Злокобен танц

1

Всички онези измежду вас, простолюдието, които смятат, че телевизията издиша, дълбоко се лъжат. Както Харлън Елисън посочва в своите понякога забавни, понякога злободневни есета на телевизионни теми, телевизията не издиша. Нея я изсмукват. Двутомната критична реч на Елисън по въпроса е озаглавена „Стъклената гръд“ и, ако не сте я чели, имайте предвид, че тя може да послужи като компас в тази конкретна област. Аз лично прочетох книгата в изумен захлас преди три години и дори фактът, че авторът беше отделил ценно време на нещо толкова несъществено като сериала „Смит и Джоунс“ не успя да засенчи общия ефект, който ме накара да мисля, че съм изпитал нещо подобно на шестчасова надъхваща реч на Фидел Кастро в пълната му сила.

В работата си Елисън се връща отново и отново към телевизията, сякаш е хипнотизиран от очите на отровна змия. Без очевидна причина доста обемното въведение към „Странно вино“ (книга, която ще разгледаме по-подробно в следващата глава), сборник с разкази на Елисън, издаден през 1978 г., е цяла филипика на тема телевизия, озаглавена: „Най-после разкриваме истината! Какво уби динозаврите! А и ти не изглеждаш кой знае колко добре.“

Ако сведем телевизионните размисли на Елисън до тяхната сърцевина, ще видим, че те са много прости и съвсем не са ярко оригинални (ярката оригиналност ще откриете в начина, по който ги е изложил): телевизията покварява, твърди Елисън. Покварява историите, покварява онези, които пишат историите, а в крайна сметка и онези, които ги гледат. Млякото, което бозаем от тази гръд, е отровно. Аз лично съм напълно съгласен с тази теза, но позволете ми да отбележа две неща.

Харлън притежава телевизор. Голям телевизор.

Моят телевизор е дори по-голям от телевизора на Харлън. Всъщност, истината е, че имам Панасоник Синема Вижън, който заема цял един ъгъл в дневната ми.

Да, знам, mea culpa112.

Мога да обясня телевизора на Харлън и моята собствена чудовищна машина, но не мога да измисля оправдание за никой от нас. Трябва вероятно също да добавя, че Елисън е ерген и може да си гледа телевизора двадесет часа на ден, ако иска, без да навреди на друг, освен на себе си. Аз от своя страна имам три малки деца у дома — на десет, осем и четири — които са постоянно изложение на влиянието на тая машинария, на нейната възможна радиация, на нейните лъжливи цветове, на въздействието на този лъжемагически прозорец, разкриващ изглед към вулгарния, гнусен свят, където камерите се фокусират върху задниците на Плейбой красавици и продължително съзерцават един помпозен материализъм, който за повечето американци не съществува и никога няма да се превърне в реалност. В Биафра масовият глад е начин на живот, в Камбоджа умиращи деца изхождат собствените си разлагащи се вътрешности, в Близкия Изток една месианска лудост заплашва да погълне здравия разум, а тук, у нас, ние стоим пред телевизора, заплеснати по Ричард Доусън, водещ на „Семейни вражди“, и гледаме Бъди Ебсън в ролята на Барнаби Джоунс. Мисля, че моите собствени три деца са по-добре осведомени за това, което се случва с Гилиган, Капитана и Господин Хауъл, отколкото с инцидента на остров Трите мили през март 1979 г. Дори съм сигурен, че е така.

Хорър жанрът не бележи особени успехи в телевизията, ако не броим вечерните новини, чиито кадри на войници с откъснати крака, цели села и деца обхванати от пламъци, тела в окопи и огромни участъци от джунглата залети с добрия стар Оранжев Агент113 предизвикаха младежите да излязат на шествия по улиците, понесли запалени свещи и рецитиращи глуповати заучени фрази, докато нашите войски се оттеглиха, Северен Виетнам победи и отново се стигна до масов глад. Да не говорим, че беше освободен пътят за такива забележителни хуманисти като камбоджанския Пол Пот. Цялата тая кисела каша изобщо не приличаше на телевизионно шоу, нали? Запитайте се само, дали подобна налудничава сюжетна линия би могла да се появи в сериала „Хавай 5.0“? Разбира се, че не. Ако между 1968 г. и 1976 г. президент беше Стийв Макгарет, цялата тая инфекция щеше да бъде избегната. Стийв, Дани и Чин Хо щяха да изгладят цялата бъркотия.

Типът хорър истории, които обсъждаме в тази книга, са подчинени на собствената си нереалност (факт, който Харлън Елисън осъзнава отлично — той категорично отказва думата „фантазия“ да бъде изписвана като описание по кориците на неговите книги). Вече засегнахме въпроса „На кого му е потрябвало да пише страшни истории в свят, изпълнен с истински ужасии?“. Според мен причината хорър жанрът да се проваля почти винаги в телевизионния формат, е тясно свързана с този проблем: „Изключително трудно е да напишеш добра страшна история в свят, изпълнен с истински ужасии.“ Призрак в кулата на шотландски замък просто не може да се мери с хилядамегатонови бойни глави, химико-биологични оръжия и ядрени електроцентрали, които явно се състоят от елементи на детски конструктор, сглобени от несръчни деца. Дори чудовището в „Тексаско клане“ бледнее пред онези мъртви овце в Юта, умъртвени от един от По-Добрите Ни Нервнопаралитични Газове. Ако в онзи момент вятърът беше духал в другата посока, до Солт Лейк Сити щеше да стигне солидна доза от това, което уби овцете. И, приятели мои, някой ден вятърът няма да духа в правилната посока. Помнете ми думите, ако искате, предайте ги и на своя представител в Конгреса. Рано или късно, вятърът се променя.

И все пак, възможно е да се работи в хорър жанра. Съответните емоции могат да бъдат предизвикани от хора, които са решени да го направят. Има нещо оптимистично във факта, че, независимо от всичките световни страхотии, хората все още могат да се разкрещят заради нещо, очевидно невъзможно. Хорър предавания биха могли да се създават от сценаристи или от режисьори… стига ръцете им да не бяха вързани.

За един писател най-дразнещото нещо в телевизионния формат вероятно е забраната да пусне в употреба всичките си умения. Проблемът на телевизионния сценарист доста напомня ситуацията, в която се е озовала човешката раса в разказа на Кърт Вонегът „Харисън Бержерон“. Там на интелигентните хора се поставят електрошокови оглавници, за да им пречат да мислят, по-пъргавите, атлетични хора са принудени да носят тежести по себе си, а хората с изразени творчески умения носят дебели, размазващи картината очила, за да им пречат да възприемат света около себе си. В резултат е създадено общество на абсолютно равенство… но на каква цена.

Идеалният телевизионен сценарист притежава минимален талант, огромно безочие и закърняла душица. Според съвременния изключително циничен холивудски жаргон, най-важното е сценаристът да „се представя добре по срещи“. Дори една от тези квалификации да се промени и горкият сценарист почва да се чувства като бедния Харисън Бержерон. Заради всичко това Елисън, който е писал за „Стар Трек“, „До краен предел“, „Младите адвокати“ и пр., е малко изперкал. Но пък ако не беше, щеше напълно да изгуби уважението ми. Неговата лудост е нещо като медал най-висша степен, като стомашните язви на Джоузеф Уомбо в „Полицейска история“. Няма причина един писател да не може да си изкарва хляба като пише ежеседмично за телевизионни програми. Всичко, което му е нужно, са слаби алфа-мозъчни вълни и възприемане на писателския процес като умствен еквивалент на товаренето на камион с каси кока-кола.

Всичко това се случва отчасти поради федерални разпоредби и отчасти поради максимата, че властта покварява, а абсолютната власт покварява абсолютно. Телевизията достига почти всеки американски дом и финансовите залози са огромни. Затова телевизията става все по-предпазлива с годините. До там, че е заприличала на кастриран стар мързелив котарак, решен да не си нарушава удобството и се придържа към Принципа на най-непротиворечивите ТВ програми. Телевизията е като дебелото хленчещо хлапе, каквото всички сме познавали в детството си, едрото, тромаво дете, което се свива, още когато вдигнеш ръка срещу него, с което всички се заяждат, просто защото то се страхува, че ще се заяждат с него.

Каквото и изразно средство да изберете обаче има един универсален прост факт в хорър жанра, така да се каже основата на всички страшни истории: трябва да изплашите публиката. Рано или късно трябва да си сложите страховитата маска и да се развикате „Буга-буга!“. Не помня кой от мениджърите на нюйоркския бейзболен отбор „Метс“ се беше загрижил за потенциалните тълпи почитатели, които неговият отбор от безхаберни играчи ще привлече: „Няма да се разминем само с дима от скарата, рано или късно ще трябва да им дадем и истинска пържола“. Същото важи и за хорър жанра. Не можете вечно да залъгвате читателя с намеци и да го храните с дим; рано или късно дори великият Х. П. Лъвкрафт е трябвало да покаже чудовището, промъкващо се в избата или в камбанарията.

Повечето добри филмови режисьори в този жанр обикновено ви сервират ужаса съвсем в началото. Те предпочитат да натикат огромен залък в устата на зрителите, почти да ги задавят, а после да ги увлекат в историята, да ги дразнят и да извлекат напълно емоционалната лихва върху първоначалната уплаха.

Първоизточникът, който всеки начинаещ хорър режисьор разучава, разбира се, е най-значимият филм на ужасите за този период — „Психо“ на Алфред Хичкок. Ето ви един филм, където кръвта е ограничена до минимум, но ужасът е раздут максимално. В прословутата сцена под душа ние виждаме Джанет Лий, виждаме ножа, но никога не виждаме ножа, забит в Джанет Лий. Може би си мислите, че сте го виждали, но не е така. Въобразили сте си, че сте го видели и в това се изразява триумфът на Хичкок. Каквато кръв се вижда в тази сцена, тя вече се отича в канала на ваната114.

„Психо“ никога не е излъчван в най-гледаното време по телевизията, но стига само онези 45 секунди под душа да се отрежат, филмът спокойно може да мине за телевизионна продукция (поне по съдържание; що се отнася до стила, той е на светлинни години пред обичайните ТВ програми). На практика Хичкок ни сервира огромна сурова пържола чист ужас още преди да е минал четвърт от филма. Всичко останало, дори кулминацията, са само пълнеж. И без въпросните 45 секунди филмът би бил направо монотонен. Независимо от своята репутация, „Психо“ е изключително въздържан хорър филм. Хичкок дори решава да го снима в черно-бяло, та кръвта изобщо да не изглежда като кръв. Често се разказва — едва ли историята е вярна обаче — че Хичкок обмислял да снима филма цветен и само прословутата сцена в банята да е черно-бяла.

И така, докато се задълбочаваме в обсъждането на телевизионния хорър, винаги помнете този факт — телевизията наистина очаква невъзможното от своите малобройни хорър предавания — да ужасят хората без наистина да ги ужасят, да залъгват хората с много цвърчене и никаква пържола.

По-горе споменах, че мога да обясня защо Елисън и аз притежаваме такива големи телевизори, ако и да не мога да го оправдая. Обяснението е свързано с онова, което вече казах за наистина лошите филми. Разбира се, телевизията има твърде хомогенно съдържание, за да произведе такова бижу, като „Нашествието на гигантския паяк“ с неговия тапициран Фолксваген, но от време на време истинският талант си пробива път и се пръква по нещо добро. И дори да не е толкова добро, колкото „Дуел“ на Спилбърг или „Някой ме следи“ на Джон Карпентър, зрителят все пак може да намери някаква надежда. Повече подобни на деца, отколкото на възрастни, търсещи начин да задоволят особения си вкус, почитателите на фантазиите и ужаса никога не губят надежда. Пускат си телевизора, като са съвсем наясно, че ги чака разочарование, но въпреки това се надяват, противно на всякаква логика, че ще попаднат на нещо добро. Рядко се срещат изключителни продукции, но понякога се появява по нещо, което поне може да мине за интересно, като онзи филм на телевизия NBC от края на 1979 г. „Извънземните идват“. От време на време, имаме повод за надежда.

И тъй, понесли надеждата като талисман против долнопробното, нека продължим напред. Само затворете очи, докато се промъкнем през телескопа. Той има неприятния навик да ви хипнотизира и после да ви упои.

Само попитайте Харлън.

2

Вероятно най-добрият телевизионен хорър сериал е „Трилър“, излъчван по NBC между септември 1960 г. и лятото на 1962 г. — всичко на всичко два сезона и доста повторения. Това беше времето преди телевизията да се сблъска със засилващите се протести срещу изобразяваното насилие. Този протест започна с убийството на Джон Кенеди, засили се с убийствата на Робърт Кенеди и Мартин Лутър Кинг и накрая принуди телевизионния формат да се превърне в поле за сладникави комедийни сериали — нека историята отрази, че накрая драматичната телевизия окончателно се предаде и се отцеди от каналите, като си припяваше: „На-нааау на-нааау!“

По времето на „Трилър“ имаше други ТВ програми, които бяха истински кървави бани. Беше времето на „Недосегаемите“ с участието на Робърт Стак в ролята на невъзмутимия Елиът Нес, където неизброими гангстери намираха своята ужасна смърт (1959–1963); „Питър Гън“ (1958–1961), „Стотицата на Кейн“ (1961–1962) и още доста други. Беше време, когато цареше телевизионно насилие. Ето защо, след колебливи тринадесет седмици, „Трилър“ можа да се превърне в нещо повече от имитация на „Алфред Хичкок представя“, което явно е бил началният му замисъл (сред ранните епизоди имаше сюжети от типа на: неверен съпруг се опитва да хипнотизира жена си да се хвърли от една скала; опит да се отрови леля Марта и с парите от наследството да се изплатят натрупаните дългове от хазарт и прочее скучновати теми) и да заживее собствен мрачен живот. За известно време — между януари 1961 г. и април 1962 г. — за към петдесет и шест от общо седемдесет и осемте си епизода, това шоу беше единствено по рода си и телевизията не ни е предлагала нищо подобно оттогава.

„Трилър“ се излъчваше под формата на антология (същото важи за всяко ТВ предаване в областта на ужаса и свръхестественото, което се е радвало на поне умерен успех) с водещ Борис Карлоф. Карлоф е работил в телевизията и преди това, малко след като хорър вълната на студио Юнивърсал от тридесетте години се е изчерпила и преминала в серия комедии в края на четиридесетте. Тази негова по-ранна програма е излъчвана за кратко през есента на 1949 г. по начинаещия ТВ канал на АВС. Първоначално озаглавено „С участието на Борис Карлоф“, преименувано на „Театър на мистериите с участието на Борис Карлоф“, шоуто не бележи особен успех и е спряно. По тон и усещане обаче то е изключително близко до „Трилър“, който се появи единадесет години по-късно. Ето накратко сюжета на един епизод от „С участието на Борис Карлоф“, който спокойно може да е взет от „Трилър“:

Сюжетът е сроден с един епизод от втори сезон на „Трилър“. Там екзекуторът е французин, обслужва гилотина вместо бесило и е представен по-скоро като положителен образ, чиято работа не е попречила на отличния му апетит — той е истински гигант. Призори един ден му предстои да екзекутира особено зъл убиец. Престъпникът обаче не е изгубил надежда. Неговата дама си е спечелила симпатиите на екзекутора и двамата злосторници се надяват да се възползват от една стара вратичка в закона, според която, ако екзекуторът умре в деня на екзекуцията, осъдените на смърт за този ден се освобождават (честно казано, не знам дали такова правило наистина е съществувало, както американския закон, че не може един и същи човек да се съди два пъти за едно и също престъпление, или е измислица на Корнел Улрич, сценарист на този епизод).

Дамата сервира на екзекутора закуска, богато подправена със силна отрова. Той хапва до насита, както винаги, и тръгва към затвора. По средата на пътя усеща първата пронизваща болка. Остатъкът от епизода е чист образец за кръвосмразяващо напрежение, демонстрирано чрез постоянно прехвърляне на картината между килията на осъдения и екзекутора, мъчително напредващ по парижките улици. Екзекуторът, явно изряден човек, е решен да изпълни задълженията си.

Той стига затвора, пада на земята по средата на двора и буквално тръгва да пълзи към гилотината. Затворникът междувременно е изведен, облечен в подходяща бяла риза с отворена яка (сценаристът явно е любител на „Повест за два града“) и двамата се срещат на ешафода. Вече съвсем на края на силите си екзекуторът успява да заложи главата на крещящия затворник в гилотината над кошницата, преди сам да падне мъртъв.

Осъденият на колене, с навирен задник — досущ като пуйка, която си е заклещила главата в оградата — започва да крещи, че е свободен, свободен, чувате ли, ахахахахахаха! Докторът, който е трябвало да удостовери смъртта на затворника, сега се оказва в позиция да направи същото за екзекутора. Той опипва китката на мъжа за пулс и не го открива, но когато пуска ръката му, тя пада върху лоста на гилотината. В следващия миг острието профучава надолу, а екранът потъмнява, като ни оставя с увереността, че е въздадена все някаква форма на справедливост.

В началото на сериала „Трилър“, просъществувал две години, Карлоф беше на шестдесет и четири години и с разклатено здраве. Заради хронични болки в гърба се е налагало да носи окачени по себе си тежести, за да може изобщо да стои изправен. Някои от тези негови увреждания са възникнали още при снимките на „Франкенщайн“ през 1932 г. По тази причина той не се появява във всеки епизод — много от епизодичните актьори в „Трилър“ са съвсем незабележими и по-късно успешно прогресират до пълно безличие (един от тях, Реджи Налдър, изигра вампира Барлоу в телевизионната версия на „Сейлъмс Лот“, продуцирана от CBS), но почитателите на сериала помнят няколко забележителни изпълнения на Карлоф (например в епизода „Странната врата“). Присъствието му беше все така завладяващо, това не се беше променило. Лугоши може да беше приключил кариерата си в бедност и унижение, но Карлоф, с изключение на един-два погрешни избора, като версията на „Франкенщайн“ от 1970 г., си замина, както се беше появил — като истински джентълмен.

Продуциран от Уилям Фрай, „Трилър“ беше първият телевизионен сериал, който се възползва от онази съкровищница на идеи, скрити в старите издания на списание „Странни истории“. Дотогава паметта им беше поддържана жива само в сърцата на почитателите и чрез няколко издадени сборника с меки корици и антологиите на Аркам Хаус с ограничен тираж. От гледна точка на хорър почитателите едно от най-важните предимства на „Трилър“ е фактът, че сериалът все повече разчиташе на писатели, публикували тъкмо в ония евтини списания с ужасии — писателите, които през двадесетте, тридесетте и четиридесетте години са извели хорър жанра от нишата на Викторианско-Едуардовските истории за призраци, където той е бил затънал от доста време, и са го насочили към съвременната идея за съдържание и въздействие на историите на ужаса. Робърт Блох беше представен с „Гладно стъкло“, история, в която огледалата в една стара къща крият злокобна тайна; адаптацията на „Гълъби от ада“ на Робърт Хауърд, една от най-добрите хорър истории на века, си остава любимият епизод за мнозина почитатели на сериала116. Сред другите епизоди се открояват „Перуката на мис Девор“, в който една червена перука магически поддържа една актриса млада… до последните пет минути от епизода, когато тя губи перуката си и всичко останало. Сбръчканото, хлътнало лице на мис Девор, младежът, който се клатушка надолу по стълбите на западналото южняшко имение с брадва, забита в главата („Гълъби от ада“); онзи тип, който вижда лицата на околните превърнати в чудовищни гротески, когато си сложи специален чифт очила („Измамниците“, също по разказ на Блох) — това може да не са примери за изтънчено изкуство, но в рамките на „Трилър“ те осигуряваха онези неща, които почитателите на хорър жанра ценят над всичко друго — сносна история, комбинирана с откровеното желание зрителят да се изплаши до припадък.

Години след излъчването на „Трилър“ една продуцентска фирма, свързана с NBC — телевизионната мрежа, която излъчваше сериала — придоби правата за три разказа от моя сборник „Нощна смяна“, излязъл 1978 г., и ми предложи да напиша сценариите. Един от разказите беше „Ягодова пролет“, в който се разказва за сериен убиец психопат от типа на Джак Изкормвача, който тормози един потънал в мъгли колеж. Около месец след като предадох сценариите, ми се обади някакъв младок от отдел „Стандарти и практики“ на NBC (разбирай Цензурата). Ножът, с който моят убиец нападаше жертвите си, трябвало да отпадне. Ножовете били твърде фалически символ. Аз предложих в такъв случай да го направим удушвач. Младокът ентусиазирано се съгласи. Аз затворих със самочувствието на голям умник и превърнах изкормвача в удушвач. В крайна сметка обаче „Стандарти и практики“ изхвърли целия епизод с все удушвача — окончателното им мнение беше, че историята е твърде противна и страховита. Предполагам нито един от тях не е гледал Патриша Бари в „Перуката на мис Девор“.

3

Телевизионният екран е тъмен.

Появява някаква неясна картина, която безпомощно се върти насам-натам, а после избледнява.

Екранът отново потъмнява, като черното поле се нарушава от единствена вълнообразна бяла линия, която вибрира хипнотично.

Чува се глас зад кадър — тих, благоразумен.

Обявена за научна фантастика, но клоняща повече към хорър жанра, „До краен предел“ е вероятно най-добрата програма от своя тип, след „Трилър“, излъчвана някога по телевизията. Знам, че фанатичните почитатели веднага ще се провикнат „Глупости!“ и „Богохулство!“ и ще настояват, че даже и „Трилър“ не може да се мери с вечната „Зоната на здрача“. Не мисля да оспорвам факта, че „Зоната на здрача“ е едва ли не безсмъртна. Изглежда тя винаги присъства на големите ТВ пазари като Ню Йорк, Чикаго, Лос Анджелис и Сан Франциско, алилуя. Истинска безсмъртна вселена, натикана в своя собствена здрачна зона, точно след късните новини и преди програмите на телевизионните проповедници. Вероятно само древни комедийни сериали като „Аз обичам Луси“ и „Малка моя Марджи“ могат да се борят със „Зоната на здрача“ за онзи черно-бял, нефокусиран, почти вампирски живот, който осигурява телевизионната синдикация117.

„Зоната на здрача“ обаче — с няколко забележителни изключения — няма почти нищо общо с типа хорър, който обсъждаме тук. Тя е програма, специализирана в житейски морални уроци, повечето доста сладникави (като онзи епизод, в който Бари Морс купува пиано, чийто звук принуждава гостите му да разкрият истинската си същност и накрая го кара той самият да си признае, че е егоистичен кучи син); а други, независимо от добрите си намерения, са твърде опростени и прекалено сълзливи (като случая, в който слънцето не изгрява, понеже „атмосферата на човешката несправедливост е твърде плътна, хора, твърде черна“, както мелодраматично обявява радиоговорителят, „особено над Далас и Селма, Алабама“… схващате ли, момчета, а? Схващате ли?). Други епизоди от „Зоната на здрача“ са вариации на стари свръхестествени теми: Арт Карни открива, че той всъщност е истинският Дядо Коледа, а изтощеният от ежедневните преходи с влака Джеймс Дейли открива мир и спокойствие в райско малко градче на име Уилоуби118.

„Зоната на здрача“ има и своите хорър моменти — най-добрите сред тях карат човек да настръхне даже години по-късно — и ние ще обсъдим някои от тях преди да приключим темата за Вълшебната Кутия. Но „Зоната на здрача“ наистина не може да се мери с „До краен предел“ по отношение на ясната и точна концепция. „До краен предел“ се задържа на екран от септември 1963 г. до януари 1965 г. Изпълнителен продуцент на сериала беше Лесли Стивънс, а основен програмен продуцент Джоузеф Стефано — написал сценария за филма „Психо“ на Хичкок, а няколко години по-късно и една гениална малка страхотия, озаглавена „Окото на котката“. Идеята на Стефано за това какво трябва да представлява шоуто, е необичайно изчистена. По негова инициатива всеки епизод съдържа по една „мечка“ — някакъв вид чудовищно създание, което ще се появи преди рекламната пауза в средата на епизода. В някои случаи мечката не е опасна сама по себе си, но можете да се обзаложите, че до края на епизода някаква външна сила — обикновено някой зъл учен — ще я докара до необуздан бяс. Моята любима „мечка“ сред чудовищата на „До краен предел“ буквално изскочи от пода (в епизод изненадващо озаглавен „То изскочи от пода“) и беше засмукано в прахосмукачката на една домакиня, където започна да расте и расте… и расте.

Друга такава „мечка“ беше един уелски миньор на въглища (в ролята Дейвид МакКълам), който неволно пътува около два милиона години напред във времето. При завръщането си той се оказва с огромна плешива глава, в чиито очертания сбръчканото му болнаво лице изглежда съвсем смалено, и се заема да Затрие Всичко Живо В Града. Хари Гардино е преследван от огромно „ледено създание“; първите астронавти, посетили Марс в епизод, написан от Джери Сол (научен фантаст, чието най-популярно произведение вероятно е „Иглата на Костиган“), са преследвани от гигантска пясъчна змия. В пилотния епизод, „Галактическото същество“, едно създание, състоящо се почти изцяло от чиста енергия, е засмукано в един радиотелескоп на Земята и накрая е унищожено, понеже „преяжда“ (идея, която напомня „Магнитното чудовище“ на Ричард Карлсън). Два епизода са написани от Харлън Елисън — „Войник“ и „Демон със стъклена ръка“, като според редактора на „Научнофантастична енциклопедия“ вторият е вероятно най-добрият епизод от цялата поредица. Много от сценариите са дело на самия Стефано, а има и един написан от младеж на име Робърт Тауни, който по-късно ще напише сценария за „Китайски квартал“119.

Отмяната на „До краен предел“ се дължеше не толкова на намалял зрителски интерес, ако и сериалът да беше станал доста по-муден с напускането на Стефано след първия сезон, а по-скоро на глупаво подреждане на програмата от страна на телевизионната мрежа АВС. Вярно, може да се каже, че Стефано беше отнесъл всички добри мечки със себе си и сериалът вече не беше същият. Но доста ТВ програми преминават успешно през по-мудни периоди (телевизията, все пак, е доста мудна медия). Но когато АВС оттегли „До краен предел“ от обичайното му време на излъчване в понеделник вечер, където го конкурираха само две западащи телевизионни игри, и го прехвърли в събота — вечерта, когато по-младата целева аудитория на сериала е или на кино, или просто се шляе безцелно — сериалът тихо залезе.

По-горе споменах синдикацията, но единствената програма от жанр фантазия, която може да се гледа редовно по независимите телевизионни канали, е „Зоната на здрача“, която като цяло избягва насилието. Из по-големите градове с по няколко такива независими канала късно през нощта може да попаднете на „Трилър“, но „До краен предел“ е много по-рядка находка. Макар при първоначалното си излъчване сериалът да беше представен в това, което сега се нарича „Семеен час“, промените в телевизионната цензура го превърнаха в една от онези съмнителни програми за независимите канали, които предпочитат да излъчват комедии, телевизионни игри и филми (а и да не забравяме неизбежните „Сложете-ръцете-си-на-екрана-и-ще-бъдете-изцелени!“ сегменти).

Ако случайно попаднете на този сериал, измъкнете стария си видеорекордер, запишете сериите и ми ги пратете чрез моя издател. Всъщност, като се замисля, по-добре недейте, това вероятно е незаконно. Но му се радвайте, докато тече. Защото, подобно на „Трилър“, „До краен предел“ няма да види бял свят отново. Дори „Вълшебният свят на Дисни“ слиза от екран след двадесет и шест години излъчване.

4

Няма да кажа: „А сега, от великолепното да минем към смехотворното“, защото телевизията рядко е великолепна, а телевизионните сериали почти никога. Но да речем, че от майсторското ще минем към възможно най-калпавото.

Нощен преследвач

По-горе в тази глава споменах, че телевизията е твърде регулирана, за да изработи нещо очарователно некадърно. Сериалът „Нощен преследвач“ на телевизия АВС е изключение, което потвърждава правилото. Имайте предвид, че говоря за сериала, а не за филма. Филмът „Нощен преследвач“ е един от най-добрите телевизионни филми изобщо, ако и да е направен по мотиви от един отвратителен роман, „Хрониките на Колчак“, написан от Джеф Райс — романът беше издаден с меки корици, едва след като непубликуваният ръкопис попаднал в ръцете на Дан Къртис и се превърнал в основа за филма.

Ако не възразявате, тук ще направя кратко отклонение. Дан Къртис си създаде име в хорър жанра чрез продуцентската си работа по вероятно най-странния възможен сапунен сериал, появявал се по телевизията — „Тъмни сенки“. По време на последните две години от излъчването си „Сенките“ добиха славата на нещо като „чудо за три дни“. Първоначално замислен като мелодраматичен готически сериал за дамската публика — тема, която по онова време беше особено популярна във вид на евтини романчета (а сега е заменена от сладникави любовни истории на писателки като Розмари Роджърс, Катрин Удуиз и Лори Макбейн), в крайна сметка той, подобно на „Трилър“, мутира в нещо съвсем различно от оригиналната идея. Под вдъхновеното ръководство на Дан Къртис „Тъмни сенки“ се превърна в нещо като свръхестествена версия на чаеното парти на Лудия Шапкар (дори го излъчваха по обичайното време за следобеден чай, в четири часа) и на хипнотизираните зрители бяха поднасяни порции трагикомична адска панорама — неочаквано завладяваща комбинация от Деветия кръг на Данте и Спайк Джоунз. Един от членовете на изпадналото в немилост семейство Колинс, Барнабас Колинс, е вампир. Ролята донесе на актьора Джонатан Фрид незабавна, но нетрайна слава, продължила не по-дълго от популярността на Вон Медър (ако не помните кой е Вон Медър, пратете ми картичка с обратен адрес и марка и аз лично ще ви осветля).

Човек си пускаше да гледа „Тъмни сенки“ всеки ден с убеждението, че нещата не биха могли да станат по-смахнати… но някак си това се случваше. По едно време всички герои някак се бяха върнали назад във времето до 17-ти век, където за шест седмици се размотаваха в старомодни дрехи. Барнабас имаше братовчед върколак. Друга братовчедка беше полувещица-полудемон. На сапунените сериали, разбира се, никога не им е липсвала тяхна собствена уникална лудост. Например моят любим похват е „Номерът с хлапето“, който се изразява в следното: да речем, че на дадена героиня й предстои да роди през март. До юли хлапето вече ще е на две години. През ноември на шест. През февруари момчето ще лежи в болницата, в кома, блъснато от кола на връщане от училище, където вече е в шести клас. И през март, година след раждането си, младежът ще е вече на осемнадесет и готов да се включи във веселбата като сам надуе корема на съседското момиче, развие самоубийствени наклонности или заяви на ужасените си родители, че е хомосексуалист. „Номерът с хлапето“ е достоен за история на Робърт Шекли с неговите алтернативни светове, но ако не друго, поне в другите сапунени сериали героите си остават мъртви, след като им изключат животоподдържащите системи (и, разбира се, в следващите четири месеца се проточва дълго дело срещу доктора, който ги е изключил, за убийство от състрадание). Актьорите, чиито герои умират, си прибират последната заплата и отиват да си търсят друга работа. Това не важеше за „Тъмни сенки“. Там мъртвите просто се връщаха като призраци. Този трик бие даже „Номерът с хлапето“!

По-късно Дан Къртис направи два филма по сюжета на „Тъмни сенки“ и неговите немъртви герои. Такъв скок от телевизията към киното не е необичаен (друг подобен пример е „Самотният рейнджър“), но се случва рядко. Филмите на Къртис, макар и не точно идеални, са приятни за гледане. Направени са стилно, остроумно и са пропити с изобилни кървища, каквито Къртис не би могъл да използва в телевизионния формат. Филмите освен това са направени с огромна енергия. Тъкмо тази енергичност беше причина „Нощен преследвач“ да стане „Телевизионен филм с най-висок рейтинг“, излъчван дотогава (в последствие този рейтинг е подобряван осем или девет пъти, като един от филмите с повече точки е пилотният епизод за — направо да ти приседне! — „Лодка на любовта“).

Самият Къртис е забележителен, обаятелен човек, дружелюбен по един рязък, почти грубоват начин, склонен да си присвоява цялата заслуга за проектите си, но го прави толкова очарователно, че никой не възразява. Къртис ми напомня по-старото и по-очукано поколение холивудски продуценти и изглежда никога не се затруднява да реши с какво да се заеме. Ако ви харесва, той ще ви подкрепи безусловно. Ако не ви харесва, за него сте „кучи син без капка талант“ (фраза, която мен винаги ме е радвала и не бих се учудил, ако, след като прочете тези редове, той ми се обади и я използва по мой адрес). Той е забележителен ако не с друго, поне с това, че е единственият продуцент в Холивуд, който може да направи толкова откровено страшен филм като „Нощен преследвач“. Сценарият беше дело на Ричард Матисън — телевизионен сценарист, чийто ритъм на писане и драматичен стил вероятно не са се появявали в телевизията от времето на Реджиналд Роуз. Къртис и Матисън, заедно с Уилям Ф. Нолан, направиха заедно още един филм, за който феновете на жанра още говорят — „Трилогия на ужаса“, с участието на Карън Блек. Най-популярен от тази трилогия е последният сегмент, по мотиви от разказа на Матисън „Плячка“. Там госпожица Блек прави покъртително соло изпълнение в ролята на жена, преследвана от дяволска кукла с копие — кървави, завладяващи, ужасяващи петнадесет минути, които най-точно обобщават мнението ми за Дан Къртис: той има вроден, безпогрешен талант да открие най-податливото на ужаса местенце у зрителя и да го сграбчи с ледена ръка.

„Нощен преследвач“ разказва историята на прагматичен журналист на име Карл Колчак, който работи в Лас Вегас. Актьорът в ролята на Колчак, Дарън Макгавин, има лице, което някак успява да е едновременно изморено, достолепно, цинично и мъдро под очуканата сламена шапка. Героят е съвсем реалистичен — клони повече към Лу Арчър, отколкото към Кларк Кент — и основната му грижа е да изкара някой долар в града на казината.

Колчак попада на серия убийства, които изглежда са дело на вампир и като ги проследява, навлиза все по-дълбоко в сферата на свръхестественото, а в същото време води словесна битка със силните на деня във Вегас. В крайна сметка репортерът успява да открие вампира в една изоставена къща, която той използва за свое леговище, и пронизва сърцето му с дървен кол. Последният обрат в сюжета е напълно предвидим, но това не го прави по-малко удовлетворителен — Колчак е дискредитиран и уволнен, изхвърлен от вестника, който няма място за вампири нито в своя философски раздел, нито във връзките си с обществеността. Макар да е успял да види сметката на кръвопиеца (Бари Атуотър), победител накрая се оказва грандоманията на Лас Вегас.

Макгавин, който е талантлив актьор, никога не е постигал такава автентичност, както във филма „Нощен преследвач“120. Тъкмо прагматизмът на героя ни позволява да повярваме в съществуването на вампира — ако скептик като Карл Колчак вярва, заявява филмът убедително, значи трябва да е вярно. Успехът на „Нощен преследвач“ не остана незабелязан в АВС, които по онова време, когато още не разполагаха с Морк, Фонз и всички останали страхотни герои, бяха постоянно гладни за потенциални хитове. Филмът набързо се сдоби с продължение — „Нощен удушвач“. Този път убийствата се извършваха от лекар, който беше открил тайната на безсмъртието, стига да отнема живота на пет души на всеки пет години, за да си направи нова доза еликсир. Този път действието се развива в Сиатъл, където патолозите прикриват факта, че по вратовете на удушените жертви са открити остатъци от разлагаща се човешка плът — към края на цикъла, разбирате ли, докторът доста се вмирисва. Колчак разкрива тайната на патолозите и проследява чудовището до леговището му в т.нар. „таен град“ на Сиатъл — подземен участък в старата част на града, който сценаристът Матисън посетил по време на една ваканция през 1970 г121. Накрая Колчак, естествено, успява да бастиса лекаря зомби.

След това АВС реши да продължи приключенията на Колчак в телевизионен сериал, съвсем предвидимо озаглавен: „Колчак: Нощен преследвач“, и скоро първият епизод беше излъчен на 13 септември 1974 г. Сериалът някак оцеля един сезон, но беше пълен провал. Още от самото начало имаше проблеми с продукцията. Дан Къртис, на когото се дължеше успехът на двата филма, по никакъв начин не беше свързан със сериала (никой от хората, с които разговарях, не можа да ми каже защо). Матисън, сценаристът на филмите, не беше написал нито един епизод от сериала. Пол Плейдън, оригиналният продуцент, беше напуснал още преди да почне излъчването на сериала и беше заменен от Сай Чърмак. Повечето режисьори бяха незабележими, а за специалните ефекти беше отделен смехотворен бюджет. Един от любимите ми специални ефекти, съвсем в духа на покрития с козина Фолксваген в „Нападението на гигантския паяк“, беше постигнат в епизод, наречен „Смъртоносният Испанския мъх“. В него Ричард Кийл — който по-късно щеше да стане известен като злодея Челюсти в два от филмите за Джеймс Бонд — се промъкваше из задните улички на Чикаго с не съвсем добре прикрит цип на гърба на костюма си тип „Блатно чудовище“.

Но най-големият проблем на „Нощен преследвач“, който важи за всички сериали с окултна тематика, където епизодите не са обособени всеки за себе си, беше абсолютната неспособност да се отхвърли товарът на скептицизма. Човек можеше да се вживее в приключенията на Колчак, докато той издирваше вампира във Вегас. С известно усилие зрителят можеше да му повярва и втори път, докато той беше по следите на безсмъртния доктор в Сиатъл. Но с цял сериал беше много по-трудно. Колчак отива да отрази последното пътуване на стар луксозен кораб и открива, че един от спътниците му е върколак. Заема се да пише за изборната кампания на един млад начинаещ политик и открива, че кандидатът за Сената е продал душата си на дявола (ако вземем предвид Уотъргейт или Абскам, този сюжет дори не звучи особено свръхестествено). Колчак също се натъква на праисторическо влечуго в канализацията на Чикаго (в „Часовият“); сукубус (в „Страховито наследство“); сборище на вещици (в „Колекцията Треви“); и в една от най-безвкусните продукции в историята на телевизията, дори си има работа с мотоциклетист без глава („Резачка“). В един момент стана напълно невъзможно да се отхвърли скептицизмът. Изглежда даже екипът, който правеше сериала, сам не си вярваше, затова все по често почнаха да правят горкия Колчак за смях. Накратко, това, което се случи с този сериал, беше ускорена версия на Синдрома на Юнивърсъл: от хорър към хумор. Само че филмовите чудовищата изминаваха този път за към осемнадесет години. На нощния преследвач му отне само двадесет епизода.

Както Бърт Роджър отбеляза, интересът към „Колчак: Нощен преследвач“ беше подновен за кратко, когато сериалът беше повторно излъчен по CBS в часа за вечерна класика. Не мога обаче да се съглася със заключението на Роджър, че интересът се дължи на качествата на самия сериал. Ако излъчването е събрало голяма аудитория, подозирам, че това се дължи на същата причина, поради която салоните са пълни за среднощните прожекции на „Луда трева“. Вече споменах притегателната сила на пълната некадърност и тук отново се натъкваме на същото нещо. Мисля, че хората, които са видели програмата веднъж, не са могли да повярват колко е ужасна и са гледали втори път, за да се уверят, че очите им не ги лъжат.

Е, уверили са се. Вероятно само „Пътуване до морското дъно“, платформата, чрез която изгря звездата на онзи апостол на некадърната телевизия Ъруин Алън, може да се мери със срива на Колчак. Но все пак да не забравяме, че дори Сийбъри Куин със своята поредица за Джулс де Грандин в списание „Странни истории“ невинаги се справяше с форма̀та на продължителния сюжет с един главен герой, а той беше един от най-талантливите научнофантастични писатели за времето си. Все пак „Колчак: Нощен преследвач“ (който стана известен сред някои коментатори като „Седмичното чудовище на Колчак“) има своето местенце в сърцето ми — вярно, съвсем малко местенце — и в сърцата на множество почитатели. Има нещо детинско и съвсем опростено в тази негова пълна некадърност.

5

С това доста помпозно въведение — което не звучи никак помпозно, изречено с премерения, почти безразличен глас на Род Сърлинг — зрителите биваха поканени да пристъпят в един странен необятен свят… и те тръгваха. „Зоната на здрача“ се излъчваше по CBS от октомври 1959 г. до лятото на 1965 г. — от вцепенената неподвижност на правителството на Айзенхауер до включването на Америка във Виетнамската война при Линдън Джонсън, първото дълго горещо американско лято и появата на Бийтълс. От всички драматични сериали, излъчвани по американската телевизия, този се характеризира най-трудно. Шоуто не беше уестърн, нито полицейска драма (макар че някои от епизодите бяха във формат на уестърн или историята включваше „стражари и апаши“); не беше научна фантастика (макар че в програмата на телевизиите беше записано като такова); не беше комедия (макар че някои епизоди бяха забавни); не беше окултно (макар че често разглеждаше окултни истории по своя си специфичен начин); не беше и свръхестествено. Беше нещо уникално и това е основната причина едно цяло поколение да свързва това творение на Род Сърлинг с шестдесетте години на века — поне такива, каквито хората ги помнят.

Род Сърлинг, създателят на програмата, доби популярност по времето, което сега е известно като „златната ера“ на телевизията — макар че онези, които го наричат така заради топлите си спомени за сборни програми като „Студио Едно“, „Игрален дом 90“ и „Климакс“, някак са забравили такива бози като „Господин Арсеник“, „Загадъчни ръце“, „Опасен портал“ и „Плетеница“. Всички те вървях по едно и също време и в сравнение с тях дори днешните предавания „Вега$“ и „Това е невероятно!“ могат да минат за великолепен американски театър. Телевизията никога не е имала златна ера, само поредица пиринчени сезони с варираща яркост.

Все пак от време на време телевизията създава отделни златни късчета и три от ранните телевизионни сценарии на Сърлинг — „Закономерности“, „Комикът“ и „Реквием за боксьор, тежка категория“ — са една от главните причини изобщо да се говори за „златна ера“. Макар че Сърлинг никога не е бил изолиран случай. Мнозина други, включително Пади Чайефски („Марти“) и Реджиналд Роуз („Дванадесет гневни мъже“) допринасяха към илюзията за златен блясък.

Сърлинг е син на месар от Бингамтън, Ню Йорк; боксов шампион (със своите към 1.60 м височина вероятно в най-леката категория) и парашутист по време на Втората световна война. Първите си (неуспешни) опити да пише направил в колежа, а после продължил (все така неуспешно) да пише за една радиостанция в Синсинати. В своето описание на кариерата на Сърлинг, Ед Наха разказва:

Самият Сърлинг си спомня за този период години по-късно: „Оказа се, че не им трябва писател, а плуг.“122 Така че Сърлинг се отказал от радиото и почнал да работи на свободна практика. Първият му успех датира от 1955 г. — награденият с Еми телевизионен филм „Закономерности“ с участието на Ван Хефлин и Евърет Слоун, история за мръсната корпоративна борба за надмощие и моралната дилема, пред която е изправен един висш чиновник — и Сърлинг никога не погледнал назад… но и никога не успял съвсем да продължи напред. Следват сценарии за няколко филма. „Нападение над една кралица“ вероятно е най-лошият от тях. „Планетата на маймуните“ и „Седем майски дни“ са два от по-добрите. Но телевизията си остана неговият дом и Сърлинг никога не успя да я надрасне, както това направи Чайефски, например („Болница“, „Телевизионна мрежа“). В телевизията той се чувстваше най-добре и пет години след края на „Зоната на здрача“ се върна на телевизионния екран като водещ на „Нощна галерия“. Самият Сърлинг не е бил никак щастлив и е изпитвал сериозни съмнения заради дълбоката си връзка с тази посредствена медия. В последното си интервю той казва: „Когато погледна назад към 30 години писателска кариера, не откривам нищо, което да може да се нарече важно. Някои неща бяха ценни, някои интересни, някои дори имаха класа, но почти нищо не беше особено важно.“123

Изглежда за Сърлинг „Зоната на здрача“ е била средство да се противопостави на нормата и да поддържа живи идеалите си, докато работи в телевизията след края на престижните програми от края на петдесетте и началото на шестдесетте години. Предполагам, че до известна степен е успял. Под привидно успокояващото обяснение, че всичко е само на ужким, „Зоната на здрача“ можеше да си позволи да се занимава с въпроси като фашизма („Той е жив“, с участието на Денис Хопър в ролята на млад неонацист, воден от призрачната фигура на Хитлер), масовата истерия („Чудовищата се очакват на улица Мейпъл“) и дори идеята на Джоузеф Конрад за сърцето на мрака — едва ли някоя телевизионна програма си е позволявала да представи човешката природа в толкова брутално откровена светлина, както в „Убежище“, където група примерни съседи от „Вашата Улица“, САЩ, изпадат до положението на зверове, боричкащи се за единственото налично убежище по време на атомна криза.

Други епизоди пък създават една неловка екзистенциална атмосфера, която никой друг сериал не е постигнал. Да вземем например „Най-после достатъчно време“ с участието на Бърджес Мередит124 като късоглед банков чиновник, на когото никога не му остава достатъчно време за четене. Той оцелява след нападение с водородна бомба, просто защото по това време се е скрил в трезора на банката, за да чете. Мередит е безкрайно щастлив от холокоста, защото най-после ще има всичкото време на света за четене. Но за съжаление, тъкмо преди да стигне в библиотеката, си счупва очилата. Един от водещите принципи на „Зоната на здрача“ явно е бил, че малко ирония е добра за кръвообращението.

Ако „Зоната на здрача“ се беше появила на екран в условията на телевизията от периода 1976–1980, несъмнено би изчезнала след не повече от шест до девет епизода. В началото рейтингът й беше доста нисък… направо отрицателен. Излъчваше се по едно и също време с полицейската драма на Робърт Тайлър „Детективи“ по АВС и изключително популярната „Жилет Спортна кавалкада“ по NBC — предаване, което приканваше зрителя да се настани удобно и да гледа как боксьори като Кармен Базилио и Шугър Рей Робинсън си сменят взаимно физиономиите.

Но в онези дни нещата в телевизията се случваха по-бавно и графикът на програмите не беше толкова анархичен. Първият сезон на „Зоната на здрача“ се състоеше от 36 половинчасови епизода и до средата на сезона рейтингът беше почнал да се покачва, стимулиран от отлични рецензии и благоприятни отзиви сред зрителите. Рецензиите помогнаха на CBS да проумее, че са се сдобили с много специална, т.нар. „престижна“ програма125. Но с това проблемите не изчезнаха. На шоуто му беше трудно да си намери постоянен спонсор (имайте предвид, че това се случваше в онези древни времена, когато по земята още бродеха динозаври и телевизионното време беше толкова евтино, та един спонсор можеше да издържа цяла програма, поради което имахме предавания, като „GE Театър“, „Алкоа Игрален дом“, „Гласът на Файърстоун“, „Лукс Шоу“, „Време за Кола“ и много други; доколкото ми е известно, последното ТВ предаване, издържано само от един спонсор беше Бонанза със спонсор Дженеръл Моторс), а на CBS започна да им просветва, че Сърлинг продължава да размахва идеалистичните си оръжия, но този път в името на фантазията.

В рамките на първия си сезон „Зоната на здрача“ представи „Случайна мечта“, първото включване на покойния Чарлз Бомонт в сериала, и „Трета от Слънцето“ на Ричард Матисън. Замисълът на Матисън — история, в която героите не напускат Земята, за да се спасят, а се спасяват, като се заселват на Земята — досега вече е изтъркан от употреба (най-забележително в онова космическо недоносче „Бойна звезда Галактика“), но повечето зрители, помнят онзи първи неочакван финал и до днес. Тъкмо заради този епизод множество случайни зрители се превърнаха в пристрастени почитатели. Поне веднъж се бяха натъкнали на нещо Съвсем Ново и Различно.

В третия си сезон „Зоната на здрача“ беше прекратен (ако питате Сърлинг) или изместен, поради непреодолими конфликти с графика на програмите (по версията на CBS). Така или иначе, шоуто се завърна следващата година като едночасова програма. В своята статия, „Мечтата на Род Сърлинг“, Ед Наха пише: „Оказа се, че «различното нещо», включено в удължената версия на шоуто, е скука“. След тринадесет епизода, които не спечелиха публиката, 60-минутната „Зона на здрача“ беше прекратена.

Вярно, шоуто беше отменено — само за да се върне за един последен, почти изцяло незабележим сезон от половинчасови епизоди — но да е било заради скука? По мое мнение едночасовите серии на „Зоната на здрача“ включват някои от най-добрите попадения в целия сериал. Между тях „Погребани на морското дъно“, в който екипажът на един военноморски кораб чува почукване във вътрешността на потънала подводница; „Дяволско издателство“; „Новата изложба“ (един от малкото случаи, в които „Зоната на здрача“ представи истинска хорър история — пазачът в музей за восъчни фигури открива, че фигурите на известни убийци са почнали да оживяват) и „Миниатюра“, по сценарий на Чарлз Бомонт, където героят на Робърт Дювал беше намерил начин да се върне в края на миналия век.

Според Ед Наха, по време на последния сезон „на никого в CBS вече не му пукаше за сериала“. Пак според него АВС, след своя частичен успех с „До краен предел“, направили опит да привлекат Сърлинг за шести сезон на „Зоната“ при тях, но той отказал, понеже смятал, че „АВС искат просто да си правят разходка обратно до гробищата всяка седмица“.

За Сърлинг животът никога вече не беше същият. Гневният младеж, написал „Закономерности“, се наложи да снима телевизионни реклами — онзи ясно разпознаваем глас беше почнал да пробутва автомобилни гуми и сиропи за кашлица в един странен обрат, който много напомня съсипания боксьор от „Реквием за боксьор, тежка категория“, който накрая стига до там да участва в уговорени мачове. И през 1970 г. той все пак започна да прави онези „разходки обратно до гробището“, но не в АВС, а като водещ и сценарист на някои от сериите на „Нощна галерия“ по NBC. Сериалът неизбежно беше сравняван със „Зоната на здрача“, но галерията всъщност беше разводнена версия на „Трилър“, като Сърлинг изпълняваше ролята на разказвач, както беше правил Борис Карлоф.

Тук Сърлинг нямаше творчески контрол, както със „Зоната на здрача“ (по собствените му думи студиото се опитвало да превърне „Нощна галерия“ в „полицейска драма с призрачен саван“). Все пак „Нощна галерия“ създаде и няколко добри епизода, включително адаптациите на Лъвкрафтовите разкази „Хладен въздух“ и „Моделът на Пикман“. Сериалът представи и един от най-страховитите епизоди, създавани някога за телевизия. Епизодът, по мотиви от разказ на Оскар Кук, беше озаглавен „Бумеранг“ и в него ставаше дума за една буболечка, наречена щипалка. Щипалката е поставена в ухото на злодея и започва — ух! — да си проправя тунели из мозъка, като изяжда плътта по пътя си и довежда мъжа до трескава агония (психологическата причина за това така и не е обяснена, след като знаем, че в мозъка няма рецептори за болка). На мъжа му се казва, че има шанс едно на милион гадината да си проправи път направо през мозъка и да стигне до другото ухо, откъдето да излезе. Много по-вероятно е да продължи да се щура наоколо и да яде части от мозъка, докато човекът напълно се побърка или се самоубие. Зрителят е безкрайно облекчен, когато противно на всички очаквания почти невъзможното се случва и щипалката наистина излиза от другата страна… и тогава идва кулминацията: щипалката е била женска. И е снесла яйцата си в мозъка. Милиони яйца.

Повечето епизоди на „Нощна галерия“ обаче далеч не бяха толкова вълнуващи и сериалът беше прекратен, след като изкара под една или друга форма три мъчителни години. Това беше последната главна роля за Сърлинг.

„На четиридесетия си рожден ден“, пише Наха, „Сърлинг направи първия си парашутен скок след Втората световна война“. Защо го е направил? Според самия Сърлинг: „Направих го, за да докажа, че не съм старец.“ Но вече изглеждаше стар. Между рекламните снимки за „Зоната на здрача“ и тези, направени в студиото на „Нощна галерия“ пред предимно идиотските портрети от декорите, се забелязва шокираща разлика. Лицето му беше прорязано от дълбоки линии, шията му беше сбръчкана — това беше лицето на човек, разяден от телевизионна жлъч. През 1972 г. един журналист го интервюира в кабинета му, чиито стени бяха покрити със сложени в рамка рецензии за ранните му филми и телевизионни сценарии.

„Понякога идвам тук само, за да ги погледам“, казва той. „Не съм получавал такива рецензии от години. Сега разбирам защо хората пълнят албуми с изрезки то вестници — за доказателство, че наистина се е случило.“ Човекът, скочил от самолет на четиридесетия си рожден ден, за да си докаже, че не е стар, постоянно наричаше сам себе си старец в интервюто с Линда Бревел девет години по-късно. Тя го описва като „жизнерадостен“ по време на тяхната среща в „Таверната“, любимия бар на Сърлинг в Лос Анджелис, но онези тревожни думи отново и тоново се появяват по време на интервюто. В един момент той заявява: „Още не съм престарял, но вече не съм и млад мъж“, в друг направо казва, че е вече старец. Защо не се е отказал от творческата надпревара? В края на „Реквием за боксьор тежка категория“ Джак Паланс казва, че трябва да се върне на ринга, макар целият мач да е уговорен, защото рингът е единственото, което познава. Не по-лош отговор от всеки друг.

Сърлинг, абсолютен работохолик и страстен пушач, през 1975 г. получи тежък инфаркт и почина по време на сърдечната операция. За поколенията останаха няколкото му добри ранни филмови сценарии и „Зоната на здрача“ — сериал, който придоби статут на телевизионна легенда, подобно на „Беглецът“ и „Търси се — жив или мъртъв“. И какво в крайна сметка да кажем за тази програма, чиито страстни почитатели вероятно са били деца, когато са я гледали за първи път? „Мисля, че една трета от епизодите са доста добри“, казва самият Сърлинг в едно интервю. „Една трета са приемливи, а останалите не струват.“

Сърлинг лично е написал сценариите за шестдесет и два от първите деветдесет и два епизода на „Зоната на здрача“ — като ги е печатал на пишеща машина, диктувал ги е на секретарката си, записвал ги е с диктофон — разбира се, пушейки през цялото време. Любителите на фентъзи жанра веднага ще разпознаят имената на писателите, създали останалите тридесет епизода: Чарлз Бомонт, Ричард Матисън, Джордж Клейтън Джонсън, Ърл Хамнър Мл., Робърт Преснел, Е. Джак Нюман, Монтгомъри Питман и Рей Бредбъри126. Простият факт е, че повечето от онези епизоди, които по думите на Сърлинг „не струват“, са лично негово дело. Сред тях са „Господин Дентън в Деня на Страшния съд“, „Шестнадесетмилиметровият храм“, „Нощта на Страшния съд“, „Огромното грамадно желание“ (безсрамно ревлива история за едно хлапе, което помага на застаряващ боксьор да спечели последния си мач) и още твърде много, за които не искам да се сещам.

Дори начинът, по който хората изглежда си спомнят „Зоната на здрача“ винаги ме е дразнел. Явно най-голямо впечатление им е правил финалният внезапен обрат, но успехът на сериала се дължи на много по-сериозни идеи — идеи, които активно свързват евтините публикации от преди петдесетте (или онези епизоди на „Трилър“, които използваха такива ранни публикации за някои от най-добрите си попадения) с „новата“ хорър и фентъзи литература. Седмица след седмица „Зоната на здрача“ представяше обикновени хора в необикновени ситуации, хора, които някак бяха направили грешен завой и се бяха промушили през пукнатина в реалността директно в „Зоната“ на Сърлинг. Това е много силна концепция и най-прекият път към земята на фантазиите за зрители и читатели, които нямат навика да я посещават. Но Сърлинг не е автор на тази концепция. Още през четиридесетте Рей Бредбъри беше почнал да подрежда обичайното и гротескното едно до друго. Когато той се ориентира към по-непознати територии и започна да използва езика по нови нетипични начини, се появи Джак Фини и започна да доизпипва същите теми за необичайно-в-обичайното. В един ключов сборник разкази, наречен „Трето ниво“, литературен еквивалент на онези картини на Маргит, в които влакове изскачат от камината, или на Дали, където часовници, отпуснати висят по клоните на дърветата, Джак Фини очерта границите на „Зоната на здрача“ на Сърлинг. В първия разказ се разказва за човек, който открива трето ниво в сградата на Централната гара в Ню Йорк (която има само две нива, за онези от вас, които не я познават). Третото ниво се оказва нещо като междинна станция във времето, от която се излиза към едно по-щастливо и по-просто време (някъде в началото на деветнадесети век, където намират убежище толкова изтормозени герои на „Зоната“ и където самият Фини избира да се върне в своя забележителен роман „Отново и отново“). „Третото ниво“ на Фини почти изцяло се вмества в определенията на Сърлинг за „Зоната на здрача“, а от друга страна тъкмо замисълът на Фини направи концепцията на Сърлинг възможна. Едно от най-забележителните писателски умения на Фини, е да позволява на разказите си да се развиват ненатрапчиво, почти незабележимо отвъд границата в другия свят — както когато някой герой преглежда дребните пари в джоба си и попадне на монета, значително по-стара от всички останали; или когато друг негов герой започне пътешествието си на идиличната планета Върна с раздрънкан стар автобус, който накрая бива паркиран в рушаща се стара плевня („За безследно изчезналите“). Най-важното постижение на Фини, отразено от най-успешните епизоди на „Зоната“ (и от най-добрите фентъзи писатели, появили се след „Зоната на здрача“) е способността, точно като Дали, да създава фантазията… и след това да не я обяснява или да не се оправдава, задето я е създал. Тя просто съществува, забележителна и малко стряскаща, мираж, който изглежда твърде правдоподобен, за да бъде отхвърлен: тухла, която виси във въздуха над хладилник; мъж, който се храни от чиния, пълна с очни ябълки; деца, които сред разхвърляните по пода играчки, си играят със своя домашен динозавър. Ако фантазията е достатъчно правдоподобна, настоява Фини, а след него и Сърлинг, нямам нужда от номера и трикове. Тъкмо Фини и Сърлинг в крайна сметка отговориха на призива на Лъвкрафт, който очерта ново литературно направление. За мен и моето поколение тяхната работа беше като гръмовно откровение, разкрило милиони нови възможности и посоки.

И въпреки че Фини вероятно най-добре разбираше концепцията на Сърлинг за „онази ничия земя между светлина и мрак“, той така и не намери място в „Зоната на здрача“ — нито като сценарист, нито като източник. По-късно Сърлинг адаптира „Нападение над една кралица“ (1966 г.), работа, която най-благосклонно би могла да се нарече несполучлива. Тя е пълна с онези проповеднически високопарни брътвежи, които съсипаха толкова много от епизодите на „Зоната“. Една от малките трагедии в тази сфера е, че потенциално забележителната среща на два сходни таланта, е дала такъв незадоволителен резултат. Ако не сте доволни от моя анализ на „Зоната на здрача“ (и подозирам, че според мнозина направо съм заплюл една икона), ви призовавам да си намерите копие от сборника на Фини „Третото ниво“, който ще ви демонстрира каква е могла да бъде „Зоната“.

Все пак, сериалът произведе няколко забележителни попадения и преценката на Сърлинг, че една трета от епизодите са доста добри, може да се окаже близо до истината. Всеки, който е гледал шоуто редовно, ще си спомни Уилям Шатнър, попаднал в плен на машина-оракул в евтиния ресторант на един малък град („За нула време“); Евърет Слоун, поддал се на комарджийската мания в „Треска“ и тежкия, метален вик на монетите („Фрааааанклин!“), които го привикват обратно да продължи битката си с дяволската монетна машина; красавицата, която е възприемана като грозилище в свят, населен с хуманоиди със свински физиономии (Дона Дъглас в „Гледна точка“). И, разбира се, онези две класики на Ричард Матисън, „Нашествениците“ (с участието на мрачно великолепната Агнес Морхед в ролята на провинциална жена, бореща се с нашествието на дребни космически пришълци, история, към която Матисън по-късно се върна в романа си „Плячка“) и „Кошмар в небето“, където Уилям Шатнър играе наскоро възстановил се психиатричен пациент, който вижда злокобна фигура да се опитва да откърти обшивката на самолетния двигател.

„Зоната на здрача“ също ни представи разнообразна група актьори (Ед Уин, Кийнан Уин, Бъстър Кийтън, Джак Клугман, Франчът Тоун, Арт Карни, Пипа Скот, Робърт Редфорд, Клорис Лийчман и много други), сценаристи и режисьори (Бъз Кулик, Стюарт Розенбърг и Тед Поуст, за да споменем няколко). Епизодите често включваха вълнуваща и стряскаща музика, написана от покойния Бърнард Херман, а най-добрите специални ефекти бяха дело на Уилям Татъл, който вероятно отстъпваше само на Дик Смит (или на новия гениален гримьор Том Савини) по изобретателност.

Беше доста добра програма, както повечето любими телевизионни сериали са доста добри… но нищо повече. Телевизията е ненаситен унищожител на талант, нещо ново и силно отровно и, ако „Зоната“ далеч не е толкова добър сериал, колкото топлите ни спомени ни подвеждат да мислим, вината не е на Сърлинг, а на самата телевизия — вечната гладна паст, бездънната помийна яма. Сърлинг е написал общо осемдесет и четири епизода, около 2200 страници сценарии, ако се водим по общото правило, че една страница сценарий се равнява на една минута видео запис. Това е огромна маса произведения и няма нищо чудно, че тук-там се промъкваха недоносчета като „Аз съм нощта, покрит съм с мрак“. Това е всичко, на което Сърлинг беше способен, за да зарадва спонсорите. Накрая телевизията го погълна.

6

Изобщо, що се отнася до телевизията, мисля, че е време хората да спрат да си губят времето с нея. Аз нямам достатъчно от критичния хъс на Джон Саймън, за да се забавлявам, като доумъртвявам телевизионни недоносчета, докато пълзят и се гърчат около Голямото телевизионно гнездо. Изказах се със симпатия дори за „Колчак: Нощен преследвач“, защото изпитвам известна симпатия дори към него. Колкото и да беше зле, не беше по-лош от някои чудовища от сутрешните съботни програми, които ангажираха детското ми внимание — „Черният скорпион“ или „Звярът от планината Холоу“ например.

Различни телевизионни програми са създали отделни почти гениални свръхестествени истории — „Алфред Хичкок представя“, например, ни даде адаптации на няколко разказа на Рей Бредбъри (най-добрият сред тях вероятно „Бурканът“); една ужасяваща история от Уилям Хоуп Ходжсън, „Нещото в храсталака“; едно страховито включване от Джон Д. Макдоналд без свръхестествени елементи, „На следващата сутрин“; а почитателите на шантавите истории ще си спомнят епизода, в който полицаите изядоха оръжието на убийството — един агнешки бут (по мотиви от разказ на Роалд Дал).

Можем да си припомним „Те идват“, оригиналния, едночасов пилотен епизод на „Зоната на здрача“ и краткия френски филм „Случка при моста на Аул Крийк“, който беше излъчен от американска телевизия за първи път като епизод от „Зоната“ (тази адаптация на разказ от Биърс обаче не я излъчват, откак шоуто мина в национална синдикация). Друг разказ на Биърс, „Един от изчезналите“, беше излъчен по PBS през зимата на 1979 г. И като споменах PBS, те направиха и интересна адаптация на „Дракула“. Първоначално беше излъчена през 1977 г. с Луис Джордан в ролята на легендарния граф. Тази телевизионна драма успява да е едновременно мрачна и романтична, изпълнението на Джордан е по-убедително от това на Франк Лангела във филма на Джон Бадам, а сцените, в които Дракула пълзи надолу по стените на замъка си, са великолепни. Версията на Джордан също повече се приближава до същността на вампирската сексуалност, представяйки Луси, невестите и самия Дракула като създания, лишени от любов и обзети от чист сексуален нагон — при това смъртоносен. Това е по-въздействащо от скалъпената романтика във версията на Бадам, независимо от енергичното представяне на Лангела в главната роля. Джак Паланс също изигра Дракула по телевизията (отново сценарий на Матисън и продукция на Дан Къртис) и се представи доста добре, но аз все пак предпочитам версията на Джордан. Други телевизионни филми и продукции варират от незабележими (например неудачната адаптация, направена от NBC на „Жътвата“ от Томас Триън) до просто отвратителни — като Корнел Уайлд във „Водоливници“ (Бърни Кейси играе главният чудовищен водоливник, като да е хилядолетен Аятолах Хомейни) и Майкъл Сарацин в погрешно озаглавения — и погрешно изпълнен — „Франкенщайн: Истинската история“. Рискът от провал е толкова голям, че когато моят собствен роман, „Сейлъмс Лот“, беше адаптиран за телевизията, след като Уорнърс така и не успяха да го превърнат в кино филм, общият положителен прием ми донесе предимно облекчение. Имаше известна вероятност NBC да го превърнат в седмичен сериал и, когато и тази неприятна възможност ме отмина, облекчението беше пълно.

Повечето телевизионни сериали варират от налудничавото („Земя на гиганти“), до абсолютно безсмисленото („Семейство Чудовища“, „Ударен от мълния“). Сборните сериали в последните десет години имат добър замисъл, но са осакатени от разнообразни лобита вътре и извън телевизията. Принесени са в жертва на телевизионната догма, че драмата и мелодрамата могат да се оценят по достойнство, само ако зрителят е полузаспал. Сещам се за „Пътуване към неизвестното“, британски внос от студията Хамър. Някои от историите бяха наистина интригуващи, но АВС веднага даде да се разбере, че няма намерение да плаши зрителите си и сериалът бързо изчезна. „Разкази с неочакван край“, продуциран от Куин Мартин (негови са „ФБР“, „Беглецът“, „Нашествениците“, „Нова порода“ и бог знае още колко програми) беше интересен сериал, концентриран около психологическия хорър (в един епизод, сходен с идеята на „Съседската къща“ на Ан Ривърс Сидънс, един убиец вижда жертвите си, надигнали се от смъртта, на собствения си ТВ екран), но програмата беше прекратена набързо, поради нисък рейтинг. Същото впрочем е щяло да се случи и със „Зоната на здрача“, ако телевизионната мрежа не беше решила да упорства и да я запази.

В заключение, историята на телевизионния хорър и фентъзи жанр е кратка и жалка. Нека изключим магическото око и се обърнем към книжните рафтове. Искам да поговорим за някои истории, където всякакви наложени ограничения — дали поради незадоволителните декори или задушаващите телевизионни правила — са премахнати и авторът е имал свободата „да ви спипа“, както намери за добре. Това е стряскаща възможност и някои от тези книги откровено са ме плашили до смърт, колкото и да ми е било приятно да ги чета. Може би и вие сте изпитали нещо подобно… а може би тепърва ще изпитате.

Хванете ръката ми и елате с мен.