38.

Студеният вятър брулеше хълма и караше падналите листа да танцуват около дизайнерските мокасини на Асейл. Далеч под него реката изглеждаше неподвижна, сякаш някой бе спрял течението й за през нощта и водата се радваше на възможността да си почине. На север луната се издигаше в небето, ярка светлина, прорязала кадифената чернота на небето.

Студеният въздух дразнеше сдъвкания му нос, така че той дишаше през устата. И все пак, дори без да използва цялото си обоняние, усети приближаването му.

Не се обърна и каза на изгледа пред себе си.

— Доста романтично местенце.

Гласът на Троу беше нисък.

— Ще те убия.

Асейл извъртя очи и хвърли поглед през рамо.

— Пистолет? Наистина ли?

Другият мъж стоеше точно зад него, с автоматичен пистолет в ръка и пръст върху спусъка.

— Мислиш си, че няма да го използвам?

— Защото те целунах… или защото ти хареса? — Асейл отново се обърна към реката. — Каква проява на слабост от твоя страна.

— Ти си…

— Тялото ти не лъже. Мозъкът ти може и да е на противоположното мнение, но и двамата прекрасно си даваме сметка за възбудата ти. Ако имаш проблем с този факт, той си е твой, не мой.

— Нямаше право!

— А ти имаш много традиционна гледна точка върху секса, нали?

— Не искам никога вече да се доближаваш до мен.

— Не се ли канеше да натиснеш спусъка? Или вече се отказа от това? Навярно си осъзнал колко невероятно страхливо би било да теглиш куршума на един иначе невинен мъж.

— У теб няма нищо невинно. И нямам доверие на присъствието ти в дома на Нааша.

— А междувременно, самият ти си просто гост, така ли? Гост, който по една случайност топли домакинята в тези студени дни… докато хелренът й спи по-надолу по коридора. О, да, в това няма нищо безпринципно. Толкова похвално.

— Отношенията ми с нея не ти влизат в работата.

— Е, така е и не е така. Очевидно не я задоволяваш достатъчно… в противен случай нямаше да ме поканят снощи.

— Просто искаше да ти покаже играчките си. Следващата седмица ще бъде някой друг.

— Настоява ли да спиш в мазето? В тъмна стая? Или ти позволява да се качиш на горния етаж, при възрастните? Между другото, ще ме застреляш ли? Защото ако си се отказал, може би няма да е зле да дойдеш тук и да ме погледнеш в очите, докато говорим. Или си нямаш доверие?

Разнесе се звук от газене на листа. А после Троу се появи от лявата му страна, с развяно от вятъра черно вълнено палто.

— Това не е ли парк за кучета, между другото? — Асейл се огледа наоколо, а после посочи от другата страна на реката. — Аз живея ей там, както ти много добре знаеш. Виждам човеците и техните животни на този хълм, когато нощите са по-топли…

— Мери си приказките.

— Или какво? — Асейл наклони глава на една страна. — Какво ще ми направиш?

— Ще ти го начукам.

— Да, моля. Или пък обратното, ако предпочиташ.

Червенината, плъзнала по шията и бузите на Троу, се виждаше съвсем ясно на лунната светлина. Отвори уста, сякаш се канеше да каже нещо рязко. А после пламналите му очи се спуснаха надолу… и се задържаха върху устата на Асейл.

— Е, какво ще бъде — провлече Асейл. — Отгоре… или отдолу.

Троу изруга.

А после се изпари във въздуха, дематериализирайки се от хълма… и заминаването му можеше да бъде изтълкувано по един-единствен начин: беше по-любопитен, отколкото искаше да си признае, по-отчаян, отколкото можеше да понесе. Беше дошъл с едно намерение, но не бе успял да го изпълни заради друго.

Останал сам на хълма, Асейл с изненада установи колко малко го беше грижа дали спусъкът бе натиснат, или не.

В далечината под него една лодка се носеше по водата; светлината на кърмата й беше бяла, в предната й част се виждаше червен фенер. И двете светлини подскачаха лениво.

Не беше някой от неговите доставчици. Техните лодки нямаха светлини.

Което му напомни… Вишъс беше направил поръчка за оръжия. Нищо екзотично и не особено голяма бройка.

Братството първо искаше да го изпита като източник на оръжия и Асейл уважаваше това. Доставчиците му обаче нямаше да са доволни да осигуряват толкова малко бройки задълго. Когато заобикаляш човешките закони, трябва да печелиш от това, а контактите му и така вече бяха недоволни от това, че поръчките му за хероин и кокаин бяха секнали толкова рязко.

Е, тези за кокаин не бяха секнали напълно. Все още трябваше да се грижи за своите нужди.

Размяната на оръжия и пари щеше да се състои едва на следващата вечер, което бе доста разочароващо.

Сега имаше толкова много време на свое разположение. И макар че твърдо възнамеряваше да свърши онова, което беше обещал на Рот, както и предвкусваше как принуждава Троу да наруши онова свое сексуално тесногръдие, не би могъл да каже, че има нещо, което го изпълва с истинско вълнение или интерес.

Напъха ръце в джобовете на кашмиреното си палто, отметна глава назад и зарея поглед нагоре, виждайки не някаква версия на райски небеса, а единствено празно, студено пространство.

По някаква странна причина, когато изправи глава, мобилният му телефон се озова в ръката му.

И преди да успее да се спре, от другата страна на линията се разнесе звън. Веднъж. Два. Три пъти…

— Ало? — обади се женски глас.

Тялото на Асейл реагира като камертон, вените му завибририха под кожата, мозъкът му се взриви по начин, по който дори кокаинът не можеше да го направи.

— … ало?

Затвори очи, а устните му оформиха нещо, което можеше само да се радва, че Марисол не бе в състояние да чуе, нито да прочете върху тях… а после свали слушалката от ухото си. Докато прекъсваше връзката се зачуди защо продължаваше да се изтезава, като й се обажда и затваря по този начин.

Но разбира се, той не обичаше да измъчва единствено другите, нали така?

В крайна сметка, омразата, също като добротата, започва вкъщи.

* * *

Беше убийствено скучно.

Докато палеше поредната ръчно свита цигара, облегнат на една лавица, покрита с лесърски урни, Вишъс гледаше как светлината от факлите играе върху грозното лице на Кор. Смяната му беше започнала с падането на нощта, когато бе изпратил Бъч на работа в града. Беше хабене на ресурси да охраняват копелето по двойки.

Събуди се, задник такъв, помисли си. Хайде, отвори очи.

Никакъв шанс. Конвулсивното подръпване в едната половина на тялото на Кор бе престанало през деня и сега единственият признак на живот бе повдигането и спускането на гърдите му. Медицинското оборудване (на което Ви беше изключил звука, защото, първо, и сам можеше да разчете информацията, и второ, от непрестанното пиукане му се приискваше да изпразни пистолета си в шибаната машина) показваше, че за някой, намиращ се в дълбока кома, основните жизнени функции на Кор са добри. А междувременно, венозната система вливаше течности и хранителни вещества в тялото му, катетърът изпразваше мехура му, а електрическото одеяло поддържаше температурата му.

На Ви наистина му се искаше копелето да се събуди.

Твърде много време за мисли…

Тих звън оповести, че бе получил съобщение. Той го прочете и се отправи към портата.

Джейн го чакаше от другата страна на металните пречки, преметнала спортни сакове през рамо, невероятно сексапилна в хирургическите си дрехи и бяла престилка, въпреки че висяха върху нея като чувал. Държеше телефона си в ръка и пишеше съобщение на някого, а късата й руса коса бе паднала напред и закриваше лицето й, но дори така Вишъс виждаше, че не носи грим… и по някаква причина особено му се набиха в очи ноктите й — без лак и маникюр.

Винаги ги изрязваше съвсем ниско, за да не закачи хирургическите си ръкавици с тях.

Или пък нечии вътрешни органи.

За миг Ви просто я съзерцаваше. Толкова бе погълната от работата си, че дори не го бе забелязала, и човече, той обожаваше това у нея. Умът й, този мощен двигател в черепа й, бе най-сексапилното нещо в нея, онова, което го предизвикваше, караше го да дава най-доброто от себе си… и от време на време да чувства, че може би, евентуално, като че ли не бе най-умният в къщата.

И разбира се, онзи момент, когато тя бе насред бойното поле, заобиколена от парчета лесъри, пистолети и опасността от унищожителен хаос така близо, както тревата под краката й, а единственото, върху което бе съсредоточена, бе да спаси брат му.

— Ви?

Начинът, по който изрече името му, говореше, че май не го вика за първи път.

— Извинявай, здравей. — Отключи и отвори вратата, отдръпвайки се, така че тя да може да мине, както беше натоварена. — Имаш ли нужда от помощ с всичко това?

— Не, ще се справя. — Тя му се усмихна, а после отново стана делова. — Как е положението там вътре?

Интересно, те наистина не бяха особено по прегръдките. Другите двойки в имението обикновено се посрещаха с топли, продължителни прегръдки, ала той и Джейн? Винаги имаха твърде много неща, за които да говорят.

Все тая, никога не си беше падал по сантименталностите.

Така де, изприщваше се само от намека за нещо розово. И не само защото би могло да бъде признак на локална кожна инфекция.

— С Кор имахме разправия. — Докато двамата крачеха по коридора, сенките им ту избързваха пред тях, ту отново изоставаха, когато стигнеха до поредната факла. — Той е фен на „Янките“, така че можеш да си представиш как върви разговорът. Имаме обаче и някои общи неща. Той също ненавижда майка ми.

Смехът на Джейн бе дълбок и някак рязък, грубоват звук, който той обожаваше.

— Така ли? — Тя намести един от саковете на рамото си. — Някакви други важни разговори?

— Има ужасен вкус за музика. Дори не знае кой е Ийзи-И.

— Е, добре, това е чисто и просто грешно.

— Нали? Днешната младеж. Светът отива по дяволите.

До леглото (е, носилката) на Кор, Джейн пусна саковете на пода, а после изпитателният й поглед обходи пациента и се задържа върху показанията на мониторите.

— Батерията се оказа по-издръжлива, отколкото предполагахме — отбеляза Ви, дръпвайки от цигарата си. — Все още има няколко часа, преди да се наложи да я сменим.

— Много добре. Ще оставя резервната ей тук.

Ви й направи място, за да може да провери катетъра на Кор, да смени банката с физиологичен разтвор и да влее няколко лекарства през системата.

— Е, какво мислиш? — попита Ви. Не защото нямаше собствено мнение, а защото обожаваше, когато тя му говореше на медицински език.

Докато от устата й се заизлива поток от сложни термини, той трябваше да се намести в панталона си. По някаква причина, когато Джейн беше така професионална, го изпълваше неудържимо желание да бъде в нея. Вероятно имаше нещо общо с обвързването — искаше да бележи тази забележителна жена като своя, та целият свят да знае, че не трябва да се доближава до нея.

Джейн бе единствената жена, успяла някога да привлече вниманието му и да го задържи. И да, ако решеше да го погледне от психологическата страна, това вероятно бе, защото всеотдайната й страст към работата, безмилостната й отдаденост на безпогрешността, го караха да се чувства така, сякаш винаги я гони, просто за да не изостава.

В толкова много отношения той беше типичен хищник: преследването беше по-възпламеняващо от залавянето и поглъщането.

А с Джейн винаги имаше нещо за преследване.

— Ехо? Ви?

Очите им се срещнаха и той се намръщи.

— Извинявай. Отнесох се.

— Не си само ти. — Тя отново се усмихна. — Както и да е, казвах, че се консултирах с Мани и Хавърс. Обмисляме дали да не отворим черепа му. Искам да го наблюдавам през следващите дванайсет часа, но дори със стента, който поставих тази сутрин, напрежението в мозъка постепенно се увеличава.

— Можете ли да го оперирате тук?

Тя се огледа наоколо.

— Не мисля. Въздухът е прекалено прашен. Светлината не е добра. И най-вече ще имаме нужда от апаратура, която просто не бихме могли да вкараме в пещерата.

— Е, кажи ми какво искаш и ще го преместим, където кажеш.

— Ти си върхът.

— Така си е. Освен това бих направил всичко за теб.

Очите им се срещнаха и тя напъха ръце в джобовете си, отстъпвайки назад, докато гърбът й не опря в рафтовете.

Когато не каза нищо, Ви се намръщи.

— Какво?

— Искаш ли да ми кажеш какво става в главата ти?

Ви се засмя тихо, след което си спечели няколко мига, взирайки се във върха на цигарата си. Във възцарилата се тишина обсъждаше със себе си дали просто да не отмине думите й, но това бе, защото ненавиждаше да обсъжда всякакви емоционални въпроси.

— Знаеш ли, бих опитал да отрека, че в главата ми става нещо, но…

— … би било загуба на време.

— … би било загуба на време.

Усмихнаха се, когато изрекоха думите едновременно, с един и същи тон. А после той отново стана сериозен.

Угаси цигарата в подметката на тежкия си ботуш и пусна угарката в празната кутия от кока-кола, която използваше за пепелник. За да спечели още миг, плъзна поглед по стотиците урни наоколо. А после погледна към Кор.

Не беше точно разговор, който би искал да води пред когото и да било. Ала копелето притежаваше горе-долу толкова съзнание, колкото и някой от кожените дивани в Дупката. А тук и сега определено беше за предпочитане пред по-късно и някъде другаде в хаотичното имение, където живееха.

— Някога мислила ли си да си имаш дете?

Загрузка...