Кръвта на мага

23.Връщане към сърцето

Съсипано от некромантията, тялото на Елена тънеше в немощ. В началото на мартроа дори не прокърви и за пръв път от години не придружи Сейра в кръвната кула в седмицата на новолунието. Вместо това, тя се качи в своята кула и тренира до пълно изтощение. Сега Бастидо я побеждаваше и на най-ниските си нива, с което само добави още рани и охлузвания към списъка ѝ с болежки, а освен това пред нея стоеше и всепоглъщащата задача да възстанови сигурността в двореца. Всеки един стражар или слуга преминаваше през обстойна проверка на съзнанието преди да бъде нает — най-вероятно чиста загуба на енергия, имайки предвид, че всеки добре трениран в заключването на съзнанието си човек би могъл да се измъкне. Допусканите близо до Сейра и Тимори хора бяха сведени до минимум, а площите за лично ползване на семейството бяха отделени от останалата част на двореца. Страхът от провал и отчаяните опити да си възвърне по-бързо предишната форма движеха Елена напред. Всяка вечер, когато припадаше от умора в леглото си, Тарита и Борса ѝ повтаряха многократно, че трябва да почива повече. Тя не им обръщаше внимание.

Никога не се бе смятала за суетна, но се чувстваше повече от разстроена, че не може да възвърне по-бързо младия си облик и гъвкавото си тяло. Косите ѝ растяха бавно — руси със сребристи оттенъци, не дотам неприветливи, но пък под очите ѝ все още личаха черни кръгове. Ставите ѝ скърцаха мъчително, а сухожилията ѝ изгаряха от болка при всяко движение. Не ѝ оставаше и капка енергия, за да възстанови тялото си: не се знаеше кога Гървон Гейл ще се появи отново и тя не можеше да си позволи и минута почивка.

Възстановяването на властта на Нести вървеше с бързи темпове. Сейра призова подчинените си благородници на съвет, но преди срещата трябваше да се справи със стотици други проблеми. Хазната, конюшните и хамбарите бяха опустошени, а Горгио бяха отслабени, но не и унищожени — дали Нести трябваше да се впуснат в преследването им сега, когато редиците им бяха така оредели още от първото нападение на Гървон?

Брокена гъмжеше като кошер, преливащ от кипяща енергия. Джафите се връщаха неохотно към двореца — първоначално, за да попитат за изчезнали свои роднини, а след това и за работа. В първата саббота на мартроа Сейра присъства лично на службата за погребението на всички избити. Събитието я разчувства осезаемо, а благодарение на емир Тамадхи у нея не остана място за съмнение в настроенията на народа: всички настояваха за обединен шихад срещу Горгио и рондийците. Сейра ги разбираше добре и им даде многократно своята дума и за двамата противници.

Освобождаването на града допринесе за благоразположението на мнозина, но един нерешен въпрос все още раздвояваше Сейра: какво да стори със Солинда. Народът, и най-вече джафите, настояваха тя да бъде изправена на съд, тъй като се бе сдушила с Горгио и бе обявила публично любовта си към Фернандо Толиди. Да защити сестра си сега щеше да е нередно, но ако не се застъпеше за нея, Сейра щеше да покаже слабост и да предаде семейството си.

Солинда се държеше враждебно и не се покайваше, с което не помагаше на сестра си. Джафите твърдяха, че е насъсквала Горгио, а тя не отричаше и на Сейра не ѝ остана друг избор освен да заточи собствената си сестра далече на юг, в подземията на крепостта Крак ди Кондотиори, където затваряха политическите престъпници, охранявани от джафи рицари и магове от Ордо Коструо, присъстващи там по древно съглашение с подчинените на Антонин Мийрос. С този си ход тя просто забавяше събитията и не удовлетвори исканията на никого.

Смъртта на Фернандо Толиди оставаше забулена в мистерия. Елена недоумяваше как въобще бе умрял или защо тялото му не беше отнесено на север. Очевидци нямаше, а Солинда отричаше да знае нещо. Не изглеждаше и да тъгува за него, което Елена намираше за притеснително.

Преди да изпратят Солинда на юг, Елена я посети в килията ѝ. Принцесата седеше сама, загледана в празното пространство, раздвижвайки се, само за да яде или да отиде до тоалетната. Изглеждаше съсипана, но когато проговаряше ставаше злобна и саркастична, изпълнена по-скоро с враждебност, отколкото със страх, дори и насаме с един маг. Елена я наблюдаваше озадачено в опит да разбере какво се е случило с жизнерадостната Солинда, която всички обичаха. Дали Сордел ѝ бе сторил нещо или беше естествено последствие от смъртта на Фернандо? Щяха да ѝ трябват седмици на спокойствие, в които да влезе в съзнанието ѝ и да я излекува от страховете ѝ, но сега искаше да опита да говори с нея за един последен път.

— Солинда, какво ти направиха? — прошепна тя.

Принцесата извърна бавно глава. Очите ѝ бяха празни, блуждаещи.

— Какво искаш, дърта чанто?

Елена потръпна.

— Надявах се да намеря начин да те превърна обратно в момичето, което някога беше.

Солинда вирна брадичка и се изсмя язвително.

— Че защо ще искам да се връщам към тъпата празноглава повлекана, която бях и да оставя Сейра да заграби всичко? Не си мисли, че не ви чух как заговорничите вие двете, сафиански кучки такива! Отвращавате ме.

Елена едва се удържа да не ѝ удари шамар — сигурна беше, че някой ѝ е сторил нещо. Гървон, какво ли си направил? Беше готова на моменти да помоли Сейра за разрешение да изпробва някаква лечителска техника върху съзнанието ѝ, но беше прекалено изморена. Може би ще мога да направя нещо след няколко месеца.

— Няма да е много приятно, Солинда — започна тя със спокоен тон, — но ще трябва да ти сложа запиращо заклинание, в случай че някой маг се опита да се свърже с теб. Ако все още си свързана с Гървон обаче, това ще прекъсне контакта помежду ви.

Елена протегна ръка.

Бърза като котка, Солинда отскочи назад и се прилепи към стената на клетката с вик:

— Не ме докосвай, вещица такава! Нищо ми няма, разкарай се от тук!

Елена въздъхна и отвратена от себе си в ролята на изтезател, закова момичето на място с въздушен гносис.

— Това е оковаваща руна — съобщи тя на Солинда. — Ще боли.

Постави ръка на челото ѝ и гностична светлина се стече по нея, а Солинда пищеше и се гърчеше от болка в продължение на двайсет мъчителни секунди, след което изпадна в безсъзнание. Елена провери пулса ѝ и я пренесе на леглото. Мразеше се за стореното, но освен за откъсване на съзнанието от всякакъв гностичен контакт, оковаващата руна обикновено се използваше, за да заключи способностите на заловен маг, да прекъсне достъпа му до гносиса. Ако някой маг се свързваше със Солинда, оковаващата руна щеше да прекъсне връзката им. Това, което ѝ трябва, е душевно лечение, но се дърпа толкова ожесточено. По дяволите, защо никога не стига времето, за да се свършат нещата както трябва?

Елена си тръгна от клетката с дълбоко безпокойство и след трийсетина минути, изпълнена с чувство за неосъщественост, се загледа в заминаващия затворнически фургон — но време за покаяния нямаше. Сейра изслушваше оплакванията на гражданите в отворено заседание и имаше нужда от закрилата ѝ.

След като изслушванията приключиха, Елена придружи Сейра към личните им покои. Сейра бе прекарала целия ден в слушане на жалби и даване на добре обмислени отговори. Елена беше горда с младата си господарка, но не беше на себе си от постоянните топли вълни и пристъпи на втрисане. Беше облечена с плътна мантия с качулка, под която плуваше в пот.

— Елла, изглеждаш ужасно — каза Сейра загрижено и се пресегна да отметне качулката ѝ.

Така ли? Елена я погледна замаяно и изведнъж целият свят се олюля, тя се свлече настрани и настъпи мрак.

Съвзе се в леглото си, облечена в нощница, а Тарита и Борса се суетяха около нея, докато Сейра попиваше лицето ѝ със студена кърпа. Борса бутна в ръцете ѝ купа с пилешки бульон.

— Мислиш ли, че ще си ми полезна, ако си мъртва? — попита я Сейра.

— Съжалявам… Мислех си, че се възстановявам.

Сейра изсумтя:

— Възстановяваш се, ли? Та ти ще се довършиш!

Елена сведе глава, докато Сейра започна да върви нервно из стаята ѝ.

— Аз съм виновна. Изисквам прекалено много от теб. Рицарите ми могат също да ме пазят, а и докато провинциалните владетели не пристигнат, нямаме значими събития — това означава още три седмици, а ти имаш осемнайсет дни, в които ти заповядвам да се възстановиш както трябва — тя взе ръцете на Елена в своите. — Трябва да спреш да ме притесняваш, amica. Моля те, заради мен?

На Елена не ѝ оставаше друго освен да се съгласи и през следващата седмица не просто спеше през нощите, но и през голяма част от следобедите. Беше ѝ забранено да тренира, но случката с припадането ѝ я уплаши достатъчно, че да се възпротиви. Дори позволи на Тарита и Борса да я глезят с овлажняващи масла и кремове. Някои вечери Сейра ѝ четеше поезия или с Тарита играеха на табула, но през останалото време имаше достатъчно възможности да размишлява. А това не беше най-приятното занимание.

Елена погледна на живота си с нови очи. Вече знаеше със сигурност, че онова, което бе смятала за любов, беше нищо повече от ревностна преданост към Гървон, в един отчаян опит да намери човек или смисъл, с който да обвърже живота си — имаше нуждата да принадлежи някъде. Религията и парите не помогнаха, не съществуваше вяра или философия, към която да изпитва нещо повече от смехотворно пренебрежение. Богатствата не бяха от значение за нея, особено сега, когато знаеше, че където и да отиде, никога повече няма да е в безопасност. Двамата с Гървон бяха достатъчно преуспели. А Имперският съд нямаше да иска хора като тях да се навъртат живи, след като вече не са им полезни. Не изпитваше никаква преданост към Съда, нито към делата му, а всички мисии, за които се бе убеждавала, че са необходими преди, сега ѝ изглеждаха като чисто зло. Отказала се от моралните си отговорности, тя вършеше сляпо всичко, което Гървон ѝ наредеше. Беше една празна обвивка, напълнила се с годините с отрова. Не можеше да се гордее с нищо от живота си след Бунта, докато не попадна при Нести и не осуети плановете на Самир Тагуейн.

Беше свикнала да се справя сама с проблемите си или да разчита на помощта на Гървон, така че никога не се бе и замисляла да ги споделя с някого другиго. Но една сутрин след обичайните си закачки, Борса седна до леглото ѝ, започна да плете и изведнъж я попита:

— Елла, коя си ти?

Не как си, а коя си. Елена погледна с учудване възрастната жена и тамън бе на път да я поправи, когато осъзна, че въпросът нарочно бе зададен така. Потисна желанието си да ѝ каже да си гледа своята работа, но подобно нещо тя не бе споделяла на никого до сега, дори и на Гървон — и най-вече не и на Гървон, тъй като мисълта да изглежда слаба в очите му я ужасяваше. Замисли се дали въобще да отговаря, но за нейно изумление думите просто се изляха сами от устата ѝ. И тя се остави на потока им. Почувства се някак странно свободна, давайки глас на подсъзнанието си.

Е, коя съм аз, наистина?, зачуди се тя. Имам своя кауза: да защитавам Сейра и рода Нести, защото вярвам в милосърдието и стремежите за взаимна спогодба, които лежат в основата на техния мироглед. Защото уважавам и обичам Сейра заради нейната смелост и убежденията ѝ. Гордея се с нея, заради начина, по който се изправя пред ежедневните премеждия на властта. Горда съм, че Сейра показа на всички мъже колко силна и способна може да е една жена. Ще съм щастлива да умра, ако знам, че съм дала живота си за нея.

— Но все трябва да има нещо друго освен смъртта, което да желаеш, нали, мила? — обади се Борса, когато Елена завърши, а куките ѝ потракваха.

— Всичко завършва със смъртта — отвърна тя.

Отговор на убиец.

— Но не искаш ли и да живееш?

— Разбира се, и ще остана жива, колкото мога по-дълго, заради Сейра — тя се поизправи малко и обгърна коленете си с ръце. — Тя се опитва да изгради нещо добро. Ако я защитавам и поддържам властта ѝ, то може и да пусне корени. А това ще е достатъчно. Това ще е моето завещание.

— Говориш като мъж: смърт, дълг и завещания — Борса я потупа по ръката. — А ти си жена, Елла.

Елена сведе поглед.

— Аз съм това, което ролята ми изисква, Борса. Сейра разчита на мен да я пазя. Ако Гървон я убие, Джавон ще се разпадне на парчета. Безопасността ѝ е най-важна засега.

Борса я погледна с тъга.

— Винаги има повече от това, мила моя. Не можеш да продължаваш така. Влагаш всичко от себе си до крайни предели и не позволяваш на никого да достигне до теб. Не позволяваш да те докоснат, ето тук, вътре — тя сложи ръка на сърцето си. — Стресът и страхът се натрупват у теб като гноен мехур, който трябва да спукаш с помощта на щастието, защото в противен случай просто ще продължиш да се сриваш все по-често и скоро няма да можеш нито да защитаваш Сейра, нито когото и да било, нито нищо.

Елена понечи да възрази както винаги, но се спря и замисли над думи те ѝ. Права е, призна си неохотно тя: Самоунищожавам се по-бързо, отколкото и Гървон би ме довършил. Постоянно съм изтощена. Сънят вече не ми помага да се съвзема, защото дори и насън съзнанието ми е изтерзавано и измъчвано от притеснения. Трябва да си го призная: останала е толкова човещина в мен, колко има в Бастидо.

Очите ѝ срещнаха погледа на Борса.

— Най-ценното за мен в Джавон е, че усещам, че принадлежа тук — чувство, което не съм изпитвала от времето на Бунта в Норос. След години работа с хора, нямах доверие дори и на сянката си, и затова сега е чудесно да живея с хора, които ценя. Разбирам думите ти — да, ще мога да съществувам по-пълноценно, ако се освободя от страха и безпокойството. Но не виждам бъдеще отвъд сегашното ни положение, Борса. Навсякъде около нас дебнат вълци и точно сега не знам как бихме могли да оцелеем, наистина не знам. Сама съм — никой друг маг не би бил толкова луд да застане на наша страна, не и когато знае срещу какво се изправяме. Гървон може просто да продължи да наема нови и нови хора, докато не ме довърши напълно.

В името на Кор, колко е трудно да сдържа сълзите си сега…

— Щях да се примиря, ако отговарях само за себе си. Но сега се боя за всички! Боя се за Сейра, за теб, за Тарита и Солинда, за Тими, за всички ви. Страхувам се до смърт, че ще се проваля и ще ви загубя.

— Затова и се изтощаваш по този начин — отбеляза Борса.

— Да, точно така. А и след това, което ми причини Сордел…

Борса се намръщи:

— Сордел ли? Какво ти е направил?

— Използва некромантско заклинание срещу мен, от тези, с които изпиваш енергията на противника си: той първо изнемогва, а след това започва да се разлага, като така се отделя енергия, погълната от мага заклинател. Почувствах се сякаш остарявам с десетки години в рамките на броени секунди. Ако защитите ми не бяха така добри, щях да умра, както горкия Артак. Да си възвърнеш изгубеното е изключително трудно. Отнема месеци на пълно бездействие и прилагане на изцелителен гносис, за да се възстановиш изцяло, но аз трябва да концентрирам силите си най-вече върху Сейра.

Борса я погледна замислено.

— Как можем да ти помогнем?

— Трябва ми маг-лечител, а в това кралство аз съм единственият! — тя прехапа устни, засрамена, че показва слабост.

— Но ние сме тук, мила моя — Тарита и Сейра, и аз, и всички ние те обичаме.

— Но не сте магове, не можете да ми помогнете! — Елена осъзна, че бе изпищяла като някаква истерична старица и се плесна през устата. — Съжалявам, не исках да изкрещя така.

Борса отвърна търпеливо:

— Радвам се да те чуя да крещиш. Може и да не сме магьосници като теб, но със сигурност можем да ти помогнем, скъпа: можем да ти осигурим почивка, можем да те накараме да се храниш правилно, дори можем да те глезим. Нямам магия, но съм майка и баба и помагам на мнозина да се възстановят от болести вече шейсет години. Имаш нужда да излекуваш както тялото, така и духа си. Страхуваш се, че тази ти слабост сега е неизлечима. Същото се случи и със стария ми мъж, когато годините му напреднаха: изгуби всякаква самоувереност.

— Правя каквото мога, Борса…

— Да, правиш, и то прекалено много. Трябва да се щадиш повече.

Може би наистина е права. Бавно, Елена кимна.

— Трябва ти и любовник — добави Борса с докачлива усмивка.

Елена се поизправи.

— Не, определено не ми трябва — това само би влошило нещата.

— Да бе! И от къде си толкова сигурна? От четири години си тук и винаги си сама в леглото. Трябва ти любов, момиче. Любовта е една от най-добрите лечителки. Хората, които носят любов в сърцето си, имат желанието да се излекуват, имат енергията и хъса. И под любов нямам предвид непорочната, вдъхновяваща стихове любов, имам предвид потната, животинска любов — тя се изкикоти приветливо. — Соковете ти трябва да се раздвижат, момиче.

Елена се смути. Част от нея беше съгласна с Борса: маговете-лечители знаеха добре, че влюбеният човек се ползва с по-голяма гностична сила и издръжливост, но ако оставеше настрана факта, че липсваха потенциални кандидати, дори само мисълта тъкмо сега, в най-неподходящия момент, да свали стените около себе си, я плашеше в непонятни граници. Тя погледна ръцете си, сбръчкани от заклинанието на Сордел преди повече от месец. А и кой би ме обичал, когато изглеждам така? Тя отново намери убежище в дълга:

— Тук съм, за да защитавам кралицата, Борса, нищо друго не е по-важно от това.

Борса веднага прозря през оправданието ѝ. Пресегна се и я хвана за брадичката.

— Можеш да обичаш и да бъдеш обичана. Не го забравяй, дете.

Елена сведе поглед.

— Не съм от най-обичливите. Особено сега. А и не мога да си позволя обвързвания.

— Щем, не щем, всички сме обвързани все някак, Елла. И ако отвориш очи, ще видиш че има такива, които искат да се обвържат с теб — добави тя натъртено.

— Ако си мислиш за Лори — забрави: след това, което преживяхме, той не иска да има нищо общо с мен.

— Имам основания да вярвам, че малко по малко му минава — отвърна Борса с уверен поглед.

— Какво си му казала? — попита Елена раздразнено.

— Просто отбелязах няколко неща — отвърна добродушно Борса. — И какво лошо има в крайна сметка? Той те харесва. Смел и красив е и с добра репутация. Какво точно ти пречи не мога да разбера?

Елена затвори очи, а ликът на Лоренцо, попаднал под заклинанията на Вейдия, изпълнен с омраза, предизвикана от гносиса, изплува в съзнанието ѝ, но след това тя си спомни колко освобождаващо се почувства от целувките му, от това, че някой я желае — как успя да се отърси от оковите, в които Гървон бе заключил душата ѝ.

Лицето ѝ може би не издаваше много, но Борса разчете изражението му:

— Мисля, че възнамерява да дойде да те види, така че ти почивай междувременно. Току-виж ти потрябвали много сили — добави тя и ѝ смигна.

Лицето на Елена гореше.

— Я излизай от тук, ужасна жено! Непоправима си! — извика тя, макар че след това усети от собствените си устни да се прокрадва нещо, което не бе чувала от седмици, може би месеци: смееше се.

Тарита се намръщи и придвижи една от пешките си напред, като приклещи последния кон на Елена.

— Не те бива много на табула, а?

Елена я погледна навъсено:

— Стратегическите игри винаги са се отдавали повече на Гървон, отколкото на мен — беше ѝ трудно да се съсредоточи, чувстваше се толкова изморена, но се подобряваше.

Въпреки унижението да се нуждае от помощ, грижите на Борса и Тарита определено помагаха. От упражненията ѝ разрешаваха само умерените тренировки по индрабадска йога, с които да възстанови гъвкавостта си. Позволяваше си дори на ден по чаша-две червено вино и ѝ действаше добре. Възвърна руменината си, а благодарение на мазилата на Борса и Тарита, кожата ѝ ставаше все по-мека. Косите ѝ, макар все още късички като на мъж, вече възвръщаха меднорусия си цвят. Усещането за добро физическо здраве се възраждаше у нея.

— Още една игра? — попита я Тарита с лекото си гукащото гласче.

Елена поклати раздразнено глава:

— Нещо нямам настроение днес — призна си тя.

Тарита се подсмихна, остави настрани играта и показно драсна с нокът по стената — вече биеше Елена с четиринайсет на две, когато изведнъж на вратата се почука. Тя повдигна вежди и стана да отвори.

Не се появи отново, но пък в стаята влезе Лоренцо ди Кестрия. Изглеждаше наистина унил.

Елена обгърна тялото си с ръце.

— Лори, та това е спалнята ми!

— Да, така разбрах и аз — отвърна той спокойно. — Може ли да седна?

— Благоприличието не позволява…

Той огледа стаята с лека усмивка на лице и отвърна:

— И къде е тази госпожа Благоприличие? Не я виждам никъде — след това добави по-сериозно. — Моля те. Трябва да говоря с теб.

Елена преглътна мъчително, но кимна.

Римонският рицар седна на освободения от Тарита стол, загледа се в ръцете си, а след това срещна погледа ѝ. Както почувства и тя по-рано, той изглеждаше изморен и угрижен.

— Каза ми да не идвам с теб на онази мисия.

— Не трябваше да ти позволявам.

— Не, нуждаеше се от мен — но трябваше да ми разкажеш повече преди това. Ако знаех по-добре на какво е способен един маг, нямаше да се изплаша така, и може би Вейдия нямаше да може да ме използва срещу теб.

Елена въздъхна тежко. Вярно е. Може би нямаше.

— Предварителната информация можеше да те накара да ме намразиш още тогава.

— Не бих могъл да те мразя — не те мразя и сега. Просто осъзнаването на какво наистина си способна ме връхлетя изведнъж. Размахването на огън беше достатъчно плашещо, но нещата, които привихте ти, Долман и Сордел… не бях подготвен за тях, а трябваше да съм. Трябваше ти да ни подготвиш, да ни кажеш какво да очакваме.

Елена извърна поглед от него.

— Не се доверяваш лесно — продължи Лоренцо, — но сега аз те разбирам по-добре.

Елена го изгледа гневно:

— Не разбираш нищо. Изнудвала съм, убивала съм и съм предавала добри и лоши хора единствено за злато: извършила съм всички грехове, за които можеш да се сетиш, и нищо не би могло да ги опрости.

— Но си казала на Борса, че си оставила вече този живот. Била си такава преди, вече не си такъв човек, Елла. Трябва да търсиш единствено опрощение от самата себе си.

Идеята за подобна лицемерна набожност подклади яда ѝ още повече.

— Така ли било? Кажи го на всички онези вдовици и самотни майки, които съм оставила след себе си. Престъпленията ми не преминаваха без жертви, аз не убивах просто други убийци!

Той прехапа долната си устна.

— Може би когато всичко приключи, ще намериш начина да изкупиш вината си, но определено няма да успееш, ако не се съвземеш сега. Сейра има нужда от теб. Всички ние се нуждаем от теб!

— А аз не правя всичко, каквото мога, за вас! — изкрещя му тя.

Викът ѝ отекна в малката стаичка.

Лоренцо потрепна и пое дълбоко дъх, за да изреве в отговор, но каквото и да бе намислил да каже, реши да преглътне думите си и вместо това стана и излезе от стаята.

Тя се загледа след него, тресеше се цялата, а в устата ѝ горчеше.

Просто си страхотна, Елена. Ако Сейра дойде, със същия успех можеш и на нея да се разкрещиш.

Елена възвърна силите си навреме за събранието на съвета през седмицата на Мрачнолунието. Дворецът се препълни със свитите на провинциалните владетели. По-големият брат на Лоренцо, Масимо ди Кестрия, пристигна с цял рояк златистокожи римонски рицари, изтупани в джафски мантии — родът Ди Кестрия се нареждаше сред едни от по-успешно приспособилите се римонски благороднически домове. Ди Аранио също пристигнаха заедно с многобройните си жени. Лорд Стефан ди Аранио беше едър мъж с гладко лице и с обноски на търговец на мисия да продава коне, а браковете по сметка бяха запазената му марка. Синът му отдаде прилежно почести на Сейра, като след това се сблъска прикрито с едни от основните им съперници — местните благородници от Брокена и рода Гордини от Либис. Елена наблюдаваше с интерес как се движеха фигурите по тази нова дъска за табула, но Сейра не издаваше никакви признаци на заинтересованост.

Носеше се слух, че са наредили на Лоренцо да поднови ухажването си, и Елена осъзна, че изпитва смесени чувства относно това: въпреки че двамата не бяха разговаряли откакто го бе изгонила от спалнята си, помежду им оставаше едно объркващо, неразрешено напрежение.

Беше нощ на пълнолуние през мартроа и небето грееше в искрящо синьо. Горещината на ранно лято се диплеше на площадите и загниваше по малките улички; покрай откритите канали и долу до езерцето гъмжеше от комари, но тъй като джафи прислугата знаеше древна рецепта за приготвяне на свещи, които изпъждаха насекомите, дворецът оставаше незасегнат от тях. Брокена започваше да се изпълва отново с хора, а търговията се възобновяваше колебливо, докато търговците опипваха новата почва. Много стоки все още бяха оскъдни и народът оставаше бдителен с пресни спомени от чистката първо на Алфредо Горгио, а след това и на Сейра.

Странна гледка беше как Лоренцо ухажва Сейра. А съзнанието на кралицата-регент беше така обсебено от закони и политика, че тя не беше в състояние за непринудени разговори и танци. Ако не друго, поне се радваше на компанията му, докато се разхождат из градините, а всички останали на двора ги следяха зорко и съперниците ухажори кипяха от яд. Както винаги, Елена стоеше наблизо, като все по-ясно си даваше сметка как започва да се наслаждава още повече на лицето и държанието му и наблюдаваше недоумявайки учтивото безразличие на Сейра. По дяволите, никога не съм била пряма с мъжете, но като нищо бих действала с него, ако бях на нейно място.

— Е, какво мислиш? — попита Елена една вечер, докато слагаше защитите.

Бронзовата кожа на Сейра искреше на светлината от свещите — тя облече нощницата си и измъкна косата си изпод нея.

— За Лори ли? Не мога да го взема насериозно.

Елена изсумтя.

— Мисля, че и той го усеща.

— Да не би да се е обидил? — попита Сейра загрижено. — Не мога да си позволя да изгубим дружбата на Ди Кестрия — след това обаче добави намръщено. — Въпреки че не са взели страна по отношение на шихада, а се предполага, че са ми съюзници.

— След последните кръвопролития да останат неутрални е най-доброто, което могат да направят за народа ни. Все още са ти верни.

Сейра подсмръкна и отбеляза:

— Ако Тимори беше загинал, щяха да разполагат с достатъчно гласове, за да се сдобият с трона.

Елена я погледна изумено:

— Сейра, та те са Ди Кестрия — най-преданите сред преданите — Елена започваше да се притеснява, младото ѝ подобие все по-често търсеше заговори навсякъде около себе си.

Сейра прочисти гърлото си звучно.

— Както и да е. Нямам намерение да се омъжвам за него, но пък вниманието му ме спасява от това да се занимавам с останалите досадници, душещи наоколо — в гласа ѝ се усещаше отвращение.

Елена въздъхна.

— Лоренцо добре разбира това.

— Че толкова ли съм очевидна? — намуси се Сейра.

Елена се засмя:

— За мен, може би.

Сейра се изсмя тихичко.

— Бедничкият Лори. Харесвам го, наистина, даже преди си падах по него.

— Преди, но не и сега?

Сейра повдигна важно брадичка.

— Не, отдавна надживях тези неща.

— Чу ѝ се само! — засмя се Елена. — Колко в духа на една осемнайсетгодишна да се мисли за голяма.

— Налага ми се да съм голяма — настоя Сейра. — Напълно сериозна съм: няма да се омъжа, докато Тими не стане крал.

Елена смръщи вежди:

— Но поне не мислиш ли за някакъв съюз с Ди Кестрия?

— Елла, наслушах се на подобни приказки от Пита и Пиеро и всички останали, но не ги очаквах и от теб. Ди Кестрия ни подкрепят така или иначе — защо тогава да правим отстъпки, когато имаме всичко, което желаем от тях?

Елена я погледна, леко учудена от зрялото ѝ мислене и хладнокръвие.

— Някой трябва да предупреди горкия Лоренцо, за да не му разбиеш сърцето.

— О, не мисля, че е чак толкова привързан — отвърна Сейра безцеремонно и се вгледа учудено в Елена. — Виждам, че си си сложила грим тази вечер, Елла. Може би се надяваш да хванеш нечие око?

Елена отмахна с ръка предположението ѝ:

— Искам да съм сигурна, че до Гървон няма да достигне слухът, че изглеждам болнаво. Достатъчно се притеснявам вече, че отсъствието ми до теб през последните няколко седмици е било забелязано.

Елена завърши последните защити и се оттегли. Пъхна се под завивките, затвори очи и извика в съзнанието си образа на едно красиво лице, което се усмихваше настойчиво и я гледаше в очите. Изграждането на тази малка илюзия не ѝ костваше много усилия и ѝ позволи да се съсредоточи, докато ръцете ѝ се плъзнаха надолу по тялото. Даде си достатъчно време, леките ѝ въздишки преминаха в задъхване и чувството сякаш малка язовирна стена се пръска дълбоко в нея я изпълни, когато достигна връхната точка.

На следващата сутрин се събуди, чувствайки се по-добре от седмици насам.

Лоренцо продължи ухажването си, с което изуми и озадачи останалите благородници, които си мислеха, че ще станат свидетели на разцъфването на една красива любов, а вместо това наблюдаваха единствено отчуждена учтивост от страна на кралицата-регент, чиито очи оставаха плътно съсредоточени върху проблемите на дневен ред.

— Какво му става на това момиче? Да не би да е пресъхнало?

— Някои обвиняват вас — съобщи убедено Тарита на Елена една сутрин.

Елена се усмихна от искреността на младата прислужница.

— И защо мен?

— Ами, някои казват, че сте прекалено властна и използвате заклинания, за да предпазите сърцето на Сейра.

— И само това ли разправят? — измърмори троснато Елена.

— О, ами други смятат, че вие самата сте я прелъстили! — изхихика се Тарита.

Елена изсумтя с отвращение. Не могат ли покварените съзнания на тези хора да родят нещо по-интересно?

Тарита се ухили:

— Всички са скандализирани от вас! Казват, че късо подстриганата ви прическа е варварска и доказва, че сте сафианка. Носи се слух и че искате Лоренцо за себе си.

Елена повдигна вежди и се пребори вътрешно с избиващата руменина по бузите си.

— Така ли?

— Е, него аз го пуснах — Тарита се подсмихна гордо. — Разправям им, че ставате разгонена като добиче, само като си помислите за него.

— Тарита!

— Така си е — чаршафите ви винаги са потни като в някой публичен дом! Трябва да ги сменям всеки ден. А и хората виждат как го зяпате! Казват, че е забавно.

През очите на Елена премина искра от гняв.

— И какво му е забавното?

— А, ами просто, че до сега почти не сте показвали интерес към някой мъж.

— И мъжете почти не са показвали интерес към мен.

— Не е вярно — всички разправят как, когато сте дошли, поне половината от рицарите са се опитали да ви вкарат в леглото. Били направили дори облог сред редиците си за това кой ще успее първи да ви прелъсти — тя се засмя с висок глас. — Мъжете винаги се хвалят много помежду си, господарке. Не винаги говорят насериозно, просто това се очаква от тях. В природата им е да се състезават един с друг.

Елена сви юмруци.

— Е, ако наистина си мислят само подобни работи за мен, могат всички да вървят по дяволите.

— Това са си просто мъжки разговори, господарке — обладайте Лоренцо, когато решите, не просто заради някаква мълва.

— Нямам никакво намерение да го „обладавам“ — отвърна раздразнено Елена и закрачи троснато към сутрешната среща на кралицата с регентския съвет.

Да бъде с Лоренцо в една стая и да наблюдава как и той влиза все по-умело в своята роля не ѝ помагаше особено много. Той се изразяваше добре, демонстрираше добри познания за стратегическото им положение, показваше необходимите находчивост и строгост. Понякога погледите им се срещаха и Елена разбра, че ѝ е простил. Подметна ѝ, че трябва да си получи целувката, която му бе обещала в онази ужасна вечер, и младежка несигурност и трепети изпълниха сърцето на Елена, която смяташе, че вече е надживяла подобни емоции.

Направо си за смях, Елена. Не ставай глупава. Та той е с цели две десетилетия по-млад от теб, а и ти определено не си най-красивата жена в двореца, мислеше си Елена, но просто не можеше да удържи чувствата си.

Масимо ди Кестрия обаче все още се навърташе около брат си, убеден, че Лоренцо няма да изневери на честта на семейството им — и така Елена се озова за пореден път под ръка с него, докато се разхождаха из декоративните градини и не откъсваха поглед от Лоренцо и Сейра, а едрият земевладелец отегчаваше с безспирните си разкази за многобройната си челяд. Слънцето се спускаше бавно зад хоризонта, превръщайки се в диск от розово-оранжева светлина.

Масимо тъкмо щеше да се впусне в поредното словоизлияние, когато изведнъж замръзна на място, а ченето му увисна. Елена проследи погледа му, който отвеждаше до Лоренцо, паднал на едно коляно пред Сейра под един закътан, изящен навес от рози.

Ясният му глас се извиси:

— Кралице-регент, Сейра, ще ми окажете ли честта да станете моя съпруга?

Изражението на Сейра остана сдържано.

— Уви, Лоренцо, но не мога да приема — отвърна тя с отмерен глас. — Въпреки че компанията ти ми е приятна и родът ти е сред близките приятели на Нести, аз дадох клетва, че ще остана неомъжена девица, докато брат ми не поеме властта. Моля те да уважиш това мое обещание и знай, че имаш моето най-дълбоко уважение.

Милостиви Кор, това прозвуча по-скоро като от устата на някоя четиридесетгодишна, а не на момиче на двайсет години, помисли си Елена, а сърцето ѝ заби с чувство на облекчение, в което не ѝ се искаше да се вглъбява.

Масимо наблюдаваше с полилавяло лице и искрено недоумение, Елена му прошепна на ухо:

— Масимо, моля ви, оставете ни насаме — и баронът се оттегли несигурно.

Сейра погледна Елена:

— Елена, трябва да се върна при гостите ни. Би ли могла да утешиш лорд Ди Кестрия и да го увериш в правдивостта на моя обет и на чувствата ми? — тя се поклони леко, сведе за кратко последен непоколебим поглед към Лоренцо и се оттегли.

Елена пристъпи под навеса, смутена изведнъж от мисълта да се озове сама с Лоренцо.

— Ам… Лори, добре ли си?

Лоренцо се изправи на крака, извинявайки се:

— Съжалявам, Елена, че трябваше да станеш свидетел на унижението ми — той се усмихна сдържано. — Никога до сега не са ми отказвали.

— Значи често си предлагал брак? — попита Елена с равен тон.

Лоренцо се ухили ехидно.

— В интерес на истината предишните ми предложения не бяха за брак.

Елена откъсна една роза от навеса и я подпъхна в илика на жакета му.

— Поне според моите наблюдения, в двореца има много жени, които не биха представлявали голямо предизвикателство за теб, щом преживееш днешното си разочарование.

— Може и пък да търся именно предизвикателството — отвърна той, неоткъсвайки поглед от лицето ѝ. — Когато преживея разочарованието си, разбира се.

— Не ми изглеждаш чак толкова разочарован — отбеляза язвително тя.

Изведнъж по лицето му отново се появи неувереност.

— Доня Елла, приятели ли сме отново? — той наклони въпросително глава настрани и в този миг засвири музика. — Може ли един танц? — поклони се той в покана. — Разбира се, ако рондийските магове въобще танцуват?

Елена усети опасен прилив на топлина в гърдите си.

— Не и днес, но пък от време на време поднасяме извиненията си. Съжалявам, че ти се развиках. Знам, че не дойде с лошо.

Той отново се поклони.

— Приемам извинението ти. Може ли тогава да поговорим? — попита той, посочвайки място, където да седнат сред розите.

Елена се усмихна.

— Добре, но не тук. Прекалено открито е, а ако някой от агентите на Гървон ни види да говорим, и ти ще се превърнеш в мишена.

— Вече със сигурност съм мишена, все пак съм капитан на стражата на Сейра, но разбирам забележката ти.

Двамата огледаха навеса, погълнати изведнъж от нежния аромат и ярките цветове. Целият град разцъфваше, плумерии и невени изпъстряха зеленината с бели и оранжеви цветни пръски и изпълваха въздуха с прекрасното си благоухание.

— Е — обади се накрая той, — ухажването ми към кралицата най-сетне приключи — той се усмихна и добави. — Чувствам се облекчен. Очевидно тя не беше заинтересована, а ако брат ми не се държеше като пълен глупак по въпроса, можехме да спестим тревогите на всички ни.

— Може би ще е хубаво известно време да демонстрираш публично огорчението си — предложи неловко Елена.

Лоренцо се засмя.

— Със сигурност няма друга като теб, Елена Анборн. Не съм чувал никъде по света за друга като теб. Дори и останалите ти колеги жени сред маговете не се бият, както с оръжие, така и с гносис, като теб.

— Това го знам, чувала съм го от много мъже. Но за какво го казваш сега?

— Просто защото не ме притеснява — нито това, нито който и да е от предишните ти грехове или което и да е странно умение. Не ме отблъскват и белезите по тялото ти или по душата ти. Убеден съм, че виждам добре жената под тях.

— Два пъти колкото теб съм на години и съм чуждоземка.

— И въпреки това рискува живота си, за да останеш тук — той се вгледа в нея, а лъчите на залязващото слънце попаднаха върху лицето му и го изпъстриха в бронзово, досущ като статуя на някой герой. — Семейството ми вече се е отчаяло, че никога няма да се задомя, но пък имам няколко братя, а те имат много синове. Никой не се нуждае от мен у дома.

В гласа му се усещаше безпокойство, с което тя бе съпричастна.

— Това ли искаш, да се задомиш?

— Не, когато опасността отмине, искам отново да тръгна на път — отвърна ѝ той. — Обичам да се разхождам по нови места.

— Мислех си, че това, което искам най-много, е имение край някое езерце в Брича — и Гървон до себе си… — Но сега за народа си съм просто един предател и престъпник, издирван из целия си роден континент. Вече нямам свой дом.

— Може би тогава и ти можеш да намериш утеха по откритите пътища, доня Елена?

В съзнанието ѝ изплува образ — самата тя, облечена в чудновата мантия, сред някакъв екзотичен храм, а до нея стоеше Лоренцо. Идеята не беше неприятна. Елена преглътна внимателно и отвърна:

— Кой знае, Лори, ако успеем да преживеем всичко това?

Той се усмихна нежно на думите ѝ. Устните му бяха плътни и тя си спомни сочния им вкус. Но въпреки това…

Тя стисна зъби.

— Лори, трябва да ти кажа нещо.

Изражението му придоби сериозен вид.

— Защо ли усещам, че ще е нещо, което няма да ми хареса?

— Така е, няма. След Бунта в Норос, от Църквата изпратиха Гървон да унищожи група от магове, които се укриваха и продължаваха да се борят. Беше изпитание, разбира се — инквизиторите можеха да го направят и сами, но искаха да проверят дали могат да разчитат на Гървон, като го хвърлят срещу бившите му съюзници. Маговете се бяха оттеглили в един крепостен град в Шлесен. Населението на града се бе отнесло благосклонно към тях и те се бяха укрили в част от крепост, която бяха оградили и държаха под защита — при гносиса защитата обикновено е много по-силна от атаката, така че и тях трудно можеха да ги нападнат.

— Мислеха си, че са в безопасност, но Гървон първо порази тези, които можеше да достигне — хората от народа, и ги използва, за да примами маговете извън крепостта, по единично или на малки групи. Връщахме след това всеки от тях съсипан, на прага на животи и смъртта, така че да може да оцелее единствено чрез гносис. Хората от града започнаха да се плашат от досега с бунтовниците. На маговете им се налагаше да изразходват все по-голямо количество гносис енергия, за да поддържат живи ранените и това скоро ги пречупи. Разцепиха се на малки групи, а ние ги унищожихме един по един.

— Мислиш, че ще направи същото и тук ли?

— Знам, че ще го направи. Най-близките до мен и Сейра хора ще са първите мишени.

По лицето му нямаше следа от страх, а само спотаена решителност.

— Откъде нападахте?

— Криехме се в самия град. Никой не знаеше, че сме там.

— А каква беше твоята задача? — попита мрачно той.

— Гървон обича да разполага с вътрешни хора. Моята задача беше да посявам едва доловимо разногласие и да разгласявам подвеждаща информация — тя въздъхна. — Все пак ставаше дума за наши стари приятели, не беше никак трудно. Вярваха, че съм една от тях до самия край.

Лоренцо изглеждаше умислен.

— Тоест, смяташ, че той ще ни нападне по този начин и сега: ще ни раздели и вземе на прицел един по един? — той въздъхна тежко и Елена съзря страха в очите му: безпокойството на командващия, разтревожен за подчинените си. — Дали вече има вътрешен човек сред нас?

— Винаги ще има хора в двореца, до които вече се е добрал с ноктите си. Където и да отиде, Гървон разкрива най-мръсните тайни на хората — изнудва придворни и прислуга за техни предишни кражби, изневери и прегрешения.

Лоренцо срещна погледа ѝ.

— Как бихме могли да го предотвратим, доня Елена?

— Като преградим част от двореца за своя безопасност. Като ограничим достъпа до защитената зона и постоянно редуваме хората, които пристъпват в нея. Като бъдем крайно бдителни. С това може и да го затрудним, но няма да е достатъчно, за да го спрем. Трябва също така да търсим начин за контраатака, когато и където можем. Трябва да използваме очите на народа. Трябва ни помощта на Мустак ал-Мадхи.

— Не можем да имаме доверие на Мустак. Той оглавява най-голямата криминална джафи групировка в цял Джавон.

— Тъкмо това го прави идеален съюзник. Ще ни осигури поглед към места, които не можем сами да достигнем. Гървон най-вероятно е наблизо, заедно с останалите от шайката си. Повечето от тях, с които работех и аз, вече са мъртви. Най-вероятно няма да познавам повечето от новите. Възможно е и да е намерил ново тяло за Сордел — изведнъж, дори и под огрения от слънцето навес, сенките започнаха да се движат като дебнещи пантери. — Да вървим вътре.

Тъкмо когато преминаваше покрай него, Лоренцо я хвана за раменете. Усети ръцете му — големи и силни ръце на рицар, топли през дрехата си.

— Елла, ами ние?

Вяха равни на височина. Очите ѝ попаднаха право срещу неговите и тя се опита да разчете погледа му.

— Има ли нещо такова като „ние“?

Не ѝ отговори или поне не чрез думи. Вместо това едната му ръка прихвана тила ѝ, а устните му се притиснаха в нейните. Въздишка на учудване се отрони от отворените ѝ устни, които срещнаха вкуса на неговите. Топлина, вкус на вино и сладост се изляха с нахлуващия му език, който се докосна до нейния и след това се отдръпна. Тя се опита да се изтръгне, но осъзна, че няма волята да го стори.

— Е — дочу се от издиханието му, — ти ще ми кажеш, Елла, amora.

Amora… любовница… Сърцето ѝ запрепуска. Почувства се напълно гола пред погледа на меките му кафяви очи. Искаше ѝ се да избяга, да се скрие, да не ѝ се налага да преминава през това.

— Не предложи ли току-що брак на друга, Лори?

Той въздъхна:

— Беше просто преструвка и ти добре го знаеш. Чувствата ми към теб обаче са истински.

Тя преглътна мъчително.

— Лори, да се обърнеш към мен толкова скоро, след като Сейра ти отказа, ще предизвика скандал и ще ни постави на тепсия на Гървон, като някой труп пред гладен чакал. Не бива да ни виждат заедно.

Той я погали по бузата.

— Тогава няма да ни виждат заедно.

Само мисълта разпали кръвта ѝ.

— Като някой странстващ рицар ли трябва да те спечеля? — прошепна той в ухото ѝ.

Ръцете му я галеха по раменете, неотклонно, съблазняващо.

— Не съм по поезията и танците — отвърна тя в неуспешен опит да прозвучи незаинтересовано.

— А по какво си тогава?

Очите ѝ срещнаха неговите, тя призова цялата сила на волята си и затвори сърцето си.

— По абсолютно нищо.

Той въздъхна леко, не се почувства отблъснат ни най-малко.

— Все още ми дължиш една целувка, Елена.

— Току-що си я получи.

И беше невероятна, призна си наум тя.

— Но не ми се наложи да си я поискам — отвърна той.

Усмивката му проблесна, той се поклони и си тръгна.

След като отхвърли предложението на Лоренцо, Сейра се оттегли в стаята си. Елена се присъедини след това. Принцесата изглеждаше изтощена.

— Елла, къде беше? — попита тя. — Не ми харесва, когато не си близо до мен.

— Добре ли си?

— Нищо ми няма. Масимо е разстроеният, не аз — тя сви рамене. — Все някак ще го преживее — по лицето ѝ обаче пробягна съмнение. — Ди Кестрия винаги са били верни — прошепна си тя, сякаш да се успокои.

След това вдигна поглед към Елена, а по лицето ѝ се изписа раздразнение:

— Значи от утре всички млади мъже отново ще се съревновават да получат вниманието ми. Колко досадно!

Елена се загледа в нея:

— Сейра, всичко наред ли е?

Сейра се свлече на леглото си и започна да придърпва разсеяно роклята си.

— Не — аз не съм наред!

Елена седна до нея и я прегърна през раменете.

— Скъпа моя, какво въобще би могло да не ти е наред?

Сейра разтърка усилено очи, отскубна се от прегръдката на Елена и седна срещу нея.

— Така ми каза Масимо, след като отказах на Лоренцо — веднага си взе думите обратно, но аз съм сигурна, че го мислеше.

Елена присви устни.

— Какво ти каза?

Сейра сведе засрамено глава:

— Попита ме дали баща ми е знаел каква сафианска кучка е създал.

Елена зяпна, останала без думи. Как смее, арогантно му мършаво копеле такова — ще го кастрирам, само да ми падне…

— Не танцувам и не завързвам глупави разговори с младите рицари, както правят останалите жени, и те решават да си правят груби шеги с мен — лицето на Сейра се изопна. — Мислят си, че всяка жена, която не е безразсъдна кобила за разплод, е ненормална. Защо не могат да разберат, че просто се опитвам да предпазя кралството?

О, Сейра, мило момиче, добре дошла в моя свят. Мъжете никога не пропускат да се присмеят на жените, които искат да носят меч.

— Наслушала съм се на подобни изказвания през целия си съзнателен живот, Сейра — започна тя с мек глас. — Хората — мъжете в частност, се чувстват застрашени от всеки, който не се вписва в установените норми.

— Интересувам се от политика и търговия, не от поезия и танцови стъпки — заяви Сейра.

— Знам, но Сейра, и двете с теб сме слушали подобни глупости преди. Какво значение има въобще?

Сейра отпусна безпомощно глава.

— Имам нужда хората ми да ме обичат, Елла. Ако се обърнат срещу мен, родът ни е изгубен. Няма да се откажа така лесно от независимостта си, за да могат Ди Аранио и Ди Кестрия да осъществят безкръвния си преврат чрез брак. Знам, че бароните не искат някаква си жена да е регент. Искат Тими да попадне като кукла в ръцете им, но аз няма да го позволя.

Елена се почувства неловко. Не можеше да се каже, че е особено веща в ролята на милостивия изповедник, но беше почти убедена, че Сейра все още крие какво наистина я разстройваше.

— Знаеш, че са такива — и няма да се променят. Но целите им съвпадат с твоите: те също искат Джавон да е отново силен и обединен, така че ще те подкрепят. Но имаме други грижи, Сейра.

Тя ѝ обясни за подходите, които Гървон вероятно щеше да използва и двете седнаха да вечерят заедно в гостната на Сейра и да обсъдят как да запечатат кралските кули и да сведат до минимум заплахата за сигурността им. Елена осъзна че е станало полунощ, чак когато камбаните отброиха шест удара. И двете се прозинаха.

Сейра задържа ръката на Елена, когато тя се изправи да си върви.

— Grazie, благодаря ти, Елла-amica — придърпа я към себе си и я прегърна. — Винаги се успокоявам, когато съм с теб.

— Удоволствието е мое, Сейра. Имаш ли нужда от помощ да се измъкнеш от тази рокля?

Сейра се изправи, протегна се и отново се прозя.

— Да, моля. Бедната Тарита сигурно вече спи дълбоко.

Елена ѝ помогна да се облече с нощницата си и я помилва по дългата черна коса.

— Толкова си красива, Сейра — каза нежно тя. — Когато срещнеш мъжа за теб, той ще бъде един страхотен късметлия.

Думите ѝ отново разстроиха Сейра и тя стисна ръката ѝ.

— Толкова съм изплашена, Елла — ами ако наистина това, което казват за мен, е вярно? — прошепна тя. — Ако наистина е някаква болест?

Елена се намръщи:

— Не е никаква болест, Сейра, хората се раждат така. Римонската императрица Клаудия, например, е била една от най-великите владетелки, а е държала цял харем от момичета само за себе си — тя събра смелост да попита. — Мислиш ли, че си сафианка?

Сейра сведе надолу глава:

— Не знам — отвърна тя неуверено. — Защо не мога да пожелая момчетата, които хвърлят в краката ми? Всичките до един са привлекателни, добре сложени и чаровни. Какво не ми е наред?

— За пръв път вкусваш властта и силата и очевидно им се наслаждаваш, Сейра. А всичките кандидати просто ти изглеждат като някаква заплаха за тази власт и това е. Съмнявам се, че дори ги виждаш като мъже — за теб те са просто поредните пешки върху полето на политиката.

— Но не ги намирам дори и малко привлекателни.

— Сейра, мила, та ти си на колко — осемнайсет години, нали? Още си малка. Много хора не проявяват интерес към противоположния пол преди двайсетте си години. А ти премина през много повече, отколкото би трябвало за някое младо момиче като теб, и се справяш чудесно. Имаш много по-важни неща на главата от това дали сърцето ти забива лудо, когато някое момче ти се усмихне. И честно да ти кажа, радвам се, че не е така.

Сейра сведе глава и кимна примирено:

— Съжалявам. Ще заспивам вече. Благодаря ти.

— Лека нощ, Сейра — отвърна Елена и се запъти към своето легло, чувствайки се емоционално изцедена.

Споменът за Лоренцо изплува пред очите ѝ, докато се пъхаше под завивките. Сънува как предлага брак ту на нея, ту на Сейра, докато не се превърна в Гървон Гейл с нож в ръка. Той замахна и отсече и за миг Сейра лежеше мъртва, а Елена се вгледа с недоумение и ужас в кинжала, забит в собствената си гръд. Събуди се, несигурна дали това беше просто кошмар или предзнаменование.

Гървон Гейл седеше на стола си напълно неподвижен, като гущер, прилепнал за някоя стена, страхуващ се да помръдне, за да не го забележи някой хищник. А за мъжа на отсрещния стол определено можеше да се твърди, че е хищник. В порутената стаичка, която двамата споделяха, нямаше никакви други мебели. Каменната стена се рушеше, в ъглите лазеха всякакви буболечки и се носеше воня на плесен и изгнило.

Другият мъж оплиташе нишки от светлина с пръстите си. Не изглеждаше като изтезател, но репутацията му надвисваше подчертано над него.

Великият магистър на Инквизицията Фраксъс Таргон беше спретнат и чист, толкова префинен, че се бръснеше по два пъти на ден. Заглаждаше тънките си руси коси и мустаци с крем, въпреки съсипващата пладнешка жега. Приличаше на някакъв дребен търговец. Единствено бледите му, почти бели очи издаваха студената далечност, която го делеше от живота. Погледът му беше напълно безизразен, напълно безчувствен. Сякаш можеше да изтръгне сърцето от гърдите на човек така невъзмутимо, сякаш смачква хлебарка на пътя си. Рът Сордел поне определено мислеше така — скарабеят, в който сега се помещаваше душата му, не бе помръднал от джоба на Гейл вече с часове.

Нишките от светлина се размърдаха, а инквизиторът свали ръце и се намръщи. Отново някой блокираше опитите му за гадаене, Таргон можеше без проблем да разбие защитите на Елена, но това би означавало още в същия миг да събудят бдителността ѝ, затова за момента можеха само да опипват почвата и да разчитат на малката мрежа от шпиони на Гейл в двореца. Никой от тях не заемаше висока позиция или можеше да пристъпи към нападателни действия, но поне бяха вътре.

— Бъдете внимателен, да не ви усетят — Гървон предупреди кисело инквизитора.

Агентите му му съобщиха, че между Елена и капитана на стражата на Сейра Нести — Лоренцо ди Кестрия, се е заформило приятелство. Твърдяха, че е просто приятелство, но само при мисълта стомахът на Гървон се свиваше.

Не е ревност. Става дума за чест и за това как ще кастрирам и изкормя този мъж.

— Далеч не е достатъчно способна да улови опитите ми за проучване — измърмори инквизиторът. — Предпазливостта ви започва да ме изнервя, Гейл.

— Трябва първо да подсигурим позицията на Койн — настоя той.

— Ако само премахнем онази Анборн, няма да има какво да ни спре.

— Така е, но из цял Джавон ще избухне бунт срещу всичко рондийско. Единствено продължителното господство на регентството на Нести подсигурява това да не се случи.

Със сигурност Императрицата майка ви е споменала за това, помисли си той ядосано.

— Да, Императрицата майка ми каза за това — каза Таргон, отговаряйки на забележката, която Гейл смяташе за неприкосновена мисъл в главата си, и някак по-студено добави. — Може и да разигравате жалките си игрички на крал на всички решения и да си мислите, че сте много способен и прозорлив, но аз бях издигнат в Първонаследник от самия Магнус Сакрекьор и смятам да действам, както аз преценя за добре. Когато реша да нападна, ще нападна, а вие по-добре се молете да не сте ми на пътя — инквизиторът се облегна на стола си. — Междувременно, господин шпионски майсторе, смятам, че вече е крайно време да предприемем настъпление. Местните бандити ви издирват от къща на къща. Време е да им дадем малко почивка.

Гейл удвои защитите около съзнанието си и поклони почтително глава.

— Вие ли ще го започнете?

Таргон кимна:

— А тогава вие ще се захванете с принцесата — усмивката му никога не достигаше очите му. — А сега ме оставете сам и пратете слугинчето при мен — очите му бяха неразгадаеми. — Трябва да продължим с обучението ѝ.

Сейра Нести седеше на отворения прозорец, а ароматът на нощта се просмукваше в стаята ѝ. Елена постави защитите — Сейра видя как закрилницата ѝ издига снопове светлина, които ги обгърнаха като решетка, и нищо отвън не можеше да ги прекрачи. Сега тя се вгледа в нещо, което кацна на перваза съвсем наблизо отвъд невидимата защита. Гарван ли беше?

— Къш! — извика тя. — Махай се оттук!

Но вместо това птицата извърна черното си като мънисто око към нея и се преобрази.

Всичко стана изведнъж: в един миг пред нея стоеше голяма черна птица, а в следващия вече беше мъж в сиви дрехи. Тя отвори уста, за да изпищи, но мъжът вдигна пръст към устните си и прошепна:

— Шшш, почакай — той вдигна ръка сякаш да я докосне, и защитата проблесна в заплетена мрежа от синя светлина. — Виждаш ли, не мога да те стигна. Проекционният ми образ не може да пробие защитите на Елена. В пълна безопасност си.

Тя знаеше кой е той.

— Вие сте Гървон Гейл.

Мъжът наведе глава.

— Да, аз съм.

Сейра се вгледа в него и потрепери. Трябва да извикам Елла…

Гейл вдигна успокоително ръка:

— Дойдох само да поговорим.

Тя преглътна. Врагът ѝ, толкова близо до нея — какво да направя?

— Защо ми е да говоря с вас?

— А защо не? Не мога да те нараня, затова, моля те — чуй ме само. Ще бъда кратък — от лицето му се излъчваше искреност. — Не ти желая лошо, Сейра, нито пък искам да нараня малкото ти братче.

Сейра си спомни, че в момента Елена най-вероятно прави вечерната си тренировка.

В името на Сол и Луна, разговарям с врага си! Може би мога да измъкна нещо от него…

С чувство на вина, сякаш изневерява на самата себе си, тя се огледа, за да се увери, че е сама.

— Вие убихте семейството ми. Как бих могла да ви вярвам?

Гейл изглеждаше тъжен, почти сякаш се разкайва:

— Беше ми наредено да отстраня Джавон от шихада. Нямах друг избор. Ако смекчиш политиката си относно шихада, мога да подсигуря безопасността ви — твоята и на Тимори.

Сейра пламна от яд:

— Народът ми никога няма да го позволи — нито съвестта ми.

— А когато целият ти дом се превърне в пепел и всички, които са заложили бъдещето си на теб, са мъртви, как ще се чувства съвестта ти тогава, а?

Тя си пое дълбоко дъх. Само с едно изречение той успя да достигне до дълбините на най-големите ѝ страхове.

— Елла? — извика тя с треперещ глас.

— Елена тренира в Нефритената кула — освен ако не е някъде другаде, заета с Лоренцо ди Кестрия — добави лукаво той.

Това е изпитание и аз няма да се поддам. Но смътното усещане за страх, което думите му породиха у нея, предизвика нов изблик на гняв:

— Елла посече сидийската ви курва! — изрече разпалено тя.

Гейл се усмихна невъзмутимо.

— Момиче, Елена Анборн сее унищожение навсякъде, където отиде. У нея няма капка милост или разкаяние. Мислиш си, че я е грижа за теб? Винаги е мислила само за себе си и за никого другиго — в гласа му имаше болка, дори скръб. — Мога много да ти разказвам за нея, момиче.

Думите му разбуждаха всички нейни страхове и тя се опита да ги пропъди.

— Лъжете!

— Успокой се, момиче.

— Rukka-tu, Neferi!

— Що за думи от устата ви, принцесо! — изрече снизходително той. Стоеше пред нея, носейки се свободно във въздуха. — Сейра, имаш право на избор: застави Джавон да застане на страната на Похода и ти и твоето семейство ще заживеете в благоденствие. Или се присъедини към шихада и ще изгубиш всичко.

Тя отвори уста, за да отвърне, но той вече беше изчезнал. Залитна назад към креслото си и потъна в него, присвита на кълбо като дете.

Когато Елена дойде малко по-късно, току-що изкъпала се и сияеща, Сейра си даде сметка, че Гейл не я бе излъгал за нея и Лоренцо. Не можеше да определи какво точно в мисълта за закрилницата ѝ в обятията на първия ѝ рицар я смущаваше, но знаеше, че не ѝ харесва. И тя така и не спомена за посещението на Гейл.