Кръвта на мага

19.Подадена ръка

Казим мислеше, че ще тръгнат на северозапад през Гужати, но вместо това Джамил продаде конете им и ги поведе с бавна крачка на изток, през лабиринт от ниски порутени хълмове, из които виеха чакали, а на слънце се препичаха змии. Огромният сърп на новата луна покриваше една-трета от небето през нощта и в ранна утрин. Джамил очевидно познаваше всяко малко езерце и то по най-неочакваните места, но мисълта кой сред тях всъщност бе капитанът тормозеше Казим все повече и повече — вече не можеше да се отрече, че бяха изцяло в ръцете на Джамил. Харун изглежда нямаше възражения да постави живота си в ръцете му, но Казим и Джай запазиха бдителните си погледи.

На третия ден, когато залезът все още бе далеч на хоризонта, от гърлото на Джамил се процеди доволен глас, а той посочи към забележителен каменен стълб — масивна колона с големината на къща, напречно на която се простираше още една също толкова голяма.

— Ха! Пристигнахме! — съобщи той и ги поведе към стелещия се под стълбовете пясък. За тяхно учудване в масивните колони личаха дълбоки прорези и форми, а в камъка се врязваше и порта. Джамил премина през нея, а те се вгледаха в открилата се огромна стая между камъните. След малко той се появи с малка кратуна в ръце. Разви капачката ѝ, отпи голяма глътка и въздъхна:

— Най-сетне, фени! — изрече той и подаде кратунката на Казим. — Седнете и си починете, стигнахме целта си.

Казим пое кратуната и отпи — Chod! По дяволите, колко силно е това фени! След това погледна заканително към останалите.

— Целта ни ли? Това тук? Исках да отида в Йебусалим, а не някъде насред пустинята на Кеш. Не това бе целта ми — виж, ако е вашата, вие си останете тук. Аз обаче продължавам.

Джамил се подсмихна вбесяващо, а Казим едва се удържа да не размаже доволната му физиономия.

— Какво въобще правим тук?! — извика той. — Защо не вървим на север? Кой, по дяволите, си ти?

— Кой съм аз ли? Аз съм онзи, който ви измъкна задниците от ингаширците и който ви дундурка през цялото време през пустинята до тук, ето това съм аз — той се облегна на камъните. — Аз съм човекът, който може да ви отведе в Йебусалим по-бързо от всеки друг и това е всичко, което ви стига да знаете засега за мен.

Джай го дръпна за рамото, Харун задържа ръката му и двамата издърпаха Казим назад. Заедно с Кайта тримата се свиха на завет в една скала. След малко Казим изръмжа:

— Какво ще правим, братя?

Харун го потупа по рамото:

— Вярвай му, приятелю. Той направи всичко, което бе обещал досега: така че щом казва, че ще ни заведе в Йебусалим, значи ще го направи. Не ни лъже, повярвай ми.

Казим се извърна разярено към скриптуалиста:

— И откъде си толкова сигурен?

— Той е нашият предводител, изпратен ни от Самия Ахм — отвърна категорично Харун.

Казим извъртя очи с досада и се обърна към Джай, който на свой ред поклати глава и се вгледа в Кайта.

— Нямаме голям избор, Каз. Нека просто останем нащрек и видим какво ще стане. Няма какво да губим, нали? Може би в крайна сметка казва истината.

Бавно Казим отпусна юмруците си.

— Писна ми да ме водят за носа.

Харун отново го потупа по рамото:

— Вярвай, приятелю. Вярвай в Ахм и в Джамил.

Кеши капитанът извади истински оръжия от каменната стая и цял следобед тренира с Джай и Казим, изтощавайки ги до издъхване. С всеки удар Казим си представяше лицето на Джамил или на съпруга на Рамита, който и да бе той.

Привечер, след като хапнаха, Казим се подкрепи с фени и докато останалите се приготвяха да спят, той отиде да седне при Джамил. Джай и Кайта не се виждаха от някаква скала, но все още можеха да ги чуят. Казим се помъчи да запази благоприличен тон, когато попита:

— Джамил, откъде познаваш баща ми? Не изглеждаш на възрастта му.

Воинът чистеше шлема си с пясък и при въпроса на Казим изсумтя:

— Да, Раз Макани бе по-възрастен от мен, но го познавах. Може да се каже и че сме далечни роднини по някакъв начин.

— По някакъв начин? Какво имаш предвид?

— Това, което казах — той сви рамене равнодушно. — Далечни братовчеди сме — той се изтегна назад. — Аз те харесвам, момче. Смел си и умееш да мислиш бързо в битка — в противен случай нямаше да оцелеете при атаката на ингаширците. Ще ви заведа в Йебусалим, и там ще те запозная с хора, които ще ти помогнат да си върнеш жената.

— Тогава защо сме тук? Защо не вървим на северозапад?

Джамил сви ръце зад тила си и легна назад.

— Утре ще разбереш — а преди да попиташ защо съм така потаен, ще ти кажа отново: ще разбереш утре. Така че спри с упорството и вземи се наспи, момко.

Джамил ги разбуди още преди изгрев:

— Стойте близо до мен — нареди той. — И без глупости.

— Не съм правил глупости насън, защо ме събуди тогава? — измърмори Джай и прегърна Кайта.

Казим и Харун замигаха на парцали и се огледаха. От изток се развиделяваше едва доловимо, на запад сърпът на Луна все още грееше на небето, а звездите проблясваха в море от блещукаща светлина.

Джамил вдигна ръка и посочи към небето на северозапад.

— Погледнете натам.

Гласът му беше тих и изпълнен с очакване, когато в този миг в нощното небе покрай звездите прелетя някакъв тъмен силует и започна да се снишава.

Първоначално Казим помисли, че е някаква птица, но формата му беше странна, а и бе прекалено голямо.

— Това да не е…? — той погледна Джамил и отстъпи плахо назад. — Да не е въздушен кораб?

Джамил се ухили самодоволно.

— Казват му „скиф“, момче.

Той се наведе, вдигна една главня, запали я и я поднесе над главите им.

— Но не е ли рондийски?

— Не. Този е от нашите.

— От нашите ли? Но…

— Не казвай на никого — смигна му Джамил саркастично. — Тайна е.

Казим седеше с отворена уста, мъчейки се да си събере думите:

— Но амтехианството ни учи, че маговете са зло! Съюзници на самия Шайтан, техните сили са дело на дявола! Не можеш просто да заявиш „от нашите е“: рондийската магия е зла, а маговете са изчадия на Шайтан, но ние, амтехианите, сме неопетнени. Това е всеизвестна истина — той вдигна поглед към Харун. — Ти знаеше ли за това?

Харун кимна несигурно:

— Джамил ми каза преди няколко дни. Имай вяра, Казим — щом Ахм е счел за редно врагът да притежава магия, не би ли я дал Той и на воините на правия път? — той се пресегна към Казим, който избута грубо ръката му.

— Не ме докосвай. Ти не си ми никакъв приятел — никога не си бил. Същият си като Джамил: някой ти плаща и се опитваш да ме накараш да свърша това, което си решил ти. Никога не си бил мой приятел — той се изправи и започна да се отдалечава от тях.

Дочу стъпки зад себе си, които изведнъж спряха, придружени от някакъв приглушен разговор. Противно на волята му, погледът му бе привлечен от наближаващия въздушен скиф. Някакъв рондиец отмъкна любовта на живота ми. Тръгнах на север, за да си я върна. И изведнъж някакви хора решават да ми помогнат. Какво ли означава това? Пълна лудост.

Но пък изглежда това е единственият начин да стигна до Йебусалим. Дали въобще ще ме оставят да тръгна сам?

Той се върна при Джамил. Скифът вече беше по-близо, снишавайки се към отвореното пространство върху песъчливата земя.

— На кого ще бъда длъжен, ако приема помощта ти? — попита той.

— На никого.

— Как така никого, няма ли дълг на честта? Няма ли споразумения от вида „Задължен съм ти до живот“?

Джамил поклати глава, лицето му неразгадаемо в предутринните сенки.

— Няма никакви задължения.

— Не ти вярвам. За кого работиш?

— Ела в Йебусалим и ще разбереш.

— Значи все пак работиш за някого!

Джамил започна да губи търпение:

— Разбира се, че работя за някого — всеки работи за някого, без значение дали го осъзнава. Но аз съм на твоя страна, Казим Макани. Искам това, което искаш и ти.

— А ако не дойда с вас?

— Тогава те очаква дълъг път — Джамил почти се извърна настрани. — И истинската любов може и да не успее да преодолее всичко. Би било жалко. Но това си е твоят избор.

Казим затвори очи и изстена:

— Моят избор, друг път! Копеле такова — той се обърна към Джай, загърбвайки Харун в опит да потисне порива си да го удари: вече не му пукаше, че е скриптуалист. — Джай, ти какво мислиш?

Джай увеси нос и измърмори:

— Уморен съм, Каз, Кайта също. Нека отидем с тях и ще решим, когато стигнем там, а?

Казим вдигна ръце примирено:

— Добре, добре, ще отидем.

Той събра накуп багажа си, метна го на рамо, втъкна новия си извит меч в пояса си и се поклони на Джамил:

— Печелиш.

— Всички печелим — отвърна той с равен тон.

Скифът кацна, а на борда му се суетеше един мъж — теглеше въжетата, за да смъкне платната, докато удържаше румпела изправен между бедрата си. Корабът беше по-голям, отколкото им се стори в далечината и въпреки това беше отчайващо малък. В легендите рондийските въздушни кораби бяха огромни: замъци, носещи се в небето. Този тук беше дълъг не повече от двадесет метра и изглежда бе нескопосано изсечен от издълбан дънер.

Мъжът бе увил главата си с шал и носеше дълга мантия. Когато корпусът на кораба изстърга върху пясъка, той скочи на земята и закрачи към тях, като се провикна:

— Слава на Ахм, Джамил, слава на Ахм!

Той прегърна силно капитана и го целуна по бузите за поздрав.

— Славим името Му, Мулмар — Джамил отвърна топло на прегръдката на непознатия и го чукна по рамото. — Надявам се, не са те видели, приятелю?

— Не, не, рондийците са се закотвили в долината Хеб. Няма да ни забележат, дори и да организираме цяла флотилия във въздуха посред бял ден… не че бихме били толкова непредпазливи де.

— Да, не бихме. Мулмар, запознай се със спътниците ми — Харун, Джай, Кайта… а онзи намусеният там е Казим Макани. Ще му мине, щом се приспособи към действителността на този свят — Джамил тупна Мулмар по гърба. — Ще дойде с нас, ако можеш да го убедиш, че не си продал душата си на Шайтан в замяна на силата да управляваш въздушния си кораб.

Мулмар повдигна вежди:

— А, това ли било. Забрави всичко, което са ти казвали, младежо. Гносисът — както се нарича тази сила, няма нищо общо с дяволи или Шайтан. Това са само приказки на свещениците. Всъщност е…

Джамил вдигна ръка, за да го прекъсне:

— Това им е достатъчно засега, Мулмар. Докъде можем да стигнем през деня, без врагът да ни забележи?

— В тази част на Сагхостабад няма рондийски патрули, уверявам ви.

— Много добре, да тръгваме тогава — той погледна към спътниците си и ги прикани към скифа. — Хвърляйте в мрежите всякакъв багаж, който искате да си вземете, и ако ви се пикае или сере, ходете сега, преди да излетим — той плесна с ръце. — Искам да тръгнем до десет минути.

Целият ми свят се променя, просто ей така…

Казим седеше на носа, колкото може по-далеч от двамата кеши воини. Джай и Кайта се бяха сгушили до него — момичето хленчеше, завило се през главата с одеяло. Харун седеше до мачтата. Джай и Кайта повърнаха зад борда секунди, след като потеглиха, докато стомахът на Казим остана, както винаги, по-силен от този на лакхския му брат. На Харун сякаш въобще не му се отрази. Въпреки това, да гледаш как земята се отдалечава, докато корабът се издига във въздуха и Джамил усилено тегли въжетата, за да опъне единственото платно, си беше страшничко преживяване.

Летя с кораб, задвижван от изкуството на Шайтан; или пък не, както казват те. Какво въобще да си мисля?

Понесоха се мъчително през едва-едва движещия се въздух и тогава Мулмар изрече нещо с тих глас, при което от нищото внезапно се появи силен порив на вятъра, който изпълни платната. Носът се наклони за миг, но се изправи и в момента, в който започнаха да набират скорост, Казим осъзна, че през цялото време е сдържал дъха си. Издиша. В първите няколко минути бе сигурен, че ще се понесат към земята и ще умрат, но за миг всичко се промени — е, не и в пейзажа около тях, макар че гледката бе поразителна. Съзнанието му обаче се изпълни с чувство за пълна свобода: в съвършено несъответствие с усещането му, че е манипулиран от Джамил или от онзи, за когото и да работеше той. Изведнъж това не бе вече от значение — той се приближаваше към любимата си и имаше възможността да изпита това. Без значение дали силите на Ахм или на Шайтан задвижваха този кораб, Казим не можеше да отрече, че летенето с него бе възхитително.

От високо пред погледа му се разкриваха различните форми на пейзажа — детайли, които убягваха на окото от нивото на земята. Слънцето изгря и разля ярките си лъчи по хоризонта, разкривайки далечни планини, стелещи се на югозапад. Къщите от селцата изглеждаха малки като играчки под него, а стадата — като рояк пчели. Видя пустинен рис да се прозява на скалите под тях. Ястреби прелитаха покрай тях и кряскаха с възнегодувание. Километрите се стелеха под тях, а Казим следеше неуморно постоянно изменящите се гледки.

Нищо чудно, че смятаме рондийците за високомерни: няма как да не се мислят за богове, щом пътуват по такъв начин.

Спираха по два пъти на ден, за да облекчат пълните си мехури и черва, да починат и да хапнат — винаги сред пустошта, и летяха на безопасно разстояние от малкото градове, през които преминаваше пътят им. Мулмар познаваше добре земите и безпогрешно ги водеше при различни езерца при всяка почивка. Когато спираха за през нощта, за да може той да спи, Казим успяваше да зърне разбуленото му лице. Приличаше обезпокоително много на Джамил и това смути още повече Казим. Той отново се замисляше дали да не си тръгне, но когато се събудеше на сутринта, не можеше да устои на обаянието от летенето.

Пътуваха така в продължение на седмица, като изминаваха над триста и двадесет километра на ден. Мулмар разгъна една карта и показа на Казим какво означават различните линии по кожената ѝ повърхност, а той продължи да се взира в нея с часове и след вечеря, да я наизустява, да си представя разните места по нея от описанията на Мулмар и Джамил. Не искаше да говори с никого от двамата, но след известно време се почувства глупаво и реши да се промъкне до огъня при тях. Полезни са ми, убеждаваше се той, но това не означава, че съм им простил. Не бе простил и на Харун, въпреки че беше доста по-трудно да таиш гняв към един скриптуалист. Може би греша за него, помисли си той, може би наистина ми е приятел. Но Казим не отстъпваше лесно.

През първата седмица пътуваха на запад, след което завиха на северозапад към Дхаса. Тънкият лунен сърп наедряваше и засенчваше звездите, а когато равнините под тях ставаха все по-гъсто населени, започнаха да пътуват само през нощта. За Казим беше все така приятно да се носи под звездното небе и месечината, да наблюдава бледите светлинки на огньовете под тях и начина, по който нощното небе се отразяваше във водите на реки и езерца. Един ден се реши да помоли Мулмар да го научи как да направлява руля и да опъва платната. Още първия път той успя да улови вятъра и корабът им започна да се плъзга по въздуха като орел, а Казим бе преизпълнен с изгарящо вълнение.

С Мулмар се разговаряше приятно, но той все още отказваше да разкрие на Казим как амтехианските воини се бяха сдобили с дяволската магия на рондийците.

— Друг ще трябва да ти обясни, момче, не аз.

Можеше дори да се хареса на Казим, стига да не си приличаше толкова много с Джамил.

За жалост в крайна сметка се наложи одисеята им по въздуха да приключи.

— Наближаваме територии, над които най-вероятно патрулират рондийски кораби — съобщи Мулмар. — Така че тук трябва да се разделим, млади ми приятели.

Приземиха се в едно поле малко след полунощ. Мулмар прегърна Джамил и подаде мазолестата си ръка на Казим. Той се вгледа в нея, но я пое, а лицето на Мулмар се разтегли в усмивка.

— Моят кормчия — подсмихна се той, след което го погледна сериозно. — Ахм да те пази, Казим Макани. Да направлява острието ти към истината.

Скифът му изчезна за броени минути в нощното небе.

Оттам насетне те тръгнаха пеш, от село на село, от безопасността на една къща на друга, обслужвана от прислугата на амтехиански скриптуалисти. И сякаш навсякъде ги очакваха. Вечерите Харун прекарваше с останалите свещени мъже, но след това се връщаше с разнообразни новини. Повечето разговори, разбира се, се въртяха около шихада: предполагаше се, че Салим води преговори с моголите; че Джавон скоро сигурно също ще се присъедини към шихада; че рондийците получаваха подкрепления, а бежанци вече напускаха Дхаса, предвещавайки бедствието. По пътя си те в действителност видяха много такива хора, превиващи гръб под тежестта на багажа си, крачейки стоически през прахоляците.

Една нощ в края на месеца, под пълната луна, осветяваща мрака като ден, те влязоха в Йебусалим, притаили се в задната част на обрамчена със завеси каруца, теглена от камила. Проповедниците от Баранаси разказваха, че Йебусалим е обсаден, че е под постоянни нападения, и въпреки че Казим не съзря следи от армии или битки, стените към вътрешността на града наистина бяха строго охранявани от многобройна ферангска стража.

— Султанът събира армията си на изток от възвишенията Готан — обясни му Джамил. — Само побърканите рондийци биха тръгнали да се бият посред лято. Инквизицията не постигна съгласие за предприемането на военни действия през зимата, а и след десет години спорове, трябва да сме благодарни, че въобще стигнаха до някакво решение — гласът на кеши капитанът беше студен и дързък.

Вместо да пристъпят към вътрешността на града обаче, те завиха по заплетените улички на покрайнините му. Навсякъде гъмжеше от хора, вдигаше се невъобразим шум, въртеше се усилена търговия и натрапчива религия — търговци и проповедници се съревноваваха за клиенти, нападаха случайните минувачи с обещанията си за рая.

— Отчаяно се опитват да прокарат колкото могат повече от бизнеса си, преди да им се наложи да избягат заради настъпващите походници — отбеляза Джамил. — Пазарите остават отворени и след полунощ: все някак търговците трябва да изхранват гладуващите си семейства и да задоволяват опиумната си зависимост. Градът се е превърнал в същинска помийна яма — в гласа му се усещаше лека осъдителност.

Преминаха покрай пияни войници с метални ризници и червени табарди, които кълняха всички наоколо и си проправяха грубо път по тесните улички. Изглеждаха огромни и глупави. Джай бе обгърнал с ръце треперещата Кайта, а Харун бе забил нос в някакъв свитък и на Казим му остана единствено да си говори с Джамил.

— Близо до Дом ал-Ахм ви очакват стаите, в които ще се подслоните — каза Джамил. — Има някого, с когото трябва да се срещнеш.

Казим го изгледа.

— „Няма никакви задължения“, нали помниш?

— Разбира се. Но ние можем да ти помогнем, ако искаш да видиш отново момичето си.

— „Ние“ ли?

Джамил просто се усмихна.

Копеле.

— Писна ми да си играете с мен — изрева Казим.

Джамил се наведе към него:

— Огледай се добре, Казим: това е Хеб, попаднал под влиянието на белокожи пияници с по-малко разум в главата и от камилата, теглеща тази каруца. Как се случи това ли? Антонин Мийрос и неговият Ордо Коструо позволиха да се случи. Защото той отказа да последва здравия разум и праведността и да удави императорските легиони. И продължава до днес да отстоява предателството си като не слага край на безумното си деяние, не подкрепя шихада. Това зло, покварено същество се въргаля в планини от злато, които императорът му връчи за долното му предателство.

Казим не изглеждаше заинтересован.

— Дошъл съм за Рамита, нищо повече.

Джамил мушна с пръст Казим в ръката:

— О, това те засяга и още как, Казим Макани, защото Антонин Мийрос наскоро разкри пред всички, че има нова съпруга.

Казим настръхна целият. Очите му срещнаха погледа на Джамил в недоумение.

— Има нова съпруга от Лакх — продължи безпощадно Джамил, — която се казва Рамита Анкшаран.

Казим зяпна.

— Но Мийрос… той е мъртъв от години — та той е само легенда, не е истински човек.

— Той е джадугара и е откраднал твоята жена — отвърна Джамил шепнешком.

Гърлото на Казим се сви: Мийрос беше страшилището от всяка приказка за Походите, въплъщението на Самия Шайтан.

— О, Боже мой, Рамита! — той зарови глава в ръцете си. — От кога знаеш за това? — процеди през зъби той. — Защо не ми каза по-рано?

— Щеше ли да ми повярваш? А ако ми беше повярвал, щеше ли въпреки това да дойдеш с нас, или щеше да се откажеш и да се върнеш у дома? — попита Джамил, гледайки го изпитателно. — Сега си тук и вече знаеш истината. Какво ще направиш, Казим?

— Мислиш, че това би ме изплашило.

— Не те ли плаши? Антонин Мийрос е най-могъщият маг в цяла Ахмедхаса.

Казим си спомни историята на Испал и Раз, която бе чувал толкова много пъти: за летящи магове и огнени бури, за това как Мийрос бе предал Хеб, след всичко, което бе сторил за тях. Въобще беше ли възможно да си върне Рамита от такъв човек?

— Защо ми помагаш? — измърмори той.

— Защото твоят враг е и наш враг, Казим. Ти дойде, за да спасиш момичето си и ние се възхищаваме на смелостта ти. Ние сме зад теб. Ще ти помогнем. Ако приемеш помощта ни.

Казим го погледна хладно:

— Отново това „ние“. Кои са това „ние“, Джамил?

— Ние сме амтехианите — истинските амтехиани, не просто обикновени последователи на вярата, а избрано братство, посветило се на избавянето на тези земи от белокожите. Сдобихме се с рондийски гносис, макар и все още да не мога да ти разкрия как. Нашият глас се чува и от султана на Кеш. Ние движим Инквизицията, ние сме силата, която напътства шихада. И искаме да ти помогнем да спасиш момичето си — той му подаде ръка. — Само ние можем да помогнем в битката ти. Ще приемеш ли помощта ни?

Имам ли друг избор? Не познавам никого тук, не знам къде е тя и как да стигна до нея. Загубен съм без помощта им. А този, който държи моята Рамита, е самият Антонин Мийрос…

Бавно, сякаш неохотно, Казим пое подадената му ръка.

Подпрял гръб в стената на арената, Казим седеше задъхан на мръсната земя и отпиваше големи глътки от стомна с вода. Дрехите му бяха прашни, по лицето му се стичаше пот.

Затъпен ятаган лежеше на земята до него. На десет метра от него, сгърчил се и притиснал ръка към раната на лицето си, лежеше едър младок от Хеб, с когото се биеха. Заслужаваше си го, дребен, безполезен всезнайко.

Джамил седеше върху стената и приемаше монетите на другите воини, насядали около него. Ухилен, той размаха пълната си кесия към Казим — това бе третата му битка за деня и трета победа и то след като бе прекарал цялата сутрин в тренировки. Джамил му повтаряше, че е добър. Казим копнееше да се изправи и срещу кеши капитана, просто за да провери силите си.

Харун бе отишъл някъде с останалите скриптуалисти, а Джай, разбира се, беше с Кайта — двамата вече бяха като женени. Казим желаеше единствено щастието на Джай, но наистина вярваше, че приятелят му трябва да забрави за момичето: в крайна сметка със сигурност нямаше да може да я отведе с него на юг, когато всичко свърши. Испал Анкшаран щеше да побеснее, ако най-големият му син пристигнеше у дома с някаква бездомна никаквица.

Арената се намираше далеч от териториите, населявани от рондийци. Джамил казваше, че белокожите, които навлизат в южните региони на града, обикновено свършват с нож в гърба, освен ако не разполагат със злато или опиум — тогава можеха и да оцелеят, стига да обещаят, че отново ще се върнат тук.

Някакъв новодошъл скочи долу на арената. Беше чист, с копринени панталони и курта, бродирани по врата и шевовете. Вдигна затъпеното оръжие на изгубилото момче и прецени тежестта му с ръка. Косите му, дълги до раменете, бяха добре напомадени, брадата му — поддържана, а зелените му очи — проницателни. Ботушите му бяха кожени и определено скъпи: сигурно беше син на някой благородник. По външния му вид можеше да се разбере, че е от Хеб, но тенът му бе по-блед от обичайното. Сигурно никога не излизаше незащитен от слънчевата светлина, за да запази красивата си кожа. Беше обаче мускулест, жилав и добре сложен. Казим беше виждал много като него в Баранаси. Лакхските благороднически семейства ги отглеждаха в стотици — напудрени красиви момченца, умели с оръжието и в поезията, с морални устои като на змия.

Новодошлият сведе поглед към Казим:

— Биеш се добре за лакхсиец — гласът му бе противно мелодичен.

Казим се изправи. Не бе кой знае колко изморен, трите битки, които спечели днес, бяха лесни.

— Не съм лакхсиец. Идвам от Кеш. А и досега противниците ми бяха от Хеб, а всеки знае какви безгръбначни гъзолизци са те — той повдигна затъпеното си оръжие. — А и ти очевидно си типичен пример за тази порода.

Младият благородник се усмихна сдържано.

— Убивал съм хора за по-малко от една монета, момче — той срита гърчещото се момче от Хеб в краката. — Ставай, червей такъв — вдигна го да се изправи, сякаш искаше да го изведе оттук, но вместо това го завъртя и запрати право в Казим.

Казим очакваше нещо подобно, но не и това — пое олюляващото се момче с лявата си ръка и се наведе ниско, когато новият пристъпи и изсипа вихрушка от удари по главата му.

Казим се пазеше като с щит с момчето в полусъзнание, а остриетата им отзвучаваха едно в друго отново и отново, докато Казим не успя да се изправи и да захвърли момчето от Хеб в противника си. Благородникът улови злочестника и го постави право на пътя на следващия удар на Казим. Мечът му изсвистя в слепоочието на момчето и то се свлече в безсъзнание, а новият го захвърли настрани. Устните му се разтеглиха в злобна усмивка и острието му проблесна, но Казим вече се бе отдръпнал настрани. Спусна се отново към противника си и остриетата им иззвънтяха и се заключиха едно в друго. Казим се приближи и посегна да удари с челото си носа на благородника, но някак не успя да го достигне и отново беше отблъснат назад. Вече предпазливо, той започна да обикаля около него. Онзи все още се подсмихваше.

Арогантно копеле. Сега ще видиш ти! Казим се нахвърли срещу него в любимата си атака: изстреля се напред и приклекна на един крак, изправил меча си високо в защита, и замахна с левия си крак, но съперникът му плавно се отдръпна назад и отвърна с поредица от мощни удари. Казим се претърколи настрани и се изправи тъкмо навреме, за да поеме висок удар и да го отклони. Младият благородник се засмя развеселено и заобиколи от дясната му страна. Казим последва движението му, завъртайки се в кръг.

— Много добре, Казим — прошепна той. — Бързо се учиш.

— Млъквай, гъзолизецо!

По дяволите, биваше си го никаквеца — приклекна назад тъкмо с необходимия един сантиметър, за да пропусне покрай носа си ключовия удар от следващата комбинация от атаки на Казим, и заби върха на оръжието си право в корема му. Отдръпнаха се един от друг отново, вече едва поемащи си дъх.

— Справяш се страхотно, Казим Макани — каза благородникът, оттегляйки се на безопасно разстояние и вдигна оръжието си, за да отбележи края на съревнованието им. — С малко повече усилени тренировки ще си един от най-добрите ни. Ще те предадем в по-способни ръце, ще те изправим пред широките рондийски мечове. Джамил ще те обучава, а и аз, понякога.

— Ти ли? — отвърна презрително Казим. — И на какво мислиш, че можеш да ме научиш ти?

Лицето на мъжа се изопна.

— На какво ли, наистина? — отвърна той замислено. — Ами, да видим…

Той посегна с лявата си ръка и изведнъж, като че ли прободен и размятан от невидим бик, Казим бе запратен на десет метра по мръсната земя, разбивайки се право в една от стените. Със свистене въздухът се изби от дробовете му, но той успя да се изправи на крака, за да отбие някак удара на острието на противника си. В този миг онзи размаза ботуша си в пищяла му и Казим отново се свлече на земята. Невидим юмрук го стисна за гърлото и го захвърли във въздуха, а лицето му изстърга по едрозърнестия пясък.

Сега благородникът вече се превиваше от смях, а около врата му се разкри олюлявайки се смарагдов скъпоценен камък. От ръката му полетя зеленикав лъч, а Казим се сниши и извъртя, в момента в който лъчът изсвистя над главата му и се разби в каменната стена зад него. Пореден лъч се насочи към него, принуждавайки го да се хвърли на другата страна, но когато отново се изправи, невидим удар се разби право в стомаха му и го запрати назад, затръшвайки го в стената, и той се свлече в прахта, превит на две.

Благородникът насочи върха на острието си към устата на Казим:

— На кого ще викаш гъзолизец сега, а? Ето, близни си от това.

Казим се отдръпна и притисна ръка към устата си, щеше да повърне и вече не му пукаше какво ще направи онзи човек с него. Беше ужасѐн, но не и толкова изпаднал, че да покаже слабост пред този напудрен Шайтан.

За негова голяма почуда, онзи се подсмихна одобрително, наведе се и сложи ръка на рамото му:

— Имаш още много да учиш, момче. А това е и първият ти урок: не се опълчвай срещу маг. Казвам се Рашид. Аз съм мъжът, при който Джамил те доведе. И мога да те заведа при любимата ти Рамита — той се усмихна, когато ченето на Казим увисна. — Нека бъдем приятели, Казим, син на Раз Макани. Можем да направим много един за друг.

И отново към Казим се протегна ръка, предлагаща много и изискваща нищо. Поне за сега.

Той я пое и остави Рашид да го вдигне на крака. След което го потупа по рамото отново.

— Ела да хапнем и ще ти разкажа повече за индранската ти красавица и с какво беше облечена тя на приема на Ордо Коструо миналия месец.

Казим го погледна вторачено, а сърцето му заблъска силно в изнемогналите му гърди.

През цялата следваща седмица Казим тренираше с Джамил. Както и бе подозирал, Джамил също беше маг и не се свенеше да използва силите си, за да победи в боя. След края на всяка битка Казим оставаше съсипан и кървящ и макар Джамил да прокарваше пръсти по сините и раните му, облекчавайки болката, той все още се чувстваше като изстискан, със сили, които едва му стигаха да яде. Не му оставаше време да се види с приятелите си, докато една вечер Джай не го потърси, когато лежеше на покрива, загледан в безбройните звезди на небето. Тук беше по-студено през нощта, отколкото в Баранаси, но небето беше по-ясно. Беше Мрачнолуние, последната седмица от месеца.

— Какво има, братко? — попита Казим, осъзнавайки че Джай е някак неспокоен.

— Днес на сук пазара видях Хурия — започна Джай и Казим едва не подскочи, разтреперан от вълнение.

— Хурия! Наистина ли? Видял си я? — той стисна ръката на Джай и го обсипа с въпроси. — Как е тя? Рамита беше ли с нея?

— Успокой се, братко! Хурия е добре, беше сама, ако не броим двамата рондийски стражари. Заведе ме в един омалистки храм, където можехме да поговорим за малко. Рамита е добре и двете са добре, или поне са добре нахранени и имат охолен покрив над главите си. Но Хурия ми каза, че онзи джадугара държи Рамита окована на леглото ѝ и я обладава всяка вечер. Каза, че чува писъците ѝ, но никой не може да се намеси — Джай потрепери.

Ярост премрежи погледа на Казим. Той се изправи и започна да крачи по покрива, стиснал юмруци, а образът на красивата му възлюбена изникна в съзнанието му — прелестното ѝ лице, разкривено в агония, завзе ума му изцяло. По лицето му се стекоха сълзи и той ги избърса с един жест. Отчаяно искаше да я избави оттам.

— Трябва да я спасим, братко — изстена той. — Трябва да унищожим онова животно, наш дълг е!

Казим стисна ръката на Джай и го прегърна.

— Ти си мой истински брат, Джай. Заедно ще разпнем онзи луд човек, ще си върнем Рамита и ти ще се ожениш за Хурия и ще бъдем герои — принцове сред простолюдието — той го хвана за раменете. — Ти и аз, братко! Ще убием Мийрос и ще спасим жените си.

— Но Кайта…

— Ха, забрави за нея. Хурия е много по-красива. Винаги съм вярвал, че ще се ожените с нея.

Джай изглеждаше несигурен.

— Не мисля, че тя би ме поискала за мъж, Каз — изглежда сякаш желае много повече. Понякога, да ти кажа, даже ме плаши.

— Да бе! Човече, не се притеснявай: познавам сестра си и тя е идеална за теб. Но първо трябва да измислим начин как да убием онова копеле Мийрос — той сложи ръка на дръжката на меча си. — Онези джадугара от Кеш си мислят, че ме използват, но всъщност аз използвам тях. Ще освободим Рамита и ще живеем като принцове!