15.

По-късно Мери се събуди след дълъг, отморяващ сън… и се усмихна на своя очевидно заспал хелрен. Спеше дълбоко, очите му бяха затворени, едната му руса вежда потрепваше и скърцаше леко със зъби, сякаш сънуваше, че спори с някого или играе билярд. Дишането му беше дълбоко и равно, и да, хъркаше. Не като дъскорезница обаче. Нито като спортна кола, форсираща на червен светофар. Нито дори като звуците, които Бъч издаваше, като ранен язовец… нещо което трябваше да чуеш с ушите си, за да повярваш, че е възможно.

Не, звуците, които нейният мъж издаваше, бяха по-скоро като една от онези кафемашини на „Крупс“, малко преди кафето да стане готово — тихо бълбукане, на чийто успокояващ ритъм тя можеше да заспи без проблем, или пък да си лежи будна и да го слуша, ако беше притеснена. Като се замислеше, хъркането му вероятно бе най-тихото нещо у него, като се имаше предвид колко тежки бяха стъпките му, колко висок бе смехът му и колко много говореше, особено когато подкачаше братята си.

И това бе просто част от всичко, което тя обожаваше у него.

Той винаги беше толкова жив. Толкова безкрайно жив.

Слава богу.

Мери се протегна внимателно, за да не го събуди, и погледна часовника на стената. Седем вечерта. След залез-слънце.

Като се имаше предвид колко бе уморен, Рейдж вероятно щеше да спи още четири-пет часа. Навярно беше най-добре да излезе сега и да се върне, когато се е събудил.

— Ще отида в „Убежището“ за малко — каза тихичко. — Ти остани с него. Кажи му, че няма да се бавя и да ми се обади, ако иска.

Говореше на звяра, естествено, използвайки огромния, страховит дракон като личен асистент. Ала това действаше. Ако се налагаше да излезе, когато Рейдж беше заспал, винаги казваше на звяра какво прави и кога ще се върне. По този начин Рейдж не се събуждаше облян в пот от мисълта, че е била отвлечена. Убита. Или че се бе подхлъзнала и бе паднала в банята, и сега кръвта й изтичаше върху мраморния под.

Да, обвързаните мъже имаха склонността да си правят прибързани заключения, които бяха мъъъъъъъничко преувеличени.

Мери се освободи внимателно от прегръдката на Рейдж… и остана така; загледана в гладката, небелязана кожа на гърдите му, тя докосна с връхчетата на пръстите си мястото, където беше прострелян.

— Така и не ти благодарих — прошепна. — Ти го спаси. Дължа ти… толкова много.

Начаса очите на Рейдж се отвориха… ала не той се беше събудил. Очите му бяха бели сфери, издайническата светлина на съзнанието на звяра се прикова в нея.

Мери се усмихна и помилва лицето на своя хелрен, знаейки, че драконът ще почувства допира й.

— Благодаря ти. Ти си добро момче.

Една по-тиха версия на изпълненото с обич пуфкане, с което звярът я посрещаше винаги, се изтръгна от гърлото на Рейдж.

— Заспивай отново. Ти също имаш нужда да си починеш. Миналата нощ здравата поработи.

Още едно пуфкане… и клепачите на Рейдж започнаха да натежават. Звярът опита да се съпротивлява на вълната на съня като кутре, но в крайна сметка изгуби битката, отново се разнесе хъркане и всеки от тях се върна в своята страна на сънищата.

Мери се наведе, целуна своя хелрен по челото и приглади косата му назад, след което отиде тихичко в банята, затваряйки вратата зад себе си. В мига, в който се обърна към плота до умивалника, се усмихна. Някой (о, кого заблуждаваше, несъмнено беше Фриц), бе оставил чисти дрехи и за двама им. Както и четки за зъби, самобръсначка и крем за бръснене, шампоан и балсам за коса.

— Фриц, ти наистина се сещаш за всичко.

И о, колко прекрасен беше душът, който си взе. От време на време се питаше дали звуците или миризмите няма да събудят Рейдж, но докато се подсушаваше, открехна вратата и установи, че освен дето се беше обърнал с лице към банята, той все така беше потънал в сън.

Вероятно защото беше казала на звяра какво става.

Докато си сушеше косата, се зачуди къде ли е волвото. Беше се прибрала в имението с мобилната операционна на Мани, ала някой несъмнено го беше докарал обратно, нали?

Е, винаги можеше да отиде в „Убежището“ с някоя от другите коли.

Петнайсет минути по-късно прекоси тихичко стаята и след един дълъг поглед към Рейдж, отвори вратата и…

— О, господи! — изсъска, отстъпвайки назад.

Последното, което бе очаквала да види, бе цялото братство пред болничната стая на нейния хелрен.

Ала всъщност не би трябвало да се учудва. Всички бяха тук — Ви и Бъч, Фюри и Зи, Блей и Куин, Тор и Джон Матю, дори Рот и Ривендж. Беше като да се озове пред футболен отбор… състоящ се от професионални борци… в пълно защитно облекло.

И това описание бледнееше пред количеството мъжкарство в коридора.

— Здравейте, момчета — каза тихичко, след като се увери, че е затворила добре вратата. — Сега той спи, но съм сигурна, че няма да има нищо против да го събудите.

— Не дойдохме за него — каза Рот ниско.

Мери го погледна и веждите й подскочиха.

— О.

Господи, да не беше сбъркала някъде? Трудно бе да прецени, като се имаше предвид, че кралят им, с тъмните си очила, винаги изглеждаше бесен.

Убийствено бесен.

Мери преглътна мъчително и заекна:

— Аз, ъъ…

— Благодаря ти, Мери — каза кралят, пристъпвайки напред заедно с Джордж, своето куче водач. — Благодаря ти, задето спаси живота на брат ни.

За миг Мери остана напълно слисана. А после кралят я притегли в крепка прегръдка.

Когато Рот се отдръпна, на рамото й висеше нещо.

Меч?

— Почакайте, какво е това? — Тя се сепна. — Защо е това… О, господи…

Оръжието беше изработено от пищно украсено злато, от дръжката до ножницата, и навсякъде по него блещукаха скъпоценни камъни, бели и червени. Аленият шарф, на който висеше, също беше пищно украсен със скъпоценни камъни и благороден метал. Изглеждаше много стар. Стар… и безценен.

— Рот, не мога да го приема… то е твърде много…

— Ти направи неоценима услуга на престола — обяви кралят. — Спасявайки живота на воин от личната ми охрана, ти си спечели най-висока кралска почит… И в бъдеще можеш да поискаш от мен да сторя нещо за теб, което да се равнява по стойност на твоето дело.

Мери заклати глава.

— Това не е необходимо. Наистина. Не е нужно.

И изведнъж се почувства ужасно. Наистина ужасно. Защото не беше спасила Рейдж заради тези прекрасни мъже, които толкова го обичаха. Не го беше направила и заради себе си.

Господи, защо… защо този миг трябваше да бъде заразен с драмата около Бити?

Мери посегна да свали меча.

— Наистина, не мога…

Един по един братята се приближиха до нея, прегръщайки я с всички сили, притискайки я, докато гръбнакът й се изви и тя не можеше да диша. Някои от тях прошепваха думи, които отекваха в нея, не просто заради онова, което казваха, но и заради уважението и почитта, с които бяха пропити дълбоките им гласове. Други просто се прокашляха, така, както правят мъжете, когато се мъчат да останат силни и овладени пред лицето на силни чувства. Ето го и Джон Матю, онзи, с когото бе започнала това невероятно пътуване, онзи, който бе поставил началото на всичко, обаждайки се на телефона за превенция на самоубийства, където тя работеше като доброволка.

Вишъс се приближи предпоследен и докато я прегръщаше, Мери усети дъх на тютюн, кожени дрехи и барут.

— Задължени сме ти — заяви той кратко. — Завинаги.

Мери си избърса очите и отново поклати глава.

— Приписвате ми прекалено голяма заслуга.

— Ни най-малко. — Той докосна бузата й с облечената си в ръкавица ръка. Докато се взираше в нея, в диамантените му очи, греещи насред суровото татуирано лице, имаше нещо толкова близо до нежност, колкото Мери беше виждала някога в тях. — Ти знаеше какво да направиш…

— Само че не знаех, Ви. Нямам представа откъде се взе онази идея.

За миг той се намръщи. А после сви рамене.

— Е, все едно. Ти ни върна брат ни. И въпреки че той е истински трън в задника, животът не би бил същият без него.

— Както и без теб — добави Зейдист.

Зи се приближи последен и когато разтвори широко ръце, по някаква причина робските окови татуирани около шията и китките му, се натрапиха на погледа й.

Прегръдката му беше скована. Неловка. Очевидно му беше трудно, докато държеше хълбоците си далеч от тялото й. Ала очите му бяха жълти, не черни, и когато се отдръпна, сложи ръка на рамото й.

Белегът, спускащ се от основата на носа му около към бузата, се изкриви, когато той й отправи малка усмивка.

— Страшно те бива да спасяваш животи.

Мери знаеше точно какво има предвид — всички онези сесии, които двамата бяха провели край котела в подземието на имението, в които той й разказваше за ужасяващия начин, по който беше малтретиран от своята господарка, а тя го беше слушала, правейки коментари единствено когато той се умълчеше задълго или я погледнеше така, сякаш търсеше спасителен сал, докато се бореше с вълните на всепоглъщащи срам и болка, и тъга.

— Понякога ми се иска да ме биваше повече — промълви тя, мислейки си за Бити.

— Не е възможно.

Когато Зи се върна при братята си, Мери приглади косата си. Изтри очите си. Пое си дълбоко дъх. Въпреки че в нея бушуваха най-различни емоции, хубаво бе да бъде с хора, които обичаха Рейдж толкова, колкото и самата тя.

Поне в това не се съмняваше нито за миг.

— Е. — Тя се прокашля. — Благодаря ви. Ала наистина…

Те до един я изгледаха свирепо и това бе едно от онези неща, които те изпълват с благодарност, че те харесват.

Нямаше как да не се разсмее.

— Добре, добре. Ще го задържа, ще го задържа.

Братята заприказваха, потупвайки се по гърбовете, сякаш се гордееха със себе си, задето й бяха оказали нужната чест.

Мери им помаха за последно и си заповяда да продължи към входа на подземния тунел… заедно с новия си меч.

Човече, беше наистина тежък, помисли си, докато го наместваше на рамото си.

Почти толкова, колкото товара, притискащ сърцето й.

* * *

Докато Мери се отдалечаваше по коридора, Ви извади ръчно свита цигара и я пъхна между предните си зъби. Запали я и се намръщи, мислейки си за онова, което тя му беше казала.

— Значи Кор не е в съзнание? — промърмори Рот.

Ви се обърна към краля и като изпусна струя дим, мина на друга предавка.

— Още не. А го нагледах само преди половин час.

— Къде го настанихте?

— Стрелбището. — Ви хвърли поглед към Тор, който не можеше да ги чуе. — И се редуваме да го охраняваме. Удовлетворен съм от начина, по който е завързан…

— Наистина ли използваш тези гадости за секс?

Като един, всички от Братството обърнаха глави при това прекъсване. Ласитър, падналият ангел, се беше появил от нищото; изглеждаше мъничко по-малко дразнещ от обикновено — черно русата му коса бе прибрана на плитка, която му стигаше до задника, черни кожени панталони покриваха срамотиите му, в ушите му имаше златни халки, гривни — около китките, пиърсингите върху зърната му блещукаха на флуоресцентното осветление. А може би бе просто заради небесния му нрав.

Как ли пък не.

— Какво, по дяволите, се е случило с шибаната ти риза? — попита Ви в отговор. — И защо си напуснал поста си, мамка му?

Дяволите да го вземат, знаеше си, че не бива да оставя този идиот на пост. Но поне Пейн все още беше на стрелбището… и това бе нещо, което Ви нямаше защо да проверява. Сестра му беше воин, на когото би поверил не само собствения си живот, живота на братята си и на своята шелан, но и би имал пълно доверие, че няма да позволи на затворника им дори да кихне без разрешение.

— Разлях нещо върху нея.

— Какво? Ял си, докато си бил на пост?

— Не. Естествено, че не. — Ласитър се приближи до мястото, където държаха хирургическите дрехи. — Е, добре де, да. Беше ягодов шейк… и дойдох само да си взема чиста риза. Ей сега се връщам. Споко.

Ви дръпна от цигарата си. Беше или това, или да стисне копелето за гушата.

— Ягодов? Наистина?

— Да ти го начукам, Вишъс.

Ангелът се усмихна и му изпрати целувка през рамо, но поне не си развя оная работа.

— Може ли да го убия? — промърмори Ви към Рот. — Моля те. Само веднъж. Или два пъти.

— Нареди се на опашката.

Ви си заповяда да се съсредоточи.

— Както казах, Кор няма да ни се измъкне.

— Искам да открием къде са се настанили копелетата — нареди Рот. — И да ги пленим. Но те със сигурност предполагат, че е бил заловен. Така бих постъпил аз. Никакво тяло и никакви свидетели на смъртта му. Най-безопасно е да предположат, че водачът им е бил пленен и да се изнесат оттам, където са се укривали досега.

— Съгласен съм. Ала никога не знаеш какво можеш да научиш, стига да натиснеш правилните бутони.

— Дръж Тор настрани от него.

— Имаш го.

Ви отново хвърли поглед към Тор. Братът стоеше в периферията на групичката, загледан към коридора, който отвеждаше до стрелбището.

Понякога чувствата идваха в повече дори на най-логичния воин.

Освен него, разбира се.

Той нямаше грешка в това отношение.

— Асейл е през две стаи оттук — заяви Ви. — Ако си готов да говориш с него.

— Заведи ме, Ви.

И отново — обикновено би го сторил Тор, ала Ви дойде по-близо до краля и го насочи напред, оставяйки братята да се настанят, кой седнал, кой прав, както преди, в очакване Рейдж да се събуди.

След като се отдалечиха малко, кралят каза тихо:

— Е, какво знаеш за Рейдж и това негово изпълнение? — Когато Ви изруга, Рот поклати глава. — Кажи ми. И не се преструвай, че не знаеш нищо. Ти си последният, говорил с него.

Вишъс се поколеба дали да не скрие истината, но в крайна сметка реши, че да излъже Рот не би помогнало на никого.

— Видях смъртта му и се опитах да го убедя да напусне бойното поле. Той отказа и… това е.

— Хвърлил се е в битка? Знаейки, че ще умре?

— Да.

— По дяволите. — Рот изруга още няколко пъти, а после премина към друга, също толкова приятна тема. — Чух също така, че сте имали посетител, когато сте се върнали в училището.

— Омега. — Човече, мразеше дори да изрича това име. Не че да си приказват за самоубийствените пориви на Рейдж беше особено приятно. — Да, братът на майка ми се погрижи да разчисти телата. Ако основното му занимание като източник на цялото зло в света не му се получи, винаги може да се пробва като чистач.

— Някакви проблеми?

— Дори не разбра, че сме там.

— Слава богу. — Рот го погледна, макар да не виждаше. — Скоро говорил ли си с майка си?

— Не. Не съм. Изобщо не.

— Поисках аудиенция. Тя дори не ми отговори.

— Не мога да ти помогна. Съжалявам.

— Ще отида там горе непоканен, ако се наложи.

Ви спря пред болничната стая на Асейл, но не отвори вратата.

— Какво точно очакваш от нея?

— Искам да знам дали все още е там горе. — Жестокото, аристократично лице на краля се напрегна. — Лесърите са едно, но ще имаме нужда от сериозна подкрепа, ако ще се изправяме директно срещу Омега… а аз не се заблуждавам. Току-що премахнахме деветдесет процента от силите, с които разполага на земята. Ще има отговор и той определено няма да ни хареса.

— Мамка му — измърмори Ви.

— И още как, братко.

— Така си е. — Ви дръпна от цигарата, за да се овладее. — Но ако искаш да говоря с нея или…

— Надявам се, че няма да е необходимо.

Не само ти, приятелю, помисли си Ви.

Преди мисълта за милата му мамичка да го беше направила още по-крив, отколкото беше обикновено, той почука на вратата.

— Нали не си гол или нещо такова, копеле? — И без да дочака отговор, отвори вратата. — Как сме, задник такъв?

Я виж ти, помисли си, когато видя Асейл, седнал по турски върху болничното легло. Детоксикация, а?

Асейл се потеше сякаш беше печено пиле, въртящо се грил, но освен това трепереше, сякаш долната половина на тялото му беше заровена в лед. Под очите му имаше тъмни кръгове, а ръцете му час по час се вдигаха към лицето и раменете му, чистейки несъществуващи власинки и косми.

— На к-к-какво дължа тази ч-ч-чест?

Ноздрите на Рот се разшириха, докато преценяваше миризмата във въздуха.

— Имаш си гаден демон, а?

— М-м-моля?

— Чу ме.

Ви хвърли поглед към близнаците и ги видя да стоят, изпънали гръб, неподвижни като две оръдия. И горе-долу толкова топли и дружелюбни.

Интересното бе, че те всъщност не го дразнеха.

— Какво м-м-м-мога да направя за вас? — попита Асейл, потръпвайки конвулсивно.

— Искам да ти благодаря за това, че вчера работи заедно с нас — провлече кралят. — Разбирам, че са зашили раните ти.

— Д-д-да…

— О, за бога. — Рот хвърли свиреп поглед на Ви. — Няма ли да дадете на това копеле любимия му наркотик? Не мога да говоря с него, докато е в подобно състояние. То е като да се опиташ да накараш някой да се съсредоточи, докато преживява епилептичен припадък.

— Това ли търсиш? — Ви вдигна шишенце, пълно с бял прашец, и го разклати напред-назад. — Ммм?

Беше жалка гледка, начинът, по който очите на копелето за малко да изскочат от орбитите си, впити в шишенцето. Ала Ви знаеше какво е усещането, как се нуждаеш от ефекта, който дори не искаш, как не можеш да мислиш за нищо друго, как изгаряш отвътре, задето го нямаш.

Толкова беше благодарен за Джейн. Без нея все още щеше да се изяжда отвътре и да се чувства съвършено празен.

— И дори не се опитва да скрие колко много се нуждае от него — измърмори Ви, докато се приближаваше до леглото.

Когато Асейл протегна ръце към шишенцето, те трепереха толкова силно, че не би могъл да задържи нищичко.

— Позволи на мен, копеле.

Ви отвъртя черната капачка, обърна кафявото шишенце и изсипа пътечка от прашеца върху собствената си ръка.

Асейл му се нахвърли като невидял: изсмърка половината с едната си ноздра и останалата част — с другата. След това се отпусна тежко върху болничното легло, сякаш кракът му беше счупен, и морфинът, който му вливаха, най-сетне беше подействал. И да, от клинична гледка точка, това беше тъжен коментар за състоянието на копелето, след като стимулант като кокаина го сриваше по този начин.

Но така беше с пристрастяването. В него нямаше никакъв смисъл.

— Е, искаш ли да опитаме отново? — промърмори Ви, докато обираше с език останките от кокаина върху ръката си, усещайки горчивината им. Другият им ефект също си го биваше.

Асейл разтърка лицето си, а после отпусна ръце до тялото си.

— Какво?

В усмивката на Рот, разкрила огромните му вампирски зъби, нямаше грам топлина.

— Искам да знам какви са бизнес плановете ти.

— И какво ти влиза това в работата? — Гласът на Асейл беше изтънял, сякаш беше изтощен. — Или реши, че диктатурата повече подхожда на характера ти от демокрацията…

— Мери си шибаните приказки — сопна се Ви.

Рот продължи, сякаш изобщо не го бяха прекъснали.

— Биографията ти е доста съмнителна. Въпреки наскорошната ти проява на лоялност, изглежда така, сякаш винаги си имаш вземане-даване с моите врагове, били те шайката копелета или Обществото на лесърите. Освен това, когато проверих за последно, търгуваше с наркотици… нещо, което не може да се прави само с един-двама помощници, колкото и способни да са твоите главорези. Така че няма как да не се запитам кого ще се опиташ да вербуваш като посредник сега, когато убийците, с които работеше, са вън от играта.

Асейл отметна гарвановочерната си коса от челото и я задържа опъната назад, сякаш се надяваше, че това ще помогне на мозъка му да заработи.

Ви се приготви за дързък отговор.

А после Асейл проговори, със странно мъртъв глас:

— Не знам. Истината е… че не знам какво ще правя.

— Не лъжеш. — Рот наклони глава, изпускайки дъха си. — И като твой крал, имам предложение за теб.

— Или заповед — измърмори Асейл.

— Приеми го както искаш. — Веждите на Рот се скриха под рамките на тъмните му очила. — И не забравяй, че мога да те убия или да те пусна да си вървиш, когато си пожелая.

— Има закони против убийството.

— Понякога. — Кралят отново се усмихна, разкривайки вампирските си зъби. — Така или иначе, искам помощта ти… и ти ще ми я дадеш. Независимо по какъв начин.

Загрузка...