Злокобен танц

1

В началото споменах, че няма как да разгледам феномена на страха и ужаса като медийно и културно явление от последните тридесет години, без да включа малко автобиография. Дойде време да изпълня тази заплаха. Знам, голяма досада, но нямате избор, дори и само заради факта, че не мога да се разгранича от сферата, с която съм обвързан до живот.

Читателите, които проявяват трайно предпочитание към даден жанр — уестърни, детективски романи, загадки, фантастика или приключенски истории — изглежда много по-рядко изпитват нужда да психоанализират интересите на своите любими автори (и своите собствени), отколкото почитателите на ужаса. Къде скрито, къде не толкова, се смята, че интересът на читателя към страхотиите не е нормален. В предговора на една своя книга („Нощна смяна“) поместих доста дълго есе, в опит да разгледам някои от причините, поради които хората четат хорър, а аз го пиша. Нямам никакво желание да подновявам тази тема тук и, ако вас ви вълнува, препоръчвам ви да прочетете въпросното въведение. На всичките ми роднини много им хареса.

Тук въпросът е по-различен — защо хората толкова се интересуват от моя интерес, а и от своя собствен? Според мен, преди всичко това се дължи на дълбоко заложеното у нас убеждение, че да се интересуваш от хорър е извратено и нездраво. Така че, когато хората ме питат: „Защо пишете такива работи?“, те всъщност ме канят да легна на кушетката и да им разкажа как като малък са ме затворили в избата за три седмици, да дам подробности за формирането на тоалетните ми навици или да споделя за някое особено настървено съперничество с другите деца в семейството. Никой не се интересува дали на Артър Хейли или на Харолд Робинс им е отнело ненормално дълго време да се научат да ползват гърнето, вероятно защото теми като банки, летища и „Как спечелих първия си милион“ се считат съвсем нормални. Има нещо дълбоко американско в желанието да знаеш как работят нещата (което до голяма степен обяснява феноменалния успех на форума на списание „Пентхаус“; та за какво са всички онези писма, ако не, за да обсъдят подробно техниката на половия акт, възможните траектории при орален секс и изпълнението на разни екзотични пози — всичко това е толкова типично американско, колкото ябълковият пай; форумът е просто универсален секс наръчник на ентусиаста самодеец), но и нещо крайно чуждо и притеснително в идеята за чудовища, призрачни къщи и създания, изпълзяващи от криптата в полунощ. Задаващият тези въпроси автоматично се превръща в копие на онзи карикатурен психиатър Виктор Де Гроот, като напълно игнорира факта, че да пишеш измислици срещу заплащане — което прави всеки писател — е доста странен начин да си изкарваш прехраната.

През март 1979 г. бях поканен да бъда един от трима участници в панел, обсъждащ хорър жанра на ежегодното събиране на писатели и почитатели на мистерии в Мохонк — събитие спонсорирано от „Мърдър Инк.“, елегантна манхатънска книжарница, посветена на криминални и детективски романи. В рамките на това участие аз разказах една история за себе си, която майка ми ми беше разказала. Случката е от времето, когато съм бил на четири. Надявам се ще ме извините, че предавам нейния разказ, но нямам никакви свои спомени.

По думите на мама съм бил отишъл да си играя в дома на някакви съседи. Къщата им била близо до железопътна линия. Върнал съм се след около час (казва тя) и съм бил пребледнял като призрак. Целият ден съм отказвал да говоря. Не съм й отговорил защо не съм изчакал да ме приберат или не съм се обадил да дойдат да ме вземат, нито пък защо майката на другарчето ми не ме е изпратила до вкъщи, а ме е оставила да се прибирам сам.

Оказало се, че детето, с което съм си играел, било прегазено от товарен влак, докато играело на релсите или ги пресичало (години по-късно майка ми ми каза, че събирали парчетата от тялото му в плетена кошница). Майка ми така и не знаеше дали съм бил свидетел или съм се появил, след като това вече се е случило. Вероятно имаше своите предположения. Аз обаче наистина не помня нищо друго, освен разказа на майка ми по въпроса.

Разказах тази история в отговор на въпрос от публиката: „Помните ли нещо особено ужасно, което се е случило във вашето детство?“ Иначе казано: „Заповядайте, господин Кинг, докторът ви очаква.“

Робърт Мараско, автор на „Огнени жертвоприношения“ и „Салонни игри“, каза, че не помни нищо такова и аз разказах случката, за да не оставя питащия напълно разочарован. Накрая признах, както и на вас тук, че аз всъщност не помня какво се е случило. При което третият участник в панела, Джанет Джепсън (която освен писател е и психиатър) каза: „Но пишете за този случай цял живот.“

От публиката се надигна одобрителен шепот. Бяха открили ниша, в която да ме класифицират, бяха напипали моя „о, боже мой“ мотив. Явно бях написал „Сейлъмс Лот“ и „Сиянието“ и бях унищожил света чрез епидемия в „Сблъсък“, защото в дните на впечатлителното си детство бях видял как влак прегазва дете. Според мен тази идея е твърде измамна и такива прибързани психологически преценки са само малко по-надеждни от астрологията.

Не че миналото не налива вода във воденицата на писателя, нищо подобно. Ето ви един пример. Най-яркият сън, който си спомням, е от времето, когато бях на осем. В съня видях тялото на обесен мъж да виси от бесило на хълм. По раменете на трупа бяха накацали гарвани, а зад него се виждаше отровно зелено небе с набъбнали облаци. На трупа беше сложен надпис: „Робърт Бърнс“. Но когато вятърът го завъртя, аз видях, че той има моето лице — разложено и накълвано от птиците, но несъмнено моето. Тогава трупът отвори очи и ме погледна. Събудих се с писъци, убеден, че онова мъртво лице ще се е надвесило над мен. Шестнадесет години по-късно използвах този сън като един от най-съществените образи в романа си „Сейлъмс Лот“. Само промених името на трупа на Хъби Марстън. В друг един сън, който през последните десет години се повтаря винаги, когато съм под напрежение, пиша роман в стара къща, в чиято околност се знае, че върлува побъркана убийца. Работя на третия етаж и в стаята е много задушно. Вратата в дъното води към тавана и аз знам — убеден съм — че тя е там вътре и рано или късно звукът от моята пишеща машина ще я привлече (кой знае, може би е критик на Таймс). В крайна сметка тя наистина нахлува през вратата, сякаш страховита кукла на пружина изскача от кутия, с чорлава сива коса, подивели очи и размахала касапски сатър. Аз хуквам да бягам, но откривам, че къщата някак се е разтегнала, станала е направо огромна и аз съм напълно изгубен. Винаги щом се събудя след този сън, бързичко се примъквам по-близо до жена ми в леглото.

Но ние всички сънуваме лоши сънища и ги използваме както можем. Обаче не е едно и също нещо да използваш съня и да твърдиш, че той е първопричина сам по себе си. Това би означавало да се припише абсурдна роля на една обикновена, ако и интересна вторична функция на човешкия мозък, която почти няма практическо приложение в реалния живот. Сънищата са филми, прожектирани от ума ви — отрязъци и откъси от ежедневието, преплетени подсъзнателно в любопитни нови платна от човешкия ум, който не обича да изхвърля нищо. Някои от тези умофилми са забранени за малолетни, някои са забавни, а някои са страшни.

Мисля, че писателите се създават — не се раждат, нито се пръкват в резултат от детска травма. Човек избира да стане писател (или художник, актьор, режисьор, танцьор и т.н.) умишлено. Естествено, необходим е и талант, но талантът сам по себе си не струва пет пари. Онова, което отличава талантливия човек от успелия човек, е сериозната работа и отдаденост, постоянното усъвършенстване. Талантът е тъп нож, който няма да среже нищо, освен ако не замахнете със страшна сила. При това той не толкова реже, а мачка и къса (и след няколко такива яростни замахвания, нищо чудно да се пречупи самият нож, което вероятно се е случило с двама толкова различни писатели като Рос Локридж и Робърт. И. Хауърд). Дисциплината и постоянството са точилото, на което тъпият нож на таланта се заточва, докато е достатъчно остър да реже и през най-жилавата плът. На никой писател, художник или актьор, на никой творец, никога не му се дава готово наточен нож (въпреки че някои получават чудовищно огромни ножове; свикнали сме да наричаме такива хора „гении“). Ние сами си ги острим с различна степен на усърдие и постоянство. Това, което казвам, е, че за да има успех, творецът трябва да се окаже на правилното място в правилното време. Времето, както казват, е в ръцете на боговете, но виж, всеки може да си проправи път до правилното място и да се въоръжи с търпение56.

Кое обаче е това правилно място? Това е една от най-занимателните загадки в живота на хората.

Помня как като момче отидох с чичо си Клейтън да търси подпочвена вода. Чичо ми беше типичен кореняк от Мейн. Тръгнахме значи ние двамата — чичо Клейт в своята червено-черна карирана риза и вехта зелена шапка и аз със своето синьо яке. Аз бях на дванадесет, той може да е бил на около четиридесет, а може да е бил и на шестдесет. Носеше под мишница разклонено парче от ябълково дърво. Според него ябълковото дърво вършело най-добра работа, макар че и брезата ставала. Съществуват, разбира се, и кленови пръчки, но според чичо Клейт това било най-лошото възможно дърво за откриване на вода, защото дървесината му била ненадеждна и, ако й се оставиш, като едното нищо щяла да те излъже.

Понеже бях на дванадесет, аз, разбира се, вече не вярвах в Дядо Коледа, Феята на зъбките и откриването на вода с пръчка. Една от странностите на нашата култура е желанието на повечето родители да изкоренят всички тези истории от ума на децата си възможно най-рано. Мама и тате може да нямат време да помогнат на малчуганите с домашното или да им прочетат приказка за лека нощ (по-добре да гледат телевизия, телевизията е идеалната забавачка, толкоз много интересни истории, тъй ами, да си гледат телевизията), обаче полагат специални усилия да опровергаят съществуването на Дядо Коледа и на такива шашми като търсенето на вода с дървена пръчка. За това винаги намират време. Някак си родителите смятат, че приказките, разказани в сериалите „Островът на Гилиган“, „Странната двойка“ и „Любовна лодка“ са по-приемливи. Кой знае колко възрастни са обърквали просвещаването с емоционалното ограбване на въображението. Те не се примиряват, докато и последната чудодейна искрица не угасне в очите на децата им. („Аз не съм от тях“, мислите си в момента вие, обаче, господине или госпожо, нищо чудно да сте тъкмо от тях). Повечето родители съвсем правилно осъзнават, че децата са луди в най-класическия смисъл на думата. Но не съм убеден, че унищожаването на Дядо Коледа и Феята на зъбките може да мине за рационално решение. На децата, изглежда, правилата на лудостта им вършат отлична работа. Ако не друго, поне държат на разстояние Нещото В Гардероба.

Чичо Клейт никак не беше изгубил своя усет за чудноватото. Сред изумителните му таланти (изумителни поне за мен) беше също способността да следва пчелите — т.е. да открие пчела, жужаща около някое цвете, и да тръгне след нея обратно до кошера, като при това си проправя път през гората, прецапва през някое блато, катери се по стволовете на паднали дървета; да свива цигара с една ръка (като винаги щуро я завърта за последно, тъкмо преди да я пъхне в устата си, и да я запали с кибритена клечка „Даймънд“ от малката водоустойчива кутийка) и да разказва безкрайни истории — за индианци, за призраци, семейни случки, легенди, каквото ви хрумне.

В онзи ден, по време на вечерята, майка ми се беше оплакала на Клейт и жена му Ела, че водата в мивките и в тоалетната едва тече. Притесняваше се, че кладенецът ни пак ще пресъхне. По онова време, около 1959–60 г., имахме съвсем плитък кладенец, който пресъхваше всяко лято за около месец. Тогава брат ми, аз и братовчед ни носехме вода в един голям контейнер, който друг един чичо (чичо Орен — най-добрият дърводелец в южен Мейн години наред) беше сглобил в работилницата си. Натоварвахме контейнера върху отворената багажна врата на едно старо комби и после пренасяхме водата надолу към кладенеца на смени с големи поцинковани гюмове за мляко. По време на лятната суша, в продължение на четири или дори шест седмици, си пълнехме вода от градската помпа.

И тъй, докато жените разчистваха след вечеря, чичо Клейт ме повика и ние отидохме да търсим нов кладенец за майка ми. На дванадесет аз считах такова занимание достатъчно интересно, за да му отделя малко време, но иначе бях скептик. Със същия успех чичо Клейт можеше да предложи да ми покаже космически кораб, кацнал зад методисткия център.

Той крачеше наоколо със зелена шапка, килната на тила, и цигара, стърчаща от ъгълчето на устата, хванал ябълковата пръчка в ръце. Държеше я за разклонението с китки, извити навън и палци плътно притиснати о дървото. Ние се полутахме безцелно в задния двор, минахме през автомобилната алея, по хълма, покрит с ябълкови дървета (които още са там, въпреки че в малката къща с пет стаи вече живее друго семейство). И през цялото време Клейт говореше… разказваше ми за бейзбол, за намерението да се направи сдружение на миньорите на мед в Китъри, моля ви се, за това как Пол Баниън веднъж бил обърнал течението на потока Престил, за да осигури вода за лагерите на дървосекачите.

От време на време той спираше и пръчката от ябълково дърво потреперваше леко. При това той прекъсваше разказа си и изчакваше малко. Понякога потреперването се усилеше до равномерно вибриране, а после спираше. „Тук има нещо, Стийви“, казваше той. „Има нещичко, но не е кой знае какво.“ Аз кимах в отговор, убеден, че той сам го причинява. Както родителите, а не Дядо Коледа оставяха играчките под елхата или измъкваха зъбчето изпод възглавницата и слагаха монета на негово място. Аз обаче съм от поколение деца, които искаха да бъдат добри, нали помните; бяхме научени да не се обаждаме, ако не ни попитат и да не възразяваме на възрастните, колкото и откачени да са идеите им. Това, между другото, е нелош начин да се запознаят децата с по-екзотичните аспекти на човешкото поведение и вярвания. А тихите деца (каквото бях и аз) често получават достъп до някои изключително странни зони на умствения пейзаж. Аз не вярвах, че може да се намери подпочвена вода с дървена пръчка, но ми беше интересно как чичо ще си изпълни номера.

Заобиколихме къщата, минахме на предната морава и пръчката пак почна да вибрира. Лицето на чичо Клейт светна. „Това е то“, заяви той. „Погледни, Стийви! Ей сега ще се спусне, да пукна, ако не стане така!“

След още три крачки ябълковата пръчка се изви надолу — просто се завъртя в ръцете на Клейт и се насочи право надолу. Биваше си го номерът. Даже чувах как скърцат сухожилията в китките му и видях как лицето му се напряга, в усилие да изправи пръчката обратно нагоре. Веднага щом отпусна хватката си, пръчката пак се стрелна надолу.

„Тук има колкото искаш вода“, обяви чичо. „Може да пиеш до Второ пришествие и пак няма да свърши. Пък и не е дълбоко.“

„Дай аз да опитам“, помолих го.

„Добре, обаче първо трябва да отстъпим назад“. Върнахме се до края на автомобилното платно.

Той ми връчи пръчката, показа ми как да я държа, къде да си сложа палците (китки, извити навън, палци, насочени надолу „Иначе тая пущина ще ти счупи китките, като стигнеш водата“, обясни Клейт) и после ме тупна отзад.

„В момента го усещаш като най-обикновено парче дърво, нали?“, попита той.

Съгласих се с него.

„Когато приближиш водата обаче ще усетиш, че оживява. Сякаш още е част от дървото. О, ябълката е идеална за откриване на вода. Нищо не върши по-добра работа, когато си търсиш място за кладенец.“

Това, което се случи, може донякъде да се е дължало на внушение, не се опитвам да ви убедя в нищо друго, макар че след това доста съм чел по въпроса и имам основания да вярвам, че този метод върши работа — поне в някои случаи, за някои хора и по някакви свои побъркани причини57. Ще кажа само, че чичо Клейт ме беше омаял така, както аз все се стремя да омая своите читатели — да ги доведа до онова състояние на податливост, когато закостенелият щит на рационалното временно ще бъде отхвърлен, неверието всеки момент ще бъде озаптено и способността да се учудваш пак ще е достъпна. Ако това именно е силата на внушението, за мен е напълно приемлива; по-ефективна е дори от кокаин за мозъка.

Тръгнах напред към мястото, където пръчката се беше спуснала за чичо Клейт и проклет да съм, ако дървото не почна да оживява в ръцете ми. Затопли се и се размърда. Първо беше слаба невидима вибрация, а после върхът на пръчката се раздвижи.

„Получава се!“, извиках аз на чичо Клейт. „Усещам го!“

Клейт се разсмя и аз се разсмях с него — без капка истерия, а от чувство на пълно и чисто удоволствие. Когато стигнах до същото място, пръчката се спусна и в моите ръце. В един момент си беше изправена, в следващия сочеше директно надолу. Две неща си спомням особено ясно за онзи момент. Едното беше усещането за тежест — колко тежка беше станала внезапно пръчката, едва я удържах. Сякаш водата не беше в земята, а в пръчката, сякаш тя беше напълно прогизнала от вода. Клейт беше успял да вдигне пръчката нагоре. Аз не успях. Той взе пръчката от ръцете ми и усещането за тежест и привличане изчезна. Не премина в неговите ръце, а изчезна. В един момент беше там, после се изпари.

Другото, което помня, беше комбинираното усещане за сигурност и загадъчност. Водата беше там. Чичо Клейт го знаеше и аз също го знаех. Беше там долу, в земята, река, уловена в скалата вероятно. Усещането беше, като да си пристигнал на точното място. Светът е прорязан от силови линии, да знаете — невидими и тръпнещи под огромните си, страховити енергийни заряди. От време на време човек попада на такава линия и тя го смазва или пък успява да я подхване както трябва и да я задейства. Но първо трябва да ги намерите.

Клейт заби кол в земята, там, където бяхме усетили привличането на водата. Кладенецът ни наистина пресъхна — през юли, а не през август — но понеже онази година нямахме пари за нов кладенец, водният контейнер пак цъфна в задницата на старото комби, а брат ми, братовчед ми и аз пак си подавахме водата във верига надолу към кладенеца. Същото се случи и следващата година. През 1963 или 64 г. най-после изкопахме артезианския си кладенец.

Дотогава колът, забит от чичо Клейт, отдавна беше изчезнал, но аз много добре си спомнях мястото му. Копачите монтираха сондажната си кула, онази голяма червена машинария, която прилича на богомолка, сглобена от детски конструктор, на около метър от него (още си спомням как майка се оплакваше от влажната глина, пръсната по цялата ни морава). Не им се наложи да копаят дори тридесет метра и, както Клейт беше заявил онази неделя, когато двамата с него излязохме с ябълковата пръчка, водата беше изобилна. Можехме да пием до Второ пришествие без да свърши.

2

Опитвам се да се върна към основната си тема на размисъл, а именно защо е безполезно да се пита един писател защо пише. Със същия успех можете да питате розата защо е червена. Талантът, както водата, която чичо Клейт откри под нашата морава след вечеря онзи неделен следобед, винаги си е бил там. Само дето талантът е не толкова като вода, а по-скоро като груба руда. Той може да се рафинира — или да използвам предишната аналогия, да се наточи — и да бъде използван по неизброими начини. Наточването и използването са прости операции, изцяло под контрола на новоизлюпения писател. Рафинирането на таланта е въпрос на упражнение. Ако вдигате тежести по петнадесет минути на ден в продължение на десет години, ще развиете мускулите си. Ако пишете по час и половина на ден в продължение на десет години, ще станете добър писател58.

Какво обаче се крие там долу? Това е голямото неизвестно, случайната карта в колодата. Не мисля, че писателят има какъвто и да било контрол върху него. Когато изкопаеш кладенец и откриеш вода, пращаш проба на местната агенция по изпитване на водите. Минералното съдържание може да варира страхотно. Не всички версии H₂O са създадени еднакви. По същия начин Джойс Карол Оутс и Харолд Робинс пишат на английски, но въобще не мисля, че пишат на един и същ език.

Има някакво естествено очарование в това да откриеш таланта (но по тази тема е трудно да се пише добре, така че аз дори няма да опитвам — „Оставете го на поетите!“, провикна се той. „Поетите знаят как да говорят за това или поне си мислят, че знаят, а тъкмо до това се свеждат нещата. Поетите да се занимават!“), в онзи магически момент, когато пръчката се стрелне надолу и знаеш, че си попаднал на голямо находище. Има очарование също в изкопаването на кладенеца, рафинирането на рудата, заточването на ножа (и за това не е лесно да се пише; една сага за Героичната Битка на Младия Самобитен Писател, която винаги ми се е струвала добра, е историята за Янгблъд Хоук на Хърман Уоук), но това, за което аз всъщност искам да ви поговоря, е друг тип откривателство — не откриването на самия талант, а онова светкавично прозрение, когато разбереш каква посока ще поеме талантът ти. Например моментът, в който някой малък бейзболист открие не, че може да хвърля топката добре (което вероятно вече е знаел), а че може да хвърля топката по точно определена траектория или да я завърта по точно определен начин. Това също е особено приятен момент. Всичко това, надявам се, ще оправдае малкото автобиографично отклонение, което следва. То не цели да обясни моя собствен интерес към злокобния танц, нито да го оправдае или психоанализира. Целта е единствено да се даде контекст на един интерес, който се оказа доживотен, доходоносен и приятен… освен разбира се, в онези моменти, когато побърканата убийца изскача от тавана на кошмарната къща, в която подсъзнанието ми ме затваря веднъж на около четири месеца.

3

Майка ми произхождаше от семейство на име Пилсбъри, което се родееше (поне според нея) с онези Пилсбъри, които произвеждат брашно и сухи смеси за сладкиши. Двата клона на семейството, казваше мама, се разделили, когато производителите на брашно заминали на Запад да си търсят късмета, а хората от нашия клон останали да живеят бедно и честно по бреговата ивица на Мейн. Баба ми, Нели Пилсбъри (с моминско име Фог), била една от първите жени, дипломирали се от Горам Нормал Скуул59. Почина на осемдесет и четири, сляпа и прикована на легло, но все още способна да спряга латински глаголи и да назове всички американски президенти до Труман. Дядо ми по майчина линия беше дърводелец и за кратко общ помощник на художника Уинслоу Хоумър.

Семейството на баща ми произхождало от Перу, Индиана, а преди това от Ирландия. Семейство Пилсбъри, със своите солидни англосаксонски корени, бяха разумни и практични. Баща ми, изглежда, е бил издънка на доста по-ексцентричен род. Сестра му, моята леля Бети, страдаше от временна загуба на паметта (майка ми смяташе, че тя е маниакално депресивна личност, но пък майка ми никога не е харесвала особено леля Бети), баба ми по бащина линия обичала да пържи по половин хляб в мазнина от бекон за закуска и дядо ми по бащина линия, чийто ръст бил метър и деветдесет и три и тежал към сто и шестдесет килограма, се споминал на тридесет и две години, докато тичал да хване влака. Или поне така са ми казвали.

Често съм казвал, че не може да се обясни защо дадена сфера от живота поразява човешкия ум със силата на мания, но е напълно възможно да се посочи моментът, когато този интерес бива открит — моментът, ако щете, когато пръчката търсач се завърти внезапно и категорично надолу към скритата вода. С други думи, талантът е само един компас. Ние няма да обсъждаме защо стрелката му сочи към магнитния северен полюс. Вместо това накратко ще разгледаме момента, в който стрелката се завърта към тази неизбежна точка на привличане.

Винаги ми се е струвало странно, че аз дължа този момент в живота си на баща ми, който ни напуснал, когато аз съм бил на две години, а брат ми Дейвид на четири. Изобщо не си го спомням, но на малкото негови снимки, които съм виждал, той изглежда мъж със среден ръст, приятен на вид, по типичен за четиридесетте години начин, леко закръглен, с очила. По време на Втората световна война бил в търговския флот и прекосявал Северния Атлантик, като си играел на немска рулетка с вражеските подводници. Според майка ми обаче най-големият му страх не били подводниците, а да не би да изгуби разрешителното си заради лошото си зрение. Докато шофирал, той редовно карал напряко през ъглите на бордюрите и не спирал на светофари. И моето зрение не е по-добро. Очилата ми може да приличат на очила, но понякога ми се струва, че съм окачил две дъна от бутилки кока-кола на лицето си.

Дон Кинг бил мъж, когото не го свъртало на едно място. Брат ми се родил през 1945 г., аз през 1947 г., през 1949 г. баща ми изчезнал и повече никой не чул нищо за него, макар че майка ми твърдеше, че през 1964 г., по време на размириците в Конго, го мярнала в някакъв телевизионен репортаж за бели наемници, биещи се на едната или другата страна в конфликта. Предполагам, че има някакъв шанс това да е вярно. Дотогава той вече е бил на около петдесет години и се надявам, че междувременно му е останало време да си коригира лещите на очилата.

След като баща ми ни оставил, майка ми някак си си стъпила на краката. В следващите девет години брат ми и аз почти не я виждахме. Тя изреди цял куп нископлатени длъжности: гладеше дрехи в обществена пералня, правеше понички в нощната смяна на една пекарна, беше продавачка в магазин и домашна помощница. Беше талантлива пианистка, жена с огромно, понякога ексцентрично чувство за хумор и някак успяваше да свърже двата края, както толкова други жени са го правили преди нея и вероятно го правят в момента. Така и не се сдобихме с кола (а телевизор си позволихме чак през 1956 г.), но никога не сме гладували.

През онези девет години обиколихме цялата страна, но винаги се завръщахме в Нова Англия. През 1958 г. се прибрахме в Мейн окончателно. Дядо ми и баба ми бяха над осемдесетгодишни и семейството нае майка ми да се грижи за тях в последните им години.

Всичко това се случваше в Дърам, Мейн. Може би ви се струва, че тези семейни дреболии са далеч от нашата тема, но ето че се приближавам към връзката. На около четвърт миля от нашата малка къща в Дърам, където брат ми и аз доизживявахме своето детство, се намираше чудесната тухлена къща на сестрата на майка ми, Етълин Пилсбъри Флоу и нейния съпруг, Орен. Над гаража на семейство Флоу имаше прекрасно дълго таванско помещение с хлопащи подови дъски и омайващата миризма на таван.

По онова време таванът се свързваше с верига стопански сгради, които пък водеха до голям стар хамбар. Всички тези помещения миришеха упоително на отдавна изчезнало сено. Имаше и разни останки, напомнящи времето, когато в хамбара са държали животни. Ако човек се изкатереше до третото ниво на хамбара, можеше да види скелетите на няколко пилета, които трябва да са умрели от кой знае каква болест там горе. Аз често се катерех там. Имаше нещо пленително в тези пилешки скелети, полегнали в куп перушина, фина като лунен прах, с някаква тайна скрита в кухините, където някога са били очите им…

Таванът над гаража пък беше нещо като семеен музей. Всички от семейство Пилсбъри бяха складирали по нещо там горе — от мебели до снимки, и винаги се намираше място за едно малко момче да се провре по дългите тесни проходи, като се промуши под рамото на стоящата лампа или прескочи кашон със стари мостри от тапети, които някой е запазил, по някаква забравена причина.

На нас с брат ми не ни беше изрично забранено да се качваме на тавана, но на леля ми Етълин това не й се харесваше, защото подовите дъски не бяха заковани, а само положени и някои липсваха. Би било съвсем лесно, предполагам, някой да се подхлъзне и да се стовари с главата надолу върху бетонния под на гаража (или в трапа на чичовия зелен Шевролет пикап).

За мен в един студен есенен ден на 1959 г. или 1960 г. тъкмо таванът над гаража на леля и чичо се оказа мястото, където вътрешната ми търсеща пръчка внезапно се наклони надолу и където стрелката на умствения ми компас решително се завъртя към своя точен Север. Това беше денят, когато открих кашона със старите книги на баща ми. Издания с меки корици от средата на четиридесетте.

Таванът съдържаше голяма част от брака на родителите ми и аз напълно разбирам как след неговото изчезване, на нея й се е прищяло да събере нещата му и да ги прибере някъде на тъмно. Тъкмо там, година или две преди това, брат ми беше открил една ролка филм, който баща ми беше снимал на кораба си. Дейв и аз събрахме малко пари (без знанието на майка ми), наехме прожектор и гледахме филма отново и отново като омагьосани, в пълно мълчание. В един момент баща ми беше подал камерата на някой друг, който я беше насочил към него. И ето го и него, Доналд Кинг от Перу, Индиана, подпрян на борда на кораба, вдига ръка, усмихва се и, без да знае, помахва на синовете си, които още дори не са били заченати. Пренавивахме ролката и я гледахме отново и отново. Здравей, татко, чудя се къде ли си сега?

В един кашон имаше камара стари ръководства за търговския флот, в друг — албум с изрезки от разни чужди държави. Майка ни беше казвала, че макар татко винаги да имал затъкнат по някой уестърн в задния си джоб, най-много обичал научната фантастика и хорър историите. Дори се опитал да пише в тоя жанр и пратил някои от разказите си в популярните мъжки списания по онова време — измежду тях „Блубук“ и „Аргози“ — но не успял да публикува нищо („На баща ви му липсваше постоянство“, каза веднъж майка ми сухо и това са най-близките до укор думи, които съм я чувал да казва по негов адрес). Получил обаче няколко насърчителни писма за отказ. В ранните си години, когато събрах доста такива бележки, аз ги слагах в категория „Това не ни върши работа, но пратете нещо друго“ (когато се отчайвах, често се чудех защо не взема да си издухам носа с някое такова писмо-отказ).

Кутията, която намерих онзи ден, се оказа истинско съкровище от стари издания с меки корици на „Ейвън“. По онова време „Ейвън“ бяха единственото издателство на книги с меки корици, посветено на фантазията и необичайната художествена литература. Много обичах книгите им. Всичките имаха някакво лъскаво покритие, нещо средно между фолио и целофан. Ако историята се случеше скучновата, човек можеше да лющи покритието, което се отлепваше на дълги ивици с абсолютно прекрасен звук. С риск да се отклоня от основната тема, ще спомена, че помня с топли чувства и изданията с меки корици на „Дел“ — тогава те издаваха само мистерии и на гърба на всяка книга имаше разкошна карта, демонстрираща сцената на местопрестъплението.

Една от книгите на „Ейвън“, които открих, беше сборник — явно са сметнали, че думата „антология“ няма да е в речника на типа хора, които четяха такива истории. Съдържаше разкази от Франк Белкнап Лонг („Хрътките от Тиндалос“), Зелия Бишъп („Проклятието на Йиг“) и цял куп други истории, събрани от ранните години на списание „Странни истории“. Две от другите книги бяха романи на А. Мерит: „Гори, вещице, гори“ (да не се бърка с по-късния роман на Фриц Лийбър „Вещерска съпруга“) и „Металното чудовище“.

Най-ценната находка обаче беше едно сборно издание на Х. П. Лъвкрафт. Не съм сигурен какво беше заглавието му, но отлично помня илюстрацията на корицата: нощно гробище (вероятно някъде близо до Провидънс), а изпод един надгробен камък се измъква отвратително зелено създание с дълги зъби и пламтящи червени очи. Зад него, загатнат, но не плътно изобразен, се вижда тунел, водещ надолу в земните недра. Оттогава съм виждал буквално стотици издания на Лъвкрафт, но и досега онзи сборник най-добре обобщава творчеството му за мен. А при това дори нямам идея кой може да е бил художникът.

Откриването на онзи кашон не беше първата ми среща с хоръра, разбира се. Мисля, че в Америка трябва да си сляп и глух, за да не си попаднал на поне едно страшилище до навършване на десет-дванадесет години. За първи път обаче попадах на сериозна литература в този жанр. Лъвкрафт е бил наричан халтурен писател (нещо, което аз горещо бих оспорил), но дали е било така или не и дали е пишел популярна или т.нар. „художествена“ проза (в зависимост от мнението на различните критици), не е особено важно за темата на моя разказ. Важното е, че той самият е приемал работата си съвсем сериозно. И това си личи. Така онази книга, оставена от изчезналия ми баща, се оказа първата ми среща с цял свят, далеч надхвърлящ евтините филмови продукции, прожектирани в събота следобед или разказите за юноши на Карл Кармър и Рой Рокуел. Когато Лъвкрафт е пишел „Плъхове в стените“ и „Моделът на Пикман“, той не го е правел, за да си убива времето или да припечели някой долар. Пишел е всичко с нужната сериозност и мисля, че тъкмо на това реагира моят вътрешен компас.

Взех книгите от тавана със себе си. Леля ми, която преподаваше в класическа гимназия и беше практична до дъното на душата си, изобщо не ги одобряваше, но въпреки това аз ги запазих. Онзи ден и следващия аз посетих пустошта Ленг за първи път; запознах се с чудатия, предшестваш ерата на ОПЕК60 арабин Абдул ал-Хазред (автор на Некрономикона, който, доколкото ми е известно, никога не е бил предлаган на членовете на клуб „Книга на месеца“ или на Литературната гилдия, макар да се говореше, че едно копие престояло години наред, заключено в специалния архив на университета Мискатоник); посетих градовете Дънуич и Аркам в Масачузетс; но най-силно от всичко бях втрещен от мрачния просмукващ се ужас на „Цвят от космоса“.

Седмица или две по-късно тези книги изчезнаха и аз повече не ги видях. Винаги съм смятал, че леля Етълин трябва да е била таен съучастник в това деяние… не че това промени нещо за мен. Аз вече бях открил своя път. Лъвкрафт — чрез подаръка на баща ми — ми отвори очите, както го е правил за толкова други преди мен, сред тях Робърт Блох, Кларк Аштън Смит, Франк Белкнап Лонг, Фриц Лийбър и Рей Бредбъри. И макар Лъвкрафт, който е починал дълго преди Втората световна война да е успяла да изпълни доста от неговите невъобразими ужаси, да не присъства много активно в тази книга, читателят трябва да помни, че тъкмо неговата сянка — дълга и изпита, и неговите очи — тъмни и пуритански, са подплатили почти всички по-важни хорър произведения след неговото време. Очите му бяха нещото, което ми направи най-голямо впечатление, когато за първи път видях негова снимка. Очи като онези от старите фамилни портрети, които още висят из доста къщи в Нова Англия, черни очи, които изглежда виждат и навътре, не само навън.

Очи, които сякаш ви следват.

4

Първият филм, който се сещам да съм гледал като дете, беше „Създанието от Черната Лагуна“. Гледах го в автокино и трябва да съм бил на седем, защото филмът с участието на Ричард Карлсън и Ричард Денинг беше излязъл през 1954 г. Може обаче да съм гледал и някоя по-късна прожекция, защото първоначално филмът е бил в 3D формат, а аз не помня да съм носил очилата.

Само една сцена съм запомнил ясно от целия филм, но тя трайно се е запечатала в паметта ми. Героят (Карлсън) и героинята (Джулия Адамс, която изглеждаше зашеметяващо в целия си бял бански) са на експедиция някъде по поречието на Амазонка. Проправят си път по един тесен блатист ръкав на реката и стигат обширно езеро, което прилича на южноамериканската идилична версия на Райската градина.

Създанието обаче дебне, как иначе. То е страховито, земноводно на вид чудовище, което забележително прилича на онези противни мелези на Лъвкрафт — налудничави, богохулни изчадия, родени от връзката на богове и смъртни (казах ви, че няма измъкване от Лъвкрафт). Чудовището бавно и търпеливо препречва устието на потока с откършени клони, като необратимо отрязва пътя на антрополозите за отстъпление.

По онова време тъкмо свиквах да чета, до откриването на кашона с книги на баща ми щяха да минат години. Имам бегъл спомен за приятелите на майка ми по онова време — между 1952 г. и 1958 г. Помня достатъчно, за да знам, че тя имаше социален живот, но далеч не достатъчно, за да знам дали е имала интимни връзки. Имаше един на име Норвил, който пушеше Лъки Страйк и през лятото в апартамента му работеха три вентилатора; друг един се казваше Милт, караше Буик и лятно време носеше грамадни сини шорти; имаше още един, дребен тип, който струва ми се беше готвач във френски ресторант. Доколкото знам, майка ми нямаше намерение да се жени за никой от тях. Веднъж вече беше минала по тоя път. Освен това, по онова време омъжената жена се превръщаше в безгласна сянка в домакинството, без право да взема решения или да работи срещу заплащане. А майка ми, която беше упорита, твърдоглава, мрачно решителна и никога не се обезсърчаваше, беше познала усещането сама да е господар на живота си. Затова тя излизаше с мъже, но не задълбочаваше отношенията си с никой от тях.

Онази вечер тъкмо Милт ни беше завел на кино, онзи с Буика и големите сини шорти. Той изглежда наистина харесваше мен и брат ми и не възразяваше понякога да ги придружаваме на задната седалка на колата (може да е било, защото като прехвърли четиридесетте, на човек вече не му се струва толкова привлекателна идеята да се мляска с някого в колата… даже и ако колата е голяма като яхта). Докато дойде време за чудовището да се появи на екрана, брат ми вече се беше свил на пода пред задната седалка и спеше. Майка ми и Милт си говореха, а може да си подавали и бутилка безалкохолно. Те не са важни, поне не в този случай. Нищо друго няма значение, освен черно-белите образи на екрана, където неописуемото създание хваща красивия герой и сексапилната героиня в капана на… на… Черната Лагуна!

Докато гледах, знаех, че Създанието вече е моето Създание, че съм се хванал на историята. Дори за седемгодишно хлапе, чудовището не изглеждаше особено убедително. Тогава още не знаех, че това е добрият стар Рико Браунинг, известният водолаз каскадьор, облечен в латексов костюм, но разбирах, че някакъв тип е навлякъл костюм на чудовище. Точно както знаех, че по-късно същата нощ то щеше да ме навести в черната лагуна на сънищата ми и ще изглежда доста по-реалистично. Може би ще чака в дрешника, когато се приберем или изгърбеният му силует ще се спотайва в тъмната баня в края на коридора, вонящо на водорасли и блатна плесен, готово да си хапне малко момче за своята среднощна закуска. Седем години не са много, но са достатъчно да знаеш, че ще получиш това, за което си платил. Купил си го, притежаваш го, твое си е. Седем години са достатъчни да усетиш как търсещата пръчка оживява, натежава, завърта се в ръцете ти и посочва надолу към водата.

Моята реакция на Създанието онази нощ, беше вероятно идеална. Точно на такава реакция се надяват всеки писател и режисьор в този жанр, когато хващат писалката или свалят капачката на обектива: пълно емоционално обсебване, ненарушено от реален процес на логическо мислене. А нали разбирате, че когато става въпрос за хорър филми, всичко, което е достатъчно да наруши магията, е някой приятел да се наведе към вас и да каже: „Виждаш ли ципа на гърба му?“.

Мисля, че само хора, които са работили в този жанр, разбират колко е крехка тази материя и каква дълбока отдаденост се изисква от читателя или зрителя, постигнал известен интелект и зрялост. Когато Колридж говори за „отхвърляне на скептицизма“ в своето есе върху фантастичната поезия, той е наясно, че скептицизмът не е балон, който може да се изхвърли от ума с минимално усилие. Той е оловна тежест, която може да се повдигне само с усилието на тежкоатлет — първо до гърдите и после с тласък над главата. Скептицизмът не е лек, той тежи. Разликите между продажбите на Артър Хейли и Х. П. Лъвкрафт вероятно съществуват, защото всички вярват в коли и банки, но е нужно изтънчено и дълбоко енергично интелектуално усилие, за да се повярва дори за момент в Нярлатотеп, Безликия слепец, надаващ нощния си вой. Когато някой ми каже: „Аз не чета фантазии, нито гледам такива филми, нищо в тях не е истинско“, ми става мъчно за него. Той просто не може да понесе товара на фантазията. Мускулите на въображението му са закърнели.

В този смисъл, децата са идеалната публика за хорър жанра. Ето ви парадокс: децата, които физически са доста слаби, отхвърлят тежестта на скептицизма с лекота. Те са истински факири на невидимия свят — напълно разбираем феномен, когато вземете предвид тяхната гледна точка. Децата идеално си обясняват такива същества като Дядо Коледа (той умее да се смалява, за да мине през комина, ако пък няма комин, има го процепът на пощенската кутия, ако и кутия няма, има го разстоянието под вратата); Великденското зайче; Господ (едър тип, на бая години, бяла брада, трон); Исус („Как според теб е превърнал водата във вино?“, попитах сина си Джо, когато той — Джо, не Исус — беше на пет; според Джо, той трябва да е имал „нещо като някаква вълшебна съставка, нали разбираш?“); дяволът (едър тип, червена кожа, копита вместо крака, заострена опашка, злодейски завити мустаци); Роналд Макдоналд; Кралят на Бургерите; Елфите на Киблър; Дороти и Тото; Самотният ездач и Тонто, и още хиляди… Повечето родители си мислят, че разбират отвореното съзнание на децата си доста добре, но се заблуждават, и все се стараят да им спестят нещата, които твърде много намирисват на ужас или хорър (филмът „Челюсти“ например беше сложен в категория „Препоръчителен родителски контрол — може да е твърде напрегнат за малки деца“), понеже вярват, че да оставят децата си да видят истински хорър филм, би било също толкова лошо, колкото да им връчат истинска граната.

В резултат на избирателното забравяне (което е неразделна част от процеса на „порастване“) обаче родителите вече не разбират, че всяко нещо би могло да се окаже страшно за дете под осем години. При правилните обстоятелства децата буквално се страхуват от собствената си сянка. Известен е случаят с четиригодишното дете, което настоявало в дрешника да свети лампа, когато ляга да спи. По-късно открили, че детето се страхува от нещо, което чувало татко си да споменава често. Страшилището, което така обсебили въображението на детето, била най-обикновена „вечерна двойка“61.

Погледнати в тази светлина, дори филмите на Дисни са източник не неизброими ужасии, а най-лоши от всички са анимациите, които явно ще бъдат преиздавани до свършека на света62. Мнозина възрастни днес ще ви кажат, че най-страшното нещо, което са виждали като деца, е как ловецът застрелва бащата на Бамби или как Бамби и майка му бягат пред горския пожар. Други Дисни спомени, които не падат по-долу от земноводното чудовище, обитаващо Черната Лагуна, включват ходещите метли във „Фантазия“, които напълно са излезли от контрол (за едно малко дете истинският ужас в тази ситуация вероятно произтича от загатнатата бащинска връзка между Мики Маус и стария магьосник — онези метли правят огромни поразии и когато магьосникът/бащата се прибере, сигурно ще последва наказание…; тази сцена може да докара всяко дете на по-стриктни родители до истински пристъп на паника), нощта на планината Болд от същия филм, вещиците от „Снежанка“ и „Спящата красавица“, едната със своята примамлива отровна червена ябълка (а кое малко дете не е научено от рано да се страхува от отрови?) и другата, с въртящия се смъртоносен чекрък. Тази традиция продължава и с относително безвредната история за „101 далматинци“, където злодейката е логичната внучка на онези вещици от тридесетте и четиридесетте години, ужасната Круела Девил, със своето кльощаво противно лице, пронизителен глас (възрастните понякога забравят, колко се страхуват децата от повишения глас, идващ от великаните в техния свят, „големите“ хора) и плана си да убие малките далматинчета (разбирай „деца“, ако си хлапе) и да ги превърне в палто от кучешки кожи.

Тъкмо родителите са тези, които стоят зад постоянното прераждане на продукциите на Дисни, и самите те понякога настръхват, като си припомнят какво ги е ужасявало като деца. Понеже основният ефект от добрия филм на ужасите (или страшния епизод във филм, иначе минаващ за комедия или анимация) е да събори изградените подпори на възрастта и да ни хързулне обратно в детството. А там нашата собствена сянка внезапно придобива формата на зло куче, зяпнала уста или призоваваща ни тъмна фигура.

Вероятно върховното осъзнаване на това завръщане към детството се случва във великолепния хорър филм на Дейвид Кроненбърг „Роякът“, където една разстроена жена буквално бълва „гневни деца“, избиващи членовете на семейството й един по един. Около средата на филма баща й седи унил на леглото в спалнята си на горния етаж, пие и скърби за жена си, която е била първата жертва, усетила гнева на рояка. После камерата се фокусира върху самото легло… и ръцете с нокти, които внезапно се подават отдолу и се вкопчват в килима, близо до обувките на обречения баща. Ето как Кроненбърг ни бутва обратно по пързалката към детството — ние отново сме на четири и всичките ни страхове от това, което може да се крие под леглото, се оказват верни.

Иронията тук е, че децата са много по-способни да се справят с фантазията или ужаса сами по себе си, отколкото възрастните. Обърнете внимание, че нарочно използвам израза „сами по себе си“. Възрастният е способен да преодолее нещо толкова разтърсващо като „Тексаско клане“, защото разбира, че всичко е „наужким“, че в края на снимките мъртвите са се надигнали и са измили фалшивата кръв. Децата не правят тази разлика и затова такива филми съвсем правилно са забранени за тях. На дребосъците подобни сцени не са им нужни, точно както изобщо не им трябва да гледат края на „Ярост“, където Джон Касаветис буквално се взривява. Въпросът обаче е в това, че ако на прожекция на „Тексаско клане“ сложите един до друг малко дете и възрастен, временно лишен от способността да различава измислените неща от „истинските“ (както ги наричаше Дани Торънс, малкото момче от „Сиянието“) — да речем, например, че два часа преди това се е почерпил с щедра доза ЛСД, след филма детето вероятно ще го тормозят кошмари около седмица. Възрастният обаче нищо чудно да прекара следващата година в стая с подплатени стени, като пише писма до близките си с пастели.

Известно количество фантазия и страх в живота на детето ми се струват съвсем приемливи, дори полезни. Заради размаха на въображението им, децата са способни да го понесат, а заради уникалното им положение в живота, дори могат да използват породените чувства. При това те отлично разбират това свое положение. Дори в относително подредено общество като нашето, те разбират, че оцеляването им почти изцяло е извън техния контрол. До навършване на около осем години, децата са „зависими“ във всеки смисъл. Зависят от майка си и баща си (или някаква близка тяхна версия) не само за храна, облекло и подслон, но и да не блъснат колата в подпората на някой мост, да ги посрещнат от училищния автобус навреме, да ги съпроводят до вкъщи от сбирките на скаутите, да купят лекарства с обезопасени капачки, да не позволят да ги удари ток, докато ровичкат в тостера или си играят във ваната с мини електроуредите от Салона за красота на Барби.

Инстинктът за оцеляване, заложен у всеки от нас, влиза в директно противоречие с това усещане за зависимост. Детето усеща, че няма никакъв контрол и мисля, че тъкмо това го кара да чувства притеснение. Това е същата тревога, която изпитват много пътници в самолета. Не ги е страх, защото се съмняват в безопасността на пътуването по въздуха. Страх ги е, защото нямат контрол над ситуацията и, ако нещо се случи, те ще могат само да седят, вкопчени в списанието си или в торбичката за повръщане. Да предадеш контрола в чужди ръце противоречи на инстинкта за оцеляване. Тъкмо обратното — един разумен, мислещ човек може да разбира, че автомобилът е по-опасен от самолета, но се чувства по-спокоен зад волана, защото владее ситуацията… или поне така му се струва.

Тази скрита враждебност и страх от пилотите, които управляват живота им, е едно възможно обяснение защо, точно както филмите на Дисни, излизащи всяка ваканция отново и отново, старите приказките също се оказват вечни. Родител, който би бил потресен от възможността да заведе децата си да гледат „Дракула“ или „Подмененото дете“ (с потресаващите си кадри на давещо се дете) изобщо не би възразил, ако бавачката чете на децата „Хензел и Гретел“ за лека нощ. Обаче само си помислете: историята на Хензел и Гретел започва с умишлено изоставяне (вярно, идеята е на мащехата, но тъкмо тя е символичната майка, а бащата е безмозъчно и безволево създание и изпълнява всичко, което тя реши, ако и да е знае, че е погрешно — така в библейския и в Милтъновия смисъл, тя се оказва неморална, а той направо зъл), продължава с отвличане (вещицата в захарната къща), поробване, незаконно задържане и накрая — оправдано убийство и кремация. Повечето родители никога не биха завели децата си да гледат „Оцеляване“, онзи мексикански филм, който набързо се възползва от идеята за ръгби състезателите, които, след като преживяват самолетна катастрофа в Андите, оцеляват, като се хранят с умрелите си спътници. Но същите родители не възразяват срещу „Хензел и Гретел“, където вещицата охранва децата, за да ги изяде. Ние захранваме децата с тези приказки почти инстинктивно. Явно някъде дълбоко разбираме, че те служат като идеално кристализирали версии на онези страхове и враждебност.

Дори хората, които се страхуват да летят, имат своя вариант на тези приказки — всички онези филми за летища, които като „Хензел и Гретел“ и анимациите на Дисни, явно ще съществуват вечно, но се излъчват само около Деня на благодарността, защото са пълни с надути пуяци.

Моята първична реакция на „Създанието от Черната лагуна“ в онази далечна нощ, беше нещо като кошмар наяве. Ужасният сън се разиграваше току пред очите ми. Всяка чудовищна форма, на която човешката плът е наследник, беше демонстрирана в онова автокино.

Около двадесет и две години по-късно имах шанса да гледам същия филм отново — за щастие не по телевизията, където всякакво драматично настроение е унищожено от постоянни прекъсвания за реклами на коли втора ръка, диско антологии и чорапогащници, а на кино, в пълната си, неорязана версия. Че даже и в триизмерен формат. За хората като мен, които носят очила, това 3D е истинско мъчение. Само попитайте който и да е очилат зрител как му харесват онези малки картонени очила, дето ти връчват на 3D прожекцията. Ако някой ден 3D форматът стане по-популярен, ще отида в оптиката и ще инвестирам седемдесет долара в чифт медицински очила с една синя и една червена леща. Но като оставим досадните очила настрана, трябва да спомена, че взех сина си Джо с мен — тогава той беше на пет, горе-долу на моята възраст през онази нощ в автокиното (и представете си моята изненада — неприятна изненада — да открия, че филмът, който така ме беше ужасил в онази далечна нощ, беше класифициран в същата категория от Американската филмова асоциация като филмите на Дисни: „За всяка публика“).

В резултат изпитах едно странно завръщане назад във времето, което мисля повечето родители изпитват, когато гледат филми на Дисни с децата си или когато им четат „Мечо Пух“, или ги водят на карнавал или цирк. Една популярна песен маркира определен „комплект“ обстоятелства в ума на слушателя, заради относително краткия си живот от около шест седмици до три месеца. „Златните“ хитове продължават да се въртят отново и отново, защото са музикалният стимулиращ еквивалент на разтворим кофеинов концентрат. Когато чуя по радиото Бийч Бойс да пеят „Помогни ми, Ронда“ за секунда-две винаги си припомням онова виновно удоволствие, когато за първи път пуснах ръка на момиче (и ако наум преброите обратно от сегашните ми тридесет и три години, ще забележите, че бях малко позакъснял в това отношение). Филмите и книгите имат същия ефект, макар че според мен дълбочината и плътността на „комплекта“ спомени са богати, когато са свързани с филм, но са доста по-наситени и сложни, когато се свързват с книги.

С Джо онзи ден аз наблюдавах „Създанието от Черната лагуна“ от другия край на телескопа, но тази конкретна теория, за запечатан комплект спомени, важеше с пълна сила. Времето, възрастта и опитът бяха оставили своя отпечатък върху мен, както се случва с всеки. Но времето не е река — Айнщайн греши по този въпрос — то е огромно проклето стадо бизони, което ви преследва и в крайна сметка успява да ви стъпче в прахта, мъртви и кървящи, със слухов апарат затъкнат в едно ухо и медицинска торбичка за изпражнения затъкната на колана ви, вместо пищов четиридесет и четвърти калибър. Двадесет и две години по-късно аз вече знаех, че Създанието е добрият стар Рико Браунинг, известният подводен каскадьор, в латексов костюм, и ми беше много по-трудно да се потопя в историята, да постигна онова умствено отхвърляне на товара на скептицизма. Обаче успях! Което може би не означава нищо, но може би означава, че стадото бизони още не ме е догонило. Когато скептицизмът най-после увисна изтласкан там горе, старите емоции ме заляха, както се случи преди около пет години, когато заведох Джо и дъщеря си Наоми на първия им филм, преиздадена версия на „Снежанка и седемте джуджета“. Във филма има момент, когато, след като Снежанка е отхапала от отровната ябълка, джуджетата я отнасят в гората сред обилно хлипане и подсмърчане. Половината хлапета в публиката плачеха, на другата половина им трепереше долната устна. Комплектът спомени запечатани от тази история беше толкова силен, че за своя изненада дори аз усетих как очите ми овлажняха. Мразех се, задето така лесно се поддавам на подобна манипулация, но манипулацията беше налице и аз се хванах да ридая в брадата си заради няколко рисувани герои. Обаче не Дисни ме манипулираха, аз го направих сам. Плачеше детето в мен, което временно беше събудено и доведено до сълзи… но си струваше да е будно за малко.

Докато вървяха последните две ролки от „Създанието от Черната лагуна“, а тежкият скептицизъм висеше добре балансиран някъде над главата ми, режисьорът Джак Арнолд за пореден път ми демонстрира символите, с които е изписано старото уравнение на класическите приказки — всеки символ е голям и ясно разпознаваем, все едно е написан на детски азбучен куб. Докато гледах, детето се пробуди отново, убедено, че точно така изглежда смъртта. Смъртта идва, когато Създанието от Черната лагуна препречи изхода. Смъртта идва, когато чудовището те спипа.

Накрая героят и героинята, съвсем живи, разбира се, не само оцеляват, но триумфират — точно като Хензел и Гретел. Когато мощните прожекторите на автокиното се бяха включили в края и на екрана се беше появил надписът „Лека нощ, карайте внимателно“ (придружен от благочестивото предложение „Посещавайте своята църква“), за момент се беше появило чувство на облекчение, едва ли не на възкръсване. Но усещането, което се запечата в моя ум, беше онзи кошмар наяве, страхът, че добрите стари Ричард Карлсън и Джулия Адамс със сигурност ще изгубят, а образът, от който не мога да се отърва, е как Създанието бавно и търпеливо прегражда изхода от Черната Лагуна. Дори сега мога да го видя, надничащо над израстващата стена от клони и кал.

Очите му. Древните му очи.