Кръвта на мага

26.Прогорени символи във въздуха

— Добър вечер, Мърсър — поздрави тих глас, докато Аларон крачеше бързо сред сумрачните улици на Норостийн, придърпал ниско качулката си, за да не го разпознаят.

Беше оставил незаконния си амулет вкъщи, в случай че някой прекалено старателен стражар реши да го претърси преди да е стигнал до библиотеката на Съвета. Мнозина бяха заминали вече на изток — като легионери или като част от екипажа на огромните обози, и улиците бяха необичайно пусти. Вятърът се усилваше и облаците се носеха високо в небето покрай лунния сърп. Лятото беше в разцвета си, а влажните горещини изстискваха всички жизнени сили и бдителност у човека.

Аларон се сепна, когато Джерис Мьорин изскочи иззад една стена няколко метра по-надолу. Грубоватият стражар изглеждаше заплашително в спускащия се здрач. Аларон знаеше, че е длъжен да поздрави капитана, но все още не му беше простил напълно. Под мишницата си държеше тетрадка, изписана със стотици тайнствени руни, които бе успял да открие в библиотеката, но така и не намери онази, която Яриус Ленгстрит бе изписал с огнени линии във въздуха миналата седмица.

— Как върви животът, момче? — попита Мьорин.

Аларон се подразни от престорената сърдечност в гласа му, но отвърна:

— Много добре. Бяхме принудени да продадем имението си в провинцията, а майка ми е толкова болна, че баща ми трябваше да я вземе обратно вкъщи, въпреки че се разделиха преди години. Благодарение на провала ми в училище, баща ми сега е затънал в дългове и ще трябва да пътува на изток, за да се опита да спаси търговията си от надвисналото разоряване. Междувременно, аз не мога да практикувам това, за което се обучавах с години, или пък да показвам носа си из почти целия град от страх да не бъда нападнат. И така животът е прекрасен. Благодаря, че попитахте.

Сарказмът му накара Мьорин да изстене.

— Вече ти се извиних много пъти, младежо, но ти не ми остави друг избор…

— Не ви оставих избор ли? Кой въобще щеше да ми повярва? Можехте просто да ми се изсмеете, щяха да забравят всичко, което казах за по-малко от десет минути.

Мьорин поклати глава:

— Момче, ушите на съветниците на изслушването ти бяха наострени до краен предел. А и не това те обрече на провал — веднага след това говорих с Гавий и той ме увери, че изявеното ми несъгласие с предположенията ти не би могло да се превърне в предпоставка да те скъсат. Даде ми честната си дума.

— Честна дума ли? — изплю се Аларон. — Честната дума на Люсиен Гавий ли казвате? — той вдигна безпомощно ръце. — Сигурно сте…

Но се спря. Поне веднъж си дръж езика зад зъбите, Аларон: стореното-сторено. Имаш си амулет, жив си и имаш други тайни, които трябва да опазиш.

— Момче, те наистина бяха решили да те пуснат, Гавий лично ме увери в това. А седмица след това ти удари юмрук в лицето на Илай Беско. Въобще ли не се замисли за последствията?

— Но този дебел подлец…

Мьорин го прекъсна с настоятелен жест.

— Този „дебел подлец“ в момента е заместващ губернатор. Известно ти е, че Съветът одобрява завършването на всички дипломанти, нали? Дори и напълно да си е заслужил удара ти, както може би е и било, трябвало е да бъдеш по-разумен. Не съм ти враг, момче, и направих каквото можах, за да променя решението им.

— Не че е помогнало някак до сега — отбеляза горчиво Аларон, раздвижвайки се смутено. — Както и да е, имате ли нещо да ми казвате или мога да си вървя?

Мьорин изглеждаше сякаш изгаря от желание да се разкрещи на Аларон като на някого от подчинените си.

— Ти си един ужасен малък проклетник. Винаги напред с рогата, точно както леля ти Елена. Да, имам нещо да ти кажа. Сигурно си чул, че издирваме един изчезнал старец?

Аларон се изопна като струна.

— Да, чух, сър.

— Знаеш ли нещо по въпроса?

— Не. Защо, трябва ли да знам? — добави той нападателно.

Мьорин се загледа в небето, търсейки търпение.

— Ако някой от стражите дори си позволеше да ми говори така нахално, досега да съм го смлял от бой. Не, няма никаква определена причина, поради която да трябва да знаеш, освен че старецът има известна връзка с дипломната ти работа. Играе важна роля в разсъжденията ти и ми стана интересно как така успя да изчезне горе-долу по същото време. Просто изследвам възможните връзки.

Аларон облиза пресъхналите си устни.

— Не знам нищо, сър. Кой е той?

Мьорин поклати глава:

— По-добре да не знаеш — но ако все пак разбереш нещо, моля, първо ела при мен. Не отивай в Съвета.

Значи все пак знаете името ту: интересно.

— Мислех, че и вие сте от Съвета.

Мьорин го изгледа ядосано:

— Върви си, момче — и не си мисли, че можеш да говориш по този начин на когото си поискаш. Държа се мило с теб само заради Ван. Да, вероятно можех да се справя по-добре с нещата, но би било добре за теб самия, ако си малко по-учтив с хората.

Аларон го изгледа сърдито. Продължи си по пътя и чу как капитанът зад него въздиша дълбоко и се запътва в обратната посока.

Прибра се вкъщи и се присъедини към Рамон и Ким във всекидневната. Майка му лежеше на легло, борейки се с някаква настинка, а Ленгстрит дремеше на канапето. Състоянието му беше все същото. Аларон и приятелите му се грижеха и за двамата възрастни, храниха ги, почистваха след вечеря и ги подготвяха за сън. Ван Мърсър беше навън, завършваше натоварването на стоката си. Вече бе изпратил три фургона на изток и сега преглеждаше последния товар, който щеше да откара сам до Понтус. Трябваше да тръгне съвсем скоро и беше видимо притеснен за Аларон и Тесла. Присъствието на генерала без съмнение също го глождеше отвътре.

— Е, разбра ли нещо? — Рамон попита Аларон, докато отпиваше от силацианското вино, което беше купил от града.

Червената течност правеше устните на Ким по-сочни, по-примамливи — но тя самата изглеждаше като че ли ще зашлеви всекиго, който посмееше да ѝ го каже. Аларон се замечта, копнеейки двамата да са насаме.

— Ехо, Урте вика Аларон — разбра ли нещо ново днес? — попита отново високо Рамон.

Аларон премигна на парцали и отпи глътка бира, за да прикрие объркването си.

— А?

Малката масичка пред него беше отрупана с книги от библиотеката на майка му, пълни с най-различни варианти на руните, за които дори не бяха чували.

— А, да — ами, последната книга, която прегледах, беше написана от Рохиний от Палас. Не съм убеден, че ще ни помогне. Много магове въобще не използват руни или пък си създават свои, за да объркат противника си. Символът, който Ким изрисува, би могъл да е създаден индивидуално от този, който е направил заклинанието — той прехапа долната си устна. — Безнадеждно е.

Рамон сключи пръсти:

— Определено не е толкова просто. Може Ким да е записала грешно символа, може руната да е толкова рядка, че да не сме попадали на нея, а може и да е много добре позната, просто да е замаскирана по някакъв начин от мага заклинател. Съгласен съм, хич не е просто, но все пак е единственото, с което разполагаме.

Умълчаха се. Миговете се точеха бавно, а Ким гледаше замислено.

— Знам, че съм преминала само през вашето формално обучение, но предлагам да направим нещо друго. Вместо да се съсредоточаваме толкова върху руната, защо не помислим върху това, какво най-вероятно е причинила тя на генерала?

Аларон я погледна с удивление:

— Това всъщност е добра идея.

— Какво искаш да кажеш с това „всъщност“, рижав рошльо? — попита Ким със смесица от закачка и заплаха.

— Искаше да каже „това не е лоша идея, като за едно момиче“ — подхвърли шеговито Рамон.

— Не е вярно! — Аларон хвърли злобен поглед към Рамон. — Ти ще измиеш чиниите тази вечер, гангстерско момче.

— Гостите не мият чинии — отвърна бързо Рамон.

Ким повдигна вежда:

— Е, какво ще кажеш за предложението ми, мрънкало такова?

— А да, както казвах, добра е идеята.

Аларон се приведе напред:

— Да, страхотна е!

Ким се поизтупа гордо:

— Така е, страхотна съм си.

Рамон се засмя:

— Да, добре, хайде да помислим: генералът не помни кой е. Има ли руна за това? Поне нас не са ни учили.

Аларон се наведе и взе една тънка книжка.

— Да, ето тук при Рохиний: заличаваща руна, но е в листа със забранените руни, затова не сме я учили. Би трябвало да чиракуваш при някой църковен маг, за да се учиш на подобни неща. За да изтриеш съзнанието на някого ти трябва мистицизъм и изисква много практика. И е незаконно.

Рамон подсвирна:

— Който и да го е направил тогава, значи ясно си е знаел целите — измърмори той.

— Но пък генералът може да използва несъзнателно гносиса — отбеляза Аларон. — Как е възможно?

— Може би просто има амнезия? — предложи Рамон. — Възможно е да е забравил, че може да използва гносиса, но да го прави инстинктивно.

Тримата извърнаха поглед към Ленгстрит, който се размърда и вдигна очи към тях и за миг Аларон си помисли, че ще им каже нещо… но изражението му остана безизразно.

— Понякога тъкмо аха да каже нещо и пак го загубваме — прошепна Ким, давайки израз на всичките си мисли. — Направо ме побърква.

— Но защо не можем да засечем никакви следи от гносис? Опитахме всичко — Аларон скръсти ръце и се замисли, но изведнъж се сепна. — Я почакайте — ами ако е оковаваща руна, но е прекалено слаба, за да потисне гносиса му? Това не би ли му позволило да използва все пак част от него?

— Може би да — съгласи се Рамон. — Нека и аз да добавя нещо. Опитахме се да го проучим, но без резултат. Ами ако го забулва някаква прикриваща руна?

— Може ли само една руна да направи всичко това? — попита Ким.

— Ако я е поставил някой трансмаг, предполагам, да — отвърна Рамон. — Трансмаговете могат да правят по няколко заклинания наведнъж. Ако все пак му е поставена прикриваща руна, това би обяснило защо от Съвета не могат да го открият. А ако са му поставили и оковаваща и прикриваща руна, това обяснява както защо е невидим при проучване чрез гадаене, така и защо не можем да засечем никакви следи от гносиса му.

Аларон тропна по масата:

— Добре, засега залагаме на заличаваща, оковаваща и прикриваща руна — той извади тетрадката си. — Всички знаем прикриващата руна, тя е от основните — той скицира символа на листа.

— И оковаващата руна е добре позната — добави Рамон. — Учихме я през шестата ни година. Спомняш ли си, когато те накараха да я покажеш и Малворн я разруши след няма и двайсет секунди?

Аларон изсумтя:

— Опитвах се да залича това име от паметта си. Благодаря ти, че току-що осуети тримесечните ми усилия.

— Пробвай със заличаваща руна — предложи Ким. — Очевидно са доста ефективни — тя се вгледа в бележките на Аларон. — Този твой Рохиний казва ли как се поставя тя?

— Не, единствено споменава какво прави — Аларон почука по празната си чаша. — Самата форма на руната не означава нищо — тя е просто един символ, с който се изобразява дадено проявление на гносиса, по същия начин както една буква от азбуката записва даден звук. Силата на волята и подготовката на съзнанието са нещата, който задействат самия гносис. Така че символът сам по себе си с безсмислен.

— Тогава защо въобще се появи пред нас? — попита Ким.

Аларон се облегна назад и вдигна глава към тавана.

— Ето това е добър въпрос. Защо да не се замислим за „защо-то“?

— Защо пък не? — отбеляза отегчено Рамон. — Пробвахме с „какъв символ“ и „какво е причинил“, така че защо сега да не се спрем малко и на „защо“? Според официалните данни, генералът е претърпял душевен срив след капитулирането на Роблър в долината Кнеб, но според дипломната на Аларон се е скитал безцелно в центъра на Норостийн, бил е задържан и е изчезнал. Ако паметта му е била изтрита, то най-вероятно е било преди да го задържат — но защо?

Аларон вдигна ръка:

— Защото е знаел за Сциталата на Кориний.

Рамон извъртя очи с досада.

— Пак ли с твоята проклета дипломна…

Ким се приведе напред:

— Не, Рамон, нека поне помислим върху това: да кажем, че е знаел къде е Сциталата и когато са се предали, някой е изтрил паметта му, за да заличи това знание.

— Че защо им е да го правят? Няма как да не са поискали и те да разберат къде е?

— Може би са разбрали и след това са изтрили паметта му, за да са единствените, които знаят тайната.

— Какво покварено съзнание имаш само! — изрече Рамон одобрително.

— О, благодаря ви, сър.

Аларон се замисли:

— Възможно е — Ленгстрит отива да се срещне с някого, който го измамва и изтрива паметта му. Така само другият човек знае какво се е случило наистина.

Ким потърка брадичката си.

— Нямаше ли да е по-лесно и безопасно за този мистериозен човек просто да го убие?

Рамон кимна:

— Да, и аз щях просто да го убия.

— Думи от устата на истински силацианец — изхихика се Ким. — Но мисля, че сме на прав път. Някой е искал да затвори устата на генерала. Дори може да не е било заради Сциталата — не знаем със сигурност дали наистина е изчезнала. Но е много вероятно всичко да се крие зад нея. Само ако можехме да върнем спомените му, може би някак щяхме да разберем… само си представете…

Аларон не можеше да отрече, че не му бе минало през ума: да намери Сциталата и да се превърне в Първонаследник; какво ли щеше да му се опре тогава? Ще има истинска сила, способна да промени целия свят… Изведнъж, той погледна на Ким и Рамон с други очи. И двамата бяха от римонски произход — какво ли щяха да направят те със Сциталата, ако я намереха? Дали щяха да възстановят изгубената си империя, да отхвърлят игото на рондийската власт? А ако самият той имаше силата да промени света, дали нямаше да поиска да освободи Норос от тази империя?

Ако наистина всъщност бяха по следите на Сциталата, на Урте можеше да започне война като никоя друга досега.

Умълчаха се, потънали в мисли.

Най-сетне Аларон се обади:

— Не можем да знаем със сигурност дали става дума за Сциталата. Мога да съм сгрешил толкова много неща. Но няма как да укриваме генерала завинаги и не можем просто да го оставим в това състояние. Та той е напълно безпомощен — трябва дори да му се напомня да яде и да пие. Длъжни сме да му помогнем, ако можем.

— Никой не предлага просто да го оставим, Аларон. Нека да не избързваме — отбеляза Рамон. — Но добре направи, че повдигна темата. Какво ще направим, ако най-мощният артефакт в историята на Урте попадне в ръцете ни? Разбира се, с удоволствие бих изхвърлил всички рондийци от Силация и бих наблюдавал как Римонската империя се възражда отново, но не се сещам и за един силацианец, на когото бих поверил такава сила, а камо ли за римонец — той хвърли поглед към Ким и леко се изчерви. — Без да искам да обидя когото и да било.

— Е, някои все пак се обидиха — намръщи се Ким.

Аларон вдигна помирително ръка.

— Нека да положим клетва. Ако открием Сциталата, ще я запазим в тайна и ще казваме на други хора, само ако останалите двама са съгласни. Какво мислите?

Рамон се вгледа в приятелите си.

— Добре.

Тогава двете момчета спряха погледите си върху Ким.

— Разбира се — отвърна тя безгрижно. — Нека да се закълнем.

Тримата стиснаха тържествено ръце. Рамон се самоназначи за говорител.

— С настоящото съглашение, ние тук се заклеваме, че в случай, че се сдобием със Сциталата на Кориний, ще ограничим достъпа до нея само до хора, за които и тримата дадем своето съгласие. Ще я използваме по начини, които и тримата одобряваме. Приятелите на един са приятели на всички ни. Враговете на един са врагове на всички ни. Задругата ни не ще бъде нарушена до нашата смърт. Заклевам се.

— Заклевам се — повтори Аларон, почувствал ненадейно надигащо се чувство, което прекърши гласа му.

Тези хора тук са мои приятели и сега вече сме обвързани до смъртта. Той премигна, а очите му се насълзиха.

— Заклевам се — иззвънтя и гласът на Ким секунда по-късно с лека нотка на колебание, която улови вниманието на Аларон. Той я погледна, но лицето ѝ не издаваше нищо: все така прекрасно, неразгадаемо и тайнствено. Тя му намигна и той се успокои.

Вдигнаха тост и седнаха неловко обратно на местата си.

— Разбира се, така направо преброихме пилците си преди да са се излюпили, но поне ще сме подготвени — каза Рамон.

Той се загледа в трите руни, които Аларон бе надраскал и издърпа хартийката с начертаните огнени линии, които Ленгстрит бе прогорил във въздуха, и заяви въодушевено:

— Ами ако това е цяла смесица от руни, изобразени наведнъж? Вижте, прикриващата руна, например, може да дойде тук — или не, почакайте, а да: ако я завъртим на обратно… вижте! — той надраска набързо няколко линии и вдигна листа да им ги покаже — Виждате ли, Ким просто го е обърнала при прерисуването…

— Не може да съм го нарисувала грешно — измърмори Ким, а тримата се надвесиха над листа.

Рамон прокара пръст през плетеницата от линии и определено, там се разчиташе прикриваща руна. Започнаха да правят предположения, докато не стигнаха до извода, че завъртян по друг начин, символът съдържаше също и оковаваща руна.

— Но в останалото няма как да има заличаваща руна — изпъшка Ким.

— Тогава може би няма заличаваща руна — предположи колебливо Аларон. — Добре, виждате ли тези линии, преминаващи от тук и тук — това са частите на оковаващата и прикриващата руна, представете си, че ги няма. Така остава ето тази линия, тази завъртулка там и една извивка ето тук… А сега само трябва да намерим руна, която съдържа тези форми.

— Или повече от една — поправи го Ким. — Възможно е все още да търсим повече от една — тя се загледа през прозореца. — Полунощ е, чух камбаната да отброява шест пъти преди малко — тя се прозя. — Да продължим с това на сутринта…

— Не, не и сега, когато открихме толкова много — отвърна припряно Аларон. — Ще направя кафе.

— Добре. Аз ще оправя кафето, Аларон, а вие двамата сложете генерала да си легне.

Ким се изправи, протегна се и се понесе изящно надолу, а двете момчета се загледаха с копнеж след нея.

— Да се върнем към работата, Аларон — прошепна му Рамон и му подаде една книга. — Баща ѝ ще те изкорми, ако я докоснеш.

Час по-късно, след неуморно ровене из купчините бележки и грубо начертани руни, трябваше да си признаят, че не бяха постигнали нищо. Ким изпъшка и отново се прозя.

— И какво ще правим сега? Не може ли вече да си лягаме?

— Още не — отвърна Рамон, зоркият му поглед беше нащрек, а гласът му — все още пълен с оживление. — Това че горкият генерал е бил нападнат с две от основните руни, не означава, че останалите една или две не са от Ученията. Би трябвало да е нещо теургическо или пък магьосническо — няма как да е от елементите, макар че, предполагам, може и да е херметическо — той се пресегна към друга купчина с книги и започна да рови из тях. — Всяко заклинание се изобразява с някаква руна, така че да се залавяме за работа — не би трябвало да ни отнеме повече от час.

След по-малко от половин час, Аларон премигна, хвърли поглед няколко пъти, за да се увери и прошепна:

— Вижте, намерих ги: линията от този символ отговаря на тази тук, а другите две съвпадат с тези двете. Спиритуалистическо заклинание, наречено „Прехвърлено отзоваване“, чуйте — служи за извличане на съзнанието на човек и прехвърлянето му в нещо друго, обикновено в някакъв кристал — той вдигна поглед към тях. — Е, какво мислите?

— Пасва — съгласи се Рамон. — Не съм чувал за подобно нещо, но би могло да е това.

— Църквата държи най-могъщото знание — отбеляза Аларон, както майка му обичаше да казва. — Изглежда, че каквото и да е заклинанието върху генерала, то със сигурност е многосъставно: използвано е това заклинание за „прехвърлено отзоваване“ и две слаби или непрецизни руни — оковаваща и прикриваща. Това трябва да е всичко.

Той присви юмруци победоносно.

— Защо въобще някой би му причинил подобно нещо? — попита Ким.

Рамон се замисли:

— Да видим… Може би той и някой негов приятел са знаели за Сциталата. Армията е капитулирала, а рондийците са наближавали, затова и те са тръгнали да се спасяват, но приятелят му с трябвало да покрие следите си — никой не знаел, че е бил замесен, но името на генерала е добре познато. Не може да убие собствения си приятел, затова открадва спомените му и го оставя на улицата, за да се погрижи някой за него, и си спасява кожата.

Ким се намръщи.

— Добре, да кажем, че е възможно — но тогава къде е този тайнствен приятел сега?

— Кой знае? — отвърна Рамон, протягайки се. — Може би се е продал на рондийците?

Нова мисъл тормозеше Аларон:

— А защо въобще видяхме руните във въздуха?

— О, не отново… — измърмори Рамон с досада. — Вече го обсъдихме…

— Не, чуйте ме: генералът накара тези символи да се появят пред нас — но защо му е на човек да показва заклинание, което някой друг му е направил?

Рамон отбеляза с вдигнат пръст:

— Може би това е последният му спомен?

Аларон кимна в съгласие:

— Точно за това говоря: при използването на руни, линиите им се изписват във въздуха и оставят следи от светлина, нали така? Следователно, този символ — или символи, са били последното нещо, което Ленгстрит е съзрял, преди паметта му да бъде заличена, нали?

Приятелите му кимнаха единодушно.

Аларон почувства вдъхновението и думите се заизливаха от устата му:

— Една многопластова руна като тази би предположила уменията на трансмаг, нали? Но къде сте чували трансмаг да чертае линиите на руна във въздуха? Тези хора правят всичко с мисълта си — без думи, без жестове, чиста воля и изпълнение. Видяхте Малворн — гадното копеле престана да използва видими и слухово осезаеми руни още през четвъртата ни година в училище. И все пак, който и да е поставил руната, е бил със сигурност трансмаг, който е използвал стандартни символи, които се преподават в училище, и ги е изписал с огън — сякаш е искал да бъдат видени. А и помислете: защо всичко е наопаки?

Ким и Рамон закимаха замислено.

— Добре де, защо е наопаки? — попита най-накрая Ким.

Аларон тропна тържествуващо по масата:

— Ким, ти стоеше пред генерала и въпреки това символът, който прерисува, се оказа, че е наопаки. Но ако тези линии са изписани от мага-заклинател… тогава заклинателят е самият генерал Ленгстрит!

Рамон се пресегна и разтърси ръката на Аларон:

— Прав си, amici — няма как да не си. Горкият проклетник си го е причинил сам — и знаеш ли какво? Щом е оставил руните да бъдат видени, означава, че е искал някой да развали заклинанието, използвайки ги като следа — той изпухтя важно. — И този някой ще сме ние.