Злокобен танц

Предговор

Тази книга е в ръцете ви в резултат от едно телефонно обаждане до мен през ноември, 1978 г. Тогава преподавах творческо писане и водех няколко литературни курса в Университета на Мейн в Ороно, а каквото свободно време ми оставаше, използвах да работя по последната чернова на романа си „Живата факла“, който досега вече трябва да е излязъл. Обади ми се Бил Томпсън, който беше редактирал първите ми пет книги („Кери“, „Сейлъмс Лот“, „Сиянието“, „Нощна смяна“ и „Сблъсък“) между 1974 г. и 1978 г. Но което е по-важно, Бил Томпсън, по онова време редактор в издателство Дабълдей, беше първият човек, свързан с издателския бизнес в Ню Йорк, който беше проявил интерес към по-ранните ми, неиздавани произведения. Той именно беше онзи неоценим първи контакт, когото всички начинаещи писатели очакват с надежда, но твърде рядко откриват.

Моите взаимоотношения с Дабълдей приключиха след издаването на „Сблъсък“ и кариерата на Бил също пое в друга посока. Той стана старши редактор в Еверест Хаус, чието име ще откриете отпечатано върху книгата, която държите. Двамата се бяхме сприятелили докато работехме заедно и запазихме приятелството си. От време на време се виждахме за обяд… друг път се запивахме дружно. Най-запомнящият се от тези случаи беше бейзболната среща на звездите, която гледахме на телевизор с голям екран през юли 1978 г., докато пресушавахме бира след бира в една ирландска кръчма някъде из Ню Йорк. На бара имаше надпис, който обявяваше:

Когато попитах бармана що за клиентела идва сутрин в 8.15 ч. за някой и друг коктейл с ром или джин, той ме измери с безрадостна усмивка, избърса ръце в престилката си и каза: „Колежанчета… като теб.“

Онази ноемврийска вечер, малко преди Вси Светии, Бил ми се обади и каза: „Защо не напишеш книга за феномена на хорър жанра, така, както ти го разбираш? Книги, филми, радио, телевизия, всичко накуп. Ако искаш ще я напишем заедно.“

Идеята ми се стори едновременно интригуваща и плашеща. Интригуваща, защото постоянно ми задаваха въпроса защо ги пиша тия неща; защо хората ги четат или гледат филмите? Изглежда парадоксално, че някой би си платил, за да бъде здравата изплашен и стреснат. Бях говорил и писал достатъчно по въпроса (включително доста дълъг предговор към сборника си с разкази „Нощна смяна“), та идеята за едно Окончателно становище да ми се стори привлекателна. От там насетне всеки път, когато някой поискаше личното ми мнение за хорър жанра, можех им заявя: „Вижте, написал съм цяла книга по въпроса. Прочетете я — това е моето Окончателно становище за механизма на страшния разказ.“

От друга страна идеята ми се стори плашеща, защото можех да си представя как такова начинание обхваща години, десетилетия, векове наред. Ако човек започне с Грендел и майка му3 и продължи с всички останали истории след това, дори съкратените версии на Рийдърс Дайджест биха запълнили четири дебели тома.

Бил възрази, че е най-добре да се огранича до последните тридесетина години с отделни препратки назад за проследяване корените на жанра. Аз му отговорих, че трябва да си помисля и го направих. Размишлявах по въпроса дълго и старателно. Дотогава не се бях пробвал да пиша толкова дълъг нехудожествен текст и тази идея ме смущаваше. Смущаваше ме перспективата да разкрия истината. Художествената литература все пак се състои от лъжи, оплетени в още лъжи, поради което никога няма да си спечели одобрението на пуританите. В художествено произведение, ако стигнеш до задънена улица, винаги можеш да си съчиниш нещо или да се върнеш няколко страници назад и да преправиш нещо. Ако пишеш нехудожествен текст, постоянно трябва да следиш разни досадни подробности като например дали фактите са точни, дали датите съвпадат, дали имената са изписани правилно… Но най-лошото е, че лично се изправяш на чело на парада. Писателят е прикрита фигура — за разлика от музиканта или актьора, той може незабелязано да се разхожда по улиците. Неговите марионетки населяват сцената, докато той самият остава скрит. Авторът на нехудожествени произведения е прекалено видим.

И въпреки това предложението беше привлекателно. Започнах да разбирам как се чувстват смахнатите оратори, които проповядват в Хайд парк (нашите британски братовчеди галено ги наричат откачалките) докато си влачат щайгата, поставят я на съответното място и се канят да се покатерят върху нея. Замислих се за всички онези страници, на които ще мога свободно да си разигравам коня, като пиша за любимите си неща. „И при това ще ми платят!“ — провикна се той, потривайки ръце с див кикот. Замислих се и за всички лекции, които ще трябва да изнеса следващия семестър върху Основните теми в свръхестествената литература. Но най-вече мислих каква изключителна възможност ми се предлага да говоря за любимия си жанр — възможност, която повечето автори на популярна проза не получават.

Що се отнася до моя курс от лекции „Основни теми в свръхестествената литература“, онази ноемврийска вечер, когато Бил ми се обади, аз седях на кухненската маса, пиех бира и се опитвах да измисля някакъв конспект за този курс. В същото време мрънках на жена си, че скоро ще ми се наложи часове наред да говоря пред разни хора на тематика, из която досега самият аз бях налучквал пътя си инстинктивно, като слепец. Въпреки че повечето книги и филми, които ще бъдат обсъдени в следващите страници, днес типично присъстват в колежанските курсове, аз ги бях гледал, чел и формирал мнението си за тях самостоятелно, без помощта на научни публикации, които да направляват мисълта ми. Явно ми предстоеше за първи път да открия що за мисли се спотайват в главата ми.

Това може да ви прозвучи странно. Малко по-нататък в тази книга съм написал, че според мен никой не е съвсем сигурен какво точно е мнението му по един или друг въпрос, докато не запише мислите си. Също така съм убеден, че ние не разбираме собствените си мисли, докато не ги обсъдим с някого, поне на същото интелектуално ниво като нас. Ето защо перспективата да се изправя пред студентите в Бароуз Хол толкова ме притесняваше и в резултат прекарах по-голямата част от иначе много приятната си ваканция в Сейнт Томас, разкъсван от мисълта за употребата на хумор в „Дракула“ на Брам Стокър и присъствието на параноя в „Крадци на тела“ на Джак Фини.

В дните след обаждането на Бил все по-често се замислях, че щом моята серия беседи (все още не ми стиска да ги наричам лекции) в областта на ужаса, свръхестественото и готиката бяха така добре приети — от студентите и от мен самия — може би написването на книга щеше логично да приключи този цикъл. Накрая се обадих на Бил и му казах, че ще опитам да напиша книгата. И както виждате, изпълних намерението си.

Целта ми тук е да отдам дължимото на Бил Томпсън, който ми подхвърли идеята за тази книга. Идеята му беше и си остава отлична. Ако книгата ви допадне, трябва да благодарите на Бил за чудесното хрумване. Ако не ви хареса, сърдете се на автора, задето не се е справил като хората.

Дължа благодарност и на стоте студенти от онзи курс, които слушаха търпеливо (и често снизходително), докато моите идеи постепенно се избистряха. Всъщност тъкмо по време на дискусиите в клас идеите ми биваха обсъждани, преоценявани и често променяни.

Веднъж един професор по английски език от Мейнския университет, Бъртън Хейтлън, посети моята лекция върху „Дракула“ на Брам Стокър. Ще забележите, че и неговите прозрения относно хоръра като съществена част от митологията, в която цялото ни общество е потопено, са включени в ядрото на книгата. Така че, благодаря, Бърт.

Моят агент, Кърби МакКоули, истински фен на фантазиите и ужаса и непоправим Минесотец, също заслужава благодарност, задето изчете черновата на книгата, посочи доста фактически грешки, оспори част от моите изводи… но най-вече, задето прекара една безсънна алкохолна нощ с мен в хотел Плаза в Ню Йорк, докато съставим списъка с препоръчителни хорър филми от периода 1950–1980, който ще откриете в Приложение I на тази книга. Дължа на Кърби много, много повече, но това трябва да е достатъчно засега.

Черпил съм информация от доста външни източници, докато работих върху „Злокобен танц“4, и съм се опитал добросъвестно да ги изброя в хода на повествованието, но трябва да спомена няколко, които се оказаха неоценими: ключовото произведение на Карлос Кларънс „Илюстрирана история на хорър филмите“; поредицата в списание Старлог, която разглежда подробно всеки епизод от сериала „Зоната на здрача“; „Научнофантастична енциклопедия“, редактирана от Питър Никълс, която ми беше особено полезна, за да проумея (или поне да се опитам да проумея) творбите на Харлън Елисън и на телевизионната поредица „До краен предел“. Списъкът продължава с безброй други разклонения по пътя, в които се случи да кривна.

Накрая трябва да благодаря и на писателите — между които Рей Бредбъри, Харлън Елисън, Ричард Матисън, Джак Фини, Питър Строб и Ан Ривърс Сидънс — които бяха така добри да отговорят на писмата с въпросите ми и да ми предоставят информация за замисъла на произведенията си, които са обсъдени тук. Техните думи осигуриха дълбочина, която иначе щеше осезаемо да липсва на тази книга.

Това май е всичко. Само още нещо — по никакъв начин не искам да оставате с впечатлението, че това, което предстои да прочетете, е идеално. Подозирам, че, въпреки многобройните проверки, все още са останали грешки. Надявам се само да не са твърде много, нито твърде сериозни. Ако ги откриете, моля, пишете ми, за да ги поправим в следващите издания. Надявам се, че тази книга ще ви достави удоволствие. Прочетете я наведнъж от край докрай или по малко оттук-оттам, но непременно се забавлявайте, докато четете. Това е нейната цел, както и на всеки мой роман. Може би нещо в текста ще ви накара да се замислите или ще ви разсмее, или пък ядоса. Всяка от тези реакции ще е добре дошла. Единствено не ми се ще да мисля, че на някого може да му е скучно.

За мен написването на тази книга беше изтощително, но и крайно удовлетворително. Някои дни беше мъка, друг път истинска радост. В резултат пътят вероятно се е получил неравен и доста ще друса. Мога единствено да се надявам, че и вие като мен накрая ще решите, че си е струвало да се измине.

Стивън Кинг

Централен Ловъл, Мейн