчвана от обезобразения си вид. Писъците ѝ събуждаха цялата къща и тя често несъзнателно запалваше завивките си, измъчвана от кошмари за приклещващи я тъмни лица. През деня беше мрачна и заядлива и си го изкарваше на Ван. На Аларон като малък му изглеждаше, че тя просто се опитва да прогони баща му, въпреки всичко, което той бе направил за нея. Нито той, нито Ван я разбираха. Когато не можа да издържи повече, Ван взе сина си и двамата се преместиха в сегашния им дом в Норостийн, оставяйки Тесла в имението с прислуга, която да се грижи за нея. Ван плащаше за грижите ѝ, а лелята на Аларон, Елена, изпращаше пари, когато може. Аларон подозираше, че баща му така и не си прости, че я остави там.

Бе срещал леля си Елена само няколко пъти. Тя беше груба жена със сурово лице и тяло на танцьорка. Последния път, когато се видяха, тя го разпитва надълго за способностите му, изслуша с равнодушно изражение изложението му за това какво бе честно и какво нечестно в този свят, и го остави, изгубила интерес. И с баща му не се разбираха — чу ги как се карат след като го изпратиха в леглото. Не я беше виждал вече четири години, но поне продължаваше да изпраща пари.

Гората беше мрачна и труднопроходима, бръшлян и увивни растения сякаш задушаваха дърветата. Единствено гарваните вирееха тук и острото им грачене стържеше над главите на момчетата. Изведнъж имението Анборн лъсна иззад дърветата в цялата си слава и разруха. Моравата в двора бе заприличала на бабунеста изтривалка, покрита с дебел лед, а езерцето беше почерняло и замръзнало. Някои от капаците на прозорците бяха счупени, от покрива липсваха керемиди, а изсъхнал мъх чернееше по стените. Цялата постройка сякаш бавно се разпадаше. Самотна струйка дим се вдигаше от един от многобройните комини, сиво-синя на фона на ясното небе.

— Ето я и Гретчен — обяви Аларон, сочейки домакинята на майка си, старата негова гледачка, която вдигаше наръч дърва за огрев. Беше се загърнала с избледняло червено одеяло, изцапано с пепел и мръсотия. Косите ѝ бяха бели като скрежа.

— Господарю Аларон! — изхриптя тя. — Заповядайте, заповядайте, тъкмо щях да отварям фурната.

Завързаха конете при едно старо каменно корито и пробиха дупка в леда му, след което Аларон отиде да прегърне Гретчен. Рамон предложи да изчисти конете, докато Аларон помагаше с пренасянето на дървата.

Би трябвало да е към шейсетте, помисли си той за Гретчен и потрепери леко. Толкова много се беше състарила през последните няколко години.

Аларон завари майка си във всекидневната, на стария ѝ люлеещ се стол, увила се в едно одеяло. Тя се присви, когато чу вратата да се отваря. Аларон си спомни, че беше зървал неин портрет, нарисуван преди да замине за Йебусалим — навремето тя била изпълнена с живот червенокоса красавица, като малка червеношийка, танцуваща под слънцето. Косите ѝ сега бяха посивели, а лицето ѝ с две черни кухини — ужасяващо.

— Аз съм, мамо — той се приближи към нея и я целуна по челото.

Миришеше на застояло и на старо. Аларон бързо се отдръпна и седна наблизо.

— Значи най-сетне си си спомнил, че имаш майка, а? — гласът ѝ стържеше като шкурка.

— Знаеш, че имах изпити, мамо. Свършиха миналата седмица.

— Така ли било? — отвърна тя леко заинтригувана. — Вече пораснахме, а? И сега, ще ходиш ли да се биеш с тюрбанлиите?

— Не знам. Татко иска да му помагам в работата.

— По-добре е от войната, синко. Аз поне добре го знам — тя присвиваше и отпускаше съсипаните си ръце. Лечителите се бяха опитали да ги възстановят, но от тях просто не беше останало нищо.

— Да, но всички отиват…

— Остави ги да си ходят — всичките са глупаци. Остави ги да изгорят до един. Ти стой настрана и в безопасност, сине, това е съветът ми, а пък ти прави каквото искаш — тя се намръщи. — Ван още ли се опитва да те уреди с онзи малката самонадеяна Уебър?

— О, да.

— Пф, не си хаби времето с нея, момче. Крадливото ти силацианско приятелче ли дочувам отвън?

— А, да. Знаеш ли, губернаторът присъстваше на изпитите. Или поне за първата част от тях.

— Проклетият Белоний Вълт? — тя се приведе напред. — Сладкодумният му боклук предаде всички ни на реката при Локхазан. Не бих му поверила и свинете да ми гледа.

Аларон се отказа от опитите си да проведе нормален разговор и огледа стаята. Прозорците бяха толкова мръсни, че през тях не се виждаше нищо. От презаредената камина струеше топлина. Искаше му се да не бе идвал, както винаги.

Най-сетне Рамон влезе вътре, поруменял от дългите грижи за конете в студа.

— Добро утро, лейди Тесла. Над долината от североизток се носи един въздушен кораб. Да не би вече оттук да минават търговските коридори?

— Не, обикновено отбиват на север оттук и минават през долината Кедрън към Брича. Сигурно кормчията им е сляп — отбеляза тя язвително.

— Ела да видиш, Ал — извика го Рамон. — Мисля, че е от флотата на Норостийн — двамата се оттеглиха бързо. — Как е тя? — прошепна Рамон.

— Добре — отвърна Аларон. — В едно от добрите си настроения.

Така си и беше: все още дори не го бе наругала или нарекла „неблагодарна отрепка“.

Излязоха навън, заслониха очи и се взряха в очертанията на кораба, насочил се право към имението.

— Какво правят тия? — почуди се Аларон на глас. — Наоколо няма нищо. Само ще им се наложи да се влачат през горите, ако някой не ги издърпа — той напрегна очи. — Виж, дават сигнал, че ще кацат! — добави той с удивление, сочейки към такелажника, който развяваше триъгълно знаме.

— Rukka mio, вярно! — извика Рамон.

Корабът хвърли сянката си върху тях, а огромна котва се спусна от корпуса му с дрънчащи вериги. Металът се заби в тревата и разрови моравата им, влачейки се, докато корабът спре напълно. Разнесоха се викове на мъже, които свиваха платната, спуснаха се стълби и по тях слезе цял отряд от войници, водени от някакъв сержант.

— Търсим лейди Тесла Анборн — заяви той. — Тук ли живее тя?

— Да, сър — отвърна Аларон веднага, в опит да направи добро впечатление. — Вътре е. Аз съм синът ѝ.

Сержантът беше възрастен мъж, с четинеста брада и широка челюст. Изглеждаше дружелюбен.

— Момчето на Ван, а? Казвам се Харфт, познавам баща ти — той подвикна към кораба. — Това е мястото, сър, велики магистре, и тя е вътре.

— Отлично.

От палубата без усилие скочи един маг и се понесе плавно надолу, около трийсет метра до земята, в безупречно движение.

Беше на средна възраст, оплешивяващ и доволно закръглен, облечен в богати червено-златисти одежди и с метална верижка около врата: маг от Съвета. Аларон познаваше физиономията му от града, но не можеше да си спомни името му.

— Кои са тези момчета, Харфт?

— Аз съм Аларон Мърсър, сър — отвърна Аларон. — Това е приятелят ми Рамон Сенсини. И двамата сме обучаващи се магове, сър.

При отзвучаването на чуждестранното име на Рамон и чуждия му вид, магът присви очи. След това погледна Аларон:

— Трябва да говоря с майка ти — заяви той безцеремонно. — По съветски въпрос.

Аларон се зачуди за какво ли става дума.

— Майка ми е инвалид, сър. Ще ви заведа при нея.

Магът сви рамене.

— Добре тогава. Приятелят ти може да почака тук. Аз съм великият магистър Илай Беско. Би трябвало да сте чували за мен.

Той се отправи към къщата. Аларон хвърли притеснен поглед към Рамон и побърза да го последва. Сержантът изсумтя и тръгна след тях.

Великият магистър Беско изчака Аларон да го настигне и да му отвори вратата, след което влезе в къщата, без да обърне внимание на Гретчен.

— Заведи ме при лейди Анборн — заповяда той и Аларон започна да се гневи на отношението му, какъвто и велик магистър да беше. Но направи, каквото му беше казано.

Сержантът влезе след тях и се обърна с извинителен поглед към Гретчен.

Тесла Анборн застана нащрек, когато Аларон отвори вратата към всекидневната.

— Мамо, дойде един маг от Съвета. Казва, че…

Беско го прекъсна.

— Аз съм великият магистър Илай Беско. Би трябвало да сте чували за мен.

Тя сбърчи нос.

— Беско? Спомням си, че си намери канцеларска работа по време на Бунта. Да, помня те добре, Илай Беско. Как е четвъртата ти съпруга? Успя ли да си намериш някоя, която да задоволиш? Жалко, че педерастията не помага за тези работи.

— Ще бъда кратък — започна Беско, с почервеняло лице.

— Много добре. Колкото по-малко се навърташ тук, толкова по-добре.

Беско се намръщи, но се поизпъна и продължи:

— Сестра ви, Елена Анборн, предаде императора. Обявена е за отстъпница и за главата ѝ е установена награда. Собствеността ѝ подлежи на изземване. В тази връзка мажоритарният ѝ дял в имението Анборн сега е собственост на Короната. Бихме искали да ви помолим да напуснете този дом до края на месеца. Ако тя се свърже по някакъв начин с вас, сте длъжни да докладвате незабавно пред Съвета. Това е всичко — той огледа стаята. — А и без друго би било по-добре за здравето ви да се махнете от тази прогнила дупка.

Аларон погледна мага с ужас в очите, а майка му просто се изсмя язвително.

— Значи Елена най-сетне се превърна в пречка за онзи хитър подлец Гървон Гейл, така ли? Надявам се поне добре да го е подредила, за всичко, което си е заслужил.

Беско не обърна внимание на приказките ѝ.

— Мадам, имате срок до трийсети новелеве, за да си намерите някоя друга мръсна колиба, в която да завършите дните си — той се обърна да си ходи, но се спря и я погледна лукаво. — Разбрах, че имате богата библиотека — той издрънча с кесията си пред сляпото ѝ лице. — А аз имам злато.

— Заври го тогава в задника на приятеля си.

Беско изсумтя, изплю се в скута ѝ и се извърна.

Натресе се право в юмрука на Аларон.

Момчето започна да се ядосва още от момента, в който Беско заговори майка му, а гневът му растеше с всяка негова дума. Съобщението му го изуми: не познаваше Елена кой знае колко, но просто беше невъзможно тя да е предателка. Съветът нямаше право да отнеме семейната им собственост току-така. А отношението на този човек бе непоносимо. Преди да се усети вече бе замахнал, а юмрукът му попадна право в носа на мага със задоволително хрущене и великият магистър полетя назад.

Преди да го застигне, Аларон бе задържан от големи ръце зад него, а сержант Харфт му изсъска в ухото:

— Престани, глупак такъв!

Аларон се замята ожесточено, докато разяреното кърваво лице на магистър Беско не се изправи пред неговото и изведнъж въздухът в гърлото му застина. Първоначално не осъзна какво му прави магистърът, но изведнъж се паникьоса, започна да рита безпомощно, неспособен да издаде и звук. Опита се да противодейства на въздушния гносис, но без амулет, опитите му бяха обречени. Зрението му започна да се замъглява, а Беско се засмя и затегна юмрука си.

— Сър, оставете го — той е просто момче… — сержант Харфт издърпа Аларон встрани от удара. — Сър, кариерата ви!

Това накара Беско да спре. Избърса кръвта от носа си с ръкав и изрева към сержанта:

— На кого му пука дали ще удуша това малко лайно? — той изви ръка и хватът върху гърлото на Аларон се затегна.

Дочу се далечният писък на майка му, а Аларон започна да губи съзнание, но изведнъж натискът изчезна и той се свлече към сержанта, поемайки си жадно дъх, въпреки болката.

Беско отново се изплю.

— Предполагам сте прав, сержант. Не си струва — лицето на Беско лъсна пред Аларон. — Чу ли, момче? Не струваш и никога няма да струваш каквото и да било — той се извърна и повтори. — И да си вън до трийсети, дърта чанто — и напусна демонстративно.

Сержант Харфт вдигна внимателно Аларон на крака.

— Добре ли си, момче?

Аларон се помъчи да отвърне, но гърлото го болеше ужасно. Кимна в отговор.

— Съжалявам, момче. И идея си нямах за какво е дошъл. Съжалявам, госпожо.

— Разкарай се, Харфт — отсече майка му, а след това добави с по-мек глас, — и предай поздрави на Маги.

Харфт кимна и заотстъпва от стаята.

— Да, госпожо.

Аларон седна на земята и разтри гръкляна си.

— Значи си наследил семейния нрав, така ли? — отбеляза Тесла. — Може би все още има надежда за теб. Но точно както на леля ти, и на теб не ти достига акъл.

— Как…? — започна Аларон, но гърлото му поддаде. — Какво е направила леля Елена?

— Нямам представа — изсумтя Тесла. — Нещо си с Волсай. Всичките до един са злобни проклетници, онези безполезни глупаци. Леля ти добре се е вписвала, сигурна съм. Тя е една безсърдечна малка загубенячка. Но пък добре знае как да забие нож. Надявам се, че им е дала да разберат на онези копелета.

Голямата зала на Норостийн бе претъпкана с богаташите на града, сред които най-вече магове, тъй като ги очакваше вечерта, в която наследниците на Благословените Триста ще покажат състоянието и престижа си и ще приветстват най-младите завършили сред редиците си. Щяха да се сключат или да се потвърдят споразумения за бракове, да се положи началото на нови кариери. Богатите немагове извеждаха на показ децата си с надеждата да хванат окото на младите мъже и жени, около които се разгръщаха събитията: това беше денят на завършващите.

Обикновено губернаторът председателстваше церемонията, но държавни дела изискваха присъствието му в Зимната резиденция в Брес и сега го заместваше норосийският крал. След края на Бунта ролята му бе омаловажена, но въпреки всичко двадесет и две годишният крал оставаше важна фигура. Баща му бе екзекутиран след Бунта и той самият бе прекарал по-голямата част от живота си в плен в двореца в Локхазан. Стройният леко стеснителен млад мъж гледаше завистливо истински влиятелните хора в собственото си кралство.

Аларон носеше най-хубавата си сива мантия. Беше подстригал косите си, които сега блестяха червеникави на светлината от гностично захранваните лампи, обрамчващи залата. Баща му беше с него. Майка му бе останала в имението, след като Ван бе подал жалба към Съвета да се предотврати изземването му. В жалбата се доказваше, че подпомагането от Елена правно се разглежда като дар, тоест не може да бъде конфискувано, а по този начин не биха могли и да изгонят Тесла Анборн от дома ѝ — но така или иначе, със секването на парите от Елена, те не можеха да си позволят да задържат имението. Така дипломирането на Аларон ставаше още по-наложително.

Рамон стоеше до Аларон и въпреки че се бе изтупал с най-хубавите си дрехи, двамата не можеха и да се сравняват с разкоша на чистокръвните, които се носеха плавно в позлатените си кадифени жакети и плътни панталони, с ръце, отрупани със златни пръстени и изящни кожени обувки, полирани до огледално съвършенство.

Всички въздишаха по Малворн, Сет и Франсис, докато преминаваха наперено, покланяйки се на дипломантките от женския арканум, целуваха им ръце и им отправяха цветущи комплименти, при което момичетата се хилеха глуповато и се изчервяваха. Аларон наблюдаваше с отвращение следата от обожание, което се носеше след тях. Тогава видя да пристигат семейство Уебър и се опита да се скрие зад една колона, но не беше достатъчно бърз. Джина, момиче със зряло изражение, се откъсна от баща си и тръгна към него. Правите ѝ руси коси бяха прибрани в старовремски кок, изглеждаше като че ли има намерението от завършила ученичка веднага да се превърне в почтена съпруга.

— Здравей, Аларон — каза тя и му подаде ръката си. Беше облечена в зелено-златиста кадифена дълга рокля с дълбоко деколте, което несъзнателно привличаше окото.

— О, здравей — отвърна той немощно.

Вгледа се в ръката ѝ. Какво ли…? О, вярно! Той се изчерви, наведе се и едва доловимо я докосна с устни.

Джина застана важно.

— Как ти минаха изпитите? Уверен ли си в резултата? За мен най-добре бяха ясновидството и пророкуването.

— Мхм, добре. Супер.

Рамон се намеси.

— Buona sera, доня Уебър.

Тя бързо издърпа ръката си.

— О, здравей, и ти ли си бил тук? Как се казваше, извинявай?

— Шайтан. Всичко тук е част от кралството ми.

Джина присви леко устни:

— Мхмм. Я вижте, татко ме вика — тя посочи към баща си, който опяваше нещо на Ван. — Да отидем ли при тях, Аларон? — тя му подаде ръка.

— Ами, аз… мисля да си взема питие. Рамон?

Джина въздъхна раздразнено и си тръгна.

— Да не би пак да си промени мнението, amici?

— Тя е една тъпа крава.

— Ама е с хубав и широк ханш — забеляза Рамон. — Ще ражда по-лесно.

Аларон се изчерви, докато Рамон се кикотеше, смущавайки богаташките семейства наоколо.

— Отвратителен си — заяви Аларон. — Толкова ще ми липсваш.

— Разбира се, че ще ти липсвам. Хич няма да ти е забавно насаме с доня Уебър. Никакво чувство за хумор няма това момиче — Рамон се подсмихна. — Добре изпълва корсета си обаче.

Както винаги, чистокръвните не можеха да не им подвикнат.

— А, двете отрепки — отбеляза презрително Малворн. — Учудвам се, че въобще сте си направили труда да дойдете. Нито един от двама ви няма да си е взел изпитите — особено пък ти, дребен силациалнски плужек — обърна се той към Рамон.

Франсис Доробон ги погледна високомерно:

— В моето кралство има хиляди римонски отрепки. На никого от тях не може да се вярва. Всичките до един са крадци и лъжци.

Рамон погледна Франсис:

— Тогава защо не си ходиш там, да видим кога някой ще ти забие кинжал в гърба, о, любими кралю?

— Завръщането на семейството ми на трона в Джавон скоро ще е факт — отвърна Доробон надменно. — Походът ще ми подсигури отново законното ми място. Мисля първото ми постановление като крал да бъде да се заловят всички римонски вагабонти и да се разпнат на кръст.

Аларон пристъпи по-близо до Франсис, на езика му се заформяха гневни думи, но Малворн се намеси помежду им и двамата с Аларон се спогледаха отблизо, носовете им почти се докосваха.

— Нещо да кажеш ли имаш, Мърсър?

Пред очите му преминаха всички побои, които бе отнесъл от Малворн, и всяка капка ненавист се пропи в съзнанието му.

— Да, имам нещо да кажа. Ти си безмозъчен страхливец, който…

Малворн се изплю в лицето му и Аларон му отвърна, но плюнката му се удари в малък щит, на няма и сантиметър от лицето на чистокръвния. Той я издуха обратно с лекота и плюнката на Аларон се размаза в собственото му лице.

— Да не ти влезе нещо в окото, Мърсър? — той се усмихна. — Недей все още да правиш сцени. Не би искал да те изхвърлят и да изпуснеш голямото шоу — той се извърна да си ходи.

Аларон го хвана за рамото.

— Долу ръцете, малък червей такъв — изръмжа той, стисна Аларон за китката и я изви болезнено. — Никога повече не ме докосвай. Никога — той избута Аларон и се изнесе важно с приятелчетата си.

Аларон проплака, но най-лошото беше да види чуждите чистокръвни родители да се подсмиват прикрито на болката му.

Иззвъня камбана и един глашатай оповести началото на церемонията.

Всички се изсипаха в главната зала, където губернаторът обикновено изслушваше жалбите и молбите на гражданите. Богато украсеният му трон стоеше празен в отсъствието му, а кралят трябваше да седи под него на по-семпъл стол. В цялата зала всички колони и арки бяха инкрустирани с форми на листа, покрити с позлата. Картините на тавана изобразяваха сцената на възнесението на Кориний. Безбройните гностични светлинки се улавяха и отразяваха от кристалните полилеи, а и гостите не оставаха по-назад в блясъка си. Дами с огърлици с висулки от безценни морски перли вървяха грациозно под ръка редом с маговете, досущ като осветителни тела. Разменяха се високопарни реплики, а невидимите за окото вълни на съперничество и власт прииждаха и се отдръпваха.

Аларон се опита да си възвърне настроението като си се представи като един от тях. Все пак имам четвърт магьосническа кръв. Това хич не е зле. Само ако успея да се отлича по време на Похода… Представи си хората и норосийския крал, който вече не беше кукла на конци, а пълноправен владетел. Изправи се, лорд Аларон, Освободител на Кралството, доближи се до трона на благодарния си крал!

Само че тъкмо сега, докато обявяваше началото на церемонията, кралят приличаше повече на някой раздразнен младок.

— Дами и господа от Норос, приветствам великия магистър Беско да започне церемонията — заяви той без никакво въодушевление.

Беско! Гърлото на Аларон се сви, сякаш трахеята му разпозна този мъж.

Великият магистър започна да чете реч, написана от губернатор Вълт, напомняща за великите традиции на норосийските магове, за отминалите славни дела на хора, завършили тези два най-престижни колежа — „Турм Заубърин“ и „Сейнт Ивет“. Бяха припомнени имената на по-известните им възпитаници, много от които присъстваха в залата сега, всички до един от които чистокръвни. Нито един от генералите от Бунта не бе споменат, освен самия Вълт, макар много от тях да бяха завършили там, и лелята на Аларон, Елена, също явно не заслужаваше упоменаване. Речта обаче съдържаше собствените „щастливи спомени“ на Вълт за годините му в колежа, поздравяваше завършващите за усилията им и им пожелаваше всичко добро в блестящото им бъдеще в служба на императора. На Аларон му се стори като цяла вечност.

След това думата взе директорът Гавий. Той също бърбори с часове и търпението на Аларон достигна предела си. Аларон опита да се успокои като оцени наум представянето си на отделните изпити. Пресметна, че крайната му оценка би трябвало да е около седемдесет — доволно над необходимите, за да завършиш петдесет и девет, и достатъчно, за да получи бронзова звезда — най-ниска от наградите за заслуга, но все пак достойна за уважение.

Към Гавий се присъедини и директорката на „Сейнт Ивет“, която започна да привиква отпред своите възпитанички. Джина изглеждаше ослепително самоуверена, когато получи сребърна звезда, похвално добра награда. Разбирам, защо татко толкова много настоява за нея. Аларон прехапа устни, усещаше как стените се затягаха около него, стесняваха пътя към бъдещето му.

Тогава дойде и редът на момчетата от „Турм Заубърин“. Гавий изрече тържествено:

— Дами и господа, някои випуски се открояват спрямо други, но това, разбира се, зависи от качествата на кандидатите. Тази година бяхме благословени не с един, а с цели трима ученици с ненадминати качества. Искрено вярвам, че един ден спомена за тазгодишния випуск ще се възроди с възхищение, именно заради тези трима благословени младежи, които огряваха старите и почетни кули на колежа ни.

Рамон жестикулира към Аларон, сякаш му се повдига.

— Първият от тези изключителни млади мъже е Малворн Андеварион.

Малворн се изправи и отиде да си вземе резултатите. Очите на майките светнаха, възрастни стари моми облизаха устни, а дъщери се хващаха за гърдите. С черни коси, завиващи се в къдрици към раменете, със зряло и великолепно лице, уловило хилядите светлинки и отразяващо ги като ореол около главата му, той беше олицетворението на легендарния боен маг от битките за завладяване на Римонската империя.

— Малворн е син на Джейс Андеварион, велик генерал, чиято служба в името на императора се помни със своите доблест и храброст, демонстрирани в лицето на беда — Гавий продължаваше, а Аларон тихичко изсумтя; бащата на Малворн бе пълен провал, самоубил се след като бил опозорен при падението от войската на Роблър по време на Бунта. — Малворн бе истинско откритие, не само заради ненадминатите си способности и безпогрешното си възпитание, но и заради всеотдайния си стремеж към отлични постижения. Той беше ученик за подражание, винаги любезен, учтив и отзивчив към приятелите си. Дори, за пръв път от много години насам, е сред успелите да достигнат нивото на трансмаг, докато са все още обучаващи се.

Последното разкритие си спечели общо одобрително ахване и бурни аплодисменти. Аларон гледаше как Малворн попива доволно всичко, макар че се мъчеше да изглежда скромен. Само ако хората знаеха какъв побойник и подлец си всъщност, каза си той намусено. След това се замисли. Може би нямаше да има ни най-малко значение. Дори щяха да ти се възхищават още повече.

Гавий награди Малворн със златна звезда, най-високото отличие.

— Малворн прие длъжност в Къркгард, защитниците на вярата. Кариера, в която го очаква ненадмината слава.

След това Гавий вдигна амулет перла и го постави в очакващите ръце на ученика. Малворн вече не можа да се сдържи. Вдигна високо ръцете си с искрящия скъпоценен камък и изръмжа. Всички аплодираха тази постъпка на младежка жизненост. На Аларон му приличаше повече на чиста триумфираща арогантност.

Минутка след като изчака всички аплодисменти да стихнат, Малворн застана от лявата страна на кралския трон. Кралят изглеждаше завистлив и странно незначителен, застанал до него. Гавий започна отново:

— Вторият от моето „златно трио“ е Франсис Доробон, законният крал на Джавон. Франсис беше примерен ученик, който много ще ни липсва. Хората, които го опознаят, ще се срещнат с истинската същност на доброто възпитание, както в прилагането на гносиса, така и в обноските, достойнството и поведението. Представям ви, дами и господа, принц Франсис Доробон от Джавон — още аплодисменти, още наперени стъпки. И още една златна звезда.

Аларон наблюдаваше с отвращение цялото това окуражително потупване по рамото. Когато аз си получавам амулета, ще го приема тихичко, без да се перча като младо петле.

Гавий продължи:

— Обикновено връчваме амулетите на дипломантите по азбучен ред, но днес ще си позволя да изменя малко поредността. Извинявам се на всички младежи за тази малка промяна, когато очевидно всички нямат търпение да узнаят резултатите си. Но сега би било редно да приветствам на подиума третия от моето „златно трио“ — Сет Корион, син на Калтъс Корион, фелдмаршал от Юга.

По-сдържани аплодисменти отекнаха тук-таме из залата. Аларон се замисли за причината — дали хората помнеха Корион от времето на Бунта или просто знаеха какъв малък страхлив позьор е всъщност Сет? Щеше да е хубаво да е заради второто, колкото и малко вероятно да е, призна си Аларон.

Гавий се посуети малко и около Сет, макар думите му да не бяха толкова възвишени, колкото отправените по адрес на Малворн и Франсис. Отбеляза, че генерал Корион не е могъл да дойде на церемонията по същия повод, който задържаше и губернатора извън града.

— Сигурно е нещо много важно — Аларон дочу как някой прошепна.

Сет изглеждаше скован и блед, когато се поклони пред великия магистър, за да получи златната си звезда.

Не трябваше да си мигнал, Корион, мислеше си мрачно Аларон, припомняйки си как съученикът му се срина по време на изпита по оръжия. Чудя се кого ли е подкупил величавият фелдмаршал, за да не скъсат сина му.

Тримата дипломанти стояха един до друг до трона, без да се поглеждат. Аларон се зачуди дали наистина се разбираха толкова добре. Големите самочувствия винаги се сблъскват, казваше баща му, винаги щом видеше заедно неколцина властни мъже.

Гавий продължаваше с Борон Фънт, който, разбира се, щеше да работи за Църквата. След това бе ред на Грон Кол, който се подсмиваше самодоволно, сякаш току-що е изиграл страхотно всички присъстващи — но нито един от „приятелите“ му не му стисна ръка сега, когато пътищата им вече се разделяха. А и той не показа да го е грижа.

Гавий отново помоли за внимание:

— Дами и господа, искам да поканя Аларон Мърсър.

Сърцето на Аларон подскочи. Той пристъпи напред с усещането, че въздухът наоколо започва да се точи като меласа. Лица се извръщаха с любопитство да видят кой бе следващият кандидат, разнесоха се аплодисменти от учтивост. Той се поклони на краля като на сън и застана очакващо пред Гавий — искаше просто да се приключи. Дръж се естествено, сведи почтено глава. Погледът му срещна баща му, който му кимна окуражително.

— Дами и господа, ученикът Аларон Мърсър, маг от трети ранг, заслужи бронзова звезда за усилията си по време на изпитите.

Слава богу! Аларон успя да се усмихне, но Гавий продължи:

— Но нашите ученици трябва да преминат и през един друг изпит — гласът му стана сериозен. — И това е изпитът на характера. В случая с Аларон Мърсър имаме младеж, чийто буен нрав, безочливо поведение, атеистични наклонности и груби обноски го правят непристоен за притежанието на амулет или службата за империята. Затова и ние оттегляме амулета си и обявяваме Аларон Мърсър за провален маг. По волята на Короната му забраняваме да използва гносиса или да притежава амулет оттук насетне.

Всички в залата зяпнаха напълно изумени. Коленете на Аларон омекнаха. Единствено убеждението, че халюцинира, му помагаше да не се свлече на земята. Но Гавий изглеждаше напълно плътен и реален, когато се изправи, посочи го заклеймяващо и обяви гръмогласно присъдата му:

— Аларон Мърсър, империята и Кор те отричат! Напусни незабавно!

В залата се възцари пълна тишина. Всеки поглед бе върху него. От години не бяха скъсвали някого и определено никога не бяха изтъквали подобни основания. Аларон усети как земята под краката му изчезва, едновременно се носеше във въздуха и падаше надолу, изложен на показ пред всички осъждащи погледи. По лицето на Малворн се разля самодоволство. Франсис Доробон сияеше, изражението му излъчваше злорадо щастие. Сет Корион го гледаше с ококорени очи, сякаш бе видял мъртвец да се изправя от гроба си.

В този момент се разнесоха виковете на Ван Мърсър:

— Гавий, мазно лайно такова, не можеш да го направиш! Покажи ми разрешителното си! Покажи ми какво ти дава правото на подобно нещо! Предизвиквам те, чревоугодно пиянде такова — покажи ми!

Надигнаха се и други гласове, но Аларон не разбираше какво казват. Ушите му свиреха, думите не означаваха нищо. Отправи празен поглед към месестото лице на директора, а след това и към обърканото и безсилно изражение на краля. Беско се хилеше ликуващо и сочеше с пръст вратата. Нечии ръце го хванаха за раменете, тъкмо когато го обзе внезапен пристъп на ярост, накарал го да се впусне напред, но стражите вече го държаха здраво и го теглеха извън залата, към обширната празнота на приемното помещение. Видя как теглиха и баща му до него, но той не се съпротивляваше, а само крещеше:

— Ще се погрижа да те уволнят, Гавий!

Стражите ги пуснаха в началото на стълбите. Баща му го прегърна.

— Ще се борим с това, сине, обещавам ти. Не могат да направят подобно нещо, не и на основа оценка на характера. Ще се обърна ако трябва и към губернатора — той притисна Аларон към себе си.

Аларон усети как стомахът му се преобръща. Пред очите му се носеха лицата на чистокръвните, физиономията на Беско и самодоволната усмивка на Гавий. Замисли се за губернатор Вълт, също един от чистокръвните. Щеше ли да му пука за несправедливостта към един четвъртак, син на търговец? Никога няма да ме пуснат да завърша.

Ван Мърсър се бори със зъби и нокти за сина си, но Люсиен Гавий отказваше да се срещнат, а от Съвета го спъваха на всяка крачка. От изгубените часове в опити да се срещне с членове на Съвета пострада и работата му. Семейство Уебър се оттеглиха от приятелския му кръг, както, за негово изумление и болка, направиха и всички останали семейства на магове, с които дружаха. Бе смятал много от тях за истински приятели.

Рамон бе получил минималната оценка, за да завърши и то при условието, че се присъедини към някой легион по времето на Походите и служи в армията за четири години. Стоеше с Аларон почти през цялото време. По-късно той разбра, че го е правил, за да е сигурен, че няма да се нарани, както почти всички провалили се магове постъпваха. Но Рамон нямаше как да остане завинаги, трябваше да се върне в селото си в Силация, за да види майка си и да уреди необходимото преди да започнат задълженията му в легионите.

— Ще са ме оженили още преди да съм стъпил на родна земя — пошегува се Рамон преди да тръгне, но това само напомни на Аларон, че Уебър бяха прекратили всякакви преговори с тях. Не можеше да се накара дори да изпрати приятеля си.

Фестивалът за рождението на Кориний отмина. Ван купуваше подаръци от името на Аларон, защото момчето нямаше смелостта дори да напусне къщата. Навън не обичаха провалилите се магове, те бяха лесна мишена за побойниците в околността и не получаваха никаква закрила от властта.

Когато Ван най-накрая успя да приклещи кмета, той му каза да спре да губи времето на съветниците и да създава тревоги на градската управа. Той си тръгна ядосан, заклевайки се, че ще се обърне директно към губернатора, когато той се върне от Зимната резиденция. Аларон се сви на кълбо под чергата пред огнището им и затвори очи. Лежа там с часове, докато огънят не изгасна.