Звярът

19.

Нааша не го накара да чака.

В мига, в който го въведоха в гостната в имението на нейния хелрен, част от покритата с тапети от прасковена коприна стена се дръпна настрани и Нааша излезе през една скрита врата.

— Добър вечер — каза, заемайки изкусителна поза. — Облякох се в червено, както поиска.

Каквото и да можеше да се каже за липсата й на потекло и това, че се беше омъжила за пари, тя беше наистина красива жена, с дълга черна коса и фигура като на Мерилин Монро. С изрязаната си рокля и обувчиците „Лубутен“, тя бе мокрият сън на всеки самоуважаващ се пенис.

И все пак, дори и издокарана по този начин, изобщо не можеше да се мери с неговата Марисол… така, както парниковото цвете не беше и наполовина толкова красиво, колкото дивото цвете, израснало неочаквано и неопитомено, на свобода.

Въпреки това миризмата й му подейства по начин, който доста приличаше на кокаина, който беше взел, преди да дойде тук, и тялото му се събуди, въпреки че чувствата и душата му си останаха мъртви и студени. Ужасната реалност бе, че плътта му се нуждаеше от кръвта на женски вампир… и сега този биологичен императив щеше да вземе превес над всичко останало.

Дори ако при други обстоятелства изобщо не би я погледнал.

— Харесва ли ти? — Нааша разпери ръце и описа бавно кръг.

Както се очакваше, той се усмихна, разкривайки издължените си вампирски зъби.

— Ще изглеждаш още по-добре, когато я сваля от теб. — А после нареди: — Ела тук.

Нааша се приближи с ленива стъпка, но не спря пред него, а до яркожълт, старинен френски диван, върху който имаше повече възглавници, отколкото място за сядане.

— Ти ела при мен.

Асейл поклати глава.

— Не.

Тя в миг се нацупи, пълните й устни се издуха, грейнали в цвят, който съвършено подхождаше на роклята й.

— Прекоси целия град, за да дойдеш при мен. Несъмнено можеш да направиш още шест крачки.

— Няма да прекося тази стая.

Лицето му придоби напълно непресторен отегчен вид и миризмата на нейната възбуда се усили.

— Държиш се толкова неуважително. Би трябвало да те изхвърля.

— Ако смяташ, че това е проява на неуважение, още нищо не си видяла. И на драго сърце ще си отида.

— Имам си любовник, ако не знаеш.

— Нима? — Асейл наклони глава на една страна. — Поздравления.

— Така че има кой да ме задоволи. Въпреки болестта на моя възлюбен.

— Е, в такъв случай ще се сбогувам с теб…

— Не. — Тя побърза да заобиколи дивана, идвайки толкова близо, че Асейл можеше да види порите върху гладката й кожа. — Не си отивай.

Той се взря настойчиво в лицето й, а после посегна и докосна косата й.

— На колене. Веднага.

— Бях забравила колко си властен…

— Не ми губи времето.

Когато нова вълна от миризмата на възбудата й го блъсна в носа, Асейл разбра, че тя ще коленичи върху скъпия килим… а когато посегна, за да се подпре на гърдите му, той блъсна ръката й, принуждавайки я да падне на колене със залитане.

— Добро момиче. — Докосна бузата й с опакото на кокалчетата си, а после сграбчи шепа от косата й в юмрук и дръпна главата й назад. — Отвори уста.

Разтворила устни, тя започна да диша тежко; миризмата на секса й бе като рев в синусите му, лицето й пламна, гърдите й се повдигаха и спускаха учестено под бюстието на роклята. Със свободната си ръка Асейл разкопча ципа на елегантния си панталон, освобождавайки ерекцията си.

Обви длан около пениса си и изръмжа:

— Искаш ли да ми разкажеш за любовника си?

В очите й, под натежалите клепачи, лумна еротична светлина.

— Той е толкова силен…

Асейл нахлу между устните й, попречвайки й да продължи. А после, използвайки ръката, с която бе стиснал косата й, започна да чука устата й, докато тя стенеше, мачкайки гърдите си с шепи, разтворила широко колене, сякаш във въображението й той потъваше и излизаше от сърцевината й. А може би в допълнение към устата.

Докато я чукаше грубо, не можеше да се каже, че я мрази. Не би могъл да каже дори, че му е неприятна — за да има някакво отношение, би трябвало да я забелязва.

Онова, което ненавиждаше, бе, че не бе онази, която желаеше наистина.

И колкото повече мислеше за тази действителност, безкрайното разстояние, загубата…

Излезе от устата на Нааша и я замъкна до дивана на колене, влачейки я за косата. И тя обожаваше това. Последва го повече от доброволно, дишайки тежко, зачервена, готова да бъде изчукана. Което беше удобно, нали?

Особено когато той я наведе над красивия френски диван, вдигна полата й нагоре и нахълта в нея отзад.

Тя свърши начаса, треперейки и гърчейки се под него. А когато Асейл отново изви главата й назад, тя изкрещя името му.

— Шшшт — процеди той. — Не би искала възлюбеният ти да ни чуе. Или пък гаджето ти.

Тя стенеше безсмислици, толкова изгубена в чукането, че мозъкът й очевидно си беше взел ваканция. И по един странен начин, Асейл й завиждаше за това еротично изживяване. За него то не бе нищо повече от израз на първични нужди, физическо упражнение с удоволствие и кръв като анонимна награда.

За него то не криеше и зрънце от острата наслада, в чийто плен очевидно се намираше тя. Но поне можеше да използва тази нейна слабост, за да помогне на Рот.

Асейл впи зъби в шията й и започна да пие на големи глътки, докато я чукаше. Вкусът й беше… приятен. Усещането от женствеността й, стискаща и отпускаща пениса му, беше… приятно. Силата, която тя щеше да му даде, беше абсолютно необходима.

В огледалото от старинно стъкло насреща Асейл видя как я чука.

Изглеждаше точно толкова мъртъв, колкото се чувстваше. Ала въпреки това бръкна във вътрешния джоб на сакото си за мобилния телефон.

Вишъс тъкмо минаваше покрай залата с тежестите в тренировъчния център, когато мобилният му телефон иззвъня. Извади го от задния джоб на панталона си, въведе паролата и се усмихна, когато отвори съобщението.

Беше снимка от Асейл — на тила на тъмнокоса жена, наведена кучешката над един диван. Текстът отдолу беше кратък и по същество: Вътре съм.

Добра работа, написа Ви в отговор. Приятно изкарване.

— И ни донеси нещо — каза, докато прибираше телефона си в джоба.

Пристрастеността на Асейл към наркотиците можеше да се окаже проблем, но Рот като че ли беше направил добър избор с него. Асейл изглеждаше добре, имаше пари и беше абсолютно копеле с правилното потекло. Беше съвършеният избор за внедряване в глимерата.

Въпросът бе какво щеше да открие. И колко дълго щеше да бъде добро момче и да играе по правилата.

При първото своеволие от негова страна, Ви щеше да му пререже гърлото така, че да зейне като гаражна врата. Но дотогава Асейл определено беше в графата Полезен, да бъде оставен да диша.

Когато стигна до входа на стрелбището, Вишъс поспря, за да вземе черния спортен сак, който бе оставил там преди няколко часа. След това прекрачи прага на помещението с нисък таван и миришещ на мухъл въздух.

— Как сме? — подвикна, докато заобикаляше кабинките за стрелба, за да стигне до циментовия участък с мишените.

Блей се надигна от сгъваемия стол, на който седеше, и като протегна ръце, долепи длани до тавана.

— Без промяна.

— А аз на два пъти победих този тип на джин руми — обади се Ласитър.

— Защото не играеш честно.

Вишъс погледна към ангела и поклати глава.

— Какво правиш тук? И защо седиш в градински стол?

— Лумбална опора…

В този миг парчето месо върху дибата на Ви потръпна… и Ви не можеше да не отдаде заслуженото на русо чернокосото копеле, излегнало се така, сякаш се пече на слънце. Ласитър скочи от стола по-бързо, отколкото можеше да мигнеш, насочил пистолет към гърдите на Кор, сякаш бе готов да направи дупка в сърцето му.

— Полека, каубой — обади се Ви. — Просто мускулен спазъм.

Ангелът като че ли не го чу… или пък нямаше намерение да остави някой друг да прецени положението, дори ако този някой имаше медицинска подготовка.

Трудно бе да не го одобряваш. Трудно бе и да не забележиш, че очевидно няма намерение да се отдели от Кор нито за миг, сякаш се доверяваше единствено на себе си да държи нещата под контрол.

По дяволите, стига ангелът да си държеше устата затворена, а Ви да не мислеше за малките им неприятности в миналото, почти можеше да забрави колко много му се искаше да му пререже гръкляна.

Вишъс се приближи до пленника и го огледа преценяващо. След като го бяха докарали тук, Ви го беше приковал към дървената маса, с лицето нагоре и разперени ръце и крака, щраквайки стоманени халки около китките, глезените и якия му врат… и да не повярва човек, ето че си беше там, където го беше оставил. Цветът на лицето му беше що-годе нормален. Очите му бяха затворени. Раната на тила му вече не кървеше, напълно зараснала.

— Имаш ли нужда от помощ? — попита Блей.

— Не, ще се справя.

Ви отвори сака и използва онова, което беше вътре, за да му измери пулса, кръвното налягане, температурата и насищането с кислород. Онова, което го тревожеше най-много, бе неизбежният кръвоизлив там, където беше праснал копелето с дръжката на пистолета си… и възможните усложнения, които можеха да варират от леко неприятни до катастрофални. Ала без да го преместят или да донесат адски тежко и скъпо оборудване, нямаше как да проверят положението.

Той обаче си имаше своите подозрения. Беше напълно възможно сътресението да бе довело до исхемичен удар поради съсирек, запушил кръвоносен съд.

Ама и техният късмет беше един — да заловят враг, а той да свърши с мозъчна смърт.

Ви прибра играчките си и след като въведе няколко бележки в телефона си, направи крачка назад и се взря в грозното лице пред себе си. Тъй като не можеше да направи необходимите тестове, можеше да разчита единствено на наблюденията си… а понякога дори най-сериозното оборудване не може да се мери със заключенията на лекаря.

Присви очи, преценявайки всяко поемане на дъх, всяко негово изпускане… потръпването между веждите, неподвижността на клепачите, произволните движения на пръстите, контракциите на кожата по бедрата.

Удар. Определено беше получил удар. Никакви движения в лявата половина.

Събуди се, по дяволите, помисли си Ви. Така че да ти дръпна един бой и отново да те приспя.

— Дяволите да го вземат.

— Какво не е наред? — попита Блей.

Ако скоро нямаше промяна, щеше да му се наложи да вземе решение дали да задържат Кор… или да изхвърлят тялото му заедно с боклука.

— Добре ли си?

Ви се обърна към Блей.

— Какво?

— Окото ти играе.

Ви го разтърка, докато то не престана. А после се зачуди, с всичко, което се случваше, дали той не беше следващият в списъка с жертви на исхемичен удар.

— Съобщете ми, ако дойде в съзнание.

— Дадено — заяви Ласитър. — Ще ти съобщя също така, когато имам нужда от следващия си ябълков шейк.

— Не съм ти иконом. — Ви преметна сака през рамо и се отправи към вратата. — И ако още един път ми изпратиш въздушна целувка, ще ти навра един ядрено-магнитен резонанс.

— Ами ако вместо това те ощипя по задника? — извика ангелът след него.

— Само опитай и ще откриеш, че безсмъртието, също като времето, е относително.

— Знаеш, че ме обичаш!

Вишъс клатеше глава, докато излизаше обратно в коридора. Ласитър беше като настинка — заразен, дразнещ, и нищо, което очакваш с нетърпение.

И все пак, радваше се, че копелето е тук. Дори и Кор да бе малко повече от мебел.