Звярът

37.

В крайна сметка, Мери се спра на дънки.

Не беше обичайният й стил, но за излизането на по сладолед с Бити не искаше да носи обичайните си елегантен панталон с блуза — та нали целта бе да се отпуснат и да си прекарат приятно.

— Как изглеждам? — разнесе се гласът на Рейдж зад нея.

Мери се обърна и се сепна.

— Е? — попита той и се завъртя в кръг. — Това добре ли е?

— Тази хавайска риза? — засмя се Мери. — Подарих ти я на шега.

Рейдж подръпна ръба на шарената ужасия с размерите на палатка.

— Това е единствената ми дреха, която не е черна.

Е, така си беше. И едва ли би могъл да намери нещо, което да е по-малко мрачно от тази риза, с десена й на палмови дръвчета в поне сто различни нюанса на синьо, зелено и прасковено… което бе и причината Мери да я купи.

— Не искам да изглеждам като войник.

— И аз затова си избрах дънки. — Тя се погледна и направи гримаса. — Въпреки че вече не си падам особено по тях.

— Но те определено ти стоят прекрасно — измърмори той и като се приближи до нея, я взе в прегръдките си. Ръцете му се плъзнаха надолу и стиснаха дупето й. — Последният ден беше невероятен, между другото.

Тя сложи ръце на гърдите му и се заигра с едно от розовите копчета на ризата.

— Въпреки че заспах върху теб?

— Най-вече заради това.

Целуваха се известно време, а после Мери отстъпи назад и го огледа от главата до петите.

— Честно казано, мисля, че трябва да си облечеш нещо, с което се чувстваш удобно.

— Е, определено не е това. Някой с моите размери и с толкова цвят? Ще съм като ходеща мигренна аура.

Докато той се отправяше обратно към дрешника, Мери отново сведе поглед към дънките си… и реши да последва собствения си съвет.

Десет минути по-късно те излязоха от имението: Рейдж — облечен в черно, Мери — с панталон за йога и пухкав червен пуловер.

Докато прекрачваше прага на вестибюла, Рейдж обви ръка около нея и я целуна по върха на главата.

— Ще си изкараме страхотно.

— Благодаря ти, че го правиш. Знам, че трябваше да си промениш смяната.

— Тор на драго сърце я пое. В момента определено е в настроение да убива.

— Защо?

— Господи, поради цял куп причини. — Той я поведе през калдъръмения двор, покрай зазимения фонтан и спря пред понтиака. Отвори й вратата откъм мястото до шофьора и заяви: — Госпожо, вашето превозно средство.

След като я настани, седна зад волана и те се понесоха по обвития в мис планински склон и криволичещия път, отвеждащ към магистралата. „Убежището“ бе на около двадесетина минути оттам, ала времето отлетя като миг и ето че Мери вече слизаше от колата, казвайки на мъжа си, че няма да се бави.

Изтича до входната врата, въведе кода и влезе на топличко вътре. Отправи се към стълбите и…

— Тук съм.

Гласът на Бити я накара да спре.

— Здравей. Как си?

Момиченцето беше облечено в друга от широките си рокли, черното яке беше сгънато в скута му, докато седеше, изпънало гръб, на дивана в хола.

— Той наистина ли дойде? — попита Бити, докато се изправяше. — Наистина ли ще отидем?

— Наистина.

Бити се приближи до пуснатите пердета и ги повдигна.

— О, пристигнал е с неговата кола.

— Да, точно както обеща. Ще откриеш, че моят хелрен общо взето винаги прави онова, което е обещал.

Мери вече беше казала на Мариса за плана им и бе получила категоричното й одобрение, но искаше да се увери още веднъж.

— Ще ми дадеш ли само минутка, за да мина през кабинета си?

Момиченцето кимна и тя се втурна по стълбите. Мариса не беше на бюрото си, така че Мери се отправи към кабинета си, за да пусне един бърз имейл до целия персонал.

Не стигна дотам обаче. Поне не и веднага.

Върху бюрото й почиваше картонена кутия с размерите на кутия за обувки, само че по-скоро квадратна, отколкото правоъгълна. Отгоре й лежеше плик, макар че тя знаеше какво има вътре, още преди да го прочете.

Бележката беше кратка, но мила. Мери я прочете два пъти, а после повдигна предпазливо капака на кутията. Вътре имаше простичка месингова урна.

След падането на нощта, една от медицинските сестри на Хавърс беше донесла тленните останки на майката на Бити, за да спестят на момиченцето още едно пътуване до болницата. Наистина мил жест, от онези, които те карат да примигаш учестено и да си поемеш няколко големи глътки въздух.

Мери се отърси, за да се съсредоточи, и включи компютъра си. Пусна имейла и побърза да се върне на долния етаж. Бити отново беше седнала на дивана и чакаше търпеливо, но си беше облякла палтото.

— Готова ли си? — попита Мери.

Докато момиченцето се изправяше за втори път, Мери реши да изчака, преди да й каже за пратката. Детето заслужаваше едно безметежно излизане на по сладолед…

— Видя ли какво има върху бюрото ти? — Бити вдигна очи. — Кутията?

— Ъ… да. Видях.

— Тленните останки на майка ми.

— Да. Имаше бележка.

Бити наведе очи към пода.

— Донесе ги една мила жена. Аз вече бях тук и ви чаках, така че ги приех. Оставих ги там, защото не бях сигурна какво трябва да направя.

— Искаш ли урната да стои в твоята стая?

— Не знам.

— Добре. Не е нужно да решаваш точно сега.

— Искам да я запазя. Нали се сещаш…

Докато дойде чичо ти, довърши Мери наум.

— Докато дойде чичо ми — продължи Бити на глас. — Но не бях сигурна дали ще мога да заспя, ако са в стаята ми. Искам да кажа… това е тя. И все пак — не е.

— Естествено, че можеш да си помислиш. И да си промениш мнението. Те са на сигурно място в кабинета ми. Ще ги оставя върху бюрото. Нищо няма да им се случи.

— Добре.

Последва кратко мълчание.

— Е, готова ли си да тръгваме?

— Да, моля.

Мери изпусна дъха си.

— Добре. Радвам се. Да вървим.

Бити се отправи към вратата, но после спря.

— Госпожице Лус?

— Да?

Кафявите очи на момиченцето се вдигнаха за частица секундата, преди отново да се наведат към пода.

— Много ти благодаря.

Докато Мери примигваше, неспособна да направи нищо друго, Бити продължи към вратата.

— Наистина няма защо — дрезгаво каза Мери.

Докато стоеше до колата си, Рейдж се улови, че загащва черната си риза под якето… отново. А после прокара пръсти през косата си. Човече, нуждаеше се от подстригване. Сега сякаш имаше чердже на главата си, щръкнало във всички посоки.

Поне сериозното бръснене, което си беше дръпнал, преди да излязат от имението, още държеше. И беше чист. Беше се измил дори зад ушите и между пръстите на краката.

Вратата на „Убежището“ се отвори и той вдигна ръка. Получи две помахвания в отговор, по едно от Бити и от Мери. И ето че те стояха до колата, а момиченцето се взираше в него, сякаш се беше оказал по-едър, отколкото си го спомняше. Или пък по-рус. А може би по-странно изглеждащ.

Един бог знаеше.

— Здрасти — каза той и отвори вратата на автомобила. — Готова ли си?

— Да. — Бити се пъхна вътре. — Благодаря ти.

— Знаеш ли вече какъв вкус ще си избереш?

— Ванилия?

Рейдж се намръщи и като върна седалката на мястото й, помогна на своята Мери да се качи.

— Хм. Е, това е окей.

След като се настани зад волана, се обърна назад.

— Знаеш ли, ванилията е страхотна. Добър, традиционен избор. Но те ще ти позволят да опиташ и другите вкусове, преди да си избереш. Можеш да пробваш… или пък да си останеш с ванилията. Ти решаваш.

— Какви други вкусове има?

— О, господи, цял куп.

Рейдж натисна съединителя, мина на първа, но се спря, преди да форсира. За никъде не бързаха, а той не искаше да направи горкото хлапе на пюре.

— Хей, сложи ли си колана? — попита, хвърляйки поглед в огледалото за обратно виждане.

— Извинявай. — Бити издърпа лентата пред тялото си. — Забравих.

Рейдж се протегна и запали лампата.

— Ето.

Щрак.

— Благодаря.

Рейдж подкара, придържайки се към позволената скорост. И правилата за движение по пътищата. И хвърляйки свиреп поглед към един джип, изскочил рязко пред тях.

„Сладоледаджийницата на Беси“ беше боядисана в яркорозово отвън и черно-бяло като млекодайна крава отвътре. Имаше розови масички и столове, музика от петдесетте и персонал, облечен в ретро дрехи, и Рейдж винаги се впечатляваше от това колко добре пресъздаваше епохата на Елвис.

Като някой, който бе излизал, за да хапне сладолед през петдесетте, той много добре си спомняше как изглеждаше всичко тогава.

И да, определено беше избрал правилното място.

Бити беше запленена — големите й очи оглеждаха всичко наоколо сякаш никога не бе виждала нещо подобно, което, за съжаление, вероятно беше самата истина. За щастие, в момента имаше само неколцина човешки клиенти: двойка над шейсетте в ъгъла, баща с трите си деца на една от по-големите маси в средата и две тийнейджърки, които си правеха селфита, сбърчили лъщящите си от гланц устни, докато сладоледът им се топеше в малките картонени чашки.

Рейдж се отправи към щанда, за да поръча, и се усмихна на двайсетгодишното момиче в ретро поличка… а после му се прииска да не го беше направил.

— О! — бе всичко, което момичето като че ли бе в състояние да каже, вперило поглед в него над контейнерите със сладолед в хладилната витрина.

— Бих искал да пробваме различните вкусове.

И много, много, много те моля, може ли да престанеш да ме гледаш по този начин? Единствената бита сметана, която ще сложиш където и да било, ще бъде в банановия ми сплит.

Не, не този бананов сплит.

И можеш да пропуснеш ядките…

Я чакай, наистина ли се разправяше със самия себе си за собствените си сексуални намеци?

— Колкото поискате. — Тя буквално изпърха с мигли. — Кои вкусове? Може да опитате и захарните пръчици, ако искате?

Думите бяха изречени задъхано, подчертани с цял куп навеждане наред и показване на всичко, което тясната ризка, пъхната в голямата пола, не успяваше да скрие.

— Нека попитам съпругата си. — Нарочно използва човешкия термин. — Мери?

Усмивката на Мери беше непринудена и спокойна, и той обичаше това у нея — беше толкова уверена в себе си и в любовта му към нея, че никога не трепваше, независимо колко жени само дето не му се хвърляха на врата.

— Аз искам шоколадов с парченца шоколад във вафлена фунийка.

— Бити? Искаш ли да пробваш нещо друго, освен ванилия?

Момиченцето го изненада, като дойде по-близо.

— Мисля… да, може ли да опитам някои други, моля?

Докато Бити вдигаше очи към нея, момичето зад щанда се поизпъна мъничко, сякаш някой беше натиснал копчето за отслабване на либидото й.

— Искаш ли да ви донеса по малко от всички вкусове на масата? С баща ти може да ги опитате заедно.

Всички замръзнаха. Той. Мери.

Не, чакай. Бити не замръзна.

— Той не ми е баща. Но, да, моля.

На сервитьорката й беше все едно. Тя просто се обърна и извади малък поднос с дванадесет различни хартиени фунийки, подредени в картонени подложки.

Той не ми е баща.

Думите бяха излезли гладко и без колебание, сякаш четеше име върху карта или посочваше книга върху рафт. А в същото време Рейдж все още стоеше като вкаменен, докато сервитьорката приготвяше подноса им. После го остави върху плота и подаде фунийката на Мери, която я пое с леко разтреперана ръка.

Погледите на двамата се срещнаха и беше очевидно, че се притеснява за него; самият той също беше мъничко притеснен. Чувстваше се така, сякаш го бяха праснали в корема.

— … масата?

Рейдж се отърси и погледна към сервитьорката.

— Моля?

— Искате ли да го вземете със себе си? Искам да кажа, мога да го занеса на масата ви, ако предпочитате.

— Не, не, няма нужда. Благодаря. Ще се върна, за да поръчам още и тогава ще платя, става ли?

— Аха. Добре.

Все тая се подразбираше. Не че Рейдж го беше грижа.

Отнесе подноса на масата до аварийния изход (която избра по навик, в случай че десетината оцелели лесъри в Колдуел, решаха да нахълтат през розовата врата, зажаднели за шоколадов сладолед с ядки и маршмелоус), остави го и подаде розова лъжичка на Бити.

— Давай. А после ще ми кажеш какво си избираш във фунийка или на мелба.

Бити просто се взираше в пъстрите цветове и консистенции пред себе си. Яркозеленото на шамфъстъка и ментата с шоколадови пръчици, залезнокораловия цвят на някакво сорбе и веселото розово на ягоди. Изборът наистина си го биваше.

— Откъде да започна? — попита тя.

— Откъдето поискаш — каза Мери, докато се настаняваше с фунийка в ръка.

— Искаш ли аз да пробвам пръв? — предложи Рейдж.

— Да. Моля.

Леле. За първи път в историята беше изправен срещу сладолед и не изпитваше интерес към него.

— Мисля да започна оттук — измърмори, загребвайки нещо, чийто аромат дори не усети.

— Вкусно ли е? — попита Бити.

— О, да. И още как.

Когато тя се приведе напред и пъхна розовата си лъжичка в половината, която бе оставил, той погледна към Мери. Неговата шелан бе приковала очи в момиченцето, сякаш начинът, по който то опитваше десерта, щеше да й издаде важна информация за това как се справя със скръбта си. И странно… докато местеше поглед между тях, Рейдж за първи път забеляза, че и двете имат кестенява коса.

Всъщност, Бити изглеждаше така, сякаш би могла да бъде…

Аха. Леле.

Май трябваше да забави темпото. Така де, колко вампири имаше на планетата? И колко човеци? Фактът, че и двете бяха жени и имаха кестенява коса, вместо руса или червена, или пък черна, не беше кой знае каква изненада.

Не, каза си той твърдо, нямаше абсолютно нищо предначертано в това, че тримата седяха в сладоледаджийницата… освен дето десертите, поднасяни под този розов покрив, бяха доказателство за съществуването на добър Бог.

— … моля?

— Какво? — попита той. — Извинявай, отвлякох се по менюто над щанда ей там.

— Мисля, че най-много ми хареса шоколадовия с шоколадови парченца — каза Бити.

Рейдж отново погледна към Мери, а после трябваше да извърне очи.

— Имаш го. В чашка или във фунийка?

— Мисля…

Вафла, довърши той наум.

— Вафла — довърши Бити на глас.

— Дадено.

Докато се изправяше и отиваше към човешката жена с ретро пола, Рейдж си каза: Не. Всички деца обичат шоколадов сладолед. С парченца шоколад. Във вафлени фунийки.

Това изобщо не беше пръстът на съдбата.

Наистина.

Ама наистина.