Кръвта на мага

25.Чакалите на Ахм

Хадишахът разполагаше с много обезопасени леговища и скривалища, разпръснати из града, и в един пазарен ден през третата седмица на тани Джамил заведе Казим и Джай в едно от тях. Напрежението по улиците нарастваше, а легионерите продължаваха да патрулират във все по-голям състав. Всемогъщите рондийци ставаха неспокойни и целият град го усещаше.

— Страхуват се от Хадишаха повече от всекиго — разказа им Джамил.

Жестокостта на чакалите на Ахм беше легендарна — отвличаха рондийски деца и изпращаха осакатените им тела, след като получеха парите за откупа. Запалваха живи заловените в плен легионери. Много хеби ги смятаха за прекалено крайни в действията им, за неамтехиани, но Хадишахът продължаваше да се бори, когато много други се оттегляха, и въпреки че народът осъждаше постъпките им, цяла северна Антиопия се възхищаваше от успеха им. Докато султаните преговаряха уклончиво, Хадишахът действаше във войната.

Когато Хурия връхлетя, загърната с бекира-наметало, Джамил и Казим тренираха. По петите ѝ я следваха пазачите на скривалището. Носеше много важни новини и настояваше главнокомандващите на Казим да я изслушат и така десетина минути по-късно Джамил ги поведе през подземни коридори в широко, студено помещение, осветено единствено от пламъка на мъждукащи главни. Рашид седеше с присвити крака на председателското място на дълга и ниска маса, обрамчена с плоски възглавнички за седене. Изглеждаше напрегнат. Джамил му се поклони ниско.

— Господарю, това е Хурия Макани, личната прислужница на Рамита Мийрос.

Хурия се свлече на земята в поклон, но Казим виждаше преценяващия ѝ поглед.

Рашид я огледа с интерес.

— Джамил твърди, че имаш новини относно някакво развитие, така ли е, момиче?

Хурия заговори бързо с уплаха в гласа:

— Господарю, магьосникът е казал на господарката ми, че тъй като носи детето му, самата тя ще се превърне в маг. Тя ми обясни, че е като някаква зараза. Възможно ли е това?

Казим изпъшка несъзнателно:

— Не!

Рашид поглади брадичката си.

— Доколкото знам жените, носещи детето на маг, се сдобиват със слаб и временен контрол над гносиса. Това е всеизвестен факт.

— Но Мийрос е казал на Рамита, че при нея ще е силно и за постоянно — настояваше Хурия.

Рашид и Джамил размениха подозрителни погледи.

— Никога не съм чувал… Ще трябва да направя няколко допитвания — той изгледа Хурия с все по-голям интерес. — Много разумен ход, че дойде веднага при нас, момиче. А как се чувства господарката ти?

— Прекалено е объркана, господарю. Все още не знае кой е бащата на децата ѝ. Ако баща е господарят, съвсем скоро би трябвало да се появят и първите признаци на „гносис“ — тя погледна умолително Джамил. — Израстваме с убеждението, че магиите произтичат от съприкосновение с демони, но моята Рамита е добър човек, господарю! Не е виновна тя, че беше избрана от Антонин Мийрос!

Очите на Хурия се напълниха със сълзи, но Казим познаваше добре сестра си: тя не плачеше без причина.

Умът на Казим препускаше. Как беше възможно неговата мила Рамита да бъде отровена по този начин? Но пък…

— Най-вероятно всичко това не би било от значение, сестричке — аз съм бащата на детето, а не Мийрос.

Хурия го погледна жалостиво:

— И така да е, братко, какво от това? Лорд Мийрос каза, че признаците ще започнат да се проявяват до следващия месец. Какво ще стане, ако не са налице?

Казим най-сетне осъзна за какво говори тя и усети как стомахът му се преобръща.

— Трябва да нападнем…

Рашид закърши пръсти и отвърна раздразнено:

— Мълчи, Казим Макани. Остави ме да помисля! — той се изправи и започна да крачи изнервено. — Антонин Мийрос ще замине за Дома Коструо за цялата идна седмица, а след това една седмица ще заседава във вътрешния кръг при Саутпойнт. Да нападнем директно стареца би било самоубийствено. Единственият начин е да го изненадаме в леглото му, а единственият човек, който може да го стори, е съпругата му — той извърна поглед към Хурия. — Ти си най-близка с Рамита Анкшаран. Съобщавала си, че е жестоко малтретирана. А дали симпатизира на нашите цели?

Казим се обади:

— Рамита го мрази…

Рашид отново вдигна ръка:

— Мълчи, Казим! Попитах сестра ти. Не се обаждай, ако не съм те попитал — той отново погледна Хурия внимателно. — Кажи ми и бъди искрена.

Хурия погледна Казим и сведе глава надолу:

— Не са малтретирали Рамита. Съпругът ѝ се отнася добре и е мил с нея. Тя е привързана към него. Не мисля, че би ни предала, но някак тя… привикна с него — тя вдигна поглед към Казим. — Съжалявам, братко. Не исках да те нараня, като ти кажа, че тя все пак изпитва чувства към него.

В един напрегнат миг на Казим му се прииска да я зашлеви силно.

— Не ти вярвам. Тя… когато аз и тя… Тя ме желаеше! И го мрази, сигурен съм!

Очите му искряха жлъчно.

Рашид не извърна поглед към него.

— Значи не вярваш, че можем да разчитаме на нея? — обърна се той настойчиво към Хурия.

Тя отвърна плахо:

— Рамита обича Казим, но не мрази Мийрос. Иска да избяга и да заживее с Казим, но ако може да го стори без да предизвиква смъртта на съпруга си, ще е много по-щастлива. Тя не е човек, който би могъл да убие някого.

— Би ли отворила вратата на Казим, ако знае, че ще носи нож в себе си?

— Вероятно, господарю, но не съм убедена. По-сигурно би било, ако аз му отворя вратата.

Хурия погледна Рашид право в очите и въпреки огорчението си, Казим се удиви от дързостта ѝ.

— О, значи би станала нашият стражар, така ли? — в гласа на Рашид се усети пресмятаща нотка.

Хурия дори не потрепна:

— Смятам, че бих могла да ви служа, господарю.

Казим разпозна поведението ѝ още от времето им на Аруна Нагар: пазареше се с преструвки и безочие, но с известно знание за истинската цена на стоките си.

Рашид се усмихна едва доловимо. Той се приведе напред, а очите му някак просветнаха с бледосиня светлина и Хурия внезапно се вцепени. Нещо бе преминало помежду им. Истински уплашена, тя прехапа устни. Рашид се изсмя гръмогласно.

— Интересно съзнание имаш, момиче. И да, очевидно щом и аз използвам гносиса, той не произхожда от демоните от Ада.

Тя се изчерви, все още изпълнена със страх, но и някак доволна, сякаш току-що бе направила облог и бе спечелила.

Рашид се обърна към Казим:

— Сестра ти има кръв като твоята, Казим, и несравними умствени способности. Ще я подложим на същото обучение като теб.

Казим изгледа Хурия. Да получи менталното обучение в Хадишаха — че за какво ѝ е притрябвало? Хурия се усмихна сдържано и каза:

— Самият Мийрос вече ме научи на няколко техники за защита на съзнанието, за да не могат враговете ни да научат за делата му чрез мен.

Рашид я погледна преценяващо и плесна с ръце:

— Много добре, ще действаме по плана. Казим, ще започнем веднага с последните приготовления и ритуалното ти посвещение. Когато Мийрос се върне от Саутпойнт, вече ще си готов. Хурия, ти ще бъдеш нашата връзка, която ще ни помогне да проникнем в Дома Мийрос. Междувременно трябва да успокояваш господарката си и да я държиш настрана от случващото се. Смятам, че на този етап не можем да ѝ се доверим да запази тайната ни — той погледна предизвикателно Казим, който остана безмълвен. — Важно е Рамита да не се смущава или да изпада в паника, ако не прояви никакви признаци на магьосническата кръв. Ние също ще проучим явлението, за да го разберем по-добре.

Хурия отвърна самоуверено:

— Ще се справя, господарю — изглеждаше по-спокойна, отколкото на Казим му се струваше.

— Защо Мийрос избра Рамита? — попита изведнъж Рашид.

— В рода на майка ѝ винаги са се раждали много деца. Каза ми, че той смята, че децата им ще донесат мира на този свят.

Рашид изсумтя:

— Значи вече е изкуфял — няма подобно нещо като мир! — той поклати примирено глава. — Е, момиче, сега си много важна за нас. Каква награда желаеш?

Казим я наблюдаваше как обмисля въпроса му. Хурия винаги блясваше с акъл като за двама, но да се опита да се пазари с един хадишахист щеше да е безразсъдно. Казим се удиви на хладнокръвието ѝ.

— Безопасността на двете ни с господарката ми ще е достатъчна награда за мен, велики господарю — отвърна скромно тя най-накрая, но очите ѝ го наблюдаваха лукаво.

Рашид изглеждаше развеселен. Казим почувства как нещо друго преминава в съзнанията им. Рашид вдигна поглед нагоре, сякаш обмисляше нещо, след което погледна Джамил сякаш търси и неговото мнение, и кимна на Хурия, която изглеждаше доволна. Казим се запита каква ли безмълвна сделка бяха сключили. Дали наистина искам да знам?

<Чуваш ли ме, Казим? Отговори ми с мисълта си, не с думи> в гласа от съзнанието на Джамил се усещаше припряност.

<Дд-да.>

<Добре, добра работа. А сега, мисли само за мрак и тишина, докато пея. Ще разбереш, че си ме блокирал, когато песента ми затихне в главата ти.>

Джамил започна да напява псалми от свещената книга на Амтех в ума му, а Казим се мъчеше неистово да го заглуши. Отне му сякаш цяла вечност, но най-накрая съзнанието му утихна.

<Много добре.>

Казим нямаше представа дали бяха изминали часове или само няколко минути, но Джамил не спря дотам. Подложи го на още и още подобни упражнения и всеки път ставаше все по-лесно. Най-накрая той изрече:

— Достатъчно, Казим. От сега нататък стой далеч от Дома Мийрос. Антонин Мийрос ще може да разрови мозъка ти прекалено лесно, ако те сметне за съмнителен.

Казим въздъхна тежко. Не беше виждал Рамита вече прекалено дълго, а последната им среща не бе преминала много добре. Липсваше му, копнееше да е до нея, но имаше и други притеснения на главата. Изведнъж той извърна настоятелно поглед към Джамил.

— Какво обеща Рашид на сестра ми?

Джамил прецени за миг, но отговори:

— Тя поиска гносиса.

Казим го погледна ужасено:

— Тази Хурия… но… Та дори и аз не мога да използвам тази дяволска магия, а съм мъж…

Джамил се засмя:

— Не мисля, че това е определящото.

— Но ние не сме като вас! Баща ми не беше джадугара, пръкнал се от Шайтан.

— Никога не съм казвал, че е, Казим — Джамил запази търпение.

Ченето на Казим увисна.

— Тогава майка ми… тя ли е била…?

— Не, и тя не беше.

— Тогава защо Рашид смята, че сестра ми може да придобие гносиса?

— Не знам — сви рамене Джамил, — но той ми е главнокомандващ и аз нямам право да поставям под въпрос решенията му.

Тренировките на Казим се усилиха: безшумно придвижване, разбиване на ключалки, катерене по стени и дървета с голи ръце или с въжета — справяше се с всяко едно с лекота. Джамил му казваше, че обикновено тренировките трябва да се започват от ранна възраст, но до този момент не е имал по-добър ученик от него.

— Атлетичен и борец до мозъка на костите си, Казим: роден си за това.

Похвалите му го окуражаваха, но и някак го смущаваха.

Но тренировките не бяха само физически — Джамил подхранваше и съзнанието му: с рондийски думи и граматика; с познания за мрежата на Хадишаха; с пароли и кодове, образувани от сложни плетеници от символи; информация за скривалищата им и основни хора за връзка. Хадишахът действаше на малки групи, които рядко контактуваха помежду си. Въпреки че информацията в главата му се изливаше едностранчиво, Казим чувстваше, че познава Джамил по-добре от всеки друг — по-добре от Джай, Хурия, Рамита, дори по-добре от самия себе си. Физическите му тренировки продължаваха по осем часа на ден, още осем преминаваха в ментална връзка и предаване на знание, а останалите — в сън. Беше изнурително, но той усещаше как се поражда ново негово „аз“: вече бе способен да убива с голи ръце или с добре отмерен ритник; можеше да хвърля мощно и точно; можеше да убива с десетки подръчни ежедневни предмети. Можеше да бяга неуморно.

Дните се стичаха бързо и, изгубил представа за движението на луната и звездите, Казим се изуми, когато му съобщиха, че този етап от тренировките му приключва. Беше мрачнолуние — бяха изминали три седмици; осемнайсет дни, в които той не се бе замислял и за миг за Рамита. В ревностна молитва, той ѝ изпрати извиненията си.

Дойде време за посвещаването му в Хадишаха. Харун щеше да бъде посветен заедно с него като скриптуалист. Казим така и не разбра дали Харун го бе придружил до тук заради истинското им приятелство, или всичко бе просто добре пресметнато — не беше забравил, че Харун знаеше добре как Джамил ги наблюдава по време на похода. И въпреки това часове наред, рамо до рамо, двамата заучаваха заедно откъсите от Калистам за шихада. Един хадишахист трябваше да разбира шихада и да знае защо за езичниците не можеше да има милост, колкото и невинни, слаби или честни да изглеждаха. Дори и едно дете, отгледано като езичник, беше заплаха, заради това, в което ще се превърне, затова и всички неверници трябваше да умрат. Това бе простата и неоспорима истина.

Рамита ще трябва да приеме амтехианската вяра, когато се оженим. Заради собствената си душа, тя трябва да се отдаде на Амтех.

Новите тренировки бяха физически по-леки, но пък бяха умствено изтощителни. Осем часа прекарваше в учение, свел глава в краката на проповедника, осем часа — в сън, а останалите осем — по свое усмотрение, което най-често означаваше още тренировки с оръжие, които често правеше сам, следвайки ритмичния танц на острието си, все по-уверено, по-опитно. Побеждаваше всеки, срещу който се изправеше в дуел, дори по-възрастните мъже от Хадишаха. Вече единствено маговете като Джамил можеха да му се противопоставят. Казим изпитваше неумолима гордост от мъжеството си.

На последния ден преди посвещаването им, двамата с Харун постиха цяла нощ. Единствените думи, които бяха разменили за всичките пет дни, бяха повикът и отговорът в молитвите, но последната задача, която проповедникът им възложи, беше да се помирят помежду си. Казим даде глас на яда и гнева си, породени от манипулациите на Харун. В своя защита Харун призна, че Джамил го е заклел да пази тайна. Проповедникът призова Казим да му прости и някак, сред цялата емоционална наситеност, той придърпа Харун към себе си и пречистен от яда си, най-сетне му прости.

След това беше заставен да даде прошка още няколко пъти. Волята на Бог е във всичко, казваше му проповедникът. Казим трябваше да прости на другите за слабостите им: на Испал Анкшаран за желанието му да издигне семейството си; на Джай за мекушавостта му; дори и на Рамита за привързаността ѝ към съпруга ѝ.

Подобни неща не са злини, казваше проповедникът, запази омразата си за онези, чието зло е умишлено, родено от себични желания и светотатство. Прости дори на Антонин Мийрос за нуждата му да създаде нов живот, прости на рондийците за варварствата им, защото и те не са виновни за това, в което са се превърнали. Единствено онези с чиста вяра могат да се издигнат над земните си инстинкти. Прости — но не забравяй, и когато нанесеш удара, не позволявай на милосърдието или опрощението да спрат ръката ти. Превърни се в острието на Бога.

Така той разряза дланта си с чувство за висша цел, лишено от разкаяние, и се закле във вярност на Хадишаха и на своя башир — Рашид. Волята му бе калена като стомана.

След това Рашид сподели по един арак с лед заедно с Казим и Харун. Сладката анасонова напитка им донесе приятно опиянение, след лишенията, на които бяха подложени. Беше последната седмица на месеца. След шестдесет дни мостът Левиатан щеше да се издигне над морето, небето щеше да се изпълни с въздушни кораби, а рондийците щяха да започнат похода си през океана, носейки огън и разруха. Кошмарът щеше отново да започне.

Изведнъж Рашид тропна по масата:

— Но преди това Антонин Мийрос ще умре, и освободен от малодушната му неутралност, Ордо Коструо ще се разпадне. Мнозина от ордена са амтехиани. Свободни от структурата му те ще се присъединят към шихада. Този Поход ще е различен, давам ви думата си: този път победата ще е наша и ще очистим завинаги Антиопия от рондийците.

Беше завладяваща мисъл. Рашид сложи ръка на рамото на Казим:

— По-добър в боя с меч от теб, Казим Макани, не съм виждал през живота си: достоен син на баща си, чието мъжество ти така и не си могъл да съзреш. На теб, с божията воля, ще се падне решителният удар в този свещен шихад: ударът, който ще сложи край на дългия и изпълнен със злини живот на Антонин Мийрос. Харун, ти ще бъдеш постоянната връзка и подкрепа на Казим. Ще подсигуряваш нуждите му, ще се молиш за него и ще го окуражаваш. Ще му даваш сила. А аз ще се свързвам директно с теб.

— Сега, ето каква е ситуацията: рондийците са изпратили имперски посланик, който се предполага, че ще поведе преговори за мир, но всички знаят, че това е лицемерен ход, който цели да внуши на дхаси и кеши едно измамно чувство на сигурност. Името на посланика с Белоний Вълт. Мийрос ще е неотлъчно с него през следващата седмица, след което ще се върне у дома: това е и моментът, в който ще предприемем действие. Не мога да ви кажа конкретния ден, за който се предвижда атаката ни, затова бъдете винаги готови: когато мигът настъпи, ще имаме малко време за реагиране. Най-важно сега е да запазиш търпение, Казим Макани: трябва да си съсредоточен, спокоен и търпелив. Но моментът за удар наближава.