62.

Рейдж вероятно смазваше ръката на Мери, толкова силно я беше стиснал, ала тя като че ли не забелязваше. И слава богу, защото се съмняваше, че би могъл да охлаби хватката си.

Едновременно смътно и мъчително ясно си даваше сметка за братята си, техните шелани и Избраниците навсякъде около него; те всички стояха заедно насред трагедията, разиграваща се от другата страна на вратата, прекалено тънка, за да удържи струящата скръб.

Рейдж не можеше да не си мисли за Бити. Господи, само ако получеше шанс… само ако двамата с Мери получеха този шанс, никога нямаше да престане да защитава онова малко момиченце. Да прави всичко по силите си то да има живота, който заслужаваше, образованието, от което се нуждаеше, за да бъде независимо, да има сигурността, почерпена от знанието, че никога няма да остане без дом, независимо колко далеч отиде.

— Толкова е ужасно — прошепна Мери. — Толкова страшно. Напоследък имаше толкова много смърт…

Вратата се отвори широко и Блей изскочи от операционната, сякаш беше изстрелян от топ.

— Тя е жива! — изкрещя. — И двамата са живи! Живи са! А Лейла е стабилна!

Възцари се миг абсолютна тишина.

Сякаш събралите се в коридора трябваше да смелят всичко, да преминат на друг режим, да сменят предавката.

— А Куин припадна на пода!

По-късно Рейдж щеше да си помисли, че това едва ли бе най-подходящият миг всички да заликуват… ала кой го беше грижа!

Блей изчезна под море от тела, всички викаха и плачеха, прегръщаха се и пляскаха с длани, ругаеха и се смееха, ломотеха неразбрано и кашляха, и всички настояваха за подробности и ги получаваха, веднъж, два, много пъти. Имаше толкова много шум и живот, и Рейдж бе насред това заедно с всички тях, чувствайки се така, сякаш джакпотът беше ударен, подаръкът — даден, камионът бе отминал безопасно, вместо да отнесе един от тях.

Следващата, която се показа, беше доктор Джейн, и когато свали маската от лицето си, те я поздравиха с възторжени възгласи. Ала за разлика от новия баща, тя се погрижи да затвори вратата зад себе си.

— Шшш — каза през смях. — Все още имам и други пациенти наблизо. Трябва да прекарам две носилки оттук, ще ми направите ли място? О, благодаря, Елена.

Сестрата очевидно беше излязла от другата врата, теглейки и бутайки носилките. Множеството се раздвижи, за да направи място, ала Блей все още получаваше прегръдки, което доведе до малко забавяне.

— С какво мога да помогна? — попита Рейдж доктор Джейн.

— Е, точно сега всичко е наред. Всички са добре… Просто трябва да преместим някои пациенти.

Рейдж улови ръката на лекарката, преди тя да се извърне.

— Малките наистина ли са вън от опасност?

Тъмнозелените очи задържаха неговите.

— Дотолкова, доколкото е възможно в този момент. Предстоят ни няколко дълги нощи, ала онази система за изкуствена вентилация от Хавърс спаси живота и на двамата. Задължени сме му.

Рейдж кимна и я пусна. А после отиде там, където Мери и Тор се прегръщаха, и зачака реда си. Просто искаше да почувства своята шелан до себе си.

Мери се обърна към него и той разпери ръце, и беше толкова прекрасно тя да се хвърли в обятията му, а той да я повдигне от пода.

— Готова ли си да се пробваме? — каза в ухото й. — Готова ли си да бъдем родители заедно?

— О, Рейдж. — Гласът на неговата шелан секна. — Толкова се надявам.

— Аз също. — Пусна я на земята, а после се намръщи. — Какво?

— Ами… — Мери се огледа наоколо. — Къде бихме могли да останем насаме за малко?

— Ела с мен.

Рейдж я улови за ръката и я поведе далеч от множеството, подмина съблекалнята и стаята за тежести и стигна до входа на спортната зала.

— Първо дамите — каза, задържайки една от стоманените врати отворена.

Охранителните светлини обливаха просторното помещение в меко сияние, знаците за изход над вратите грееха в червено като малки огнища.

— Забравила бях колко голямо е това място. — Мери се откъсна от него и като разпери ръце, започна да се върти в кръг с танцувална стъпка, като в „Звукът на музиката“.

Рейдж остана назад и просто я гледаше как се движи, тялото й — гъвкаво и красиво, наелектризиращо места в него, които много скоро щяха да станат алчни, ако не извърнеше поглед.

— Мога да запаля някои от лампите — промърмори, търсейки си нещо, което да направи.

— Харесва ми така сумрачно. Романтично е.

— Съгласен съм.

Пенисът му ритна зад кожения панталон, който си беше облякъл за вечеря, и той поклати глава. Очевидно имаха да обсъдят нещо важно, а той си мислеше за секс. Срамота.

Обаче, човече, тя бе толкова сексапилна.

А той беше превъзбуден от добрата новина.

И те бяха насаме.

А после Мери направи пирует и изящно движение встрани, от което очите му се спуснаха към дупето й и останаха там.

Рейдж изруга под носа си и се изпъна, протягайки първо едната, а после и другата си ръка.

— Нещо не е наред ли? — Господи, надяваше се, че не е това. — Мери?

— О, Рейдж. Загубата е толкова трудна.

Тъгата в гласа й бе като огромна гумичка, изтрила в миг всяка еротична мисъл от ума му.

— Бити добре ли е?

— И тя това искаше да знае. — Мери се усмихна печално. — Това искаше да знае и Тор. Не е ли това, което всички правят… и да, тя е добре. Просто преживява труден момент.

— Нуждае се от семейство.

Мери кимна.

— По пътя насам, докато шофирах, се чух с една от социалните работнички, онази, на която Мариса възложи нашия… случай, или молба за осиновяване, или както там ще го наречем. Общо взето измисляме процедурата в движение, но тя ще говори и с двама ни поотделно, а после заедно. За това, къде се намираме в живота си. Как сме стигнали до решението за осиновяване. Какви са плановете ни със и без Бити.

— Какво трябва да преговоря, за да издържа изпита?

Тя се приближи до него с лека стъпка.

— Просто бъди откровен. Искрен. Тук няма неправилни отговори.

— Сигурна ли си за това? Защото аз съм напълно убеден, че едва ли ще й хареса отговора на въпроса „Имаш ли звяр, който живее в теб?“.

— Забрави ли, че вече го обсъдихме с Мариса? Не можем да го скрием, ала звярът никога не ме е наранил и никога не е представлявал заплаха за когото и да било от домакинството… стига да не са на бойното поле. А аз мога да оборя всеки аргумент, касаещ смъртна опасност с това, че самата аз не мога да умра. Никакъв проблем.

Господи, как им беше хрумнало, че това би могло да се получи, зачуди се той.

— Ще ме убие, ако заради проклятието ми не ни разрешат да я осиновим.

— Не може да мислим така. — Тя улови ръката му и я целуна. — Просто не може.

— Добре. Да приемем, че ни одобрят. А после?

— После, ако следваме човешката процедура, Рим ще дойде и ще огледа дома ни. Само че като се има предвид къде и с кого живеем, ще трябва да бъде по-различно.

— Все едно. Ако някой трябва да дойде тук, аз ще се погрижа.

— Е, нека видим как ще иска да постъпи тя. — Мери прибра косата си зад ухото. — И слушай, като стана дума… Бити преживя толкова много, голяма част от него съвсем наскоро. Наистина мисля, че ще е по-добре за всички да започнем с нещо като настойничество.

— Не. Не искам да я изгубя…

— Изслушай ме. Бити току-що изгуби майка си. Важно е да не се чувства така, сякаш се опитваме да я засенчим. Според мен, когато говорим с нея, трябва да й кажем, че може да остане в „Убежището“ толкова дълго, колкото поиска. Или да дойде тук с нас.

— Може ли да я подкупим?

Мери избухна в смях.

— Какво? Не!

— О, хайде де, Мери. Какво би й харесало според теб? Сладолед? Колкото телевизия си поиска? Пони, за бога. Или мога просто да я купя с някоя дамска чанта? Достатъчно голяма ли е за това?

Мери го тупна по гърдите.

— Не, не можеш да я подкупиш. — А после понижи глас. — Според мен обича животните. Когато не сме сигурни, можем да опитаме със снимки на Бу и Джордж.

Рейдж се засмя и притегли своята жена за целувка.

— Замисляла ли си се къде в къщата би могла да остане? Искам да кажа… ако това се получи?

— Всъщност, да, но това ще означава реорганизация. И преместване за нас.

— Къде? В Дупката е пълно, а Бъч и Ви ругаят като каруцари. По-зле са и от мен.

— Ами, всъщност си мислех, че навярно бихме могли да попитаме Трез дали би имал нещо против да си разменим стаите. Може да се пренесем на третия етаж, в спалните, които той и Ай Ем използват. Искам да кажа, и двата апартамента са просторни и си имат своя собствена баня, но ще бъдем достатъчно близо, в случай че Бити се нуждае от нас.

— Това е страхотна идея.

— Ммм-хмм.

Докато притискаше Мери към гърдите си, Рейдж неочаквано ясно осъзна колко просторно бе помещението, в което се намираха. На слабата светлина очертанията и ъглите на спортната зала тънеха в сенки. Празните пейки, въжетата, които висяха от тавана, очертанията на баскетболното игрище върху лъскавия боров под — просто маловажни подробности от подобната на пещера вътрешност.

Рейдж се намръщи, мислейки си, че тук се крие някаква метафора.

Самият свят беше такъв — огромен и празен, извън онези, които обичаш, нищо друго, освен по-топла разновидност на космоса, изпълнена със случайни боклуци, в които се блъскаш. Онези, които те привързваха към света, които бяха твоята котва, бяха семейството ти, приятелите, онези, с които мислите по един начин. Без това?

Той се отдръпна и тръгна наоколо.

Никакви пируети за него.

— Рейдж?

Замисли се за думите й, за срещите със социалната работничка, за себе си и своя звяр, за нея и нейната… необичайна ситуация. А после си спомни как лежи насред двора на онова изоставено училище и над него се бе надвесила тя, неговата Мери, бореща се да го опази жив, въпреки че те имаха резервен изход от подобна ситуация, който беше същинско чудо.

Спря на линията за наказателни удари. Нямаше топка в ръцете се, нито кош, в който да стреля, нито съотборници и противници наоколо. Имаше обаче усещането за неотложност.

Вдигна очи там, където трябваше да бъде кошът, към голямата метална ръка със стъкления й квадрат, спуснат от тавана.

— Мери, искам да ми обещаеш нещо.

— Всичко каквото поискаш.

Когато я погледна, откри, че му е трудно да говори и трябваше да се прокашля.

— Ако ние… ако с теб получим Бити. Ако тя стане наше дете, искам да ми обещаеш… — Почувства парене насред гърдите. — Ако умра, трябва да останеш тук с нея. Не можеш да я оставиш сама. Ако аз си отида, ти трябва да останеш. Няма да допусна това момиченце да изгуби още двама родители. Просто няма да го бъде.

Мери закри устата си с ръка и затвори очи, навеждайки глава.

— Ще те чакам — продължи той дрезгаво. — Ако умра, ще те чакам в Небитието, както правят всички останали. По дяволите, ще бдя над вас от облаците. Ще бъда ангел хранител и на двете ви. Ала ти… ти трябва да останеш, Мери.

Защото Бити щеше да живее по-дълго от него. Така се надяваш и се молиш да стане. Децата наследяваха родителите си, заемаха тяхното място, поемаха по пътища в бъдещето, продължавайки традициите и уроците им, така че на свой ред да могат да предадат онова, което бяха получили.

Това бе безсмъртие за смъртните.

И то бе вярно, независимо дали щеше да родиш малките си, или да разтвориш ръце, за да ги приемеш.

— Трябва да останеш тук, Мери.

* * *

Докато осъзнаваше измеренията на онова, което Рейдж бе поискал от нея, Мери почувства как сърцето й заби учестено, а тялото й се обля в студена пот.

Макар да му бе признала желанието си да го задържи на този свят по съвсем същата причина, която той излагаше сега, да го чуе казано по този начин? Едва не й прилоша, връщайки се към мига, когато мислеше, че ще го изгуби, макар по онова време да знаеше, че може да отиде и да го открие в Небитието.

Беше сякаш той отново лежеше на земята, борейки се за въздух, който не успяваше да си поеме, докато кръвта изпълваше гърдите му и тя го губеше, макар тялото му все така да лежеше пред нея.

А после си помисли за Бити на задната седалка на понтиака, плачеща, изгубена, сама.

— Да — каза дрезгаво. — Ще остана. Заради нея. Докато е жива, ще остана с нея.

Рейдж изпусна дъха си, бавно и продължително.

— Това е добре. Това е…

Срещнаха се по средата, тръгнали едновременно един към друг, и когато се прегърнаха, тя отпусна глава върху солидните му гърди и се заслуша в ударите на сърцето му. Загледана през слабо осветената спортна зала, тя ненавиждаше избора, който бе направила току-що, обетът, който беше дала… и едновременно с това бе неизмерно благодарна за него.

— Тя не бива да научи — избъбри, отдръпвайки се лекичко от него и вдигайки поглед към лицето му. — Бити не бива да научи за мен… не и докато не вземе решение. Не искам страхът да не остане сама да повлияе на избора, който ще трябва да направи. Ако иска да дойде с нас, трябва да бъде, защото го е избрала сама. Всичката смърт в живота й досега може да бъде част от решението й, но не може да бъде главното.

— Съгласен съм.

Мери отново се сгуши в него.

— Обичам те.

— Аз също те обичам.

Дълго останаха така. А после Рейдж улови едната й ръка и я протегна напред, обвивайки другата около кръста й.

— Танцувай с мен.

Тя се засмя.

— На каква музика?

— Всякаква. Никаква. Няма значение. Просто танцувай с мен тук, в мрака.

По някаква причина очите й плувнаха в сълзи, когато двамата се раздвижиха, полюшвайки се лекичко, стъпките им върху гладкия под и шумоленето на дрехите им — единственият звуков съпровод. Много скоро откриха ритъм и ето че той я поведе във валс, истински, старомоден, в който го биваше много повече, отколкото нея.

Докато се носеха из празното помещение, в главата на Мери зазвуча симфония, цигулки и флейти, тимпани и тромпети, придаващи великолепие и енергия на танца им.

Те се въртяха ли, въртяха, докато Мери не грейна, усмихвайки му се широко, дори когато по бузата й се търкулна сълза.

Тя знаеше какво прави. Знаеше точно защо я беше помолил да го сторят.

Напомняше й, че бъдещето беше непознато и непознаваемо.

Така че ако ти се удаде възможност… дори и без музика и бална рокля, без смокинг и пищно тържество… когато любовта на живота ти те помоли да танцуваш?

Важно е да кажеш „да“.

Загрузка...