68.

Когато се прибра вкъщи след срещата в кафенето, Рейдж се чувстваше като олимпийски шампион.

Рим дори го беше прегърнала в края на интервюто. Това все трябваше да означава нещо, нали?

Първото, което искаше да направи, докато поемаше по стълбището, бе да се обади на своята Мери, но сега бе ред на нейното интервю, така че трябваше да изчака. Е, можеше да се преоблече и да отиде в града на лов и да изгори част от…

Телефонът му се обади в мига, в който стигна до втория етаж и видя, че кралят седи на трона си… вместо да е в къщата за аудиенции, където би трябвало да бъде.

Пренебрегвайки получения есемес, Рейдж се приближи и почука на отворената врата.

— Господарю?

Рот вдигна рязко глава, сякаш изненадан от прекъсването… което беше първият признак, че се бе случило нещо сериозно: братът може и да беше сляп, ала притежаваше инстинктите на най-смъртоносния хищник.

— Подранил си — измърмори Рот. — Срещата ще започне чак след двадесет минути.

— Моля?

— Не получи ли съобщението на Ви?

Рейдж прекрачи прага на бледосинята стая с френски мебели и префърцунено излъчване. Кабинетът, салонът или каквото там беше, бе най-нелепото място за планиране на битки и войни, и стратегии, ала като толкова много неща в имението на Дариъс, това бе традиция, която никой не искаше да промени.

Рейдж потупа гърдите си, където беше извибрирал телефонът, и измърмори:

— Предполагам, че е било това. Какво става?

Рот се облегна в големия, пищно украсен стол на баща си и на пода до него Джордж повдигна въпросително глава, сякаш искаше да знае дали ще ходят някъде, или ще си останат на мястото.

Кралят протегна ръка и го погали.

— Ще научиш много скоро заедно с останалите. Измъчва ли те нещо, братко? Усетих, че мина по-рано, докато говорех с Ви.

Рейдж се огледа из празната стая.

— Всъщност, да.

— Говори с мен.

Историята се изля на откъслеци: Бити, майка й, Мери, той, понтиакът… да, по някаква причина това, че момиченцето харесваше колата му, също намери място. Разказа му и за интервюто с Рим, за това, че в момента Мери водеше своето, че се нуждаеха от неговото одобрение.

Дрън, дрън, дрън.

Когато съществителните и глаголите му свършиха, установи, че беше обикалял из стаята и в крайна сметка се беше озовал в стола срещу трона, а фигурите и свещените символи, резбовани върху огромното писалище, което ги разделяше, сякаш бележеха разликата в положението им.

И все пак, когато кралят се усмихна, Рейдж имаше чувството, че двамата са напълно еднакви.

— Имаш го, братко. Всичко, от което се нуждаеш, е твое. А ако социалната работничка иска да разгледа имението, нека заповяда. Фриц ще я доведе.

Рейдж тъкмо издишваше огромна доза напрежение, когато Бъч и Фюри се появиха в стаята.

— Благодаря ти — каза той. — Толкова ти благодаря.

— Доста път извървя, откакто беше онзи задник, когото познавах и търпях някога.

Когато Рот му протегна черния си диамантен пръстен, Рейдж стана и се наведе над него, за да го целуне.

— Да, всички извървяхме дълъг път…

Докато се изправяше, усети как някой го шляпна по задника толкова силно, че едва не се просна по лице върху бюрото. Обърна се рязко и видя Ласитър да се усмихва.

— Извинявай — заяви ангелът. — Беше по-силно от мен.

Рейдж оголи вампирските си зъби.

— Лас, сериозно, възможно ли е изобщо да бъдеш по-дразнещ?

Копелето допря показалец до брадичката си и я потупа, отметнал глава назад.

— Хмм, не знам. Но съм навит да опитам.

— Кълна се, някой ден…

Само че не беше вярно. Нищо нямаше да направи. Проблемът с настоящия носител на титлата „Най-голям задник“ бе, че всъщност беше невъзможно да го мразиш наистина. Не и когато той редовно доказваше, че зад цялото това дразнещо държание се крие наистина стабилен тип.

Останалите от Братството също се появиха и заеха обичайните си места из стаята. Докато се настаняваше на един от диваните заедно с Бъч, Рейдж осъзна, че някой липсваше.

А, не, ето го и Вишъс. С Пейн до себе си.

Един поглед към мрачните им лица и Рейдж изруга под носа си. И не беше само той.

Вратите се затвориха и всички притихнаха…

Преди някой да успее да каже каквото и да било, Зейдист нахълта в стаята и всички се сепнаха.

— Какво, по дяволите, се е случило с теб? — попита Ви.

От брата се вдигаше пушек… и не защото беше ядосан. От раменете на коженото му яке и подметките на тежките ботуши най-буквално се извиваше дим. И, Исусе Христе, вонята! Миришеше на изгоряла гума, химикали и тридневен лагер.

— Нищо — отвърна Зи, докато отиваше до своя близнак. — Просто си пекох маршмелоус.

— Това моята огнехвъргачка ли е? — попита някой възмутено.

— Колко квадратни метра маршмелоус? — измърмори друг.

— Хей, да не беше онова чудовище от „Ловци на духове“? — обади се Ласитър.

Кралят изруга.

— О, за бога, да не си изгорил къщата на онази кучка?

Я виж ти, помислиха си очевидно всички, докато притихваха, зяпнали Зи.

— Строго погледнато, беше къщата на нейния старец — почувства се длъжен да уточни Рейдж. — Ако говорим за кучката, която държеше кръвния роб в мазето си.

Рот размаха пръст към него.

— Хей, мери си шибаните приказките, ако ще ставаш баща. Ще трябва да спреш още сега, та да имаш време да свикнеш, преди да си довел онова момиченце в проклетата къща.

Иииииииииииии ето че сега всички се обърнаха и се опулиха насреща му.

Страхотно.

Може ли отново да си говорим за онези маршмелоус, помисли си Рейдж.

Когато надеждите му за смяна на темата се провалиха с гръм и трясък, той поклати глава — защо ли се учудваше, при положение че в това имение новините се разпространяваха с бързината на… ами, на пожар, например.

— Окей, първо — заяви той на множеството, — все още не знам дали ще можем да осиновим Бити. И второ, тази поучителна лекция на тема „Вредите от ругаенето“ щеше да бъде доста по-ефективна, ако самата тя не беше пълна с ругатни. И трето, да, с Мери се опитваме да станем родители, и не, все още не искам да говоря за това. Сега може ли да приключим?

Ласитър се приближи.

— Поздравления за цитата от „Сам вкъщи“.

— Направих го заради теб, лайно такова. — Рейдж плесна длан в тази на задника. — И благодаря за подкрепата. А сега може ли да се прехвърлим на следващата криза? Някой иска ли да си свали панталона и да признае, че отдолу носи прашки? Или е време да станем сериозни и да започнем да си правим педикюрите.

— Рейдж е прав — обади се Рот. — Имаме проблем. Ви и Пейн, вие сте.

Начаса атмосферата в стаята се промени и всички станаха сериозни, когато братът и сестрата се изправиха пред огъня.

Човече, лесно бе да видиш семейната прилика, с тъмночерните им коси и диамантените очи. Ви бе малко по-висок от сестра си и по-едър, естествено, и разбира се, имаше козя брадичка и предупредителни татуировки на слепоочието. Не че Пейн беше някоя слабачка — воинското й тяло бе покрито със съвсем същите кожени дрехи като това на брат й, мускулестите й ръце и крака караха Ронда Раузи[6] да изглежда като нечия съсухрена баба.

— Скрайб Върджин е мъртва.

След като Ви пусна бомбата, за миг се възцари потресено мълчание. Последвано от рязко поемане на дъх и цял куп ругатни.

Вишъс разпери ръце.

— Преди да сте ни попитали каквото и да е — не знаем нищо повече. Отидох да я видя и открих, че от нея няма и следа, само едно послание в гробището на Избраниците. Щяла да назначи свой приемник, когато му дойде времето. Това е.

Рейдж местеше поглед между брата и сестрата. Лицето на Пейн бе маска, която сякаш казваше: „Изобщо не ме интересува“, сякаш до гуша й беше дошло от цялата драма през последните двеста години и не искаше да знае нищо повече за майка си. Изражението на Ви бе горе-долу същото.

— Как е възможно да умре, ако е безсмъртна? — попита той.

Вишъс запали цигара и сви рамене.

— Вижте, не искам да омаловажавам всичко това, обаче наистина не мога да ви кажа нищо повече в момента.

Рейдж подсвирна тихичко и извади близалка от джоба си. Когато видя, че беше с вкус на грозде, си помисли: Е, може би нещата все някак ще се наредят.

По дяволите. Кого лъжеше.

* * *

В тренировъчния център Лейла тъкмо отиваше в банята. Отново.

Откакто малките се бяха родили, имаше чувството, че не прави нищо друго, освен да пишка — след като се бе освободило от товара на бебетата (колкото и малък да беше), тялото й като че ли имаше нужда да се отърве и от около седемстотин хиляди литра вода.

Невероятно.

Защо никой не й беше казал за това? Но разбира се, имало бе много по-важни неща, за които да говорят.

И все още имаше, помисли си мрачно, докато сменяше превръзката в мрежестото бельо, което й бяха дали, и се надигна. Пусна водата в тоалетната и отиде до умивалника, за да си измие ръцете с уханния френски сапун, с който Фриц зареждаше дори стаите в клиниката.

Върна се в спалнята като се клатушкаше, заради размерите на превръзката, но общо взето се чувстваше много по-укрепнала.

— Как сме, мъничета?

Въпреки че беше изтощена, всеки път щом станеше, отиваше да ги нагледа и беше просто вълшебно — дори през плексигласа те като че ли я чуваха и разпознаваха, обърнали малките си главички по посока на гласа й.

— Лирика, по-добре ли дишаш вече? Да? Мисля, че е така.

Преди няколко часа момиченцето имаше малко затруднения и машината автоматично бе усилила подавания въздух в отговор на пониженото ниво на кислород в кръвта й. Сега обаче, според мониторите, които Лейла четеше не по-зле от някой лекар, всичко беше наред.

— Ами ти, господин Мъж? О, ти се справяш наистина добре.

Върна се в леглото, изтегна се и сложи ръце върху все по-плоския си корем. Невероятно бе да види как той спада с всеки изминал час; благодарение на всички тези хранения, тялото й укрепваше невероятно бързо.

Куин и Блей бяха толкова щедри с вените си, дотам, че бе убедена, че скоро нямаше да имат достатъчно кръв за себе си.

Въпреки това все още й предстоеше период на възстановяване. Доколкото разбираше, при човешките жени той отнемаше по-дълго, макар бременността им да беше по-кратка. При вампирите, макар да траеше по-малко, все пак имаше доста неща, хормонални и не само, които трябваше да си дойдат на мястото, преди всичко да тръгне нормално.

Интересно, беше искала да си върне тялото, ала сега се чувстваше някак самотна, да бъде самичка в кожата си.

На вратата се почука.

— Влез.

Посетителите бяха добре дошли. Посетителите й помагаха да си почине от въпросите, които бръмчаха в главата й, въпроси за това какво трябваше да направи за ситуацията с Кор…

Тормент и Есен пристъпиха колебливо в стаята, и, о, господи, изражението върху лицето на брата, когато тъмносините му очи се спряха върху малките… Такава болка. Такава скръб за онова, което бе изгубил.

И въпреки това се усмихна, когато погледна към нея.

— Здравей, мамен. Изглеждаш наистина добре.

Лейла наклони глава и отвърна на усмивката му.

— Прекалено си мил. Здравей, Есен.

Есен се приближи и докато я прегръщаше, Лейла се вгледа изпитателно в лицето на Тор, търсейки черти, които да го свързват с неговия полубрат.

Те бяха толкова малко. Ала цветът на очите бе съвсем същият. Как така не го бе забелязала преди?

Та нали двамата с Кор бяха плод на едни и същи слабини.

— Дойдох, за да ти предложа вената си — дрезгаво каза Тор. — Получих разрешение от твоите мъже да го сторя. Но естествено, ако предпочиташ да използваш единствено тях, ще те разбера.

— О, не. Няма такова нещо и ти благодаря. Тревожех се, че вземам твърде много от тях.

Погледът на Тор отново се спря на малките.

— Може да отидете да им се представите, ако искате — предложи Лейла меко.

Есен и нейният мъж се приближиха до кувьозите и дълго останаха там, загледани в малките създания вътре.

— Винаги съм се чудил какво ли би било да имам кръвен брат или сестра — отбеляза Тор.

Стараейки се да говори спокойно, Лейла попита:

— Нямаш ли?

Тор поклати глава.

— Баща ми без съмнение е разхвърлял семето си надлъж и шир, както се казваше някога, но никога не съм срещнал някого.

Досега, помисли си Лейла.

— Тормент, трябва да…

— Ала достатъчно за мен. — Той се обърна решително. — Нека се погрижим за теб. Както казва Есен, истинска благодат е да можеш да помогнеш някому.

Докато жената на брата се усмихваше и казваше нещо в отговор, Лейла потъна в мислите си.

Няма да издържа така още дълго, помисли си, докато Тор навиваше ръкава си.

Загрузка...