Звярът

55.

Лейла се завърна във физическото си тяло на земята и когато отвори очи, видя ниския таван на болничната си стая. Ръцете й начаса се спуснаха към корема и когато раздвижи крака и си пое дълбоко дъх, почувства движение там долу — силно, жизнено, успокояващо движение.

Беше оставила лампата в банята запалена, а вратата — открехната, както имаше навик да прави, когато се опитваше да заспи, и сега очите й се обърнаха към светлината. А после погледна към часовника. Единадесет и тридесет и четири вечерта.

Доста се беше забавила в Светилището.

След като от Храма за уединение отиде в библиотеката, й бе отнело известно време, докато намери онова, което търсеше. А после доста дълго беше изучавала онзи том. Както и други.

Надигна се в леглото и разтърка слепоочията си.

Не трябваше да разравя историята на Кор.

Но разбира се, ако историята му беше различна, ако самоличността на истинския му баща се бе оказала друга, не би означавало толкова много, предположи тя. Такъв шок. Дотам, че бе сравнила наученото със свещените анали на Братството на черния кинжал, извадила бе различни томове, търсейки непоследователност и противоречия в архивите за баща му.

Не бе открила такива. Всъщност, открила бе потвърждение. И сега не можеше да забрави онова, което беше открила.

Издърпа се нагоре с пъшкане и преметна крака през ръба на леглото; глезените й бяха толкова подути, че прасците й сякаш преливаха директно в стъпалата.

Защо й беше трябвало да търси тази информация?

Защото сега какво? Как щеше да обясни защо го бе направила?

Изправи се, придърпа нощницата си надолу и преметна косата си над раменете. Пристъпи напред и изруга…

Влага. От вътрешната страна на краката й. Отново.

Страхотно. Точно от каквото имаше нужда насред всичко това.

Заклатушка се към банята, погълната от тревога за Кор и раздразнение от пикочния си мехур. Но поне можеше да си вземе душ и да се отпусне, знаейки, че всичко с малките е наред. Пък и нямаше ли пелени за възрастни за тези неща?

Обърна се, за да затвори вратата на банята, и тогава я видя.

Кръв. Кръв по пода… кървави стъпки по пода.

Повдигна нощницата си и видя, че от вътрешната страна на краката й има кръв.

Изпищя и някой се появи тичешком… Елена.

Медицинската сестра хвърли само един поглед… и начаса мина на професионален режим.

— Ела с мен. Обратно в леглото. Да се върнем в леглото.

— Бебетата… ами бебетата…

— Дръж се, ето, още сега ще повикам доктор Джейн. — Елена натисна бутона. — Нека те включа към машините.

Всичко стана толкова бързо — от тялото й тръгнаха жици, монитори се събудиха за живот, доктор Джейн дойде на бегом. Докараха машината за ултразвук. Мани пристигна. Куин и Блей едва не изкъртиха вратата, когато нахълтаха.

— Бебетата — стенеше Лейла. — Ами бебетата…?

Беше като вятър, повял над земята.

Съзнанието на Кор се завърна като порив на вятъра, преминал над земята, прелитайки над някои неща, раздвижвайки други, нахлувайки в трети. Даваше си сметка за най-различни болки, ала усещаше и скованост, агония и изтръпване… спазми и подръпвания… и абсолютно нищо в голяма част от тялото си.

Обонянието му обаче бе все така остро.

Миризмата на пръст го объркваше.

Зад спуснатите си клепачи той се ориентираше, доколкото можеше, с помощта на ушите и носа си. Не беше сам. Усети миризмата на един… не, двама други мъже. Говореха тихо… или поне единият от тях го правеше. Другият не казваше нищо, което той да долови.

Не ги познаваше. Или по-точно — не разпозна някой от своите войници в тях…

Братството. Действително, и преди бе усещал миризмата им. Когато братята бяха дошли, за да говорят с глимерата на онова заседание на Съвета.

Нима го бяха заловили?

Неясни подробности от онази нощ се завърнаха в ума му.

Видя се на уличката до изгорялата кола. Видя се как тръгва след онзи автомобил, проследявайки го до… Къде беше отишъл?

Сън ли беше това?

Различни образи преминаха през ума му, но не се задържаха достатъчно дълго, за да…

— Намръщи се — каза мъжки глас. — Ръцете му се размърдаха. Буден ли си, копеле?

Не би могъл да отговори, дори ако животът му зависеше от това… а животът му действително зависеше от това. Ако беше заловен, въпросите как и къде…

Училищен двор.

Не беше проследил онази кола. Не, беше върху нея, носейки се през нощта, докато лесърите, които преследваше, бяха прекосили центъра, оставили бяха предградията зад себе си и бяха отишли в някакъв изоставен колеж или подготвително училище.

Където го бе посрещнала гледката на последствията от голяма битка и съкрушителна загуба за Обществото на лесърите.

От ръката на Братството.

Беше открил един човек. На покрива.

А после самият той бе ударен по тила.

Откога беше в безсъзнание? Цялото тяло го болеше, не така, сякаш го бяха пребили, а сякаш отдавна не го беше използвал.

— Събуди ли се най-сетне? — настоя гласът.

Най-сетне…? Да, явно беше в безсъзнание от известно време. Всъщност, имаше чувството, че лежи в тази поза от доста дълго.

Какво бе това пиукане…

Звън. Неочаквано се разнесе звън… мобилни телефони. Мъжът, чийто глас чуваше, отговори.

— Какво? Кога? Колко? О, господи… да. Веднага. Ласитър може ли да дойде и да остане с него? Къде? И двамата идваме. — Пауза. — Джон… да, започнало е и имат нужда от вените ни. Трябва да вървим. И аз не искам да го оставяме, но какво друго можем да направим? Не, не знам къде е Ласитър.

Разнесе се шумолене, сякаш си събираха нещата.

— Не, нуждаят се и от двама ни. Тя ражда. Малките идват, а е прекалено рано.

Лейла!

Без да се замисли, Кор отвори очи. Двамата бойци се бяха извърнали и си отиваха, слава на Съдбите, така че не забелязаха.

Аз също съм ужасен — каза онзи с червената коса. — За нея, за Куин. А тук всичко ще е наред. Той никъде не може да отиде.

Шумът от стъпките им се отдалечи, а после се разнесе дрънчене, сякаш отваряха порта или пък отместваха вериги. След това всичко се повтори.

Кор примига трескаво и се опита да стане… само за да открие, че действително никъде не може да отиде. Имаше стоманени халки, около китките и глезените, и дори около кръста му. Освен това беше прекалено слаб, за да направи нещо повече от това да повдигне глава.

Огледа се наоколо и видя, че е заобиколен от различни съдове… урни, и пак урни, подредени върху лавици, които стигаха от пода до тавана. В пещера? И все пак, имаше и сложно на вид електронно оборудване, което следеше телесните му функции.

— Лейла… — каза с пресеклив, накъсан глас. — Лейла…

Рухна върху леглото, за което беше завързан, обзет от неудържимо желание да избяга и да я открие, макар да нямаше представа къде е тя, нито дори къде се намира самият той. Тялото му обаче имаше други планове. Нощ засенчи деня и над него отново се спусна мрак.

Победи го.

Последната му мисъл бе, че жената, която обичаше и от която се страхуваше, имаше нужда от него и той искаше да бъде до нея…