Злокобен танц

1

„Да, но как оправдавате факта, че печелите от най-лошите страхове на хората?“

2

3

Наслаждавах се на приятен обяд с един репортер от Вашингтон пост. Предния ден в Ню Йорк бях започнал турне в дванадесет града за представянето на романа си „Мъртвата зона“. Началото беше поставено с парти, организирано от издателство Викинг Прес в една огромна разточителна таверна близо до Сентрал Парк. Бях се постарал да не прекалявам, но още там успях да изпия осем бири, а после добавих други шест на едно парти в по-тесен кръг с приятели от Мейн. Въпреки това на сутринта успях да се събудя в пет без петнадесет, за да хвана полета в шест часа до Вашингтон и да се поява в седем часа в едно телевизионно предаване, където да представя книгата си. Добре дошли в света на книжните турнета, приятели и съседи.

Успях да се кача на самолета съвсем навреме и да си кажа всичките молитви, докато излитахме посред оглушителна гръмотевична буря (седях до бизнесмен с наднормено тегло, който четеше Уол Стрийт Джърнал по време на целия полет и дъвчеше таблетки против киселини една след друга, усърдно и целенасочено, като че ли им се наслаждаваше). Стигнах в студиото цели десет минути по-рано. Силните светлини влошиха лекия махмурлук, с който се бях събудил, и аз се чувствах искрено благодарен за относително спокойния обяд с репортера, чиито въпроси бяха интересни и само донякъде нападателни. И изведнъж, отникъде цъфна тая ниска топка за печалбата от страховете на хората. Репортерът, млад, върлинест тип, ме наблюдаваше със светнал поглед над сандвича си.

4

5

Аз оставих собствения си сандвич.

„Виж сега, вземи който и да било градски психиатър. Той живее в прекрасна къща в предградията на стойност поне сто хиляди. Кара Мерцедес Бенц, непременно тютюнево кафяв или сребристо сив, а жена му си има последен модел Форд. Децата му ходят в частни училища през учебната година и в летни лагери в Нова Англия или някъде на северозапад през лятото. На синчето Харвард му е в кърпа вързан, стига да изкласи, парите не са проблем, а щерката ще попадне в някое девическо колежче, където мотото е «Ние не се съвокупляваме, ние отказваме.» И как мислиш си печели парите той? Слуша как разни жени хленчат за своята фригидност, изслушва мъже със самоубийствени наклонности, има си работа с параноя от най-слабата до най-силната и от време на време попада на съвсем истински шизофреник. Предимно се занимава с хора, които са изплашени до смърт, че животът им е извън техен контрол и всичко се разпада… и ако това не е печалба от страховете на хората, не знам какво е.“

Отново се заех със сандвича си, убеден, че ако не съм успял напълно да отразя удара, поне съм се задържал в играта. Вдигнах поглед от чинията си и открих, че леката полуусмивка на репортера се е стопила.

„Всъщност“, каза той тихо, „аз се занимавам с психоанализа.“

6

7

При все това статията на репортера се оказа изчистена и справедлива. Описанието на външния ми вид далеч не беше ласкаво, но това не беше неоправдано — в края на лятото на 1979 г. бях в най-разпуснатата си форма за последните десет години, но иначе текстът беше точен. И въпреки това в статията съвсем ясно се усещаше къде се разделят неговата и моята гледни точки; долавяше онова тихо щракване, което обозначава отдалечаването на идеите в две съвсем различни посоки.

„Човек остава с впечатлението, че на Кинг му харесват този род полемика“, беше написал той.

8

9

Телевизията устоя почти десет години на натиска от разни активистки групи и безбройни сенатски комитети да прекрати излъчването на изпълнени с насилие програми в най-гледаните часове. Частни детективи все така стреляха по лошите и на свой ред биваха цапардосани по главата и след убийствата на братята Кенеди и на Мартин Лутър Кинг. Човек можеше да си набави нужната доза кръвожадни образи от който и да било канал всяка вечер от седмицата, даже в неделя. Необявената война във Виетнам набираше скорост, телата се трупаха до небесата. Детски психолози докладваха, че след като са гледали два часа телевизионни предаванията, изпълнени с насилие, децата от техните фокус групи са били по-склонни да проявяват агресия в игрите, например да удрят камиончетата в пода, вместо да ги бутат насам-натам.

10

11

Драматизираното насилие на телевизията продължи необезпокоявано през шестдесетте, като спокойно подмина стрелбата на Чарлз Уитман от университетската кула в Тексас („Носеше се слух / че тумор бил проял, центъра на неговия моооозъъък…“, пееха по този повод насмешливо Кинки Фрийдман и Тексаските Еврейчета). Това, което в крайна сметка прекрати тази вълна и я замени през седемдесетте с един куп комедийни сериали, беше едно събитие, далеч по-маловажното от убийството на един президент, един сенатор и един активист за граждански права. Телевизионните шефове се видяха принудени да променят политиката си, защото едно младо момиче свърши бензина в Роксбъри. За съжаление тя имала туба за бензин в багажника си. Върнала се до последната бензиностанция и напълнила тубата. Докато вървяла към колата си с пълната туба, попаднала на група чернокожи младежи. Те й взели бензина, залели я с него и, точно като майката и бабата, опитващи да прогонят демона от бебето, я подпалили. Тя починала няколко дни по-късно. Младежите били заловени и някой най-после се сетил да им зададе ключовия въпрос — откъде им е хрумнала такава ужасна идея? От телевизията, казали те. От филма на седмицата на АВС.

В края на шестдесетте Ед Макбейн (с истинско име Евън Хънтър) написа един от най-добрите си романи за полицаите от 87-ми участък. Наричаше се „Фантета“ и част от сюжета му включваше банда младежи, които обикаляха улиците, заливаха разни бездомници с бензин и ги подпалваха. Във филмовата версия, която е описана в незаменимото помагало на Стивън Шуър „Филми по телевизията“ като „празноглава комедия“, участват Бърт Рейнолдс и Ракел Уелч. Най-голям смях пада, когато група полицаи, предрешени като монахини, хукват да гонят един заподозрян. За целта си повдигат расата и разкриват тежки масивни чепици. Голяма смехория, а банда, направо да се пръсне човек от смях.

Романът на Макбейн изобщо не е смешен. Той е мрачен и някак красив. Едва ли му се е отдавало по-точно да опише полицейската участ от една ситуация в края на романа, когато Стийв Карела, предрешен като скитник, сам става жертва на палеж. Продуцентите на филма явно са решили да го превърнат в нещо като смесица между полицейска драма и черна комедия и резултатът е почти толкова забравим, колкото бейзболните хвърляния на Трейси Сталард… само дето една от топките, които той хвърли, напусна очертанията на стадион Фенуей Парк и се превърна в рекордния шестдесет и първи хоумрън на Роджър Марис. А „Фантета“, нескопосаната трагикомедия, стана причина да се сложи край на насилието по телевизията.

Посланието беше ясно — отговорността е ваша. И телевизионните станции го приеха съвсем сериозно.

12

13

Каква отговорност носи писателят — особено писателят на хорър литература — във всичко това? Не мисля, че някога е имало писател в нашата област, може би само с изключение на Шърли Джаксън, когото критиците да не са разглеждали предпазливо и с известно подозрение. Няколкостотин години етиката на хорър историите е била подлагана на съмнение. Един от кървавите предшественици на „Дракула“, „Вампирът Варни“, е наречен „евтина ужасия“. По-късно инфлацията станала причина цената на ужасиите леко да се покачи. През тридесетте масово се говори, че списания като „Странни истории“ и „Сладострастни разкази“ (чиито корици редовно са покрити с втрещяващи садомазохистични сцени, в които млади дами са приковани, някак си винаги по долни дрехи и над тях се е надвесила заплашителна чудовищна фигура — но винаги очевидно мъжка чудовищна фигура) съсипват морала на американската младеж. През петдесетте комиксовата индустрия сама сложи край на такива издания като „Разкази от криптата“ и въведе Комиксов код, когато стана ясно, че Конгресът се кани лично да им прочисти делата, ако те сами не го направят. Историите за разчленявания и трупове, завърнали се от смъртта, и преждевременни погребения бяха напълно забравени… за около десет години. Завръщането им беше оповестено от едно непретенциозно издание на публицистична група Уорън, наречено „Зловещо“. Списанието беше пълно завръщане към оригиналните комикси на Бил Гейнс. Две години по-късно към „Зловещо“ се присъедини приятелчето му „Злокобно“ и двете се превърнаха в новите Вещица и Пазач на старата крипта. Дори някои от старите художници работеха по новите списания — ако не се лъжа в първия брой на „Зловещо“ участваше самият Джо Орландо.

Според мен винаги е съществувала тенденцията, особено, когато става дума за такива популярни формати като филми, телевизия и популярна литература, да се наказва посланика, а не посланието. Никога не съм се съмнявал, че младежите, изгорили дамата в Роксбъри, са взели идеята от филма „Фантета“, излъчен една неделна вечер по АВС. Ако не го бяха гледали, глупостта и липсата им на въображение щяха да станат причина да я убият по много по-прозаичен начин. Същото важи и за другите случаи, изброени тук.

Злокобният танц е валс със смъртта. Това е истина, за която не можем да си позволим да си затворим очите. Както опасните въртележки на панаира симулират близки до смъртта изживявания, хорър разказите ни дават възможност да видим какво се случва зад врати, които обикновено са здраво залостени. Човешкото въображение не търпи затворени врати. Някъде там чак друга танцьорка, нашепва въображението ни в нощта — танцьорка в изгнила бална рокля, с празни очни кухини и плесенясали дълги ръкавици; танцьорка, в чиято оредяла коса се гърчат червеи. Кой, ще попитате вие, кой безумец ще приеме такава партньорка в обятията си?

Ами…

„Няма да отваряш тази врата“, казва Синята Брада на съпругата си в онази страховита история, „защото аз, твоят съпруг, забранявам.“ Което, разбира се, само засилва любопитството й… и накрая любопитството й е удовлетворено.

„Добре дошъл си да обикаляш всяко кътче на замъка“, казва Граф Дракула на Джонатан Харкър, „освен местата, чиито врати са заключени, където и без това не би искал да влезеш.“ Но Харкър не губи време да посети заключените зали.

Така постъпваме всички. Вероятно сме толкова привлечени от забранената врата, защото разбираме, че някой ден ще трябва да я приближим, независимо дали ни се иска… и не само да надзърнем, а да бъдем избутани през нея. Завинаги.

14

15

Ако оставим настрана семантиката, това, което всъщност казват всички онези, които критикуват хорър разказите (или просто се чувстват неловко, задето тайно ги харесват), изглежда е: вие продавате смърт, безобразия и чудовища; вие търгувате с омраза и насилие, смъртност и ненавист; вие сте поредните представители на онези хаотични сили, които застрашават света днес.

Накратко, вие сте неморални.

След излизането на „Зората на мъртвите“ един критик попитал Джордж Ромеро дали според него такъв филм, изпълнен с кървища, канибализъм и гротескно преувеличено насилие е признак на здраво общество. В отговор Ромеро, достоен наследник на остроумието на Хичкок, попитал критика дали според него повреденият при ремонт двигател на самолет DC-10, причинил смъртоносната катастрофа през 1979 г., е признак за здраво общество. Отговорът му не бил взет сериозно и приет като дребно заяждане („Човек остава с впечатлението, че на Ромеро му харесва този род полемика“, почти мога да си представя как си мисли критикът).

Но да видим дали заяждането наистина е било толкова дребно и изобщо да навлезем една идея по-дълбоко, отколкото сме слизали досега. Става късно, вече свирят последния валс и, ако сега не си кажем някои неща, никога няма да го направим.

Основната идея, която се опитах да прокарам в цялата тази книга, е, че хорър историята, под своите остри зъби и рошава перука, е консервативна, колкото републиканец от Илинойс в раиран костюм от три части; че основната й цел е да утвърди достойнствата на нормалното, като ни покажат какви ужасни неща се случват на хора, позволили си да се отклонят в забранените територии. Втъкан в сюжета на повечето хорър истории откриваме толкова солиден морален кодекс, че би зарадвал и пуритан. В старите класически комикси изневеряващите неизменно ги чака ужасен край, а убийците ги постига съдба, която кара мъченията на Инквизицията да изглеждат като детски въртележки на панаир174. Ако се замислим, съвременните хорър истории не се различават особено от морализаторските пиеси на петнадесети, шестнадесети и седемнадесети век. Хорър разказите не просто популяризират десетте божи заповеди, те ги раздухват до скандалните висоти на таблоидите. Когато светлините в киното угаснат или разтворим корицата на нова книга, нас винаги ни чака успокоителната мисъл, че злосторниците ще бъдат наказани и редът ще бъде възстановен.

Освен това използвах една помпозна академична метафора, за да ви внуша, че хорър историята представя пробуждането на някаква Дионисиева лудост насред Аполониевото ни ежедневие и че ужасът ще продължи дотогава, докато Дионисиевите сили бъдат победени и Аполониевата норма бъде възстановена. С изключение на въздействащото, макар и озадачаващо начало, което се случва в Ирак, „Екзорсистът“ на Уилям Фридкин действително започва в Джорджтаун — по-Аполониево предградие от това не бихте могли да намерите. В първата сцена Елън Бърстийн е събудена от ужасен трясък и ръмжене откъм тавана — като че ли някой е затворил лъв там. Това е първата пукнатина в Аполониевия свят. Скоро всякакви цивилизовани останки ще се изсипят през нея в един кошмарен потоп. Но тази притеснителна пукнатина между нашия нормален свят и хаоса, където демони могат да обсебват невинни деца, е затворена в края на филма. Когато Бърстийн води бледата, но явно възстановена Линда Блеър към колата в последната сцена на филма, ние разбираме, че кошмарът е свършил. Стабилността е възстановена. Ние всички сме внимавали, открили сме мутанта и сме го отблъснали. Равновесието никога не ни се е струвало толкова приятно.

Това са някои от нещата, за които говорих в тази книга… но да предположим, че те всички са чиста измама, фалшива фасада? Не казвам, че е така, но може би (след като това е последният ни танц) трябва поне да обсъдим тази възможност.

Докато обсъждахме архетипите, говорихме за Върколака, онзи тип, който понякога е рунтав, а понякога с измамно гладка кожа. Ами ако има такова нещо като двоен върколак? Да речем, че създателите на хорър историите под своите страшни перуки и изкуствени зъби наистина са консерватори в строги костюми… но да предположим, че под този слой се крие истинско чудовище, с истински зъби и гърчещи се змии вместо коса? Да речем, че всичко е користна лъжа и че когато разсъблечем хорър твореца до неговата съкровена същност, това, което откриваме, не е агент на нормалното, а лудешки подскачащ, злорадо ухилен, червеноок агент на хаоса?

Какво ще кажете за тази възможност, приятели и съседи?

16

Преди около пет години приключих „Сиянието“, починах си около месец и започнах да пиша нов роман с работно заглавие „Къщата на улица Ценностна“. Щеше да е художествено произведение, базирано на реални събития — по-точно отвличането и след това промиването на мозъка на Пати Хърст (или нейното социополитическо пробуждане, зависи от гледната точка), участието й в банковия обир и престрелката в тайната квартира на SLA в Лос Анджелис175 (в моята книга квартирата щеше да се помещава на Улица Ценностна, разбира се), бягството и преследването из страна, изобщо, цялата бъркотия. Струваше ми се обещаваща тема. Беше ми ясно, че събитията ще предизвикат написването на много документални книги, но на мен ми се струваше, че само един художествен роман може успешно да обясни всички противоречия. Все пак романистът е божият лъжец — ако си свърши работата добре, ако държи курса и не изгуби кураж, понякога той успява да открие истината, скрита в сърцевината на лъжата.

Така и не написах тази книга. Събрах каквито можах материали и информация по случая (тогава Пати все още беше в неизвестност, което правеше темата още по-привлекателна за мен, защото означаваше, че мога сам да си измисля финала) и атакувах романа. Атакувах от една страна и нищо не се случи. Опитах от друга и ми се струваше, че нещата вървят доста добре, докато не осъзнах, че всичките ми герои звучат сякаш са излезли, запъхтени и потни, от състезанието по танци на Хорас Маккой в „Уморените коне ги убиват, нали?“. Опитах да променя гледната си точка. Опитах да си представя историята като пиеса, която се разиграва на сцена — този номер понякога ми помага, ако съм попаднал в сериозна писателска криза. Този път обаче не се получи. В своя великолепен роман, „Косата на Харолд Ру“, Томас Уилямс ни казва, че писането на дълга художествена творба означава да събереш всичките си герои в една огромна черна равнина. Те стоят скупчени около огъня на авторовото въображение, топлят си ръцете на пламъците и се надяват, че огънят ще се разгори достатъчно, за да осигури и светлина, не само топлина. Често обаче огънят угасва, всяка светлина изчезва и героите са потопени в мрак. Това е чудесна метафора за творческото писане, но на мен не ми пасва. Мисля, че е твърде деликатна за моя процес. Аз винаги съм виждала романа като черен замък, който трябва да бъда атакуван; укрепление, което трябва да се покори със сила или хитрост. Самият замък обаче изобщо няма признаци да е укрепен срещу нападатели, напротив, той изглежда като да е напълно отворен. Мостът е спуснат над рова, портите са отворени, по кулите няма стрелци с лъкове. Проблемът е, че има само един безопасен път за влизане в замъка. Всеки друг подход води до пълно разгромяване от някаква скрита сила.

С книгата за Пати Хърст така и не открих правилния път навътре. А и през всичките шест седмици, докато опитвах, нещо друго упорито ми се въртеше из главата. Става дума за една статия, която бях прочел, за случайно изпускане на биохимическо оръжие в Юта. Лошите гадинки се измъкнали от херметичните си контейнери и изтребили един куп овце. Но което е по-важно, твърдеше статията, ако само вятърът беше духал в другата посока, добрите хора от Солт Лейк Сити ги е чакала доста неприятна изненада. Статията ми припомни един роман на Джордж Р. Стюарт, „Търпеливата Земя“. В книгата на Стюарт тежка болест унищожава по-голямата част от човечеството и нашият герой, който се е сдобил с имунитет чрез изключително навременно ухапване от змия, става свидетел на екологичните промени, случващи се в отсъствието на хората. Първата част от доста дългата книга на Стюарт е завладяваща. Втората не толкова — твърде много екология, не достатъчен сюжет.

По онова време живеехме в Колорадо и аз често имах възможност да слушам библейската радиостанция, която излъчваше гръмките си предавания от Арвада. Един ден чух проповедникът да нищи фразата: „Веднъж във всяко поколение ще ги постига напаст“. Хареса ми как звучи — човек би казал, че е взета от Библията, но не е. Всъщност толкова ми хареса, че я записах и я закачих над пишещата си машина: „Веднъж във всяко поколение ще ги постига напаст.“

Тази фраза, историята за биохимичното изпускане в Юта и спомените ми за книгата на Стюарт се преплетоха с мислите ми за Пати Хърст и SLA и един ден, докато седях пред пишещата машина, а очите ми се местеха между зловещата проповед на стената и влудяващо празния лист, зареден в машината, аз написах, просто, за да напиша нещо: „Светът свършва, но всички в SLA някак имат имунитет. Ухапала ги е змия.“ Погледах написаното известно време, а после добавих: „Край на петролната криза“. Това ми се стори жизнерадостна мисъл по своя си ужасен начин — щом няма хора, няма и безкрайни опашки за бензин. Под първите фрази на листа написах скорострелно: „Край на студената война“, „Край на замърсяването“, „Край на чантите от кожа на крокодили“, „Край на престъпленията“, „Период на отмора“. Последното ми хареса. Звучеше като фраза, която определено трябва да бъде записана. Подчертах я. Постоях още петнадесетина минути, докато слушах Ийгълс на малкия си касетофон и след това написах: „Доналд Дефрийз е тъмен човек.“ Нямах предвид чернокож. Внезапно ми беше хрумнало, че на снимките, направени от охранителните камери по време на банковия обир, в който участва и Пати Хърст, лицето на Дефрийз почти не се вижда. На главата си носи огромна шапка и видът му е по-скоро въпрос на предположения. Написах: „Тъмен човек без лице“, след което вдигнах поглед и отново съзрях страховития малък лозунг: „Веднъж във всяко поколение ще ги постига напаст“. И това беше всичко. Прекарах следващите две години, пишейки привидно безкрайна книга, наречена „Сблъсък“. Стигна се до там, че почнах да я описвам на приятелите си като „моят личен Виетнам“, защото все си повтарях, че след още стотина страници ще почна да виждам светлината в тунела. Завършеният ръкопис беше над хиляда и двеста страници и тежеше шест килограма — същото тегло като топката за боулинг, която предпочитам да използвам. Една топла юлска вечер го пренесох на тридесет пресечки от нашия хотел до дома на редактора ми. По някаква причина, известна само на нея самата, жена ми беше увила целия пакет в целофан. Докато прехвърлях тежестта от едната ръка към другата за трети или четвърти път, ми хрумна внезапно прозрение. Щях да умра, точно в момента, точно там на Трето Авеню. Бърза помощ щеше да ме открие проснат в канавката, умрял от инфаркт, а чудовищния ми ръкопис, увит в своя целофан, ще се извисява победоносно над прострените ми ръце.

Имаше моменти, когато откровено мразех „Сблъсък“, но в нито един момент не изгубих импулса да продължа да пиша. Дори когато нещата с моите хора в Боулдър се влошиха, книгата ме изпълваше с някаква дива радост. Нямах търпение всяка сутрин да седна пред машината и да се гмурна обратно в онзи свят, където Ранди Флаг понякога беше гарван, а понякога вълк и където голямата битка не се водеше за петрол, а за човешки души. Трябва да призная, изпълваше ме усещането, че танцувам лудешки върху гроба на целия свят. Пишех този роман в един особено тревожен период за света като цяло и за Америка конкретно. За първи път усещахме недостиг на петрол; тъкмо бяхме преживели жалкия край на администрацията на Никсън и първата в историята президентска оставка; бяхме тежко разгромени в югоизточна Азия и се опитвахме да се справим с един куп домашни проблеми — от абортите по поръчка до инфлацията, която растеше главоломно и страховито.

По същото време аз самият страдах от странен случай на професионално изоставане от тези тенденции. Четири години по-рано работех в обществена пералня за долар и шестдесет на час и пишех „Кери“ в най-топлата част на един фургон. Дъщеря ми, която тогава беше почти на една година, се обличаше предимно с дрехи втора употреба. Година по-рано се бях оженил за жена си, Табита, облечен в костюм под наем, който ми беше твърде голям. Скоро си намерих работа като гимназиален учител, но с жена ми бързо открихме, за наше огромно съжаление, че годишната ми заплата от 6400 долара няма да надвиши особено доходите ми в пералнята и още следващото лято аз се върнах да работя и там.

Тогава успях да продам „Кери“ на издателство Дабълдей, те пък препродадоха правата за изумителна сума пари, която за онова време беше почти рекордна, и животът ни почна да се движи със свръхзвукова скорост. Правата на „Кери“ бяха закупени за филмова версия. „Сейлъмс Лот“ беше купена за огромна сума и после правата за филмирането й също бяха закупени. Същото се случи и със „Сиянието“. Внезапно всичките ми приятели решиха, че съм богат, което беше лошо само по себе си, но още по-страшен беше фактът, че може би наистина бях забогатял. Хората почнаха да ми говорят за инвестиции, за данъчни облекчения, за преместване в Калифорния. Тези промени бяха достатъчно предизвикателство, но отгоре на всичко онази Америка, в която бях израснал, изглежда изчезваше току пред очите ми. Познатата Америка заприлича на красив пясъчен замък, построен за съжаление под линията на прилива.

Първата вълна, която го достигна (или поне първата, която аз усетих), беше онова отдавнашно съобщение, че руснаците са спечелили надпреварата за извеждане на сателит в космоса… но сега вече приливът се задаваше с пълна сила.

И ето тук, най-накрая струва ми се, лицето на двойния върколак ни се разкрива. На пръв поглед „Сблъсък“ почти напълно се вписва в онези общоприети норми, които обсъждахме: Аполониево общество, хвърлено в хаос от Дионисиева сила (в този случай смъртоносен щам на супер-грип, който убива почти всички). След това оцелелите от тази напаст се озовават разделени в два лагера: единият, разположен в Боулдър, Колорадо, се опитва да наподобява току-що разрушеното Аполониево общество (с няколко съществени промени); другият, разположен в Лас Вегас, Невада, е драстично Дионисиев по своята природа.

Първата Дионисиева проява в „Екзорсистът“ е онзи момент, когато Крис Макнийл (Елън Бърстийн) чува лъвския рев откъм тавана. В „Сблъсък“ Дионисий оповестява пристигането си, когато старият Шевролет се блъсва в колонките на изоставена бензиностанция в Тексас. В „Екзорсистът“ Аполониевото равновесие е възстановено, когато виждаме как майката на бледата Рийгън Макнийл я отвежда към колата си. В „Сблъсък“ мисля този момент настъпва, когато двамата главни герои на книгата, Стю Редман и Франи Голдсмит, стоят пред плексигласовата преграда в болницата в Боулдър и се взират в очевидно нормалното новородено бебе на Франи. Както и в „Екзорсистът“, завръщането към равновесието никога не ни се е струвало толкова приятно.

Но под всичко това, прикрито под моралните клишета на хорър историята (а може би не чак толкова добре прикрито) можете да забележите лицето на истинския Върколак. Една от движещите сили за мен при създаването на книгата несъмнено беше възможността да унищожа цяло едно формирано общество от раз. В известен смисъл се почувствах като Александър, който вдига меча си над Гордиевия възел и изръмжава: „Майната му на разплитането, имам по-добра идея“. Почувствах се и като Джони Ротън в началото на онази наелектризираща песен на Секс Пистълс „Анархия във Великобритания“. С ниско, гърлено кискане, което можеше да е излязло от устата на самия Рандал Флаг, той отчетливо произнася: „Точно… сега!“. Ние чуваме гласа му и веднага изпитваме дълбоко облекчение. Най-лошото вече се е случило; попаднали сме в ръцете на истински безумец.

В този контекст унищожаването на света какъвто го познаваме се превърна в истинско облекчение за мен. Край на Роналд Макдоналд! Край на глупавите програми и сапунените сериали по телевизията — нищо друго освен снежинки на телевизионния екран! Край на тероризма! Край на глупостите. Само Гордиевият възел се въргаля разнищен в праха. Искам да кажа, че под маската на писателя на морални хорър разкази (който, подобно на Хенри Джекил, винаги върви в „правия път“), се крие съвсем различно създание. Да речем, че той живее там долу, на третото ниво на Джак Фини; той е екзалтиран нихилист, на когото, за да продължим метафората с Джекил и Хайд, не му стига да стъпче крехките кости на едно пищящо малко момиче, а изпитва желание да танцува победоносно на гроба на целия свят. Точно така, приятели, в „Сблъсък“ аз имах възможност да сложа кръст на цялото човечество и това ми беше изключително забавно!

Тогава къде остава етиката?

Нека да ви кажа какво мисля аз. Аз мисля, че тя остава там, където винаги е била: в сърцата и умовете на добронамерени мъже и жени. В случая на писателя това може да означава да се постави нихилистично начало и постепенно да се припомнят старите уроци за човешките ценности и човешкото поведение. В случая на „Сблъсък“ конкретно, началото беше поставено с мрачното осъзнаване, че човешката раса носи със себе си някаква дребна гадина, която става все по-опасна, колкото повече напредва технологичния прогрес. В началото си представях тая гадина визуализирана в лицето на SLA, а по-късно тя придоби формата на вируса на супер-грип, който се оказа освободен чрез една-единствена техническа грешка. Идеята съвсем не е преувеличена, ако се замислите какво се случи на остров Трите мили миналата година или ако вземете предвид факта, че военните от база Лоринг в моя роден щат бяха готови да скочат в самолетите и да се втурнат да бомбардират Русия заради една забавна малка компютърна грешка, която показваше, че руснаците са изстреляли ракетите си към нас и сега вече ни чака Голямата патърдия. Като чисто и просто се съгласих със себе си да оставя няколко оцелели — без оцелели няма история, нали така? — имах възможност да обрисувам един свят, в който атомните оръжия така и ще си ръждясат, неизползвани, и в лудата вселена, която минава за наш дом, ще се възцари някакъв нормален етически, политически и екологичен баланс.

Не мисля обаче, че някой знае какво наистина си мисли — или дори какво точно знае — докато не се хване да го напише. Така постепенно осъзнах, че първата работа на оцелелите ще бъде да подновят старите вражди и веднага след това да потърсят старите оръжия. И още по-лошо — всички тези смъртоносни играчки ще са изцяло на тяхно разположение и цялата ситуация може да се превърне в състезание коя група откачалки първа ще открие начин да ги изстреля. Лично за мен урокът, който научих, докато пишех „Сблъсък“, беше, че разсичането на Гордиевия възел унищожава загадката, а не я решава и последното изречение в книгата е признание, че загадката все още е в сила.

Книгата се опитва също да ознаменува по-светлите аспекти на нашия живот: човешката смелост, приятелството и любовта в един свят, който обикновено изглежда лишен от любов. Независимо от апокалиптичната си тема, „Сблъсък“ е предимно изпълнена с надежда книга, отразяваща мнението на Албер Камю, че „щастието също е неизбежно“.

Майка ми се изразяваше доста по-прозаично, като казваше на двама ни с брат ми да се надяваме на най-доброто, но да очакваме най-лошото — този съвет обобщава най-точно книгата, каквато е останала в паметта ми.

И така, на кратко, надяваме се на едно четвърто ниво (троен Върколак?), което отново да ни върне към хорър автора не само като писател, но и като човешко същество, етичен мъж или жена, поредният пътник в лодката, поредният пътешественик поел натам, накъдето пътуваме всички. Надяваме се, че ако види свой спътник паднал, писателят ще опише случката — но не преди да е помогнал на падналия да се изправи на крака, да е изтупал праха от дрехите му и да се е уверил, че може да продължи напред. Такова едно поведение обаче не може да е резултат от почтени интелектуални възгледи; то е породено от съществуването на любовта — един най-обикновен практически факт, практическа сила в нашите човешки дела.

В крайна сметка етиката е систематизиране на онези неща, които според сърцето ни са верни и онези неща, които в сърцето си знаем, че са необходими, за да можем да живеем сред други хора… състояние иначе известно като цивилизация. Ако премахнем етикета „хорър история“ или „фантазия“ и го заменим просто с „литература“ или още по-просто, с „измислица“, вероятно ще ни е по-лесно да видим, че не върви с лека ръка да се отправят такива обобщени обвинения в неморалност. Ако приемем, че моралността произтича от доброто сърце — и няма нищо общо с разни смешни пози и нереалистични герои, които в края винаги заживяват щастливо — а неморалността се дължи на безразличието, на претупаните наблюдения и на израждането на драмата или мелодрамата с цел печалба — парична или друга — тогава е очевидно, че сме стигнали до един ключов възглед, който е едновременно практичен и съвсем човешки. Измислицата е истината в сърцевината на лъжата и за хорър историите, както и за всеки друг тип история, важат същите правила, които са били в сила още тогава, когато Аристофан разказал своята страшна история за жабите: етиката е да разкажеш истината, такава, каквато я усещаш в сърцето си. Когато попитали Франк Норис дали не се срамува от грубостта и вулгарността на романа си „Мактийг“, излязъл в началото на века, той отговорил: „Че от какво да се срамувам? Не съм излъгал, не съм раболепничил. Казах им истината.“

Видяна в тази светлина, хорър историята, струва ми се, е по-вероятно да бъде оправдана, отколкото заклеймена.

17

Боже мой, вижте само, струва ми се, че слънцето вече изгрява. Танцували сме цяла нощ, като двама влюбени в стар мюзикъл на Метро Голдуин Майер. Но оркестърът вече си е събрал нотите и инструментите и е напуснал сцената. Всички останали танцьори са си тръгнали, останали сме само ние двамата и явно и на нас ни е време да вървим. Не мога да ви опиша какво удоволствие ми достави тази наша нощ заедно и ако понякога съм ви се сторил непохватен танцьор (или съм ви настъпвал по пръстите), искрено се извинявам. Чувствам се, както вероятно всички влюбени се чувстват в края на танците — уморени, но щастливи.

Докато ви изпращам до вратата, мога ли да ви кажа още нещо? Да постоим за момент тук, във вестибюла, докато разстилат килима в залата и загасят светлините. Нека да ви помогна с палтото, няма да ви отнема много време.

Подлагането под съмнение на етиката в художествените хорър произведения вероятно води към по-важен въпрос. Руснаците имат поговорка за „крясъка на бекаса“. Фразата е иронична, защото бекасът е роден вентрилоквист и ако стреляте натам, откъдето дочувате крясъка му, ще си останете гладни. „Застреляй бекаса, а не смехът му“, казват руснаците.

Да видим дали ще намерим поне един бекас някъде из тези храсталаци, огласени от птичи крясъци. Може би той се крие в тази кратка статия — достоверен факт, не измислица — взета от „Книга на списъците“ — онзи своеобразен информационен килер на авторите Уолъс и Уалечински, пълен с полезни вехтории176. Докато се приготвяте да си тръгвате, помислете над това:

В моите представи порастването е свързано с формирането на напълно ограничено тунелно зрение и закърняване на въображението (но какво стана с малката госпожица Никоя, ще попитате вие — спокойно, ще се върнем на нея). Децата виждат всичко, интересуват се от всичко. Типичното изражение на бебето, което е нахранено, подсушено и будно, е едно широко ококорено любопитство: „Здравейте, приятно ми е да се запознаем, изумен съм, че съм тук“. Детето все още не е придобило маниакалните модели на поведение, които ние одобрително наричаме добри трудови навици. То все още не е възприело идеята, че правата линия е най-краткият път между две точки.

Всичко това се случва по-късно. Децата вярват в Дядо Коледа — за тях това не е нищо особено, просто поредната запаметена информация. Вярват също в Торбалан, зайчето Трикс (от рекламата на зърнените закуски), в страната Макдоналдландия (където хамбургерите растат по дърветата и умерените кражби са общоприето явление — вижте само колко симпатичен образ е Хамбуркрадецът), във феята на зъбките, която взема зъби и оставя в замяна сребърни парички… децата приемат всичко това като общоизвестни факти. Това са по-разпространените митове. Има и други, доста по-конкретни, но също толкова странни. Дядо е отишъл да живее при ангелите. Пълнежът на топката за голф е най-страшната отрова на света. Ако стъпиш на пукнатина, ще строшиш на майка си гърба. Ако минеш през храст зеленика, сянката ти ще се закачи на тръните и ще си остане да се развява там.

Промените настъпват бавно, логиката и рационалността вземат превес. Детето започва да се чуди как така Дядо Коледа може да бие звънеца си и да събира пари за благотворителност тук, в нашия квартал, и в същото време да е на Северния полюс, където да командва своите елфи? То също осъзнава, че макар да е стъпило на доста пукнатини, гърбът на майка му си остава здрав. Възрастта започва да се отразява върху детското лице. „Не бъди такова бебе!“, казва му се нетърпеливо. „Главата ти е винаги в облаците!“. И абсолютния шампион: „Няма ли най-после да пораснеш?“.

Скоро вълшебният дракон Пуф спира да се отбива по улица Черешова да види добрия си приятел Джаки Пейпър. Уенди и братята й напускат Питър Пан и неговите диви момчета, като оставят зад гърба си Вълшебния прашец и само понякога в главата им се промъква Щастлива мисъл. Но пък у Питър Пан винаги се е забелязвало нещо опасно, не мислите ли? Нещо твърде диво. Нещо в очите му, което е ни повече, ни по-малко Дионисиево.

О, боговете на детството не умират — големите деца не ги жертват, а само ги предават на по-малките си сополиви братя и сестри. Самото детство е смъртно. Както за човек, който е влюбен, любовта е тази, която отминава. И не само Пуф и Питър Пан са изоставени в стремежа да се изкара шофьорска книжка, да се получи диплома от училище и от колеж като резултат от активното обучение за придобиване на добри трудови навици. Ние всички сме отпратили Феята на зъбките (макар че може би тя ни е изоставила, когато вече не сме били в състояние да й даваме това, което търси), убили сме Дядо Коледа (само за да го съживим за собствените си деца), победили сме великана, който преследва Джак надолу по бобеното стъбло. А горкият Торбалан — смехът ни го умъртвява отново и отново, както се случва с господин Дарк в края на „Нещо зло се задава“.

Чуйте ме сега внимателно: когато сте на осемнадесет или двадесет, или двадесет и една — каквато там е възрастта, след която имате право по закон да пиете алкохол във вашия щат — да ви искат документите на влизане в бара винаги е притеснително. Трябва да ровичкате и да си търсите шофьорската книжка, или щатската алкохолна карта или дори фотокопие от акта си за раждане, само, за да си купите една проклета бира. Но десетилетие по-късно, когато с тридесетте години вече се гледате очи в очи, да ви поискат документи на влизане в бара е истинско ласкателство. Означава, че все още изглеждате не достатъчно възрастен, за да ви е позволено да пиете, изглеждате невръстен. Изглеждате млад.

Тази мисъл се загнезди в главата ми преди няколко години, докато спокойно си пийвах в един бар в Бангор. Започнах да оглеждам лицата на посетителите. Пазачът на входа ги пускаше да влизат един след друг, докато изведнъж, опа!, спря един тип с яке на Мейнския университет и му поиска документ за самоличност. Заклевам се, младежът веднага посърна. По онова време легалната граница за пиене на алкохол в Мейн беше осемнадесет години (множество катастрофи, свързани с алкохола, станаха причина законодателите да я вдигнат на двадесет години) и на мен всички влизащи през вратата ми се струваха осемнадесетгодишни. Затова отидох при пазача и го попитах как е познал, че онзи тип е бил непълнолетен. Той сви рамене. „Ами, какво да ти кажа, предимно по очите“. Седмици наред след това се взирах в лицата на възрастните и се опитвах да реша какво точно ги прави възрастни. Едно тридесетгодишно лице има здрав вид, без бръчки и е не по-едро от лицето на седемнадесетгодишен младеж. И въпреки това, очевидно е, че възрастният не е хлапе, човек просто си знае. Изглежда има някаква скрита, но несъмнено присъстваща характеристика, която ни кара да приемем, че едно лице е възрастно. Не са само дрехите и поведението, не е и фактът, че тридесетгодишният носи куфарче, а седемнадесетгодишният ученическа раница. Дори да сложите лицата им в отворите на онези панаирджийски фигури, където човек може да се снима като моряк или боксьор, пак ще познаете безпогрешно кой е младият и кой възрастният.

Постепенно се убедих, че пазачът беше прав. Всичко е в очите.

Но не нещо, което присъства в очите, а нещо, което е изчезнало.

Децата са хитри, мисълта им се усуква около ъглите. Но около осмата година, когато започва втората голяма ера на детството, криволиците започват да се изправят. Мисълта и зрението постепенно се ограничават и затварят в своеобразен тунел, докато човек се опитва да се впише в света. Накрая, като престанем да виждаме всякаква полза от страната на измислиците, ние спираме да я посещаваме… освен може би, когато за кратко пътуваме до Дисниуърлд някой февруари или март.

Въображението ни е великолепно трето око, което се носи наоколо, отделно от тялото ни. При децата това трето око се радва на отлично зрение. Но с възрастта погледът му се замъглява и ето че един ден пазачът на входа на бара ви пуска да влезете, без да ви иска картата — това е то, момчето ми, пристъпил си прага на възрастния живот. Всичко е в очите. Огледайте ги хубавичко в огледалото и ми кажете, че греша.

Работата на писателя на фантазии е да разбие стените на тунела поне за малко и да осигури една мощна увеличителна лупа за третото око. Работата на автора на художествен хорър е за кратко да ви върне в детството.

А какво да кажем за самите писатели на хорър жанра? Ако който и да било друг човек види историята за малката госпожица Никоя (казах ви, че ще се върнем на нея и ето я тук, все така неидентифицирана и все така загадъчна като момчето вълк от Париж), той ще си каже: „Боже мой, човек никога не знае…“ и ще си продължи по пътя. Един фантазист обаче ще почне да си играе с идеята съвсем по детски и ще спекулира за деца от други измерения, за двойници и за какво ли още не. За тях тази история е като детска играчка — красива, лъскава и странна. Да дръпнем това лостче и да видим какво ще се случи. Да я бутнем по пода и да видим какъв звук издава. Да я прекатурим и да видим дали необяснимо някак сама ще се изправи. Изобщо нека да имаме загадъчни дъждове от жаби и хора, които спонтанно се самозапалват, докато си стоят в креслото вкъщи; нека имаме вампири и върколаци; нека си имаме госпожица Никоя, която може би се е промъкнала през пукнатина в реалността, само за да бъде стъпкана до смърт от тълпата, панически бягаща от пожара.

И тази особеност се отразява в очите на хорър авторите. Рей Бредбъри има замечтаните очи на хлапе. Зад дебелите стъкла на очилата му, същото важи за Джак Фини. Същото може да се види и в очите на Лъвкрафт, които стряскат със своята проста мрачна откритост, особено в това тясно, превзето лице, типично за Нова Англия. Харлън Елисън, независимо, че говори като картечница (да разговаряш с Харлън понякога е като да говориш с трескав рекламен агент, поел свръхдоза стимуланти), има също такива очи. От време на време той млъква, погледът му бяга настрани към нещо, което само той вижда, и на вас ви става съвсем ясно: Харлън е по детски хитър и мисълта му току-що се е усукала около някой ъгъл. Питър Строб, който винаги се облича безупречно и внушава сериозен корпоративен успех, има съвсем същия израз в очите си. Трудно доловим израз, но несъмнено присъстващ.

„Това е най-добрият комплект електрически влакчета, с които някое момче е имало шанс да си играе някога“ обяснява Орсън Уелс за създаването на филми. Същото може да се каже за измислянето на истории и писането на книги. Това е единственият ни шанс да разбием тунела около зрението си на парчета и поне за момент да видим мечтателния пейзаж, изпълнен с чудеса и страхотии със същата магическа яснота, която помним от времето, когато като деца за първи път сме видели виенско колело да се върти безспир на фона на небето. Някъде, нечий мъртъв син участва в късния филм по телевизията. Някъде един отвратителен човек, Торбалан!, се промъква през снежната нощ с яркожълти очи. В четири сутринта момчета препускат през есенните листа покрай библиотеката на път към дома. А някъде другаде, в друг свят, докато аз пиша тук, Фродо и Сам се приближават към Мордор, където живеят сенките. Абсолютно съм сигурен.

Готови ли сте да тръгваме? Добре, само да си взема палтото.

Всъщност това не е танц на смъртта. Тук също има трето ниво. Под всичко останало, това е танц на мечтите. Начин да се събуди детето у вас, което никога не е умирало, но заспива все по-дълбоко. Ако хорър историите са репетиция за нашата смърт, техният строги етични норми утвърждават живота, добрата воля и обикновеното въображение — просто поредният път към вечността.

В своята епична поема за Стюардесата, падаща към смъртта си високо над полетата на Канзас, Джеймс Дики предлага една метафора за живота на разумния човек, който трябва да се справи, доколкото може, с идеята за своята смъртност. Ние всички пропадаме от утробата в гроба, като не помним почти нищо за едното и не знаем почти нищо за другото… ако не броим вярата. Фактът, че запазваме разсъдъка си пред тези прости, но изумителни загадки, е почти божествен. Фактът, че можем да съсредоточим мощната интуиция на въображението си върху тях и да ги разглеждаме през този телескоп на сънищата, че сме в състояние, макар и съвсем скромно, да сложим ръце в процепа, който се отваря в сърцевината на колоната на истината — това е…

… ами, това е магия, не мислите ли?

Да, мисля, че точно това ще ви дам вместо целувка за лека нощ, ще ви оставя онази дума, която децата инстинктивно почитат и която ние, възрастните, преоткриваме само в историите и в сънищата:

Магия.