Кръвта на мага

15.Ходът на мага

Елена призова личния си единичен боен скиф „Грейбърд“. Беше придала форма на птица на издълбаната в носа фигура и бе смесила лака за гладкия му корпус с пепел. Скифът имаше въртящи се крила, които му осигуряваха по-голяма стабилност и възможност за контрол, стига да знаеш какво вършиш. Беше дълъг двадесет метра, достатъчно малък, за да може да се управлява от един човек и достатъчно голям, за да превозва трима пътници. Докато Елена насочваше летящата машина на запад през нощното небе към Брокена, наедряващата луна озаряваше лицата на спътниците ѝ, надвесили се от двете ѝ страни, отдавна освободени от началната тревога от летенето. Артак Юсейни, джафи воин, стоеше на носа. Харшал го бе препоръчал с думите: „Може да говори и джафи, и римонски, доня Елена, освен това е верен и е роден убиец“.

Лицето на Артак имаше меки черти и беззъба усмивка. Брадата му бе неравномерно набъбнала, а кожата му бе покрита с розови петна, останали от някаква болест. Не ѝ приличаше на убиец — но под дрехите си имаше повече ножове, отколкото Елена можеше да повярва. Радваше се, че работи заедно с маг.

— Ако Ахм ви е дал на вас белокожите магията, няма как да е било за добро — каза ѝ той. — Значи и тя е просто едно оръжие, както моите ножове. Така че нека да отидем да набучим по няколко от Горгио — той се изплю като произнесе името им.

Пред мачтата седеше Лука Фъстиниос, легионер от Нести. Беше с глава по-нисък от Елена, но на ринговете за борба се плашеха сериозно от стегнатите му мускулести форми — бе известен като най-добрият състезател. Говореше свободно и джафи, тъй като бе прекарал известно време в затвора, след като удушил опонента си заради някаква жена. Беше лъчезарен мъж, въпреки репутацията и престъпленията си, и беше Нести до мозъка на костите си.

Пред Елена седеше Лоренцо ди Кестрия.

— Отивам в Брокена, за да изтребвам магове — беше се опитала да спори тя. — Трябват ми убийци, а не храбри рицари. Лоренцо е прекалено мек. Ще ни бъде в тежест.

— Не мога да ви оставя да отидете само с тези двамата, доня Елена — бе я контрирал той. — И двамата са престъпници. Дори и ако трябва само да ви пазя гърба и да наглеждам скифа, пак ще дойда.

И Сейра бе успяла да я убеди.

Ако трябваше да си признае, беше ѝ приятно да има някой познат, с който да разговаря, докато летяха към целта си, но се безпокоеше много от това, с което на Лоренцо му предстоеше да се сблъска.

— Това е планината Тиграт — отбеляза Лоренцо, посочвайки към обширен мрак на север. — Брокена е наблизо, може би не повече от петдесет километра.

Тя кимна в знак на разбиране. Малкият плавателен съд изскърца и се наклони, а Лука Фъстиниос се хвана здраво за ръба на кораба, извръщайки се към нея, за да се увери, че маневрата бе на място, а не началото на спускане към коварна смърт. Тя му махна в знак на успокоение.

— Ще се приземя на запад от града, далече от езерото — съобщи им тя. — Ще трябва да се движим бързо след това. Искам да преминем отвъд стените на града преди изгрев. Първата ни цел е Арно Долман — ще бъде наблизо, занимавайки се с външните защити.

Арно Долман бе най-вече чародей, владеещ Земята. Беше голям и здрав мъж, обикновено спокоен, но ставаше избухлив, ако го притиснат. Елена го бе виждала да загребва гранит с мускулестите си ръце и да го смачква като глина. Харесваше го и съжаляваше, че сега той бе от врага. Той беше единственият друг член от екипа, който бе преживял Бунта с нея и Гървон. Елена не харесваше новите наемници — бяха талантливи, но и граничеха с психопатите.

Да отстранят първо Арно беше логично, тъй като предразположеностите му бяха свързани с практичното и осезаемото. Ако Елена успееше да го изолира внимателно, той нямаше да може да предупреди останалите. След това щеше да стане по-трудно да запази атаката им незабелязана. Но да караме подред: първо да се справим с Арно…

Елена започна да се чувства като старото си аз, размишлявайки върху мишени и слаби места, върху стратегии за убиване. След като спаси Сейра и Тимори от Самир бе усетила, че се превръща в различен човек — човек, когото харесваше повече, но не и човек, който би могъл да се справи с тази мисия. За нея ѝ трябваше старата Елена, която забиваше нож в гърба на враговете си, жертваше приятелите си и се наслаждаваше на зашеметяващата еуфория от живота на ръба. Сега трябваше да преодолее пет мишени и можеше да остави отново онази си същност, като рокля, която вече не ѝ става, и никога да не я извади отново наяве.

Това ѝ даваше надежда. Разгледа терена напред в съзнанието си, съсредоточавайки се върху Арно. Припомни си буреносното му чело и коравото му лице, което се усмихваше или мръщеше с еднакво напрежение в мускулите. Раменете му бяха като на бик, но краката му бяха учудващо слаби. Беше първичен, простичък мъж: простодушен, силен и непреклонен. Но и благонадежден. Съжалявам, Арно, но ако не искаше да се изправяш срещу мен, не трябваше да идваш тук.

Цял ден Арно Долман се бореше с нарастващо чувство на гняв. Защо все аз върша тежката работа, докато другите се носят превзето из двореца?, мислеше си той. И защо Гървон остави Сордел да командва, въпреки че единственото, което върши, е да стои в кулата си да предрича бъдещето или да се умилква в краката на Алфредо Горгио — мързелив, арогантен аргъндски подлизурко. Двамата нови също са едни малки, сополиви нехранимайковци, безполезни щом опрем до практическите проблеми, за нищо не става и онази кучка Вейдия. Аз единствен върша някаква работа тук. А трябва да укрепим този глупав, разпадащ се град преди Походът да започне.

Като столица Брокена попиваше като гъба хората от най-различни места. Преди години се бе разраснала и отвъд укрепленията си. Доробон бяха подсилили стените, а Нести ги бяха срутили отново, с което и позволиха на Алфредо Горгио да навлезе с десетте си хиляди войници без проблем в столицата им.

Какво ли прави Елена? Защо ли прецака Самир? Дали пък не иска да се добере до по-тлъстото парче от плячката? Би било напълно в стила ѝ, кучка такава. Гървон бе побеснял: събра всички, които му бяха под ръка и ги превози с летящ кораб до Джавон — а откакто бяха пристигнали, Арно стоеше неотлъчно на стените.

— Някой трябва да изгради наново укрепленията около вътрешната част на града, Арно, и ти най-добре можеш да го направиш — беше обяснил Гървон.

Манипулативно копеле. Ами другите нямаше ли да помогнат? Как пък не! Гървон бе офейкал обратно към Брес по някаква безумна заповед, оставяйки Сордел и некадърниците му да се шляят около Горгио, докато Вейдия се отдаваше на разврат, както обикновено.

Може би не се бе наспал като хората, но някак днес досадата му от всички тези неща се изостряше и Арно усети как гневът му нараства още повече. Вложи го в захранването на гносиса си и натика отново ръцете си в скалата като в течен карамел, оформи я и я подсили. Вече около километър и половина от подсилен камък обрамчваше западните части на стария град — резултат от две седмици неотлъчен труд. Днес вече му бе дошло до гуша.

Повдигна поредния каменен блок, под чиято тежест дори някой индрански слон би превил гръб, и го затръшна на място. Цял ден бе работил на прага на силите си, решен да постигне някакъв реален напредък, който да оправдае всичките му проклети усилия. Гървон казваше, че келеметата от Нести си стоят във Форенса, но какво щеше да стане, ако тръгнеха насам? Тази възможност не можеше да се пренебрегне току-така, не и когато онази подла женица Елена Анборн беше с тях.

Изплю се, искаше му се да може да се довери и на някой друг освен на Гървон. В онези времена се усещаше чувство на дружба, но не и в днешни дни. Когато Вейдия се присъедини към екипа, всичко се срина за отрицателно време — сидийската вещица сееше чиста отрова.

Той поклати гневно глава. От къде ли идва всичкият този яд?

Вдигна друг блок и го тресна върху предишния, като почти залитна от напрежението. Само ако можеше да завърши този участък преди залез-слънце… Хвърляше всички сили в работата — гносис и физическа мощ, цялата си воля. По дяволите, имаме и краен срок да гоним! Осъзнаваше, че четиримата войници, които го пазеха, го гледат със страхопочитание. Усещаше някаква яростна гордост от уменията си. Гледайте добре: вижте на какво е способен един истински маг.

Вкара двете си ръце до лактите в масивните каменни блокове и оформяйки ги като тесто ги слепи един в друг, подравни ръбовете им и се подготви за следващия. Напрежението почти го замайваше. Пое дълбоко дъх и се огледа. Да те вземат мътните на Кор, вече се е свечерило. Хвърли поглед отвъд към мизерните колиби на джафи бедняците. Странно, но не се виждаше жива душа. Да не би да ви е страх от големия рондийски маг, а измет такава?

Той потърка лице и изстена. Какво ми става? Обикновено не съм такъв…

Но има още много да се върши, прошепна някакъв вътрешен глас у него и той си каза: Да има още много работа за вършене. Наведе се над следващия блок, голям колкото предишните два, почти залитайки от усилието.

Само още един, насърчи го вътрешният шепот.

Но не беше вътрешен, а външен!

Rukka! Сега всичко му стана ясно: разяряваха го като бик на някоя от арените в Естилйейн. Извърна се назад, когато сенките около него се сгъстиха, но не успя да извика нищо повече от „Пази се!“, преди ниската фигура да се появи зад най-отдалечения войник и да пререже гръкляна му. Кръвта се разплиска по камъните, черна в спусналия се здрач. Останалите стражари се опитаха да извадят оръжията си, но навсякъде около тях изникнаха други, пронизаха ги в шията или под лявата мишница и всички паднаха, давейки се в последните си глътки дъх. Най-близкият нападател се плъзна към Арно, жена с избледняло руса коса, вързана на опашка, и искрящ студен поглед.

— Елена!

Кучката му с кучка, трябваше да се досетя…

— От кога…?

— Цял ден, Арно — гласът ѝ бе тих, почти изпълнен с тъга. — Подклаждах яда ти. Да ти останаха сили да се биеш?

— И още как!

Той захвърли огромния камък по нея, но залитна от голямото усилие. Скалната маса се разби в една квадратна колона и събори част от стената, която той току-що бе изградил. Но от Елена нямаше и следа.

Зад мен! Той оформи от поредния блок каменен чук, замахна с него и описа пълен кръг, с който почти не отнесе главата на проклетницата, когато се появи отново, но докато самоделното му оръжие профучаваше над главата ѝ, Арно залитна под тежестта му. Закрепи се на крака и замахна отново. Ударът се плъзна по защитите ѝ, което видимо я смути. Ха!

— Мога да се справя с теб, Елена…

Той замахна отново, но тя се превъртя, оттласквайки се от стената и скочи върху колибите долу. Той се вгледа в нея, след това размаха ръце и чрез гносиса си оформи от камъните под себе си змия, три пъти колкото Елена. Тя се издигна в облак от прах, а той залитна от напрежението. Зрението му се премрежи и за миг му се стори, че вижда три пъти Елена под краката си. Мигна замаян: все още бяха три. Змията се спусна към тази в средата, срещайки празен въздух и илюзия, и се разби в една от колибите долу, а главата ѝ се пръсна на парчета. Разнесоха се писъци на джафи.

Истинската Елена тичаше нагоре по камъните, едва докосвайки стената. Той изкрещя някаква команда и обезглавената каменна змия се спусна към нея, но кучката отново бе прекалено бърза и каменното му творение се удари в стената, разбивайки се във водопад от отломки. Опита се да я проследи с очи и с гносис, но тя се разклоняваше в три различни посоки наведнъж. Проклети илюзии…

— Стой мирно, сафианска кучко! — изрева той и замахна с чука си.

<Не се приближавайте до него> заповяда сопнато Елена в съзнанията на Лоренцо, Артак и Лука. <Не нападайте.>

Тя се плъзна вдясно. Трябва да приключим с него преди да се е сетил да повика помощ. Остави след себе си следа от илюзорни образи, за да го обърка, и се приземи предпазливо на десетина метра от него, оставяйки го да я зърне.

— Ето къде си била! — изрева глуповато той, вече изтощен.

Чукът му нанесе удар, но тя вече беше далече от обсега му, размахвайки пред очите му юмрук от гностична енергия, преди да я захвърли към защитите му и да извика: <Огън!> в съзнанията на тримата мъже. Арбалетите им изсвистяха в едно.

Планът нямаше да сработи, ако Арно бе отпочинал — все пак бе получистокръвен и притежаваше изумителна сила като земен маг. Но цял ден преди това тя бръмчеше като муха в мозъка му, засилвайки страховете му, довеждайки го до пълно изтощение. Гностичният ѝ лъч се стовари върху защитите му, което го предизвика да съсредоточи всичката им сила само пред себе си, а стрелите от трите арбалета го поразиха от двете му страни и отзад, където не срещнаха никаква съпротива. Едната го уцели в бицепса и прикова ръката му към гърдите. Другата го уцели във врата и прекърши гръбнака му, а третата го продупчи право през стомаха. Той се свлече и падна разперен на земята пред полупостроената стена. Докато Елена достигне края ѝ, той се разтресе в конвулсии и замръзна на място.

Тримата мъже пристъпиха внимателно и надникнаха. Елена скочи ловко, нащрек за всяко едно движение или за внезапно източване на гностична енергия. Останалите се придвижиха зад нея и ведно сдържаха дъха си.

Очите на Арно се отвориха. От устните му се откъсна клокочене, а след това бликна кръв. Ясно, сякаш го бе изрекъл на глас, Елена чу в съзнанието си:

<Елена… трябваше да те усетя по-рано.>

<Съжалявам, Арно> тя почти усещаше ужасяващата му болка.

<Защо… защо го направи Елена? Не ти ли беше… достатъчна заплатата?>

<Няма нищо общо с парите, Арно. Става дума за любов, за това кое е правилно и кое погрешно.>

Очите му се разшириха в недоумение, когато остър пристъп на болка едва не го довърши. Елена вдигна ръка и в нея лумна гностичен огън.

<Направи го, Елена, убий ме…>

<Съжалявам, Арно, все още няма да те убивам.>

Тя вдигна меча си и разсече шията му. Главата му се търкулна свободно в локва кръв. Елена вдигна страховития си трофей и докато се стремеше да остане безчувствена към ужасените викове в съзнанието на Арно, го изкъпа в изцелителен гносис, запечатвайки достатъчно кръв вътре, за да запази душата му, заключена в черепа.

Над нея тримата мъже изстенаха, когато видяха, че устните и очите на главата се движат, а Лоренцо попита:

— Какво правиш? — по лицето му се четеше ужас.

— Ще видиш — тя вкара главата в непромокаемата кожена чанта, която бе донесла именно с тази цел, и я преметна през рамо.

Лоренцо я загледа и тя осъзна, че илюзиите, които си бе изградил за нея, започваха да се разпадат. Изпита странно чувство на загуба. От колибите започнаха да надничат разни лица и тогава се появи един джафи войник, изглежда от хората на Харшал. Вдигна безмълвно сабята си в поздрав и отново се изпари.

Тя се обърна към мъжете:

— Добре, с един по-малко. Остават ни четирима.

— Кой ще е следващият, лейди? — попита глухо Артак.

— Сордел. Също както при Арно Долман, местоположението му е предвидимо. Рът има нещо като краста, която понякога го засърбява така неустоимо, че няма как да не се почеше. Крастата му се нарича „параноя“, а когато я разчесва, се опитва да се взира в бъдещето.

— И е способен да го стори? — попита Артак впечатлен. Лука пък направи някакъв древен жест за закрила.

— Много магове могат, но не е лесно и е доста ненадеждно. Ако питате мен, е по-скоро начин да изясниш замисъла си и да отчетеш информацията, с която разполагаш. Самата аз се вгледах в бъдещето преди да тръгнем, за да изгладя плановете си.

— Видя ли ни да успяваме? — попита Лоренцо.

— Да, разбира се, но просто защото не мога да си представя, че ще се провалим, а и не се вглъбявам по този начин. Но Сордел определено се — той е от нервозните типове и не може да действа без Гървон да е до него да му държи ръката. Ще се ужаси, когато разбере, че в неговата смяна нещо ще се обърка и ще се качи в Лунната кула, за да опита да предрече какво точно ще бъде то.

— А ще види ли, че идваме? — попита Лука прозорливо. — С някое от неговите заклинания?

— Може би. Един маг обикновено може да се скрие от друг или от духовете, изпратени да го наблюдават. Също така, всеки, добър в пророкуването, може да си играе лоши шеги с другите, като им изпраща погрешна информация.

— А вие добра ли сте в пророкуването, доня Елла?

Елена се усмихна на нисичкия римонец:

— Всъщност съм по-добра от Сордел, макар да не обичам да се хваля. Той си мисли, че въобще не ме бива.

Лука я погледна преценяващо, но не както един мъж би погледнал една жена, а сякаш искаше да свали кожата ѝ и да достигне до силата, която лежеше в нея.

— А въобще имате ли някакви слабости, доня Елена?

— Хубавото сирене от долината Кнеб винаги ме довършва.

Римонецът се подсмихна и заклати одобрително глава.

— А имате ли слабост към ниските мъже? — ухили се той.

Елена се засмя и махна с ръка.

— По принцип не, но ако развия, ти първи ще узнаеш, дребен.

Звездната светлина вече беше достатъчна да ги води по пътя през зазоряващото се утро. Елена се зачуди къде ли е Гървон — дори и с най-бързите въздушни кораби едва ли щеше да е достигнал дори Понтус досега, ако бе тръгнал обратно от Ронделмар.

— Ами ние, мъжете, госпожо вещица? — попита Артак. — Ние оцеляваме ли след днешната нощ според предсказанията ви?

Тя се замисли и след това отвърна, без следа от шеговитост в гласа:

— Напълно невредими — излъга тя. — Да вървим.

Външните покрайнини на Брокена гъмжаха от патрули на Горгио през деня, но когато паднеше мрак, те се изтегляха към вътрешността на града, където подсигуряваха по-строга нощна охрана за бюрократите, които живееха там. Но Елена беше илюзионист, а мъжете с нея знаеха как да се движат предпазливо. Около два часа след мръкване, стражите бяха заели местата си. Изглежда никой не бе разбрал все още, че Арно Долман е мъртъв.

Дворецът на Брокена беше квадратна постройка с четири големи кули, всяка от които се издигаше като шпил на някоя катедрала в тъмнината. В Соланската кула се намираха покоите на кралското семейство, Елена живееше на горните ѝ етажи с децата. Златният и покрив улавяше светлината и я отразяваше като фар — кулата беше първото нещо, което хората забелязваха, пътувайки през равнините към столицата. Доробон бяха построили тези кули като част от пищните си архитектурни планове, които почти бяха разорили кралството. От покрития с натрошен кварц покрив на призрачната Лунна кула вече се процеждаше бледа луминесцентна светлина. Най-горният ѝ етаж се откриваше към небето и природните стихии. Елена посочи към него — това беше мястото, където се намираше Рът Сордел, суетейки се над страховете си. В Ангелската кула живееха главните рицари от охраната, а в Нефритената кула се намираха стаите за гости, предназначени за висшите сановници и, разбира се, за Бастидо — машината за тренировки на Елена, разполагаща се на най-горния етаж.

Елена ги поведе нагоре по външната стена, като създаваше опора за краката им чрез земен гносис. Плъзна се точно зад един от часовоите в подножието на Ангелската кула. Изсвистя острие и преди пазачът да докосне земята, Елена заглуши падането му с гносис. Изглеждаше на не повече от седемнайсет, но тя почувства единствено облекчение, че успя да се справи с него преди да ги е издал. Лоренцо се вгледа с присвити очи в мъртвия стражар и хвърли обезпокоен поглед към Елена, но продължи напред без да продума нищо, докато Лука и Артак изтегляха трупа настрани.

Съжалявам, Лори, но никога не съм била жената, за която ме смяташ, помисли си Елена с жал. Свали кожената чанта от гърба си и извади главата на Арно Долман. Взе я в ръце и очите на мага се отвориха. Беше в прекалено окаяно състояние, за да проговори, но не това бе от значение сега. Веднъж Вейдия ѝ бе разказала как сидийците в миналото вземали главите на жертвите си, тъй като вярвали, че могат да спечелят сили и знание от някого, ако изядат мозъка му — беше ѝ го описала така, сякаш тя самата вече има опит. Маговете вярваха, че в мозъка се съдържа гносисът, тоест в момента тя държеше в ръце отслабващите гностични сили на Арно Долман. Разсъдъкът му се губеше, но за известно време все още можеше да разполага със способностите му, ако ѝ стискаше.

Погледът ѝ премина нагоре към кулата и по стените — имаше още часовои, но не бяха наблизо, очевидно Горгио се бяха успокоили, уверени, че врагът е надалеч и че магът Гейл ще ги пази — погрешно мислене, което Елена смяташе да поправи. Вгледа се в Лунната кула: без Майката Луна, която да окъпе опалесцентните ѝ стени в бялата си светлина, тя сивееше под звездното небе. Първото нещо, което тя самата забеляза, когато пристигна тук за първи път преди четири години, беше, че кулите на двореца в Брокена бяха високи повече от шейсет метра, но между тях разстоянието не бе повече от четиридесет. Усмихна се и се захвана с главата на Долман.

Рът Сордел бе изнервен. Чувството му бе добре познато — непрестанно усещане за непоносимото безпокойство, че някъде, някакво неочаквано обстоятелство ще излезе наяве. В момента бе угрижен относно взаимоотношенията с дажфите: не понасяше как властниците от Горгио се отнасяха с нехайно пренебрежение към този народ, който наброяваше осем пъти собствената им численост. По време на вечеря, Алфредо Горгио не бе спрял да поглажда със самодоволство сивата си козя брадичка, докато съобщаваше намеренията си да върне Доробон на власт и да възстанови мощта на рода си под тяхно управление. Прекаленото му задоволство предизвикваше отвращение.

Понякога на Сордел му се искаше мисията им всъщност да е да унищожат Горгио, но след това си припомняше, че мрази и Нести също толкова много, било то по различни причини. Изведнъж всичките млади самозванци от Горгио му се сториха непоносими. Бе станал и без да се обърне си бе тръгнал от стаята. Ако пък това не бе „тактично“, то всички можеха да вървят по дяволите, а също и Гървон, който реши да се изнесе за Брес на този решителен етап от плана им. Тогава той махна на Бенет и Теро и двамата му помощници бързо застанаха на мястото си зад него, след което той безцеремонно си тръгна от залата. Сам бе избрал двете момчета, които наскоро бяха завършили колеж в Аргънди, дори нямаха и двайсет години. Докато тримата не изчезнаха от поглед, в залата настъпи тишина, след което стана двойно по-оживено, но Сордел не го бе грижа. Имаше малка, прибрана брадичка и провиснали коси. Тревогите го състаряваха преждевременно, обсипваха бледото му чело с бръчици и придърпваха все по-нагоре линията на оплешивяващата му глава. С трансформиращия си гносис можеше да се преобрази на по-млад и красив, но му отнемаше прекалено много енергия, за да се занимава. Стига да пожелаеше, можеше да бъде очарователен, но рядко прибягваше до това — какво значение имаше мнението на някакви си по-нисши от него мъже? Нека низките същества като Вейдия Смиларск да търгуват красотата си за власт, той имаше по-висша цел. Тази нощ той искаше да бъде сред звездите, а не сред някакви си хора. Трябваше да разучи бъдещето, да види какво предвещаваха последните събития.

Чудеше се какво ли прави Елена Анборн. Ненавиждаше я по толкова много причини. Мразеше това, че е по-старша от него в конспирациите на Гейл, въпреки че имаше само наполовина чиста кръв. Това го отвращаваше — той, Рът Сордел, чистокръвен маг от древен род, беше принуден да свири втора цигулка, заради една жена, просто защото тя си отваряше краката пред Гейл, а той винаги затваряше очите си пред недостатъците ѝ. Мразеше начина, по който тя винаги подронваше собствения му авторитет, как изливаше презрението си върху него, когато той направеше и най-малката грешка. Удовлетворението му бе неописуемо, когато тя най-сетне показа истинската си същност и ги предаде. Сега, най-сетне, той бе признат за втори най-важен след Гейл. Арно Долман никога не бе влизал в сметката, но пък Сордел се притесняваше, че проклетата Вейдия ще използва същите методи като кучката Анборн, за да си спечели превъзходство, ала за щастие Гейл вече се бе вразумил.

Дългото отсъствие на Гейл го притесняваше — ами ако нещо лошо се бе случило? Той хвърли поглед назад към Бенет и Теро. Бяха добри в салонните свалки и изнудването или в неутрализирането ни безпомощни копиеносци, но нямаха шанс да се справят в истинска битка, не и срещу някоя като Анборн.

Беше пророкувал ожесточено цяла седмица и, въпреки че бе убеден, че тя е закотвена във Форенса, безпокойството му продължаваше.

Фълс, един от стражите на Лунната кула, бе сънародник от Аргънди с дълги, кестеняви коси почти покрити от традиционния конусовиден шлем. Сордел остави стражаря да затършува за ключовете си и тъкмо преди да отключи, магът сам отвори вратата с лек жест на ръката си. Наслаждаваше се на тези малки демонстрации на надмощие: те го отличаваха и караха хората да се притесняват, когато са покрай него — компенсираха толкова много други неща.

Бенет се смееше на някоя остроумна шегичка на Теро. Той ги изгледа и им направи знак да побързат и задвижван от безпокойството си се изстреля без усилия по стълбите, оставяйки помощниците си далеч зад себе си.

Най-високата стая в Лунната кула имаше три огромни прозореца. Дори и да изглеждаха отворени към откритото небе, те бяха под постоянна защита от птици, насекоми, дори и от нахлуването на вятъра. Пророкуването работеше най-добре под светлината на звездите — беше свързано с потока на енергията и неговото нарушаване, Сордел бе изготвил дипломната си работа на тази тема… ех, как му липсваха колежанските години, когато тъкмо го готвеха за наследник на тогавашния директор, но един ден за нещастие го хванаха да практикува некромантия — а бе върху едни сирачета, дори не можеха да се смятат за нормални деца… Всички онези години след това бяха пропилени, докато Гървон Гейл не го взе под крилото си — той възстанови амулета му и придаде нов смисъл на живота му. За приятелството си и за това, че го оцени подобаващо, Гейл заслужаваше предаността му. Някой ден, когато Гейл се оттеглеше, той щеше да заеме мястото му, но Сордел можеше да чака, не беше като другите с глупавите им планове да завземат позицията му. Всички завършваха с кървава смърт, Гейл добре знаеше кога някой заговорничи срещу него.

Сордел затръшна вратата пред Бенет и Теро. Тази нощ му трябваше пълна концентрация: бе дочул слухове за раздвижване на племената харкун на север, където рядко се появяваха някои от тях. Запали мангала в средата на стаята, хвърли няколко прахчета в пламъците и използва струйките дим, за да оформи въпросите си във видения. Времето летеше неусетно, докато той извличаше картини и ги разучаваше внимателно, определяйки намеренията и враждебността на появяващите се в тях. От света на душите се стичаха вести: картини на лагерни огньове сред пустините, на джафи, движещи се на по-големи групи от обичайното — беше по-лошо, отколкото си мислеше. Трябваше да предупреди Алфредо Горгио да изпрати част от хората си на север, може би дори и някой от техния екип. Може би Арно? Но пък стените… Той изруга. Тогава Вейдия. Щеше да е хубаво да я разкарат от столицата, преди да е успяла да развали допълнително отношенията им с Горгио с безмозъчната си развратност.

Измежду виденията забеляза лекия проблясък на земния гносис на Долман на запад, близо до Ангелската кула, но съзнанието му бе заето да преравя бъдещето, да се опита да определи дали джафите се организираха, накъде се насочваха и кой щеше да ги поведе… изведнъж някакъв дълбок инстинкт го накара да погледне нагоре, тъкмо когато Ангелската кула се наклони, разнесоха се писъци и цялата тежест се стовари върху неговата Лунна кула с непреодолима, неизбежна сила. По-решителният маг може би щеше да има време да реагира, но той остана вцепенен, с неподвижни тяло и съзнание, неуспял да направи прехода от метафизичното към материалното преди всичко около него да се срути, когато едната кула се стовари върху другата.

Елена вече тичаше над вътрешния двор по пътека, оформена от въздушния ѝ гносис, а тримата войни, задържали се във въздуха единствено с нейните сили, следваха следата от искри, която оставаше след нея, без да посмеят да погледнат надолу, където под краката си нямаше да открият нищо. Още преди години бе отбелязала необходимото място върху всяка кула, а сега използва избледняващия гносис на Долман, насочвайки го в по-голямата му част към Ангелската кула, за да я събори в исканата от нея посока. Кулата се залюля, и за секунда изглеждаше, че ще поднесе накъдето си поиска, но в последния момент полетя точно накъдето трябваше. Елена затаи дъх, когато от вътрешността изригнаха ужасени писъци, не след дълго подхванати и отвън, щом мъжете, патрулиращи около парапета на върха на кулите, осъзнаха грозящата ги разруха. На една трета от разстоянието помежду им, куполът на Ангелската кула се удари в Лунната, разби се на парчета и разпрати отломки над защитните ровове, към площада отвъд двореца. Усети как множество животи угасват, когато хората оставаха смазани под тежестта, и се молеше те да бъдат от враговете ѝ, а не някои невинни. Стрела от арбалет лъсна върху защитите ѝ и рикошира.

— Продължавайте! — изкрещя тя към мъжете през рамо, измъчвана от мисълта: Само едно контразаклинание и ще загубя и тримата наведнъж.

Гмурна се в облаците прах, издигащи се от разрушените сгради към площада пред крепостта, където се бе стоварила Лунната кула след сблъсъка.

На допреди малко притихналия и тъмен площад сега цареше хаос. По прозорците се появяваха фенери, ококорени очи преминаваха по разпръснатите навсякъде отломки. Калдъръмените му плочи бяха на парченца, а дървени греди стърчаха напосоки от струпаните отломки като костите на някой поразен огромен звяр. Имаше само няколко тела — Лунната кула обикновено не служеше за жилищно помещение. Елена съзря размазаните трупове на жена от прислугата и на аргъндиеца от личната охрана на Сордел — Фълс. Тя се втурна по въздушните вълни, разчиствайки праха пред себе си, за да открие жертвите си.

Първо намери Теро. Малкото противно леке вече бе мъртво, затиснато под една разбита стена. Не виждаше Бенет никъде, но бе усетила смъртта му, не беше голяма загуба. Но къде беше Сордел? Ето го!

Тя се приземи плавно и изстреля гностичен лъч към разбитото му тяло. Проснатата по очи, разкривена фигура се разтърси, но Сордел не помръдна. Приближи се внимателно, въпреки че от Сордел бе останала единствено безформена маса от разкъсана плът и разтрошени кости. Прикован в рухващата кула, той не бе успял да използва бездушния си гносис, за да излети на свобода. Без никаква предразположеност към земен гносис, той бе успял единствено да се обгърне със защитите си и да се надява да оцелее. Подобен щит можеше и да действа при внезапни атаки, като от оръжие или снаряд, но не можеше да издържи дъжд от тонове камъни, и резултатът беше смачканата форма пред Елена.

Но Сордел имаше и други средства: той бе некромансър, по-труден за убиване и от хлебарките. Елена го беше виждала да се изправя след очевидната си смърт и преди, така че сега не мислеше да рискува. Изстреля още един лъч към него и в този момент дочу тиха въздишка, тъкмо когато Артак тръгна да се приближава към него.

— Артак, махни се оттам!

— Мъртъв е, лейди. Ще се погриж…

Черна искра проблесна от трепващия пръст на мага и уцели джафи воина право в лицето. Той изкрещя, когато гърбът му се изви назад, и се строполи на земята. Елена се затича към него, като продължаваше да изстрелва енергийни лъчи към Сордел. Плътта на воина започна да трепти, понесена сякаш от някакъв невидим полъх, и се издигна в конвулсиращи, резки тласъци. Източва душата му! Rukka! Елена видя с очите си, че вече няма спасение за Артак.

Сордел отвори очи, а Елена се спусна към него, здраво хванала меча си с две ръце. Разби защитата му в лумнали блестящи искри и зарови меча си в червата му. Разплиска се кръв, а плътта му се гърчеше неистово, в опит да затвори раната. Сордел захвърли заклинание за източване на душата и към нея, но тя го посрещна с изцелителни защити, които отслабиха силата му. Не успя обаче да избегне жестокостта му напълно — кожата на лицето ѝ изсъхна, а косите ѝ повехнаха като линееща трева. Устните ѝ се цепнаха в писък на съпротивление, а пръстите ѝ се извиха, вкарвайки цялата си мощ във върха на острието, което проби гръдния му кош и прониза сърцето му. Сордел се гърчеше неудържимо под тежестта на Елена и нададе рев, когато кожата на лицето му започна да се бели, а под нея лъснаха мускули и сухожилия, смес от пулсиращо червено и гноясало жълто.

— Главата му! — изкрещя тя — Отрежете я сега!

Сордел се опита да се вдигне по острието ѝ, сърцето му се набучваше все повече, но тялото му продължаваше да се бори, задвижвано от некромантията. Лилавникава ръка се пресегна и хвана Елена за гърлото, а когато хватът му се затегна, той сякаш започна да източва кръвта от вените ѝ. По ръцете му запулсира енергия, изцеляваща ги, даваща им сили, докато тя се бореше да противостои на атаката му.

— Убийте го! — изграчи дрезгаво тя, докато челюстите на заклинанието му се затягаха и източваха живота от нея.

Той се ухили обезумяло насреща ѝ, тялото му заздравяваше, въпреки усилията ѝ да се изтръгне.

Сребрист замах на острие, понесено от яростно крещящ мъж, разсече шията на Сордел на две. Стоманата преряза плътта и се удари в камъка под нея, а мечът се разби на парчета. Зловещото изражение на Сордел се разкриви и безкожестият му череп се търкулна настрани. Елена падна на колене над проснатото му тяло, облегната на меча си, който все още пронизваше сърцето му. Ръцете ѝ бяха сбръчкани от старост като възлести дърва за огрев. Чувстваше се празна, разбита, костваха ѝ всички сили да вдигне поглед към Лоренцо, застанал до нея със счупен меч в ръка.

— Лори… — гласът ѝ бе пресъхнал и грачещ.

Той се отдръпна, вдигнал ръка в защита. Богове, толкова ли е зле? Зад него, Лука пристъпваше назад от тялото на Артак. В главата на джафи воина, на мястото на лицето му сега зееше огромна дупка. Това щеше да се случи и с нея, ако не бяха защитите ѝ и изцелителният ѝ гносис. Навсякъде около тях се разнасяха камбанен звън и крясъци.

Лука изрече задъхано:

— Доня Елена! — и посочи към главата на Сордел.

Едва доловимо тя зърна как широко двадесет сантиметра многокрако насекомоподобно се плъзна от устата му. Вдигна сбръчканата си дясна ръка и запрати лек лъч по него, но бе прекалено бавна — противното същество се скри сред отломките и тя го загуби от поглед. Мамка му!

— Какво беше това? — изпъшка Лука.

— Останалото от Сордел — изрече дрезгаво тя. Опита се да открие Вейдия със съзнанието си, но не ѝ бяха останали никакви сили. — Трябва да вървим, Вейдия ще пристигне, а ако тя ни хване, сме пътници.

Лука се наведе над Артак, прошепна нещо и го остави на мястото му. Лоренцо все още я гледаше вторачено с недоумение.

— Елена, можеш ли…? Какво се случи?

— Нищо… нищо ми няма. Ще се оправя… просто ми източи всички сили.

— Но косата ти… — промълви той, сякаш му се гадеше.

— Какво? — тя издърпа един косъм от главата си и преглътна. Косата ѝ бе станала сребристосива. — Това не е нищо, Лори… можеше да е много по-зле.

Тя се изправи на крака, чувстваше се отчайващо отпаднала. Заклинанията на Сордел я бяха изправили на ръба на силите ѝ.

Лоренцо се приближи и неохотно я обгърна с ръка и ѝ помогна да се изправи. Изглеждаше сякаш едва понасяше да я докосва.

— Съжалявам, Лоренцо — изсмя се тя жалостно. — Сигурно вече няма да желаеш целувките ми.

Елена се навеси вътрешно от отвратителния истеричен начин, по който бе прозвучал гласът ѝ, а и на самосъжалението в думите ѝ. Притисна се в младия рицар, а той извърна поглед към нея: изражението му бе неразгадаемо, но ръцете му не я пуснаха.

— Запазвам си една за по-късно.

— Изведи ни оттук и ще ти я дам веднага — изрече дрезгаво тя, а мечът ѝ се тресеше в съсухрената ѝ ръка.

Лука Фъстиниос изведнъж побягна, прескочи купчина потрошени камъни и започна да рови в разпръснатите отломки.

— Лейди Елена, вижте!

— Какво? Лука, трябва да се махаме от тук, веднага…

Но дребният джавонец не ѝ обърна внимание. Наведе се, след което се изправи внимателно, държейки нещо в ръце. Обърна се към тях с широка усмивка. Държеше Солинда Нести. Принцесата беше в безсъзнание и охлузена, но без съмнение жива.

Лоренцо стисна ръката на Елена и ѝ прошепна:

— В името на Сол и Луна, това е принцесата!

Елена зяпна изумена. Сигурно е била в някоя от по-ниските стаи на Лунната кула, помисли си тя, но как въобще е оцеляла? Дали е имала защити около нея, или пък са я държали в клетка? Въпросите ѝ обаче можеха да почакат, точно в този момент трябваше да се махнат най-бързо от там.

— Да я изведем от тук — изграчи тя.

<Това ти ли си, Елена?>

Съзнанието на Вейдия проникна в нейното. По дяволите.

— Трябва да тръгваме, сега! Лука, ще можеш ли да носиш принцесата? Хайде!

Тя се освободи от ръцете на Лоренцо и изля последните си сили в краката си в опит да противостои на заклинанието на Сордел. Чувстваше се напълно смазана — предоставиха ѝ нежелан по-ранен поглед към старостта. Усещаше краката си като крехки съчки, а изтерзаното ѝ гърло я болеше, дори само като си поемаше дъх.

Страхът обаче им дишаше във врата и те започнаха леко да подтичват. Първоначално пробягваха по празни улички, но изведнъж зад тях затрополиха копита и те свиха в една алея. На следващата пресечка Лука прехвърли Солинда на Лоренцо и зареди стрела в арбалета си. Изтича няколко крачки назад, приклекна на едно коляно и стреля към уличката, от която бяха дошли.

Чу се как изцвили кон и се строполи на калдъръма, а ездачът му изпищя.

<Елена? А, ето къде си била.> Звънливият смях на Вейдия изпълни съзнанието на Елена.

— По-бързо — изграчи тя, а вътрешно крещеше от ужас и безпомощност. Няма да оцелеем от срещата с Вейдия, не и когато съм в това състояние.

По пътя отекнаха стъпки на ботуши. Лука вече бе презаредил и стреля отново, при което се чу още един смъртен вик и някой наблизо изкрещя:

— Задънена улица! В капан са!

По-добре да не е шибана задънена улица!, помисли си Елена, докато съзнанието ѝ се изпълваше с образи на това, което Вейдия щеше да им стори, ако попаднеха в ръцете ѝ.

— Тичайте! — прошепна тя.

<Идвам, Елена!> вътрешният шепот изгука отново в съзнанието ѝ, и тя усети как сидийската вещица приближава, вече на триста метра назад и над тях, скъсявайки разстоянието с всяка секунда.

— Премини през градските стени, Лори, и след това бягай — изграчи тя спокойно. — Отведи принцесата в безопасност.

Лука изтича покрай тях, насочвайки ги към пролуката в стените, откъдето бяха влезли: една от многото, които Долман не бе успял да поправи. Избута Елена през нея и помогна на Лоренцо да пренесат Солинда. От мрака прелетя стрела, удари се в стената и изсвистя обратно, последвана от друга, която премина през пролуката. Лука хвана една подпора от незавършената структура и я издърпа с всички сили, докато част от стената не се срути напред, запечатвайки отвора. Обърнаха гръб на блокадата и се озоваха на върха на хълма, спускащ се към струпаните нагъсто колиби на джафите.

Лоренцо ги поведе със Солинда на ръце: момичето за щастие все още беше в безсъзнание. Лука помагаше на Елена надолу по склона. Очите му прикриваха ужаса от това, в което жената маг се бе превърнала, но той за миг не се поколеба. Едва бяха достигнали бараките на джафите, когато над стената се очерта искрящ силует. Вейдия носеше червена като кръв копринена рокля, а дългите ѝ до кръста черни коси се развяваха около нея като криле на гарван.

— Имаш ли някакъв план, Елена? — прошепна Лоренцо издърпвайки я под заслона на полупостроена стена. Лука приклекна и презареди арбалета си, а очите му проследяваха вещицата. Не точно.

— Скрий се, по дяволите, преди…

Вейдия се понесе над тях и ярка синя струя изригна от пръста ѝ и порази Лука докато стреляше. Стрелбата му бе отнесена от енергийния поток, който го издигна и захвърли към тухлената стена. Устата му зееше в безмълвна агония и целият започна да се тресе, сякаш задвижван от невидимите конци на някой кукловод.

Вейдия изчезна зад някой покрив, очевидно за да се предпази от контраатака, но Елена нямаше сили за подобно нещо.

Лоренцо остави Солинда настрана и се изправи над нея със счупения си меч в ръка, с поглед към небето.

— Какъв е планът, Елена? — попита отново той.

Имах план, но в него бях здрава и силна.

— Трябва да я примамим долу, Лори, и да я победим с оръжие. Не е умела в битките.

— Но ако си остане там горе, скоро Горгио ще ни застигнат!

— Не съм казала, че планът е добър — тя се помъчи да се повдигне. Солинда изстена недалеч от нея. Правя го за теб, принцесо. Лицето ѝ се изкриви от болка, докато се изправи, след което се олюля към тясната алея. Ярка фигура се спусна над нея като някой от ангелите на Кор.

Вейдия Смиларск срещна Гървон Гейл за първи път при Нортпойнт — кулата, издигната от Ордо Коструо на юг от Понтус, където бе изграден и мостът Левиатан. Беше отишла с мъжа си Хайгор, за да видят великата кула — Кулата на окото, както я наричаха сидийците или Юреке Турла, откъдето омразните магове се взираха вечно към моста. Самият мост се намираше дълбоко под вълните, приливният му цикъл бе към средата си. Юреке Турла бе внушителна гледка — деликатна като изваяна от слонова кост и висока около километър и половина, обрамчена с масивни кабели и платформи, върху които кацаха въздушните кораби. Синята светлина, процеждаща се от най-горната стая в кулата, блещукаше като звезда.

Преди деветнайсет години майката на Вейдия бе прелъстила един от маговете Строители на моста, въпреки че човекът бил женен. Нямало нищо срамно в съблазняването — всички вярвали, че да родиш дете на маг може само да донесе богатство и слава на рода ти. Тогава майка ѝ вече била съзряла и доста опитна в плътските изкуства. Често по време на празниците била привиквана да освещава съкровеното обединение със свещениците, които се съвкупявали пред цялото си племе, за да бъде реколтата благословена — въпреки че били номади и скотовъдци, през пролетта те се установявали, за да отгледат една реколта ечемик, овес и пшеница, с която да се прехранват през зимата.

Вейдия растяла като облагодетелствано дете, момиче, за което мъжете се биели. Малкото магове, които племето им успяло да отгледа, живеели заедно в „Сферата“ или отделен кръг, в който помежду им разцъфтявало ожесточено съперничество, но и силна близост и в който се учели взаимно на най-различни откъслечни магически умения, до които могли да се докоснат. Всички от „Сфера“ били наполовина рондийци, разбира се, най-вече с една-четвърт или една-осма магьосническа кръв, докато Вейдия имала цяла половина, с предразположеност към водата и животните. Когато прокървила, я омъжили за могъщ мъж — Хайгор от клана Армасар Раса, била неговата четвърта съпруга. Отнел ѝ девствеността пред целия си род в пика на сватбеното празненство, докато останалите му жени я наблюдавали с мрачен, неразгадаем поглед. Бил два пъти по-възрастен от нея. А тя била на тринайсет.

Онази нощ в Понтус тя забелязала друг мъж да се взира към Юреке Турла. Като бдителен ловец, Хайгор също бил отбелязал присъствието му. Първоначално тя помислила непознатия, облечен в сидийски кожи, за някой от клана си, но когато се приближил и вятърът отместил качулката му, на лунната светлина тя разбрала, че той въобще не е сидиец, а всъщност е рондиец. И също така не наблюдавал кулата, а нея.

Хайгор бе изръмжал — външен човек да наблюдава така открито нечия сидийска жена било смятано за неприемливо накърняване на мъжеството на съпруга. Непознатият не приличал на воин, но и не потрепнал, когато Хайгор се запътил разярено към него. Бил дребничък за рондиец, с физиономия като на пор и набито тяло. Без съмнение, Хайгор бе решил да го убие — докато погледът му не се спрял на пулсиращия на гърлото на непознатия кристал. Този мъж бил вражитоаре, маг.

Вейдия се страхувала за Хайгор. Бил добър партньор — мъжествен и покровителствен и я облагодетелствал пред другите си жени.

Но непознатият вражитоаре бе вдигнал ръце в знак, че идва с мир, и двамата с Хайгор се оттеглили да поговорят. Той можел да говори сидийския език. Хайгор се завърнал слисан след разговора им. В ръцете си държал три плетени кожени гривни, всяка инкрустирана с по дванайсет диаманта, всеки един от които струвал повече от сто коня. Тя помнеше трепета, който изпита, когато ги бе зърнала, Хайгор протегнал ръка и скъсал брачната ѝ огърлица, а глинените топченца се посипали по каменистия склон.

— Съпруго, вече не си моя жена. Сега принадлежиш на този човек — погледът му имаше металически отблясък, отразен от лунната светлина.

Тя бе паднала на колене и заридала силно — както се и очакваше от нея. Но в съзнанието си вече правила сметките си занапред, докато Хайгор се отдалечавал от тях.

— Казвам се Гървон Гейл — казал ѝ онзи вражитоаре, като накарал скръбните ѝ ридания да секнат с един жест на ръката. — Вече принадлежиш на мен. Ела.

Понякога ѝ липсвала простотата на живота в племето, липсвал ѝ и Хайгор, но след първото си дете от него останала безплодна и не можела вече да допринесе за заздравяването на рода си. Дъщеря ѝ щяла да бъде ново попълнение в Сферата, но Вейдия вече не била полезна на Хайгор. Струваше значително по-малко от три хиляди и шестстотин коня. Цената, на която Хайгор я продал, била изключително добра.

Първоначално Вейдия бе озадачена — този мъж Гейл не се и опита да консумира брака им, а вместо това прекарваше нощите при някаква друга по-стара, отегчена жена, която дори не му беше съпруга. Но постепенно всичко ѝ се изясни — тя бе нищо повече от негов наемник, а другата жена — враждебно настроено, безсрамно същество, наречено Елена Анборн, бе любовницата му. Гейл бе купил Вейдия не за да я вземе в леглото си, а за да я обучи, да развие потенциала ѝ, както бе казал, да я направи полезна за него. И така тя се научи да изгражда защити, да поразява враговете си с енергия и много други умения, непознати за всички от Сферата, невероятни неща — как да лети, как да разчита съзнания, как да мами хората. Пред нея се отвориха много нови хоризонти, благодарение на изкусния Гейл и неговата студена Елена.

С времето у Вейдия се породи мисълта, че ако измести Елена от леглото на Гейл, ще може да се наслади на по-високо място и привилегии сред останалите вражитоаре от наемниците му. Забеляза, че връзката им се основаваше на навика, на стари спомени, на отминали страсти. Започна тайно да ги наблюдава и видя скучния, лишен от вдъхновение начин, по който правеха любов за кратко, след което се разделяха на двете страни, а що се отнасяше до начина, по който говореха — те споделяха идеи, но никога мечти. Беше лесно да застане помежду им, тъй като бе млада и красива, екзотична, наясно със собственото си тяло и желания. С Хайгор много пъти се бяха представяли пред целия род, бе ставала свидетел и на чуждото съвкупление, като така се учеше на нови подходи да задоволи един мъж, а и самата себе си. Не беше трудно да му прави намеци, да разкрива по малко от плътта си само пред неговите очи. За него можеше да остане търпелива, а и имаше още толкова много да учи, особено когато разбра каква бе целта им: да убиват враговете си за пари. Това също ѝ се отдаваше лесно.

Не беше невъзможно да намери начин да остане насаме с Гървон Гейл. Първия път, когато бяха във Верелон, той я бе обладал без никаква чувствителност, бързо и с чувство за вина, но на следващия път тя го накара да забави и му показа как да ѝ се наслади напълно. Въпреки че не можеше да претендира за особен интелект, тя бе добър слушател, а и не се изискваха големи умствени способности, за да разбереш, че Гейл искаше думата му да се чува, а не да му се противопоставят, както Елена обичаше да прави. А и освен това вярваше, че е ненадминат в любовта — всички мъже си мислеха така. Вейдия обаче знаеше по-добре от мнозинството как да накара един мъж да се чувства добре. Когато покори тялото му и завзе съзнанието му, той вече беше неин.

С удоволствие забеляза как Елена започва да осъзнава, че открадват любовника ѝ. Беше ѝ забавно да наблюдава как се преструваше, сякаш нищо не се случва, как се унижаваше в опитите си да се направи на красива, докато Гейл постоянно си намираше причини да я отпрати надалеч от себе си. Можеше и да залъгва Елена, че е все още важна за него, но всичко беше празни приказки — Вейдия притежаваше изцяло Гървон Гейл.

Вейдия се спусна над купчината порутени постройки, обрамчваща вътрешните стени на Брокена, наблюдавайки с нощно зрение. Елена Анборн изкуцука вън от прикритието си, с качулка над лицето си и тромави движения. Да не би да е ранена? Вейдия облиза устни. Дойде времето ученикът да надмине учителя си. Дребният мъж с арбалета стоеше на открито, разтърсван от конвулсии, и тя запрати нов лъч по него, наслаждавайки се на предсмъртния му гърч. За нейно учудване, Елена все още не атакуваше.

Съвсем ли се е изчерпала? Вейдия потисна внезапното си вътрешно ликуване и се съсредоточи върху другия мъж долу: римонски рицар, присвил се под прикритието си… И джафи, стотици джафи, които се бяга скупчили като бръмбари в прогниващ дънер. Вейдия знаеше много начини да унищожи врага си. Това ще е забавно, помисли си тя и започна да подготвя нова атака с помощта на хипнотичен гносис.

С пронизващ писък тя разпръсна вълна от отчаяние в съзнанията на хората в непосредствена близост. Усети как мисълта за собствената им смърт обзе възрастни джафи и как сърцата им спряха да бият. Деца проплакваха в пълна безнадеждност, представили си смъртта на майките си. Внезапната мисъл, че са били скопени, връхлетя мъже, ревящи в агония, затъркаляли се в мръсотията със сключени около слабините си ръце. Жени се превиваха с ръце около утробите си, представили си ги съсухрени и линеещи в неизлечима болест. През цялото това време тя очакваше приведената фигура на Елена Анборн да се изправи срещу нея, но нищо не се случи.

Нищичко не ѝ е останало! Тогава Вейдия реши да се съсредоточи върху римонския рицар, промъкна се в главата му и веднага разбра всичко за него — млад мъж, луд по Елена Анборн. Какво толкова ѝ харесват на тази съсухрена, стара женица? Изглежда рицарят дължеше сексуалното си пробуждане на някаква по-възрастна жена и сега съзнанието му бе свързало Елена с образа на мъртвата му любовница. Но тази нощ той бе видял безмилостния убиец зад почтено добрата ѝ маска. Със злорадство Вейдия съзря през очите му картината, в която Сордел отнема младостта на Елена, в съзнанието му изплува сегашният ѝ ужасяващо обезобразен лик, досущ като строшено яйце, с разлял се жълтък и черупка на парченца. Смущението му бе ясно осезаемо, лесно уловимо оръжие срещу самия него.

<Тя е омерзена> прошепна Вейдия в съзнанието на Лоренцо. <Въобще не я е грижа за теб. Погледни я само: това е истинският ѝ образ! Вгледай се добре в разкрилата се истинска старица, в нейната разголена противност. Порази я с меча си сега, освободи света от нейното присъствие…>

Вейдия ликуваше, докато наблюдаваше как той пристъпва от сенките зад Елена. Това наистина се превръщаше в нейния миг. Спусна се надолу, отбивайки немощен гностичен лъч. Качулката на Елена се свлече, откривайки старческа кожа и сухи сиви коси. Беше прегърбена като бабичка, с кокалести ръце. Рицарят бе на едва четири крачки зад нея, а мечът му високо във въздуха — счупен, но все още дълъг около тридесет сантиметра, все още смъртоносен.

Вейдия я заговори за забавление:

— Елена. Изглеждаш като за възрастта си.

Елена се изправи леко, преждевременно остарялото ѝ лице разкривено в усилието. Рицарят зад нея замахна, но тя някак успя да се извърти и направи нещо, при което той рухна покосен. Вейдия се отдръпна изплашено, но кракът на Елена поддаде и тя падна задъхано на колене. Светлината в амулета ѝ беше мъждива. Приличаше на някоя беззъба бабичка, просеща за овесена каша на пазара.

Ха! Вейдия се приземи, пристъпи към нея и я зашлеви, плесницата ѝ изплющя върху лицето на Елена. Никакви защити не смекчиха удара и чувството на удовлетворение у Вейдия беше невероятно. Елена се опита да извади меча си, но тя стъпи върху китката ѝ. Изпукаха кости. Елена проплака от болка, а Вейдия хвърли кълбо от гностичен огън по нея. Елена се разтресе в конвулсии, а устните ѝ се разтвориха в безмълвен писък, докато кожата ѝ изгаряше и се покриваше с мехури. Енергията пращеше, изпържвайки я жива. Още един подобен удар и щеше да е мъртва.

Не — прекалено милостиво е. Вейдия се наведе над нея — жената, която я бе научила за гносиса повече от всеки друг, възпитателката ѝ в магията, съперничката ѝ в любовта — сега напълно безпомощна в краката ѝ.

— Елена, мила, помниш ли как ме научи на поглъщането на души? — прошепна тя. — Как да завземам силите и съзнанието на другите? Тъкмо това ще направя с теб и душата ти ще заживее вечно в мен, гърчейки се в безнадеждност и гняв докато си присвоявам всичко, което някога е било твое: силите ти, спомените ти. Ще ми бъдеш на разположение, безпомощно затворена в мен, до края на дните ми.

Съзнанието ѝ се плъзна през последните следи от защитата на Елена. Съпротивлението ѝ бе жалко. Знаеш ли, помня много добре заклинанието… Вейдия пропусна змията, оформена от гносиса ѝ, да се увие около дребното крехко ядро на всички останали сили у Елена Анборн и разтвори устните си, за да я погълне.

Дрезгав глас проговори в съзнанието ѝ:

<Да не би да вярваше, че ще те науча както трябва, а?>

Мракът наоколо се измени. Всички светлини изчезнаха и Вейдия изпищя. Писъците ѝ отекнаха докато милиони нокти я завлякоха в забвение.

Бавно, Елена се съвзе. Животът ѝ направо висеше на косъм! С изцедени до предел сили, без никаква живителна енергия, магията ѝ бе изтощена почти напълно. Да противостои на манипулацията на Вейдия над Лоренцо бе източило и последните ѝ резерви — всички освен една последна светлинка, която се бе помъчила да запази, единственият ѝ нищожен шанс, който ѝ оставаше. Ако сидийската вещица бе използвала магически лъчи или я бе пронизала, ако просто бе изчакала войниците на Горгио да дойдат, с безпомощната Елена щеше вече да е свършено. Но тя бе научила Вейдия, че заклинанието за поглъщане на души е най-добрият начин да унищожиш един безпомощен маг, тъй като би снабдило мага, който го използва, с нови сили. Всичко това беше вярно, но представляваше и капан, тъй като създаваше възможност за контриращо заклинание, което би могло да бъде избегнато, само ако знаеш съответната техника за противодействие. Елена не бе споменавала на Вейдия за това, нито пък я бе научила на каквато и да е техника. Винаги трябва да имаш план…

Сега трупът на съперничката ѝ лежеше в мръсотията на улицата, с изцъклени безжизнени очи. Определено беше мъртва, душата ѝ я бе напуснала завинаги. Никога нямаше да пристъпи в света на душите, нито един некромансър или лечител нямаше да може да я върне към живота. Дребната искра на съзнанието ѝ се бе вляла в Елена, разтворила се в нея и изчезнала. Красивата, манипулативна и обсебваща Вейдия просто бе престанала да съществува.

В какво чудовище съм се превърнала. Но съм жива и имам жизнената ѝ енергия, докато и тя не се изчерпи…

Повдигна се от земята. Без да мисли за разкървавените си колене, тя се завлачи през каменливата мръсотия на уличката към Лоренцо. Опря глава в гърдите му. Бавно, те се повдигаха и снишаваха. Слава богу…

Използва част от силите на Вейдия, за да изпрати покой на останалите оцелели джафи, притаили се незабележими в колибите си наоколо. Десетки бяха мъртви, а съзнанията на много от тях щяха да останат белязани до живот. Затвори взрените в нищото очи на Лука и мислено се упрекна, че не бе успяла да го защити, след това се обърна към римонския рицар.

Изпрати малка жизнена искра у него и смекчи разбуждането на съзнанието му. Когато отвори очи и погледът му се спря на лицето ѝ, той се наежи изплашено. Избута я настрани и се завлачи надалеч от нея в мръсотията.

— Diablo! — изсъска той. — Не ме докосвай!

Елена не знаеше доколко тази реакция се дължеше на заклинанието на Вейдия. О, Лори. Казах ти да не идваш тук.

Врявата и виковете стихнаха — неколцина от Горгио видяха как свърши Вейдия и се изплашиха да не я последват. Някои от джафите изпълзяваха от пролуки в развалините на сградите и съзираха Елена, прегърнала покровителствено простряната на земята Солинда и Лоренцо, навъртащ се замаян наоколо, извърнал лице от тях. Джафите се подчиняваха на мъж, наречен Мустак ал-Мадхи, виден търговец, познат още и с един от по-приличните си прякори като „султанът на сук пазарите“. Мустак ал-Мадхи следваше своите си сложни усмотрения, според които сега предпочиташе Нести сред останалите благороднически римонски фамилии. Елена и Солинда бяха покрити с бекира-наметала и тримата оцелели бяха изпроводени през безпорядъка от улички, изпълнени с вонята на гниеща храна, на човешки и животински изпражнения и на потта на нечисти тела. Пушекът от множеството огньове за готвене караше Елена да кашля неудържимо като най-дъртата вещица от пазара.

Зад тях други джафи разнасяха телата на Сордел и Вейдия и ликуваха, размахвайки оръжия, извадени от тайни скривалища. Започнаха да бият тъпани, а главни, осветили нощта, хвърляха алени и оранжеви отблясъци в оголените остриета на саби и ножове. Пътят се виеше покрай площада на Дом ал-Ахм, където ги очакваше Мустак ал-Мадхи, обкръжен от воините си. Някои дори си носеха куки за месо за телата на омразните им магове. Животински грубото му лице светна, когато съзря Елена и я потупа по рамото, като едва не я събори.

— Тази нощ е славна, лейди Елена! — извика той тържествуващо. — Петима от дяволите! Жалко че Шайтанът Гейл не беше тук, за да вкуси горчивата си загуба.

Ако Гървон беше тук, нищо подобно нямаше да се случи, помисли си тя отнесено, но изрече единствено:

— Донесете ми свитъци, на които да закрепя телата им.

Гласът ѝ бе така дрезгав, че дори Ал-Мадхи, който едва я познаваше, го забеляза и попита:

— Лейди Елена, да не би да ви засегнаха?

— Само временно, Мустак. Не се притеснявай. Ще се оправя скоро.

Той отстъпи леко назад, припомнил си изведнъж ужасяващата мощ на гносиса, но отвърна дружелюбно:

— Дадохте толкова много от себе си за нас, лейди Елена — добави той. — Ще се погрижим за вас. Всичко наше е и ваше. Нека Ахм ви благослови за всички времена.

Не знам колко го е грижа Ахм за рондийските магове. Все пак тя се поклони с благодарност:

— Принцесата ще остане с мен — обясни му тя. — Трябва да я върна на кралицата-регент.

— И да я подложите на разпит — добави мрачно той. — Била е с тях — довърши и звучно се изплю.

— Ще я подложим на разпит — съгласи се с тъга Елена.

Войниците на Горгио не напуснаха пределите на града, но редици от легионери се струпаха около стените, надзъртайки към обиталищата на джафите, където веселбата се разрастваше като опустошителен огън. Тъпани ехтяха цяла нощ, а радостните викове отекваха насред колибите. Към Горгио се подхвърляха предизвикателни заплахи:

— Елате, елате, присъединете се към празника ни.

— Дяволските ви магьосници са мъртви до един!

— Искате ли да оплачете падналите си другари? Елате в Дом ал-Ахм утре!

— Смърт за Горгио! Да живеят Нести!

Някои от войниците на Горгио, видимо раздразнени, бяха на косъм да нападнат, но въдвореният ред и изкрещените команди от офицерите им ги спряха на място.

По изгрев външните части на града бяха потънали в дим. Самият Алфредо Горгио се появи и хвърли поглед на града. Изглеждаше разтърсен. Войските му ограждаха подстъпите към вътрешния град. Брокена бе парализирана.

Следващите няколко дни Елена прекара в малка стаичка в дома на Мустак ал-Мадхи. През повечето време спеше, а когато се събудеше, се съсредоточаваше върху изцелението си, особено върху счупената си китка, за да се увери, че костта не бе непоправимо увредена. В огледалото тя се сблъскваше с евентуалния си образ на старини. Казваше си, че не е толкова зле — лицето ѝ бе изпито, но с правилни скули, не беше чак отблъскващо, но въпреки това ѝ се плачеше при вида му. Косите ѝ бяха сиви, но видя, че русото избива от корените им, затова взе ножици и ги отряза късо. Изглеждаше някак непривично, но определено беше по-добре отколкото да прилича на седемдесетгодишна. Нека си мислят, че така е модно.

След това се захвана с възстановяването на предишния си облик. С изминаващите дни постепенно си възвърна и предишната жизненост. Пълното ѝ възстановяване щеше да отнеме месеци — засега лицето ѝ все още бе покрито с доста бръчки, а косите ѝ, след растежа, подпомаган от гносиса, бяха по-бледо руси със сиви кичури. В продължение на няколко дни изглеждаше ужасяващо, докато старата ѝ кожа се белеше и падаше на люспи, но новата отдолу бе гладка и румена — макар че едва ли някога да бъдеш почти убит от некромантия щеше да се превърне в терапия за красота.

Лоренцо не се приближаваше до нея. Тя искаше да му помогне, но той не желаеше и да я види, така че Елена насочи вниманието си върху Солинда. Принцесата дойде в съзнание ден след като я спасиха, но бе начумерена и отказваше да говори с когото и да било. Елена беше научила Сейра и Солинда да предпазват съзнанието си от магове, които се опитват да го разчетат. Сега Солинда прилагаше наученото срещу самата нея, отказвайки да я допусне в главата си. Елена нямаше и идея как принцесата бе успяла да оцелее в рухналата Лунна кула. Може би просто бе изкарала невероятен късмет.

Мустак и останалите главатари бяха успели да удържат джафите да не нападнат градската крепост, макар че няколко млади мъже стреляха с лъкове по войниците от стените. Започна да се носи мълва:

— Само почакайте, Нести идват насам.

Но няколко дни след нападението на Елена, първи се раздвижиха Горгио. Загърмяха тромпети и един легион от вътрешността на града се насочи по кралската алея към площада на Дом ал-Ахм. Редица след редица войници изпълваха площада, докато джафите ги обкръжаваха притихнали. Всеки фланг бе защитен от по един отряд, а петият отряд се придвижваше в центъра. Командирът на легиона яздеше на коня си, обграден от множество от щитове, изправени около него в бойна формация костенурка, докато достигна до куките за месо, окичени в центъра на площада. Всеки легионер вдигна поглед към тях, разчете изписаните с едри и дебели букви надписи и потрепери.

Обезглавеното тяло на Арно Долман висеше нагоре с краката, а вътрешностите му се увиваха около куката. С огромен пирон към плътта му бе прикована табела, на която пишеше „Мъжът от камък“. До него висяха ужасяващите, но обезобразени до неузнаваемост останки на Бенет и Теро, а над тях бе окачена легендата за „Богохулните близнаци“, препращаща към добре позната притча-предупреждение за хомосексуалността. Главата на Рът Сордел бе забучена на върха на метален прът, а тялото му бе пронизано малко по-надолу върху него. На неговата табела се четеше: „Убиецът на краля“. До него съвършеното тяло на Вейдия бе осквернено по подобен начин, а на свитък върху него пишеше: „Курвата на Шайтан“.

На идния ден Горгио напуснаха града.

Новините за оттеглянето на врага се разнесоха бързо. На следващия ден Мустак ал-Мадхи поведе предпазливо хората си към вътрешността на града, обградили паланкина, върху който седеше Елена, загърната в черно наметало. Джафи воините се отнасяха към нея със страхопочитание. Тъпани и чинели звучаха в ритъма ма отмъщението, докато деца танцуваха победоносно, а възрастни разграбваха всяка римонска къща, която не бе окичена със знамето на Нести, и колеха наред семействата, които бяха застанали публично на страната на узурпаторите от Горгио. За щастие, тези хора бяха малко, но въпреки това, докато процесията се виеше по уличките, се разгърнаха няколко доста зловещи сцени.

Когато стигнаха двореца, пристъпиха внимателно през отломките на съборената Лунна кула и направиха кръг към главните порти които зееха отворени неприветливо.

— Хората ми претърсиха мястото обстойно, лейди Елена — съобщи Мустак, докато ѝ помагаше да слезе. — Открихме нещо необичайно. Нужна ни е помощта ви, ако обичате.

Ръцете ѝ трепереха, но успя да изправи отново гръб, а дясната ѝ ръка бе възвърнала малко от предишната си сила. Накуцваше, подпирайки се на груба тояга, за да пази равновесие, докато съзнанието ѝ претърсваше пътя пред тях. Всичко бе покрито с отломки. Един от опустелите дворове бе обсипан със захвърлени седла и поводи за коне, в друг се въргаляха дузини пробити бъчви — каквото вино Горгио не бяха успели да отнесат със себе си, бе нарочно оставено да изтече в отводнителните канали. Котки мяукаха и съскаха, пропълзявайки през разрухата, а на едно място се сбиха ожесточено за нещо — десните ръка и крак на някакъв човек, подаващи се от плиткия му гроб. Плътта по тях гниеше в пладнешкото слънце.

Когато джафите се приближиха, животните изскимтяха и побягнаха. Мустак направи знак с ръка и няколко мъже покриха с плат устите и носовете си и започнаха да копаят. Не след дълго отдолу се откри тялото на гол мъж със златисти коси — Фернандо Толиди, любовникът на Солинда от Горгио.

Че защо им е притрябвало да убиват Фернандо? Елена се зачуди, но вниманието ѝ бе отвлечено от затичалите се към тях мъже, крещящи превъзбудено, че в градините има още гробове. Елена покри устата си с ръка и последва тълпата с бърза крачка.

Стотици гарвани се издигнаха като черен облак от площадката в сянката на кралската Соланска кула. Джафите се заковаха на място, някои паднаха на колене стенейки, а на Елена ѝ се зави свят от отвратителната смрад. Последното нещо, което Горгио бяха направили преди да се оттеглят, бе да изколят цялата джафи прислуга на двореца. Докато вървеше през кървавата площадка Елена усети как огромна вина се стоварва върху плещите ѝ. Това нямаше да се случи, ако не бях идвала тук.

Свали поглед към телата на мъже и жени, заемали постовете на слуги в двореца — очите им загледани в небитието, лицата им застинали в последното си изражение на пълен ужас и примирение. Бяха общо четиридесет и осем. Усети как по бузите ѝ се стекоха сълзи и затвори очи. Остави тъгата да се излее върху тялото ѝ. Но не се почувства никак пречистена.

След това Елена разпръсна съзнанието си напред в търсене на някакъв останал живот. Ето — там горе, в ляво!

Поведе джафите предпазливо натам, но нямаше никакви скрити стрелци или капани. Всяка стая изглеждаше до някаква степен претършувана, сякаш в бързината на бягството си Горгио бяха задигнали като плячка всичко ценно, което са могли да вземат със себе си. Но в една от стаите, Елена откри скрита сред купчина отломки и изпопадали гоблени огромна заключена ракла. Мустак пристъпи напред и внимателно понечи да я отвори с един железен лост. Всички подскочиха наведнъж, когато ключалката изщрака със силен пукот.

Вътре стоеше джафи момиче със следи от сълзи по мръсното си лице. Тя се сви в раклата, хленчейки жално.

— Спокойно, момиче — изшептя Мустак. — Това е лейди Елена от Нести. Няма да те нарани.

Момичето сякаш не бе напълно убедено. Беше слабо като клечка, а лицето му бе тъмно, с детско вирнато носле. Сега Елена си я спомни: казваше се Тарита, една от по-младите прислужници, на четиринайсет или петнайсет години, дребничка, няма и метър и петдесет на ръст. Помнеше я като лъчезарно, дръзко момиче, което винаги забравяше — веднъж напълно залисано бе донесла в стаята ѝ стомна със студена вода за къпане, изцяло забравяйки да я затопли преди това. Страхуваше се, че ще я сполети сериозно смъмряне или нещо още по-лошо, но Елена само се пошегува приятелски с нея, а тя се включи много бързо в закачката, отвръщайки ѝ, че със сигурност може да си я стопли и сама с магията си. Сега момичето бе ужасено, Елена се зачуди как ли е могло да се измъкне.

— Тарита — заговори тя нежно, — ще стоплиш ли малко вода, за да се изкъпя?

Момичето почти се усмихна, а след това зарови лице в ръцете си. Отне известно време, докато Елена успя да го измъкне от прегръдките си. Докато една от джафи жените я отведе, за да се погрижат за нея, Елена си отбеляза наум: Не трябва да забравям за нея. Трябва да разберем какво е видяла.

Нямаше други оцелели, само стаи, затрупани със счупени мебели или захвърлени непотребни вещи. Стаята в кулата, където Елена държеше Бастидо, не беше докосната. Беше го настроила да атакува на пета програма, ако в стаята пристъпи някой друг, така че може би това бе и причината. Собствената ѝ стая обаче, разбира се, бе опустошена. Някой, най-вероятно Вейдия, се бе заел да извади всичко от гардероба ѝ, да разкъса на парченца всяка нейна дреха и да опикае навсякъде. Смърдеше и някак болеше малко, но не беше нещо неочаквано.

Поне си носех камъните.

Нести се завърнаха в Брокена след две седмици в пълна празнична обстановка. Омразните Горгио бяха нахлули в града, бяха показали истинската си същност на цареубийци и насилници, но се бяха оттеглили без битка. Смелостта, която Сейра Нести прояви след убийството на семейството си, вече бе легендарна, а празненствата започваха спонтанно и неподправено. Елена стоеше на главните стълби с Мустак ал-Мадхи и неговите джафи подчинени, докато Сейра и хората ѝ си проправяха път по криволичещите улички. Одобрителните викове и песните отекваха все по-близо, докато Елена се потеше под мантията си с качулка.

Кралицата-регент не ги остави да чакат дълго. Елена се страхуваше от появата на наемен убиец в тълпата, но Сейра премина безопасно през струпалия се народ, докосвайки ръце с добропожелателите ѝ — като истинската героиня на множеството, тълпящо се на площада. Държеше се сдържано, с отмерени жестове. Момичето в нея се бе изпарило, вече бе жена. Родена е за това. Тази мисъл караше Елена да се чувства както горда, така и неспокойна.

Докато Сейра се изкачваше по стълбите, погледът ѝ се спря върху Елена. Сбърчи чело при вида на наметалото ѝ. Елена ѝ бе писала, но да прочетеш не беше като да го видиш на живо. С изцелителния си гносис, Елена бе смекчила повечето от последиците от некромантската атака на Сордел, но все още не изглеждаше както преди. Сребристорусите ѝ коси бяха дълги около сантиметър, а лицето ѝ бе набраздено. По нормалните човешки критерии изглеждаше с десет години по-възрастна.

Докато достигне Елена, Сейра премина по дълга редица от очакващи я благородници и изтъкнати бюрократи, поздравявайки всеки от тях. При първия близък поглед към своята защитница, кралицата-регент ахна и преглътна горчиво. След това обаче замаскира объркването си и я прегърна.

— Елла! Deo! Какво са ти сторили? — тя прокара ръка по главата ѝ — Едва те разпознах.

— Дочух, че късата коса ще е на мода тази зима — смигна ѝ Елена.

Сейра хвана ръката ѝ и я целуна, след което я издърпа в силна прегръдка.

— Ти ни върна кралството обратно, Елла — прошепна тя пламенно. — Ти си истински чудотворец!

— Е, това ми е работата — отбеляза равнодушно Елена.

— Обичам те, Елла. Ти си Сол и Луна за мен.

— Шшш! Това е богохулство, Сейра, ще ядосаш друидите — тя я погали по бузата и я погледна съсредоточено. — Солинда отказа да присъства. Не мога да вляза в главата ѝ, блокира ме със защити, а ако опитам да я пречупя с гностични сили, ще я нараня. Джафите искат да бъде екзекутирана заради държавната ѝ измяна.

Лицето на Сейра помръкна:

— После ще говорим за това, Елла. Днес трябва да изглеждаме радостни — след това се наведе към нея и ѝ прошепна на ухо. — Хората на Мустак са избили около хиляда симпатизанти на Горгио, а той ми връчи списък с имената на още три хиляди — погледите им се срещнаха. — Какво да правя?

Елена преглътна шумно.

— Не му казвай нищо. Ще говорим после — тя я стисна за ръката, след което се отдръпна назад и се поклони дълбоко. — До после.

Сейра се вгледа за още един миг в нея, след което се овладя отново и продължи към следващия човек, отново с усмивка на лице.

Разтревожена, Елена се промъкна през тълпата, докато всички наоколо се веселяха. Забеляза, че Лоренцо я проследява с поглед, но бързо отмести очи, когато осъзна, че го е видяла.

Четирима от тях взеха решението: Сейра, Елена, граф Пиеро Инвейльо и Мустак ал-Мадхи, който с изключителен успех се бе превърнал в незаменима за тях фигура. След умереното си начало тонът на срещата им постепенно се изостряше все повече. Накрая в един момент Мустак се изправи на крака и насочи заплашително пръст към Инвейльо.

— Когато Горгио се настаниха, куцо и сакато от търговските и занаятчийски гилдии се втурна около тях да ламти за пари, отърквайки се безсрамно в краката на новите си стопани — трябва да си платят за това!

Инвейльо продължи да негодува:

— Но повечето хора от този списък… Познавам ги добре! Не са имали друг избор, освен да се подчинят. Когато някой узурпатор ти опре нож в гърлото, трябва да си пълен глупак да му се противопоставиш!

— Само защитавате приятелчетата си, вашите „бизнес партньори“ — изломоти Мустак. — Тези хора са забогатели от парите на Горгио, смукали са от гръдта на врага, и сега моите хора настояват за възмездие — той обърна исканията си към Сейра. — Горгио изклаха прислугата на двореца като някакъв добитък! Чрез любезниченето си с Горгио тези хора са съдействали за това. Трябва да се проведе чистка, отсъдена и изпълнена от самите Нести, или ще се пролее кръв и без официално позволение, обещавам ви!

Сейра се обърна към Елена с умоляващ глас:

— Елла, какво да сторя?

Елена я погледна преценяващо, обмисляйки отговора си. Това е кралската власт, Сейра — не се състои само в празненствата и красиви речи, но и в справедливото размахване на меча.

— В миналото имало един римонски поет — Никос Мандели, който съветвал императорите в Рома преди настъплението на маговете. Писал е пространствено върху това как се управлява една империя. Църквата заклеймила писанията му, но по-късно били възстановени и разпространени сред маговете. В книгата си „Император“ Мандели пише, че един владетел трябва, както да бъде обичан, така и да всява страх. Понякога това може да бъде постигнато с добро и с милостивост, но понякога трябва да се използват и по-строги мерки. Твоята цел е да укрепиш властта на Нести. Не можеш да позволиш на онези, подкрепили преврата на Горгио, да останат ненаказани, те ще подкопаят положението ти сред останалото мнозинство. Нищо не те спира.

Мустак насочи пръст към Елена:

— Джадугара е напълно права! — изрева триумфално той, а граф Инвейльо зарови глава в ръцете си и Сейра, пребледняла, преглътна мъчително.

— Затвор и съдебни процеси, но не и убийства! — провикна се заповеднически тя, а Мустак се поклони и излезе от стаята.

В следващата седмица Сейра остави Мустак да направи каквото бе решил, а войската на Нести извършваше необходимото. По улиците плъзнаха отряди войници, нахлуващи внезапно при обвинените търговци, а тъмниците на кралския дворец се напълниха догоре. Неизбежно положението излезе извън контрол, докато списъците ставаха все по-дълги и по-дълги. Елена подозираше, че бюрократите, които ръководеха изготвянето на списъците, вземаха подкупи от хора, който искаха да си уредят сметките. Щяха да изминат месеци в съдебен процес преди нещо да се реши, а междувременно затворите се пръскаха по шевовете. А най-лошото бе, че изтичаше информация за имената на възможни съучастници, които след това бяха нападани от недоволни тълпи. Подобни сцени пренасяха Елена в миналото ѝ към места като Кнеб по време на Бунта. А това не бяха спомени, в които искаше да се връща.

Последиците от всичко се изсипваха върху Сейра. Вълни от чувство за вина и отвращение от това, което бе предизвикала, отвориха място за нова хладнина и безпощадност, които плашеха силно, открити в очите на някого толкова млад.

Елена се страхуваше за нея. Напомня ми за мен по време на Бунта…

След седем, дни Сейра отмени военното положение и Нести войниците възобновиха ролята си да пазят мира. Нареди за повсеместно почистване на града, с което да се заличат всички следи от последните седмици и което се извършваше заедно с погребенията. Издаде заповед за престрояването на сгради, което отнемаше доста време, докато тъмниците под двореца преливаха от хора. Народът вече не я подкрепяше безпрекословно и тя започна да се бои от публични изяви.

— Половината от тях вече ме мразят — хлипаше тя в прегръдката на Елена.

Въпреки това Сейра заставаше начело на безкрайните процеси на предполагаемите съучастници, приключвайки всички, с изключение на най-извънмерните случаи. Някои смятаха, че е проява на снизходителност и слабост, други го виждаха като милостивост и сила. А тя най-сетне се сблъска с една от истините за живота: никога не можеш да угодиш на всички.

До последния ден от годината, Тимори вече се бе възстановил достатъчно, за да спи сам в стаята си, стига Борса да заспива пред вратата му. Сейра се премести в кралските покои, макар че очевидно ѝ бе трудно да спи в леглото, което преди споделяха мъртвите ѝ родители, а Елена зае старата стая на Рът Сордел тъкмо пред вратите на Сейра, която обаче ненавиждаше. Спасеното джафи момиче Тарита стана прислужница на Елена, дарявайки я с добри дози смях, така необходим на жената маг, особено през утрините, когато се връщаше от тренировка, превита на две от болка. Момичето навърши петнайсет скоро след като я откриха и сякаш бързо загърби каквито и ужаси да бе преживяла. Можеше да играе табула и за пълен срам на Елена обикновено печелеше. Ама и един експерт в стратегиите съм аз, размазана на Играта на крале от някаква си прислужница.

Дали ужасѐн от това, на което бе способна Елена, или все още под влиянието на манипулацията на Вейдия, Лоренцо все още стоеше настрана, но все пак бе винаги учтив. А Солинда продължаваше да се държи необичайно.

Сейра допълни регентския съвет с подбрани джафи властници, сред които и Мустак ал-Мадхи. Поиска потвърждение за отдадеността им към шихада и изпрати свои представители към Салим, султанът на Кеш. Алфредо Горгио бе обявен за изменник на закона и Нести започнаха да се приготвят за война срещу Горгио, макар и да не бяха в състояние да участват в подобен конфликт.

Обстоятелствата около смъртта на Фернандо Толиди тормозеха съзнанието на Елена, но беше прекалено заета да ги разнищи. Солинда отказваше да сведе глава и вече изглеждаше, че ще трябва или да я поставят пред съдебен процес, или да я премахнат от сцената. Затворът под крепостта Крак ди Кондотиори в южните планини бе по традиция място за високопоставени политически затворници. Започнаха да подготвят изпращането ѝ там.

Оставаха шест месеца до Лунния отлив и Брокена кипеше от оживление. Наблюдатели им довериха, че Гървон Гейл е бил забелязан в крепостта на Горгио в Хийтел. Силите на Горгио били ужасно отслабени, след като по целия път към дома ги нападали джафи, но онзи маг все още беше с тях и това бе достатъчна причина да са предпазливи.

От Йебусалим обаче пристигна най-озадачаващата вест: главата на Строителите на моста, старият Антонин Мийрос, се бе омъжил отново, а още по-стъписващо беше, че новата му съпруга бе лакхско момиче от род, за когото никой не бе чувал. Дали старият маг не се бе побъркал? Звучеше отвратително — стар пръч да си купува някое бедно момиче. В Хеб по улиците на селцата искаха главата му, а кешите изгаряха изображението му, докато пееха за шихада. Сред малкото кораби, които долитаха от Понтус, се говореше за набиране на легиони. Светът се въоръжаваше за война и за Джавон не оставаше друго, освен да се присъедини в подготовката.