11.

Никакво време. Абсолютно никакво време.

Докато миризмата от злина изпълваше въздуха, Вишъс свали подплатената си с олово ръкавица и вдигна сияещата си длан. Затвори очи и като се съсредоточи (защото от това зависеше както неговият живот, така и животът на двама от братята му), на свой ред изпрати поредица от отблъскващи импулси… само че защитният мис, с който ги обгради, бе като балон насред училищния двор. Малък участък, който се простираше на не повече от няколко сантиметра пред лицето му и няколко сантиметра зад телата на Фюри и Тор.

Слава богу, че хамърът вече го нямаше.

— Никой да не мърда — заповяда Ви, докато вълниста граница, искряща с цветовете на дъгата, се оформяше около тях като сапунен мехур.

Нямаше представа дали ще подейства, ала нямаше друг избор — атмосферата придобиваше наситения оттенък на злост. По дяволите, дори със защитния мис, кожата му беше настръхнала от предупреждението да бяяяяяяяяяяяяяяяяяяяга!

И именно в този миг Омега се появи на около сто и петдесет метра пред тях.

Ама че разочароващо. На пръв поглед, мастилено прозрачната фигура в ярко бели одежди изглеждаше горе-долу толкова плашеща, колкото оживяла шахматна пешка. Ала така изглеждаше само отвън. Отвътре всяка клетка, изграждаща тялото му, всеки неврон в мозъка му, всички емоции, които бе имал или щеше да има някога, запищяха така, сякаш се намираше под страховита, смъртоносна атака.

Зад него се разнесе тихо мълвене и когато погледна през рамо, видя, че Фюри бе започнал да се моли на Древния език.

— Шшшт — прошепна Вишъс.

Гласът на Фюри начаса секна, ала устните му продължиха да се движат, молитвата не спря. И да, Ви си представи майка си и нейното „Не ме занимавай с глупости“ там горе… и му се прииска да каже на брата, че си губи времето. Ала не го направи. Не беше нужно да му отнема илюзията.

Пък и ако защитният мис не сработеше? Те тримата и всичко което правеха, всичките им молитви, изречени или не, щяха да бъдат напълно обезсмислени, изчезнали завинаги от планетата.

Омега описа бавно кръг, оглеждайки своите „мъртви“ и Ви се напрегна така, че само дето не се просна на земята като някоя дъска. Злият поглед не се задържа върху мястото, където стояха той и братята — доказателство, че защитният мис действаше… вероятно поне донякъде, защото братът на Скрайб Върджин бе прекалено погълнат от загубите, понесени от Обществото му.

Мамка му, помисли си Ви мрачно, това е чичо ми.

А после Омега се издигна във въздуха, понасяйки се над изпотъпканата, почерняла от кръв поляна, реейки се по начина, по който го правеше и майката на Ви.

От небето изведнъж ливна дъжд, студени капки западаха по косата и носа на Ви, по раменете и опакото на дланите му. Въпреки че го гъделичкаха, той не понечи да ги избърше или да се подслони някъде… и честно казано, можеше да мине и без това напомняне точно колко крехка беше оптичната им защита. Толкова, че дори дъждът можеше да проникне през нея.

По дяволите, можеше да разгърнеш вестник над главата си и пак щеше да постигнеш по-добър чадърен резултат.

Мамка му.

От време на време Омега спираше и се навеждаше, за да вдигне ръка, крак, глава, само за да ги хвърли обратно миг по-късно, сякаш търсеше нещо точно определено. Изведнъж се закова на място.

Нисък вой се разнесе над двора, провирайки се между празните, гниещи сгради, без ехо.

А после Омега протегна длани право напред.

Засмукващ вятър се блъсна в гърба на Ви, запращайки косата в лицето и очите му, развявайки якето му, докато кожената материя не заплющя и той бе принуден да я увие около себе си.

Изведнъж останките от клането, парчетата и петната от лесърите се втечниха в лепкава сянка, която се събра в едно, превръщайки се в приливна вълна, понесла се към своя господар, своя дом, своята сърцевина.

Омега я погълна до последната капка, възвръщайки си онази част от себе си, която даваше на лесърите си по време на церемонията по въвеждане в Обществото, оставяйки бойното поле така чисто, както преди нападението, и единствено изпотъпканата трева и повалените дървета издаваха какво бяха сторили звярът и Братството.

Когато всичко свърши, Омега застана насред площада пред училището и описа кръг, сякаш проверяваше свършеното. А после, също толкова бързо, колкото беше дошло, злото създание изчезна, оставяйки след себе си проблеснала за миг светлина… а секунда по-късно и тя изчезна.

— Ще изчакаме — просъска Ви. — Нека да изчакаме.

Нямаше да приеме на доверие, че Омега действително си беше отишъл. Проблемът бе, че скоро щеше да съмне… и да, щом не можеше да ги предпази от дъжда, защитният мис със сигурност не бе в състояние да се справи с лъчите на слънцето.

Можеха обаче да си позволят да останат още мъничко. Просто за всеки случай.

По-добре прекалено предпазливи, отколкото разкрити. Пък и му трябваше малко време, докато единствената топка, която му беше останала, отново се спуснеше на мястото си.

Мамка му.

Загрузка...