Злокобен танц

Послеслов

През юли 1977 г. с жена ми бяхме домакини на събиране на целия й род — огромна колекция сестри, братя, лели, чичовци и милиони деца. Жена ми прекара почти цяла седмица в готвене и, разбира се, случи се това, което винаги се случва на семейните събирания: всеки гост донесе по някоя гозба със себе си. Много храна се изяде онзи слънчев летен ден на брега на езерото Лонг, много бира се изпи. И когато всички членове на семейства Спрус, Атууд, Лабрий, Грейвс и прочее си тръгнаха, на нас ни остана достатъчно храна да нахраним цял военен полк.

Така че дни наред ядохме остатъците.

Ден след ден, все същите остатъци. Когато Таби извади останките от пуйката за пети или шести път (бяхме яли супа от пуйка, пуешка изненада, пуйка с макарони и този ден си бяхме спрели на нещо по-просто и засищащо — сандвичи с пуйка), синът ми Джо, който тогава беше на пет, само я погледна и викна: „О, не, пак ли ще ядем същата гадост?!“

Не знаех дали да се разсмея или да го перна по главата. Ако не се лъжа, май направих и двете.

Разказах ви тази история, защото хората, които са чели повечко от моите писания ще забележат, че тук сервирах доста остатъци. Използвах материали от въведението към „Нощна смяна“, от въведението към новото американско издание на „Франкенщайн, Дракула и Джекил и Хайд“, от една статия, озаглавена „Относно страха“, оригинално публикувано в еротичното списание „Oui“, от статия, озаглавена „Третото око“, публикувана в сп. „Писател“; повечето от написаното за Рамзи Кембъл първоначално се беше появило в списанието на Стюарт Шиф „Шепоти“.

Но преди да решите да ме пернете по главата и да викнете: „Пак ли ще ядем същите гадости?“, нека ви кажа същото, което жена ми каза на сина ни онзи ден, в който ядохме пуешки сандвичи: има стотици различни рецепти за приготвяне на пуйка, но те всички имат вкус на пуйка. А освен това, добави тя, срамота е да се изхвърлят добри неща.

Не се опитвам да кажа, че статията ми в мъжкото списание е толкова непоносимо добра или че мислите ми относно Рамзи Кембъл са толкова безсмъртни, че заслужават да бъдат запазени в отделна книга. Казвам само, че макар мислите и чувствата ми относно този жанр, в който работя почти целия си живот, да са се развивали и гледната ми точка да се е измествала на моменти, нищо не се е променило драстично. Може би в бъдеще такава промяна ще настъпи, но тъй като засега са минали само четири години от първия път, когато съм изразил повечето си идеи за ужаса и страха във въведението към „Нощна смяна“, би било изненадващо, дори подозрително, ако внезапно се отрека от всичко, написано преди тази книга.

В своя защита ще кажа също, че „Злокобен танц“ ми даде простор да развия някои от идеите си по-подробно, отколкото бях успял преди, за което трябва да благодаря на Бил Томпсън и Еверест Хаус. Уверявам ви, че в никакъв случай не съм претоплил остатъците от нещо вече написано — постарах се, доколкото ми беше възможно, да развия всяка идея, без да прекалявам. В някои случаи обаче вероятно точно така се е получило, но единственото, което мога да направя, е да помоля за вашата прошка.

Мисля, че това вече наистина е краят. Благодаря, че дойдохте с мен и ви оставям да си почивате.

Но, бидейки самият себе си, просто няма как да ви пожелая приятни сънища.