12.

— Не мога да повярвам, че е необходимо.

Обратно в тренировъчния център на Братството, Асейл се взираше в тъмнокосия човек, който затваряше раната върху прасеца му с игла и конец. Когато мъжът продължи онова, което правеше, без да отговори, Асейл извъртя очи.

— Казах…

— Да, да. — Мъжът отново заби иглата в кожата му и я издърпа, докато черната нишка се опъна. — Беше достатъчно ясен. Единственото, което ще ти кажа, е, че метицилин-резистентният стафилокок не го е грижа дали си вампир, или човек, а да оставиш петнайсетсантиметрова рана отворена, е върхът на глупостта.

— Раните ми зарастват страшно бързо.

— Не достатъчно бързо, приятелче. И ще престанеш ли да мърдаш? Все едно шия златна рибка във вода.

Всъщност, не можеше да престане. Крайниците му очевидно си имаха собствено мнение в момента и докато поглеждаше към часовника на стената и пресмяташе колко малко остава до зазоряване, треперенето стана още по-силно…

Вратата се отвори и братовчедите му влязоха в помещението.

— Мислех, че не искате да гледате — измърмори Асейл.

И наистина, Ерик, онзи отляво, упорито избягваше да поглежда към кърпежа.

Колкото и опитен убиец да беше, от медицинските процедури стомахът му се свиваше, противоречие, което можеше да бъде забавно… ала в случая не беше.

Всъщност, Асейл не беше в настроение за каквото и да било лекомислие. Не се беше съгласил да го доведат в имението на Братството за лечение. Искал бе да се върне в къщата си на река Хъдсън и да си начеше крастата, която много скоро щеше да стане непоносима.

— Кога ще си готов? — попита.

— След това ще ти направя снимка на рамото.

— Не е нужно.

— От кой университет е медицинската ти диплома?

Асейл изруга и се отпусна върху носилката. Медицинската лампа над него, с ярката си светлина и подвижен микроскоп, бяха като извадени от някой научнофантастичен филм. И докато затваряше очи, нямаше как да не си спомни как идва тук със своята Марисол, след като я беше освободил от Бенлоис… как минават през сложната охранителна система от порти, как слизат под земята, как прекрачват в това безупречно болнично заведение.

Опита се обаче да не допусне мислите му да поемат натам. Тази посока беше прекалено мъчителна.

— Ще трябва да си тръгна преди зазоряване — избъбри. — И искам оръжията, телефоните и останалите ни лични вещи да ни бъдат върнати своевременно.

Лекарят не отговори, докато не довърши и последния шев и направи малък възел в основата на глезена му.

— Имаш ли нещо против да помолиш момчетата си да излязат навън за минутка?

— Защо?

— Зейдист иска да стоим тук — обади се Ерик. — А нямам особено желание да споря с него, тъй като съм невъоръжен и ми се ще да запазя притока на кръв към главата си.

Лекарят се облегна назад върху въртящото се столче и за първи път Асейл успя да прочете какво беше избродирано върху бялата му престилка: ДОКТОР МАНУЕЛ МАНЕЛО, ГЛАВЕН ХИРУРГ. Под черните букви бе изписано името на болница.

— Братята са те довели от света на човеците само за тази нощ ли? — попита Асейл. — Как е възможно?

Доктор Манело сведе очи към името си.

— Престилката е стара. А старите навици умират трудно… нали така?

Когато човекът срещна погледа му, Асейл се намръщи.

— Какво имаш предвид?

— Съгласен ли си да говоря откровено пред тези двамата?

— Те са от моята кръв.

— Това „да“ ли означава?

— Вие, човеците, сте толкова странни.

— И няма да е зле да внимаваш с този високомерен тон, задник такъв. Женен съм за една от вас. И ще ме извиниш, задето си мисля, че може би няма да искаш да повдигна въпроса за зависимостта ти пред други… независимо дали са ти роднини, или не.

Асейл отвори уста. Затвори я. Отново я отвори.

— Не знам за какво говориш.

— Нима? — Мъжът свали яркосините си ръкавици и като подпря лакти върху коленете си, се приведе напред. — Тресеш се върху масата ми сякаш имаш уртикария. Облян си в студена пот, но не защото те боли нещо. Зениците ти са разширени. И съм почти сигурен, че ако ти върна палтото, първото, което ще направиш, ще бъде да се извиниш и да отидеш в тоалетната, за да изсмъркаш остатъка от кокаина в стъкленицата, която извадих от вътрешния му джоб. Как се справям? Прочетох ли правилно мислите ти? Или ще продължиш да лъжеш?

Нямам проблем с наркотиците.

— Аха. Разбира се, че нямаш.

Човешкият лекар се изправи на крака и сега бе ред на Асейл да избягва да погледне към братовчедите си — и така прекрасно усещаше очите им, приковани в него.

Поне никой от тях не каза каквото и да било.

— Виж, на мен ми е все тая. — Доктор Манело се приближи до една работна маса, върху която имаше компютър, химикалки и бележник. Наведе се, надраска нещо и като откъсна най-горното листче, го сгъна надве. — Това е номерът ми. Когато стигнеш дъното, обади ми се и ще ти помогнем с детоксикацията. Междувременно, имай предвид, че продължителната употреба на кокаин води до цял куп забавни неща, като пристъпи на паника, параноя и дори психоза. Вече си започнал да губиш тегло и както споменах, трепериш като лист. Освен това носът ти тече и съм почти сигурен, че носната ти преграда е изкривена.

Асейл хвърли поглед към кошчето за боклук до себе си и се зачуди как всички тези носни кърпички се бяха озовали вътре. Несъмнено не можеше да е… хм. В ръката си стискаше направена на топка кърпичка, за която дори не си беше дал сметка.

Не съм пристрастен.

— Тогава вземи това и го изхвърли. — Човекът му протегна листчето. — Изгори го. Направи го на фунийка и го използвай, за да изсмъркаш следващата си доза.

Асейл пое онова, което му подаваха, а лекарят се обърна, сякаш вече бе забравил случилото се.

— Е, какво ще кажеш, ще направим ли снимката, или не? А кога можеш да си тръгнеш, ще ти кажат братята. Заминаването оттук не става по собствено желание, както, сигурен съм, разбираш.

Асейл демонстративно смачка листчето хартия и го метна при кърпичките в кошчето.

— Да — заяви сухо. — Напълно съм наясно точно колко недоброволно е.

* * *

Вишъс подкара пикапа с нарисуваните тако и пица към имението. С мръсна газ.

Колата не беше предвидена за подобни скорости и цялото преживяване му напомняше за стар самолет, опитващ се да излети от обрасла с трева писта — всичко вибрираше, дотам, че на човек направо му се струваше, че само едно кихване го дели от пълна молекулна дезинтеграция. Не сваляше обаче крак от педала на газта… както правиш, когато ти остават едва около двайсет и пет минути тъмнина и поне шейсет километра. А определено не искаш просто да зарежеш възможното доказателство за лесъри край пътя.

Все пак, ако нещата вземеха особено лош обрат, двамата с Тор, който Ви бе настоял да дойде с него, можеха да спрат и да се дематериализират пред стъпалата на имението само за частица от секундата — Бъч току-що беше пуснал съобщение, че е пристигнал в тренировъчния център заедно с Кор. Така че нямаше защо да се тревожат, че на Тор може да му хрумне да приведе в действие някоя блестяща идея, включваща кръвопролитие и чувал за труп с името на копелето върху него.

Поне не и през следващите десетина минути.

— Ти ни спаси живота, когато Омега се появи.

Вишъс погледна към седалката до себе си. Тормент не беше казал нито дума, откакто се бяха изнесли от училищния двор преди двадесетина минути, след като Омега се беше изпарил оттам.

— И нямаше да убия Кор.

— Сигурен ли си?

Когато Тор не каза нищо повече, Ви си помисли: О, да, определено нямаше да убиеш онзи шибаняк.

— Не че не те разбирам — измърмори Ви, когато благодарение на едно нанадолнище на магистралата вдигна скоростта на сто и десет километра в час. — Ние всички искаме да му видим сметката.

— Аз направих трахеотомия на Рот. Докато той умираше в скута ми, след като шибаният Кор го простреля.

— Да не говорим, че беше в кола, шофирана от Ласитър — подхвърли Ви сухо. — От това бих си изкарал акъла също толкова.

— Говоря сериозно, Ви.

— Знам.

— Къде ще го настаним?

Ви поклати глава.

— Зависи колко дълго ще остане в безсъзнание.

— Искам аз да се заема с него, Вишъс.

— Ще видим, братко. Ще видим.

С други думи — по никой начин. Агресията, струяща от порите на Тор, дори докато се правеше на адски спокоен и овладян, едва ли би могла да бъде по-ясен предупредителен сигнал.

Във възцарилото се между тях мълчание, Ви бръкна в джоба на коженото си яке и извади ръчно свита цигара. Запали я с голяма червена запалка Bic, изпусна струя дим и открехна прозореца, за да не обгази брат си.

Оставяйки порива за убийство настрани, Тор беше повдигнал адски добър въпрос. Къде, по дяволите, щяха да настанят затворника си? В тренировъчния център имаше предостатъчно стаи за разпит… проблемът бе, че до една бяха от онези, в които имаше просто маса и стол, онези, които бяха използвали, например, за да говорят с Мери, Джон Матю и Бела, когато те бяха дошли в имението за първи път.

Не бяха луксозни, но определено бяха достатъчно удобни.

Нищо, което да става за изтезания.

Засега.

Хубавото на любовния му живот бе, че му осигуряваше бърз достъп до най-различни каиши, катарами, вериги и шипове. И да, вероятно щеше да се нуждае от някои от по-големите си уреди.

— Аз ще се погрижа за това — каза.

— За какво? За Кор?

— Да. Аз ще се оправя.

Тор изруга тихичко, сякаш завиждаше, но после сви рамене.

— Това е добре. Той е опасен, това е като да имаме сериен убиец в къщата. Ще ни трябват наистина сериозни катинари.

И изобщо нямаше да мине само с катинари, помисли си Ви. Ни най-малко.

Загрузка...