56.

На излизане от „Ти Джи Ай” Рейдж поспря до мястото на салонната управителка. И по-точно, беше принуден да спре, защото човешката жена, която ги беше настанила, се изпречи на пътя му и отказа да помръдне.

— Хареса ли ви храната? — попита тя, докато пъхаше нещо в ръката му. — Това е номерът ни за връзка с клиенти. Обадете ни се и ни кажете дали сте останали доволни.

Намигването й не остави никакво съмнение какво може да очаква, ако набере тези цифри, и то със сигурност не беше проучване на клиентските вкусове.

Рейдж пъхна сгънатото листче обратно в ръката й.

— Мога да ви кажа още сега. С жена ми си изкарахме страхотно. Също както и нашата… ъ, приятелка. Благодаря.

И като се обърна, той обви ръка около раменете на Мери и я притегли към себе си. А после, без да се замисли, стори същото с Бити.

Тръгнаха си заедно, промушвайки се през двукрилата врата.

Навън нощта бе станала още по-студена, ала коремът му бе пълен с храна, чувстваше се наистина щастлив и беше невероятно как това настроение бе в състояние да създаде своя собствена топлина, независимо от времето.

По дяволите, можеше да пада лапавица и той пак би вдигнал поглед към тъмното небе и би казал: Аааахх.

Миг преди да слязат от тротоара, за да се отправят към колата, пристигна един миниван и майка и дъщеря изтичаха, за да се качат. Човече, на това му се казваше генетика. Двете имаха еднакви кестеняви коси, тази на момиченцето — вдигната на конска опашка, тази на майката — подстригана на черта. Бяха горе-долу с еднакъв ръст, облечени в сини дънки и суитшърти. Лицата им имаха една и съща костна структура — същите закръглени бузи и плоско чело, и съвършено прав нос, какъвто, предположи Рейдж, някои човеци биха си поискали при пластичния хирург.

Не бяха нито грозни, нито красиви. Не бяха бедни, но не бяха и богати. Само че те се смееха по един и същи начин. И това ги правеше невероятни.

Майката отвори вратата на дъщерята и й помогна да влезе вътре. След това се наведе към нея и каза:

— Ха! Аз печеля! Сега цяла седмица ще миеш съдовете. Така се бяхме разбрали.

— Мамоооооооо!

Майката затвори вратата и се пъхна на седалката до шофьора, до мъжа, който трябва да бе нейният съпруг или партньор.

— Предупредих я, не се обзалагай с мен. Не и когато става дума за цитати от „Кръстника“.

Мъжът се обърна към дъщерята.

— А, не. Изобщо няма да се бъркам в това. Знаеш, че е научила целия филм наизуст и да, точните думи са „Никой сицилианец не може да отхвърли молба в деня на сватбата на дъщеря си“.

Майката затвори вратата си и бледосиният миниван потегли.

За миг Рейдж си представи какво щеше да бъде пътуването до дома… и установи, че няма търпение да стори същото. Да заведе Бити вкъщи, имаше предвид.

И да се дрънкат за „Кръстника“, ако така се развиеха нещата. Или пък за това какъв вкус има пластилинът. Или дали тази зима снегът щеше да завали рано или късно.

— Всичко наред ли е? — попита той, когато Бити се поколеба. — Бити?

— Извинявай — тихичко каза момичето. — Какво?

— Да се качваме в колата.

Беше невероятно да отведе своите момичета до понтиака и още по-страхотно — да ги кара из улиците, спазвайки стриктно правилата за движение. Да се придържа в лентата си. Да не се хване, когато двама задници в додж чарджър спряха до него на един светофар и форсираха двигателя, сякаш нещото беше продължение на пениса и топките им.

Той просто си продължи по пътя.

Като телефонът му иззвъня, остави да се включи гласовата му поща. Много скоро щяха да стигнат в „Убежището“ и тогава…

Телефонът иззвъня отново.

Рейдж го извади и се намръщи.

— Трябва да вдигна. — Прие обаждането и допря слушалката до ухото си. — Мани?

Хирургът беше минал на режим „спешен случай“.

— Трябваш ми тук незабавно. Лейла получи кръвоизлив. Малките са на път… нуждаем се от вени за нея. Можеш ли да се дематериализираш?

— Мамка му — изруга Рейдж, докато даваше мигач и спираше. — Да. Мога да дойда.

Мери и Бити го погледнаха разтревожено, когато той затвори и се обърна в седалката.

— Слушай, наистина съжалявам. Има… — Млъкна и погледна към момиченцето. — Трябва да се прибера вкъщи.

— Какво става? — попита Мери.

— Лейла. — Не искаше да навлиза в подробности. Не и след онова, което Бити беше преживяла съвсем наскоро. — Имат нужда от помощ. Можеш ли да я закараш обратно? Аз ще трябва да се дематериализирам още сега.

— Абсолютно. Аз също ще се прибера право вкъщи…

— Може ли да дойда с вас? — попита Бити.

За миг се възцари мълчание. А после Мери се обърна назад.

— Сега ще е най-добре да те върна в „Убежището“. Ала някой ден навярно би могла.

— С теб нали всичко ще бъде наред?

На Рейдж му беше нужен миг, за да осъзнае, че момиченцето говори на него. И когато срещна очите му, широко отворени и разтревожени, го прониза странно усещане.

— Да. С мен всичко ще е наред. Просто трябва да помогна на един приятел.

— О, разбирам. Кога ще те видя пак?

— Когато поискаш. Винаги ще бъда зад следващия ъгъл за теб. — Протегна ръка и погали лицето й. — Ще трябва да изгледаме „Кръстникът“. Първа и втора част. Без трета.

— Какво е това? — попита Бити, докато той слизаше от колата.

— Само най-страхотните филми, правени някога. Бъди добра.

Мери също слезе и заобиколи колата; двамата се срещнаха пред решетката между фаровете и се прегърнаха за миг.

— Обичам те — каза той и я целуна лекичко.

— И аз те обичам. Кажи им, че ще си дойда възможно най-бързо.

Докато срещаше очите на Мери, Рейдж се постави в положението на Куин… умножено по милиард. А после се отърси и се съсредоточи.

— Ще им кажа. — Взе лицето й между шепите си и отново я целуна. — Карай внимателно.

— Винаги.

Той кимна, затвори очи, пое си дълбоко дъх… и ето че вече се носеше в облак от молекули през човешките квартали, през ниви и ливади, към подножието на планината.

Прие физическите си очертания пред входа на имението, влезе във вестибюла, и пъхна лице пред камерата.

Докато чакаше някой да му отвори, сърцето му думкаше по цял куп причини. Ала най-вече заради начина, по който Бити го беше погледнала.

Интересно как можеше да бъдеш преобразен от някого.

Вратата се отвори — от другата страна стоеше Фриц с разтревожено лице.

— Господарю, толкова се радвам да ви видя. Всички отиват в тренировъчния център. Ние тъкмо приготвяме храна, в случай че някой е в състояние да сложи нещо в уста.

Рейдж бе обзет от странен порив да прегърне догена… и вероятно би го направил, само дето Фриц щеше да припадне от подобно нарушаване на етикецията.

— Благодаря. Виждам, че държиш нещата под контрол. Това означава много.

Рейдж прекоси решително мозайката с цъфналото ябълково дръвче и почти бе стигнал до скритата врата под голямото стълбище, когато спря и погледна назад.

— Фриц?

Икономът се закова на място под свода на трапезарията.

— Да, господарю?

— Знам, че едва ли би могло да има по-неподходящ момент, но искам ми купиш нещо. Веднага.

Прастарият иконом се поклони толкова ниско, че челюстта му едва не се удари в излъскания под.

— Ще бъде същинско облекчение да сторя нещо за някого. Чувствам се толкова безпомощен.

* * *

Зад волана на понтиака Мери имаше чувството, че времето се беше върнало назад… че незнайно как двете с Бити се бяха озовали в някакъв парадокс, отвел ги преди няколко нощи и отново бяха на път към клиниката на Хавърс.

И не беше само заради Лейла и онова, което се случваше вкъщи. На задната седалка момиченцето се беше затворило в себе си, приковало очи в прозореца до себе си, лицето му — овладяна маска, която бе още по-тревожна сега, когато Мери знаеше точно колко жизнерадостно и оживено можеше да бъде.

— Бити?

— Ммм?

— Говори с мен. Знам, че има нещо, и да, бих могла да увъртам и да се преструвам, че не съм забелязала, но се надявам, че вече сме преминали тази граница в отношенията ни.

Мина доста време, преди момиченцето да отговори.

— Когато си тръгнахме от ресторанта — каза то най-сетне. — Видя ли онази човешка мамен и дъщеря й?

— Да. — Мери си пое дълбоко дъх. — Видях ги. — Отново се възцари тишина и тя погледна в огледалото за обратно виждане. — И то те накара да си спомниш за твоята мамен?

Момиченцето просто кимна.

Мери изчака. Изчака още.

— Тя липсва ли ти?

И това беше то. В миг Бити избухна в плач, силни хлипове разтърсваха малкото телце. Мери отби от пътя и спря. Не би могла да стори друго.

Слава богу, че бяха в хубава част на града, пълна с пекарни, книжарници и малки магазинчета за домашни любимци. Което означаваше много свободни места за паркиране.

Мери мина на неутрална предавка, дръпна ръчната спирачка и се извъртя назад.

Протегна ръка, за да докосне Бити, но тя се отдръпна.

— О, миличка… знам, че тя ти липсва…

Момичето се обърна към нея, по лицето му се стичаха сълзи.

— Само че тя не ми липсва! Изобщо не ми липсва! Как е възможно да не ми липсва?!

Докато Бити ридаеше, закрила лицето си с ръце, Мери не я попита нищо, макар че това я убиваше. И действително, след едно мъчително чакане, детето отново заговори.

— Аз нямах това! Това, което онова човешко момиче и нейната мамен имат! Нямах… обзалагания и смях… не излизах на вечеря и баща ми не идваше да ни прибере дружески с колата! — Когато тя подсмръкна и избърса бузи с малките си юмручета, Мери бръкна в чантата си и извади пакетче кърпички. Бити ги взе, а после сякаш забрави за тях. — Майка ми се страхуваше… и страдаше, опитваше се да избяга! А после забременя и се разболя и умря! А ето че не ми липсва!

Мери угаси двигателя, отвори вратата и се пъхна на задната седалка. Не забрави да заключи тъмната кола, а после се настани до момиченцето; дори в сумрака виждаше болката и ужаса върху личицето му.

— Как може да не ми липсва? — Бити трепереше. — Обичах я… и тя би трябвало да ми липсва…

Мери протегна ръка и бе такова облекчение да я притегли към себе си и да я прегърне с всичка сила. Да я милва по косата, мълвейки тихи думи, докато Бити ридаеше.

Невъзможно бе тя също да не се просълзи.

И адски трудно бе да не шепне изтъркани фрази като „Всичко ще бъде наред“, „Ще се оправиш“, защото искаше да направи нещо, каквото и да било, за да облекчи страданието й. Ала истината бе, че онова, на което Бити беше изложена, докато растеше, не беше правилно, и децата и хората от подобна среда дълго, дълго, нерядко и никога, не се оправяха.

— Аз съм тук — бе всичко, което можеше да каже. Отново и отново.

Стори й се, че минаха години, преди Бити най-сетне да си поеме пресекливо дъх и да се облегне назад. А когато се опита безуспешно да отвори кърпичките, Мери ги взе, направи го вместо нея и извади една. И още една.

Бити си издуха носа и се отпусна в седалката, а Мери разкопча колана й, за да й даде малко повече пространство.

— Не познавах майка ти много добре — каза Мери. — Но съм сигурна, че ако можеше да има подобни нормални, изпълнени с обич мигове с теб, би го сторила на мига. Насилието е всепроникващо, когато е у дома. Не можеш да избягаш от него, освен ако не си тръгнеш, а това невинаги е възможно и тогава то хвърля сянка върху всичко. Не мислиш ли, че е възможно онова, което не ти липсва, да е насилието, което двете е трябвало да понасяте? Страхът и болката?

Бити подсмръкна.

— Лоша дъщеря ли съм? Лоша ли съм?

— Не. Господи, не. Ни най-малко.

— Наистина я обичах. И то много.

— Естествено, че си я обичала. И се обзалагам, че ако се замислиш, ще осъзнаеш, че все още е така.

— Толкова се страхувах, през цялото време, докато беше болна. — Бити се заигра с кърпичките. — Не знаех какво ще се случи с нея и през голяма част от времето се притеснявах за себе си. Това лошо ли е?

— Не. Това е нормално. Нарича се инстинкт за самосъхранение. — Мери прибра кичур коса зад ухото на Бити. — Когато си малка и не можеш да се грижиш за себе си, няма как да не се тревожиш за тези неща. Дори когато пораснеш и вече можеш сама да се грижиш за себе си, пак се тревожиш за тях.

Бити прие още една кърпичка и я разстла върху коляното си, приглаждайки я.

— Когато моята майка умря — каза Мери, — й бях ядосана.

Момиченцето вдигна изненадано очи.

— Наистина ли?

— Да. Бях ужасно ядосана. Искам да кажа, тя изстрада много, а аз бях до нея през всичките години, в които състоянието й бавно се влошаваше. Тя не бе поискала нищо от това. Не бе избрала да се разболее. Ала аз ненавиждах това, че приятелите ми не бяха принудени да се грижат за болните си родители. Че бяха свободни да излизат, да ходят по купони, да пият и да се забавляват… да бъдат млади и необвързани, без товар на плещите си. А аз трябваше да чистя къщата, да пазарувам и да готвя… а след като заболяването напредна — да я мия, да я къпя, да се грижа за нея, когато медицинските сестри не можеха да дойдат заради лошото време. А после тя умря. — Мери си пое дълбоко дъх и поклати глава. — Единственото, за което бях в състояние да мисля, след като отнесоха тялото й, бе… страхотно, сега трябва да уреждам погребение, да се оправям с банкови сметки и завещания, да разчиствам дрехите й. И тогава рухнах. Просто се сринах и се разплаках, защото се чувствах като най-лошата дъщеря в историята на света.

— Ала не беше?

— Не. Бях човешко същество. Аз съм човешко същество. А скръбта е сложно чувство. Казват, че си има фази. Чувала ли си за това? — Когато Бити поклати глава, Мери продължи: — Отричане, договаряне, гняв, депресия, приемане. И това действително са емоции, през които хората преминават. Ала освен тях има и толкова много други неща. Неразрешени проблеми. Изтощение. Понякога има и облекчение и то нерядко е придружено от страшно много вина. Моят съвет, идващ от някой, който не само е минал по този път, но е помогнал и на други да го сторят, е: остави мислите и чувствата ти да идват и да си отиват… и не ги съди. Гарантирам ти, че не си единствената, спохождана от мисли, които не ти харесват, и чувства, които ти се струват нередни. Освен това, ако говориш за онова, което изпитваш, е напълно възможно да преминеш през болката, страха и объркването и да стигнеш от другата страна.

— И какво има там?

— Известна доза мир. — Мери сви рамене. — Отново, иска ми се да можех да ти кажа, че болката ще си отиде, но не е така. Ала става по-лесно. Все още мисля за мама и да, понякога наистина боли. Мисля, че винаги ще боли… и честно казано не бих искала тази скръб да изчезне напълно. Скръбта… скръбта е свещен начин да почетем онези, които обичаме. Скръбта ми означава, че сърцето ми работи, тя е обичта ми към нея и това е нещо красиво.

Бити приглади кърпичката върху коляното си.

— Не обичах баща си.

— Не те виня.

— И понякога се ядосвах, че майка ми не го напусна.

— Как би могло да бъде иначе?

Бити си пое дълбоко дъх и го изпусна бавно и продължително.

— Това окей ли е? Всичко това… окей ли е?

Мери се приведе към нея и улови ръцете й.

— Това е напълно, абсолютно, сто процента окей. Кълна ти се.

— Щеше да ми кажеш, ако не е, нали?

Погледът на Мери не трепна.

— Кълна се в живота на съпруга си. И нещо повече, напълно го разбирам. Наистина, Бити, напълно те разбирам.

Загрузка...