Злокобен танц

1

Сериозните почитатели на хорър жанра вероятно вече неловко се чудят дали не съм си изгубил ума — стига, разбира се, да приемем, че изобщо съм го имал. Успях да посоча няколко (вярно, съвсем малко, но все пак няколко) добри неща за „Амитивилски ужас“ и дори изкарах „Пророчество“ — филм, който открай време се счита ужасен — не чак толкова лош. Ако и вие попадате в групата на притеснените читатели, опасявам се, че нещата ще се влошат, защото по-късно смятам да се изкажа решително в полза на английския писател Джеймс Хърбърт, автор на „Плъховете“, „Мъглата“ и „Оцелелият“. Това обаче не е съвсем същото, защото Хърбърт не е лош писател, а е дамгосан като такъв от почитатели на фентъзи жанра, които не са чели творбите му.

Няма да се опитвам да оправдавам лошите филми, но когато човек прекара двадесет години, претърсвайки киносалоните за някой скрит диамант (или поне късче диамант) сред жалките второкласни филми, той осъзнава, че ако не запази чувството си за хумор, с него е свършено. Освен това започва да търси скрити шаблони и да се радва, когато ги открие.

А има и още нещо, което най-добре да си призная директно: ако човек изгледа достатъчно хорър филми, той някак се пристрастява към най-долнопробните сред тях. Филми, които са просто зле направени (като например „Завръщането“, неуспешният опит на Джак Джоунс да направи хорър филм), могат незабавно да се пренебрегнат. Но истинските фенове на жанра не могат да се наситят на филми като „Мозъкът от планетата Възбуда“ („Пришълец от друг свят с ненаситен глад за земни жени“). Вярно, обичта към тези филми е като обичта на родители към дете идиотче, но все пак е обич, нали така? Така.

В този ред на мисли ще си позволя да цитирам в пълното й великолепие една рецензия, поместена във филмовото приложение на списание „Замъкът на Франкенщайн“. Филмовото приложение излизаше на неравни интервали заедно със забележителния журнал на Калвин Бек, чак докато публикуването му беше прекратено. Тази рецензия всъщност е взета от последния издаден брой на списанието, №24. Ето какво има да каже един непрофесионален критик (вероятно самият Бек) за филма от 1953 г. „Чудовищният робот“:

Ех, Селена, къде ли си сега?

Лично съм гледал рецензирания тук филм и потвърждавам, че всяка дума е вярна. Малко по-нататък в тази глава ще видим какво има да каже „Замъкът на Франкенщайн“ за други два легендарно лоши филма, „Слуз“ и „Космическо нашествие“, но точно сега сърце не ми дава да се занимавам с тях. Нека само кажа, че допуснах огромна грешка, когато гледах „Чудовищният робот“ (Ро-Манците донякъде могат да се разглеждат като шантави предшественици на злите циклони в „Бойна звезда Галактика“) преди десетина години. Даваха го по телевизията, събота вечерта и аз се приготвих да го гледам, като първо изпуших един доста добър джойнт. Не пуша трева често, защото изведнъж всичко ми се струва ужасно смешно. Онази вечер за малко да си докарам херния от смях. Смеех се със сълзи и буквално бях на пода през по-голямата част от филма. За мой късмет продължителността му е само шестдесет и три минути. Ако трябваше да гледам как Ро-Манецът си настройва армейското радио/машина за мехурчета „в една от по-разпознаваемите Холивудски пещери“, мисля, че щях да пукна от смях.

Тъй като едно задушевно обсъждане на ужасните филми (за разлика от филмите на ужаса) се явява един вид разкриване на дълбоки съкровени тайни, най-добре веднага да си призная, че не просто харесах „Пророчество“ на Франкънхаймър, а и го гледах три пъти. Единственият друг лош филм, който се радва на същото внимание в личната ми класация, е „Магьосник“ на Уилям Фридкин. Него го харесах заради изобилието от кадри в близък план на мъже, работещи здраво и затормозени машини, на огромните колела на камион, въртящи се в рядка кал и разръфани ремъци, всичко това запечатано с камера Панвижън-70. Страхотия! Изобщо „Магьосник“ ми се стори крайно забавен филм105.

Но да оставим сега Фридкин и да последваме Франкънхаймър в мейнските гори. Само дето филмът не е сниман в Мейн, а в щата Вашингтон и това си личи. Филмът разказва за здравен инспектор (Робърт Фоксуърт) и съпругата му (Талия Шайър), които отиват в Мейн да проверят дали една хартиена фабрика замърсява водите в района. Действието би трябвало да се развива някъде в северен Мейн — може би около Алагаш — но сценарият на Дейвид Селцър успява някак да прехвърли цял южен окръг на щата на сто и петдесет мили северно. Поредният пример за холивудското въображение. В екранизираната версия на „Сейлъмс Лот“, съгласно сценария на Пол Монаш едноименното градче се намира в околностите на Портланд, но в един момент младата двойка Бен и Сюзън съвсем между другото отиват на кино в Бангор — някакви си три часа път с кола. Иха.

Героят на Фоксуърт е фигура, която заклетият почитател на хорър филмите е виждал поне сто пъти: Отдаденият Млад Учен със съвсем леко Посребрени Коси. Жена му иска да имат дете, но Фоксуърт отказва да създаде нов живот в свят, където бебетата понякога ги изяждат плъхове, а развиващото се общество продължава да изхвърля радиоактивни отпадъци в океаните. Той с готовност приема пътуването до Мейн, за да се отърве от караниците за малко. Жена му с готовност приема пътуването до Мейн, защото е бременна и търси начин да му го съобщи по-безболезнено. Явно колкото и да е против размножаването, Фоксуърт явно е оставил противозачатъчните грижи изцяло на жена си, в ролята мадам Шайър, която успява да изглежда съвсем изтощена през целия филм. Изобщо не е трудно да повярваме, че всяка сутрин си драйфа закуската.

Но веднъж щом се озовава в Мейн, тази не съвсем обичайна двойка открива, че нещата са доста по-сложни. Местните индианци и хартиената фабрика са на нож по повод предполагаемото замърсяване. Още в началото един служител на фирмата само дето не разпорва водача на индианските протести с автоматичен трион. Гадост. Но признаците на замърсяването са още по-гадни. Фоксуърт забелязва, че старият индиански Уала (никой не смее да го нарича Вожда) постоянно си изгаря ръцете с цигарата, защото не усеща никаква болка — класически признак на живачно отравяне, посочва мрачно ученият на жена си. На брега на реката изскача попова лъжичка с размера на сьомга, а докато е на риболов, Фоксуърт вижда сьомга кажи-речи с размера на делфин.

За зла участ на бременната му съпруга, той улавя няколко риби и двамата ги изяждат, което се оказва много лошо за нероденото дете. Макар че въпросът какво точно може да роди госпожа Шайър след няколко месеца е оставен на нашето въображение. Към края на филма, това вече далеч не е най-важният въпрос.

В една мрежа в потока са открити мутирали бебета — ужасяващи, сбръчкани създания с черни очи и деформирани тела, които мучат и плачат, почти с човешки глас. Тези „деца“ са най-забележителният специален ефект във филма.

Майка им е някъде там и не закъснява да се появи, изглеждаща като нещо средно между одрано прасе и обърната наопаки мечка, и преследва Фоксуърт, Шайър и цялата им група. Пилот на хеликоптер си изгубва главата (но съвсем деликатно, все пак филмът е разрешен и за по-млада публика); Старият Лош Директор, Който Е Лъгал На Всяка Крачка също е бастисан. В един момент чудовищната майка прекосява езеро, което прилича на детски надуваем басейн сниман от подходящия ъгъл (което навява спомени за такива чудеса на японските специални ефекти като „Хидра, триглавото чудовище“ и „Годзила срещу чудовището Смог“) и се втурва в една хижа, където се е укрила намаляващата група. Макар да ни е представен като типичен гражданин от самото начало, Фоксуърт успява да убие чудовището с лък и стрела. Докато Фоксуърт и Шайър отлитат от пустошта, виждаме как друго чудовище надига глава и проследява с поглед отдалечаващия им се малък самолет.

„Зората на мъртвите“ на Джордж Ромеро излезе приблизително по едно и същ време с „Пророчество“ (юни-юли 1979 г.) и за мен е крайно интересно (и забавно) как така Ромеро е направил хорър филм с бюджет към два милиона долара, който изглежда сякаш е правен с шест милиона, докато Франкънхаймър е направил филм за дванадесет милиона, който изглежда сякаш са били не повече от два.

Има един куп грешки във филма на Франкънхаймър. Никой от индианците не се играе от истински индианец. Старият индиански вожд има типи в северна Нова Англия, при положение че местните племена винаги са строили хижи. Научните факти, ако и да не са съвсем погрешни, са използвани избирателно, което не е никак честно, като се има предвид, че създателите претендират да са направили филм на тема „социална отговорност“. Героите са сковани, специалните ефекти (с изключение на онези странни бебета) не струват.

Признавам, всичко това е вярно. Но аз все пак инатливо и безпомощно се връщам към факта, че на мен филмът ми хареса и дори само докато пиша за него ми се ще да отида и да го гледам четвърти (а може би и пети) път. Бях споменал, че човек започва да вижда и оценява шаблоните в хорър филмите и дори да ги обича. Тези шаблони понякога са стилизирани като движенията в японски театър Но или сцените в уестърн на Джон Форд. А „Пророчество“ е препратка назад към хорър филмите от петдесетте, точно както групите Секс Пистълс и Рамоунс са препратка към рок експлозията на „мръсните бели момчета“ около 1956–59 г.

За мен връщането към „Пророчество“ е като де се отпусна в старо, удобно кресло и да се видя с добри приятели. Всички съставки са налице. Робърт Фоксуърт със същия успех би могъл да е Хю Марлоу от „Земята срещу летящите чинии“ или Ричард Карлсън от „То дойде от космоса“, или Ричард Денинг в „Черният скорпион“. Талия Шайър пък би могла да е Барбара Ръш или Мара Кордей, или още половин дузина героини от филми за чудовища от тази ера на Големите Буболечки (макар че в интерес на истината, мадам Шайър, която беше великолепна в ролята на колебливата девойка, обект на любовта на Роки Балбоа, за мен се оказа известно разочарование — тя не е толкова красива, колкото да речем Мара Кордей и въобще не си облича цял бял бански, когато всички знаят, че за този конкретен тип филм на ужасите е задължително в някакъв момент героинята да се появи — и да бъде тормозена от звяра — в цял бял бански).

Чудовището също не изглежда много убедително, но на мен ми хареса, защото е от стария тип чудовища, духовна сестра на Годзила, Могъщия Джо Янг, Горго и всеки динозавър, замръзнал в леден глетчер и успял да са измъкне, за да се втурне по Пето Авеню, като разрушава магазини за електроника и яде полицаи. Чудовището в „Пророчество“ ме върна към една безгрижно пропиляна част от моята младост, която включваше такива сприхави приятели като Венерианеца Имир и Смъртоносната богомолка (която преобръща градски автобус и за един знаменит момент на екрана ясно се вижда името ТОНКА106). Да, въпреки всичко, тя е съвсем сносно чудовище.

Замърсяването с живак също е доста добра идея — осъвременена версия на старата сюжетна завръзка, където гигантските чудовища мутират заради нещо радиоактивно. А да не забравяме също, че чудовището вижда сметката на всички лоши типове. Вярно, по едно време убива и едно хлапе, дошло на излет с родителите си, но пък то си го заслужава — донесло си е радио и омърсява Дивата природа със своя упадъчен рокендрол! Единственото, което липсва в „Пророчество“ (и пропускът вероятно е съвсем неволен) е сцена, в която чудовището да разруши проклетата фабрика за хартия до основи.

„Нападението на гигантския паяк“ също звучи сякаш е извадено направо от петдесетте и в него дори участват много от тогавашните актьори, включително Барбара Хейл и Бил Уилямс. Някъде към средата на филма имах чувството, че наистина съм попаднал на някой шантав епизод от шоуто на Пери Мейсън.

Вярно, че нападащият паяк е само един, но зрителите по никакъв начин не се чувстват излъгани, защото паяка си го бива. „Паякът“ явно представлява малък Фолксваген покрит с десетина мечи кожи и с по четири крака, прикрепени от двете страни, които вероятно са били управлявани от актьори, скрити вътре в колата. Дори стоповете на колата са умно използвани като примигващи червени очи. Човек не може да не се възхити на такъв гениален номер за съкращаване на бюджета.

Изобщо, лошите филми изобилстват. Всеки почитател има своите предпочитания. Кой може да забрави големия платнен чувал, който би трябвало да мине за Калтики, безсмъртното чудовище в едноименния италиански филм от 1959 г.? Или японската версия на Джекил и Хайд, „Човекодовището“? Друг мой любимец е пламтящият филтър от цигари Уинстън, който трябва да мине за катастрофиращ космически кораб в „Пубертетът чудовище“, а също и Алисън Хейс, сякаш избягала от професионален баскетболен отбор в „Нападението на петдесетфутовата жена“ (само ако можеше да я съберем с „Изумителният колосален мъж“ на Бърт И. Гордън — какви деца биха им се родили!). Сещам се и онзи великолепен момент в „Руби“ от 1978 г. — нищо особено като сюжет, просто лятно кино, обитавано от призраци — когато един от героите пуска монета в автомата за кола, но вместо това чашата му се пълни с кръв. Понеже вътре в машината, разбирате ли, всички маркучи са свързани към отрязана човешка глава.

В „Децата на Каин“, един уестърн хорър (нещо като Били Хлапето среща Дракула), Джон Карадайн пътува към Дивия Запад, натоварил в каруцата си каца солена, вместо с прясна вода, за да запази по-добре отрязаните си човешки глави (вероятно заради историческия момент една машина за кола тук би била анахронизъм). В един от ония филми пък, където героите откриват забравено кътче от земята — в случая с участието на Сезар Ромеро — всички динозаври са анимационни. Не трябва да забравяме и „Рояк“ на Ъруин Алън с невероятните му плетеници и актьорския състав от Познати Лица. Ето ви един филм, който подобри дори рекорда на „Пророчество“ — филм за дванадесет милиона долара, който изглежда сякаш е правен за жълти стотинки.

2

От сп. „Замъкът на Франкенщайн“

Тази необичайно остра рецензия за филм, който стартира кариерата на актьора, по-късно нарекъл се Стийв Маккуин, пренебрегва няколко важни подробности: например основната музикална тема, изпълнявана от група, която звучи сякаш Кордс пеят вариант на „Шш-бум“, върви като фон на анимирани разрастващи се топки слуз. Самата слуз, която пристига на Земята във вътрешността на кух метеорит, в началото прилича на разтопена плодова близалка, а по-късно на гигантска фурма. Във филма има няколко наистина страховити сцени: когато създанието поглъща ръката на местен фермер, който е имал глупостта да го пипне, при което слузта придобива злокобен яркочервен цвят, докато мъжът агонизира; и по-късно, когато Стийв Маккуин и приятелката му намират фермера и го водят при местния доктор има един неприятен момент, когато Маккуин не може да открие топката слуз в затъмнения лекарски кабинет. Когато накрая я вижда, излива колба с киселина върху слузта, която за момент просветва в жълто, а после се връща към застрашителния си червен цвят.

Също нетипично за „Замъкът на Франкенщайн“ в рецензията им е допусната грешка за края на филма: слузта се оказва безсмъртна. Накрая бива замразена и изпратена в арктическата зона, където да дочака продължението „Пази се от слузта“ (също разпространявано със заглавие „Синът на слузта“). Вероятно най-ценният момент във филма, за онези от нас, които се считат познавачи и ценители на лошите специални ефекти, се случва, когато слузта поглъща изцяло една малка закусвалня. Съвсем ясно виждаме как слузта се процежда върху една цветна снимка на интериора на заведението. Забележително. Бърт И. Гордън трябва да е позеленял от завист.

Що се отнася до „Космическо нашествие“, филм на АИП от 1957 г., „Замъкът на Франкенщайн“ отново се връща към обичайния си тон в рецензията:

„Космическо нашествие“ се числи към бронзовата ера на АИП (златната им ера дойде по-късно с поредица филми вдъхновени от творбите на Едгар Алан По — повечето изключително глупави и само бегло свързани с източника, но пък приятни на вид). Филмът е заснет за седем дни и в края му Героичните Младежи използват фаровете на колите си, за да „осветят“ чудовищата до смърт. Филмът също е забележителен с това, че Елиша Кук Младши е убит още в първата ролка на филма, както обикновено, а някъде на заден план може да се види Ник Адамс, който носи шапката си с козирката завъртяна назад — какво лудо хлапе, а? Чудовищата са пречукани до крак, така че давай да се изнасяме към магазина за пиячка, татенце!

В един по-късен пример на ниско бюджетната мания на АИП, „Нашествието на звездните създания“ (1962 г.) група военни, изолирани някъде в пустинята, попадат на група женски нашественички от космоса. Те всички до една имат прически като пчелен кошер и приличат на Джаклин Кенеди. Историята се върти около това, че военните са напълно откъснати от външния свят и се налага сами да се справят с този проблем, обаче земята е обилно покрита със следи от автомобилни гуми (да не говорим и за стиропоровите камъни и няколкото сцени, в които се вижда сянката на микрофона, с който е записван звукът). Кой знае, може би смехотворната продукция на филма се дължи на това, че продуцентите са пръснали по-голямата част от средствата за наемането на големи звезди: актьорският състав включва такива светила на американското кино като Боб Бол, Франки Рей и Глория Виктър.

А ето какво са имали да кажат в „Замъкът на Франкенщайн“ за „Аз се омъжих за космическо чудовище“, продукция на Парамаунт от 1958 г., послужила да запълни долната част от плаката на двойните летни прожекции на трилъри, в допълнение към „Слуз“ или към смехотворния филм на Пат Буун, „Пътешествие до центъра на Земята“:

Все пак, според мен филмът е забавен, дори и само заради шанса да се види Том Трайън със зурла. Преди да премина към филма, който вероятно е най-лошият третокласен филм създаван някога, ми се ще да кажа нещо малко по-сериозно за особената връзка, която възниква между долнопробните хорър филми (които, както става ясно от тази глава, се падат към дузина на всеки добър хорър филм) и запаления почитател на жанра.

Тази връзка всъщност не е изцяло мазохистична, както може да ви се стори. За истинския ценител, както и за редовия кино зрител проявяващ от време на време интерес към злокобното, филми като „Пришълец“ и „Челюсти“ се явяват богата, дебела златна жила, която блести почти на повърхността — за да се достигне, няма нужда да се сондира твърде дълбоко, а само да се разкопае земята. Заклетият хорър фен от друга страна е като упорит златотърсач, който прекарва дълги часове в отсяване на тонове тиня, като се надява да намери поне златен прах или дори някое и друг златно късче. Такъв миньор не очаква да направи големия удар, който може да се случи днес, утре или никога. Той отдавна е загърбил тези илюзии. Целта му е да изкара достатъчно, за да преживява и да продължи да търси, поне още малко.

Така истинските ценители на хорър филмите обменят информация за своите находки неофициално, от уста на уста, чрез аматьорски рецензии във фенсписания, по срещи и конвенции. Мълвата се носи. Дълго преди Кроненбърг да си спечели име с „Те дойдоха отвътре“, между феновете вече се говореше, че работата му си струва да се следи заради един негов ранен филм — изключително ниско бюджетна продукция, наречена „Бяс“ с участието на порнозвездата Мерилин Чеймбърс („Зад зелената врата“), от която той е успял да извлече едно блестящо изпълнение. Моят агент, Кърби МакКоули пък е във възторг от един малък филм, сниман в Канада с участието на Хал Холбрук, „Ритуали“. Такива филми не се разпространяват самостоятелно в САЩ, но ако следите кино програмите ревностно, може да ги откриете в афиша на някое автокино като допълнение към някой надценен голям студиен филм. По подобен начин аз научих за един малко известен ранен филм на Джон Карпентър, наречен „Нападението на 13-ти участък“ от Питър Строб, автор на „Призрачна история“ и „Ако можеше да ме видиш сега“. Филмът е сниман за жълти стотинки (а първият пълнометражен филм на Карпентър, „Тъмна звезда“, е направен само с шестдесет хиляди долара, сума, в сравнение с която дори Джордж Ромеро прилича на Дино Де Лаурентис), но това не пречи на режисьорския талант на Карпентър да блесне и ето че по-късно той създаде „Хелоуин“ и „Мъглата“.

Тъкмо това са късчетата злато, които възнаграждават неуморните любители на хорър жанра, пресяващи такива филми като „Планетата на вампирите“ и „Чудовището от зеления ад“. Моето лично „откритие“ (ако позволите да ползвам тази дума) е един малък филм, наречен „Капан за туристи“ с участието на Чък Конърс. Самият Конърс не се справя особено добре в този филм — прави всичко по силите си, но просто не е подходящ за ролята. Филмът като цяло обаче има злокобен, призрачен заряд. В един изоставен, западнал туристически курорт восъчни фигури оживяват. Има няколко изключително въздействащи кадъра, уловили празните очи и търсещите ръце на фигурите, а специалните ефекти са наистина ефективни. Като филм, който разглежда необяснимото въздействие, което понякога ни оказват манекените, чучелата и човекоподобните фигури, той се оказва много по-ефектен, отколкото изключително скъпата и злощастна екранизация по популярния роман на Уилям Голдман „Магия“107.

Но да се върнем на „Аз се омъжих за космическо чудовище“. Колкото и да е лош филмът, той съдържа една абсолютно смразяваше сцена. Не казвам, че е достатъчна да компенсира всичко останало, но върши работа и още как. След като Трайън се жени за приятелката си (Глория Талбът), двамата се отправят на медения си месец. Докато тя се е изтегнала на леглото в задължителното полупрозрачно неглиже в очакване да консумира всички онези страстни прегръдки на плажа, Трайън, който по това време е симпатичен на вид мъж, а преди двадесет години е изглеждал още по-добре, излиза на хотелския балкон, за да пуши. Задава се гръмотевична буря, при което една светкавица за момент прави красивото лице полупрозрачно и ясно се различава чудовищното лице скрито отдолу — набраздено, сбръчкано, уродливо. Със сигурност е достатъчно да ви накара да подскочите на седалката си, а докато сцената избледнява, мнозина вероятно се замислят за предстоящата консумация… и преглъщат неловко.

Ако филми като „Капан за туристи“ и „Ритуали“ са златните находки за феновете, които търпеливо изчакват и втория филм в прожекцията (а никой не е такъв оптимист като заклетия хорър почитател), то такива отделни сцени се явяват златният прах за търпеливия златотърсач, пресяващ речната мътилка. Или да го кажем така, нещата стоят, както в онази история за Шерлок Холмс, „Синият карбункул“, където при разрязването на коледната патица, заседнал в гърлото й лъсва безценният камък. Прехвърляте маса филми и може би тук-там попадате на онази вълнуваща находка, заради която си е струвало да им отделите толкова време.

За съжаление няма да попаднете на нищо вълнуващо в „План 9 от космоса“, който, уви, получава приза за най-лош хорър филм изобщо. Няма да ви се стори и забавен, независимо колко го осмиват в ония идиотски списъци на най-лошите неща по света. Няма нищо забавно в това да гледате как Бела Лугоши се лута из южнокалифорнийско предградие в морфиново опиянение, придърпал пелерината си на Дракула пред лицето.

Лугоши почина малко след излизането на този безкрайно жалък, експлоататорски боклук и аз често съм се чудил дали не е умрял от срам, наред с всички болести, които се измъчвали тялото му. Мизерен завършек на една великолепна кариера. По негово желание Лугоши е погребан с вампирската си пелерина и на човек му се ще да мисли, че в смъртта тя му е свършила повече работа, отколкото при заснемането на онази жалка боза, запечатала последното му екранно присъствие.

3

Преди да продължим с телевизионния хорър, където неуспехите са също тъй обичайни (но не толкова очебийни), ми се струва подходящо да приключим тук, като си зададем въпроса защо има толкова много лоши филми?

Преди да се опитаме да отговорим, нека чистосърдечно си признаем, че лошите филми изобилстват — не всички кокошки в страховития кокошарник са плодовити, ако ме разбирате. Вземете например „Майра Брекънридж“, „Долината на куклите“, „Авантюристите“ или „Кръвна линия“, за да споменем само няколко. Даже Алфред Хичкок се е излъгал да продуцира един от тия запъртъци и, за съжаление, това се оказва последният му филм — „Семейна история“ с Брус Дърн и Карън Блек. При това тези филми са само загатват реалните мащаби на този списък, който би запълнил сто, че и повече страници. Вероятно повече.

На човек му идва да възкликне, че тук нещо не е наред и може би това е вярно. Ако друга фирма — Американските авиолинии да речем или IBM, управляваше бизнеса си толкова зле, колкото „Туентиът Сенчъри Фокс“ при продукцията на „Клеопатра“, директорите им вече щяха да са уволнени и на социални помощи или пък акционерите направо щяха да разбият вратите и да дотътрят гилотината. Трудно е да се повярва, че едно голямо филмово студио може изобщо да се доближи до банкрут в тази страна, която обожава да ходи на кино — все едно да си представите някое голямо казино да фалира, след като изплати печалбата на един-единствен играч на зарове. И все пак, няма нито едно американско студио, което в разглежданите тук тридесет години да не е стигало ръба. Най-фрапиращият пример трябва да е Метро Голдуин Майер, чийто знаменит лъв почти беше замлъкнал за цели седем години. Едва ли е случайност, че в този критичен период, когато MGM се отдалечиха от нереалния свят на киното, за да поверят корпоративното си оцеляване на нереалния свят на хазарта (казино MGM Grand в Лас Вегас, един от най-вулгарните увеселителни центрове в света), единственият им успешен филм принадлежеше към хорър жанра — „Западен свят“ на Майкъл Крайтън, в който един умопобъркан Юл Бренър, облечен в черно и приличащ на кошмарния призрак на Великолепната седморка, призовава отново и отново противниците си да изтеглят револверите си. Но всеки, който го направи… губи. Юл си остава най-бързият стрелец, ако и да му хлопа някоя и друга дъска.

Нима това би било приемлив начин да се управлява една железница да речем?

Аз лично мисля, че не е, но все пак провалът на толкова много филми, продуцирани от големите студиа, ми се струва по-логичен, отколкото провалът на толкова много от онези филми, които „Вариете“ нарича „независимите“. Към момента на написването на тази книга три от моите романи са екранизирани: „Кери“ (кино продукция на Юнайтед Артистс, 1976 г.), „Сейлъмс Лот“ (телевизионна продукция на Уорнър, 1979 г.) и „Сиянието“ (кино продукция на Уорнър, 1980 г.). Във всеки от тези случаи считам, че с мен са се отнасяли добре и въпреки това най-ярката ми емоция, свързана с това преживяване, не е удоволствие, а облекчение. Когато си имаш вземане-даване с американската кино индустрия можеш да считаш, че си спечелил, ако накрая си покриеш разходите.

Веднъж щом имате възможност да погледнете как работи тази индустрия отвътре, осъзнавате, че това е истински творчески кошмар и ви е трудно да проумеете как добрите попадения като „Пришълец“, „Място под слънцето“ и „Откъсване“ изобщо се случват. Големите филмови студиа имат същия девиз като в армията: най-важното е да си покриеш задника. За вземането на всяко важно решение се консултират поне половин дузина души, така че нечий друг задник да бъде изритан, ако филмът се провали и двадесет милиона долара отидат на вятъра. Ако все пак се стигне до там, че да не може да се спаси собственият задник, то поне остава утешението, че и други ще споделят участта му.

Има, разбира се, филмови творци, които или не изпитват такива опасения, или чиято визия е толкова ясна и безкомпромисна, че страхът от провал изобщо не влиза в сметките им — Браян Де Палма например или Франсис Копола (когото месеци наред заплашвали, че ще го уволнят от снимките на „Кръстника“, но той въпреки това упорствал да изпълни собствения си замисъл за филма), Сам Пекинпа, Дон Сийгъл, Стивън Спилбърг108. Факторът на режисьорския замисъл е толкова осезаем и реален, че дори когато режисьор като Станли Кубрик направи такъв влудяващ, перверзен и разочароващ филм като „Сиянието“, той все пак съдържа зрънце гений, което не може да се оспори или отрече.

Най-голямата заплаха за кино изкуството от страна на филмовите студиа, е посредствеността. Една такава партенка като „Майра Брекънридж“ си има своето съмнително очарование — като да гледаш на забавен кадър челния сблъсък между Кадилак и Линкълн Континентал. Но какво да кажем за филми като „Нощни криле“, „Козирог Едно“, „Играчи“ или „Кръстопътят на Касандра“? Тези филми не са лоши — не в смисъла на чудовищния робот или чудовищния тийнейджър — но са посредствени. Те са… мнях. Най-запомнящото се нещо от прожекцията на такива филми, е вкусът на пуканките. Те са от този вид, при който още по време на втората ролка ви се ще да се измъкнете за цигара.

С постоянно нарастващата цена на филмовата продукция е все по-рисковано да заложиш всичко и да се втурнеш с главата напред. Дори и класен играч като Роджър Марис109, ако бъде подлъган да замахне твърде силно, ще пропусне топката и ще тупне като глупак по задник. Същото се случва и с филмите и аз бих се наел да предположа — макар и с известно колебание, все пак филмовата индустрия е непредсказуема — че повече няма да видим на екрана такъв колосален риск, какъвто Копола беше поел с „Апокалипсис сега“ или какъвто на Симино беше позволено да поеме с „Райските порти“. Ако някой само се опита, целият западен бряг ще бъде огласен от звука на рязко затварящите се чекови книжки на филмовите студиа.

Но независимите филми… какво става и с тях? Там със сигурност се рискуват далеч по-малки суми. Всъщност Крис Стайнбрънър, един веселяк и ревностен киноман, често ги нарича „дворни филми“. По неговото определение „Ужасът на Парти Бийч“ е такъв дворен филм. Същото важи за „Разяждащи бацили“ и „Тексаско клане“ на Тоуб Хупър („Нощта на живите мъртви“, направен от реално функциониращо филмово студио с достъп до телевизионни снимачни площадки в Питсбърг, не може да мине за „дворна продукция“). Това е добро определение за филми, дело на аматьори — талантливи или не съвсем — създадени с минималистичен бюджет и без гарантирано разпространение. Тези филми се явяват по-скъпият вариант на сценарий, написан без поръчка. Създателите им нямат нищо за губене и затова направо си залагат главата. И въпреки това, много от тези филми също са отвратителни.

Защо?

Заради експлоатацията, ето защо.

Тъкмо експлоатацията принуди Лугоши да приключи кариерата си, лутайки се из предградията, увит в пелерината си на Дракула. Пак тя е причина да съществуват „Нашествието на звездните създания“ и „Не поглеждай в мазето“ (повярвайте ми, докато го гледах, изобщо не се налагаше да си напомням, че това е само филм; бях съвсем наясно какво гледам, с една дума — мизерия). Създателите на нискобюджетни филми са привлечени основно към два жанра — секс и хорър, защото е толкова лесно да бъдат експлоатирани. Те се явяват онова лесно момиче, с което всички момчета в гимназията са излизали (поне веднъж). Дори добрият хорър понякога има безвкусен оттенък на карнавална сензация, но това усещане би могло да е измамно.

И ако независимите продукции са ни демонстрирали някои от най-големите филмови издънки (Ро-Манското армейско радио/машина за мехурчета), то пак на тях дължим и някои от най-неочакваните триумфални постижения. „Ужасът на Парти Бийч“ и „Нощта на живите мъртви“ са снимани с приблизително еднакъв бюджет. Разликата идва в лицето на Джордж Ромеро и неговата ясна идея какво представлява хорър филмът и какво се очаква да постигне. В първия филм чудовището напада момичета по време на пижамено парти и цялата сцена е смехотворна. Във втория една старица се взира късогледо в някакъв бръмбар на дървото, а после набързо го сграбчва и го изяжда. Чувате как устата ви едновременно се опитва да се смее и да крещи, което именно е забележителното постижение на Ромеро.

„Върколак в женското общежитие“ и „Деменция-13“ са направени с почти никакви средства. Тук разликата се осигурява от Франсис Копола, който създава почти непоносима атмосфера на нарастваща заплаха в своя черно-бял, забързано сниман и напрегнат филм, заснет в Ирландия по данъчни причини.

Може би не е никак трудно човек да се „влюби“ в най-фрапиращо лошите филми. За мен огромният успех на „Шоуто на Роки Хорър“ е показател за западащата критичност на средния кино зрител. Няма да е лошо да се върнем към основите и да си припомним, че разликата между лошите и добрите филми (както и между лошото изкуство или не-изкуството и доброто или превъзходно изкуство), е талантът и изобретателната употреба на този талант. Най-лошите филми имат свое собствено послание, което в общи линии ни предупреждава да не се занимаваме с други продукции на същите хора. Ако например сте гледали само един филм на Уес Крейвън, съвсем спокойно можете да решите да пропуснете всички останали. Хорър жанрът и така е мишена за всякакви критични нападки и откровено неодобрение. Глупаво е нещата да се влошават, като се правят филми, изпълнени с безсмислено насилие, чиято единствена цел е да ни бръкнат в джоба, а не е и нужно. Дори в киноиндустрията няма цена за качеството — не и когато Браян Де Палма е намерил начин да направи един добър страшен филм като „Сестри“ за някакви си 800 000 долара.

Причината за съществуването на всички тези лоши филми, струва ми се, е, че човек не знае, че ще са лоши, докато не ги види. Както вече споменах — на повечето критици не може да се има доверие. Полийн Кейл пише добре, а Джийн Шалит демонстрира известно, макар и доста повърхностно остроумие, но когато тези, а и всички други критици гледат хорър филм, те просто не разбират какво виждат110. Истинският почитател е наясно. Той развива личната си база за сравнение в продължение на дълги, често болезнени периоди от време. Запаленият киноман е доста подобен на страстния почитател на арт галериите и музеите, а мнението му и гледната му точка се развиват на основата на тъкмо тази база за сравнение. За почитателите на хорър жанра филми като „Екзорсист 2“ са плявата, сред която може да се спотайва някой случаен бисер, открит в мрака на евтините киносалони: например любимият на Кърби МакКоули „Ритуали“ или моето лично ниско бюджетно откритие, „Капан за туристи“.

Човек не оценява сметаната, докато не изпие доста мляко, а може би и млякото не оценява, докато не попадне на вкиснато мляко. Лошите филми понякога са забавни, понякога дори може да са успешни, но единствената полза от тях, е да формират база за сравнение: да изтъкнат положителните качества чрез собствения си отрицателен чар. Да ни покажат какво да търсим, което при тях отчетливо липсва. Веднъж щом това бъде изяснено, става вече опасно, струва ми се, човек да се занимава с тези филми и затова те трябва да бъдат отхвърлени111.