Златната кула

Глава девета

Кал успя да се прибере в стаите им, преди прилива на храброст да отмине. Гуенда ги чакаше нервно и в погледа й имаше нещо, което изцеди остатъците от силите на Кал. Той се просна на дивана и зарови лице в ръцете си.

— Не мога да направя това — каза той. — Просто не мога.

Тамара седна до него на дивана и се протегна към ръката му. Кал забеляза, че Джаспър вижда жеста й, но не прави нищо. Какво значение имаше в момента дали той или някой друг подозира за взаимоотношенията им?

— Ще ти помогнем — каза Тамара.

Беше щастлив да не чуе от нея, че всичко ще е наред. Бе твърде умна, за да го каже. Знаеше, че в такъв момент обещанията са празни. Затова даваше такива, които може да спази.

— Няма да си сам. — Тя вдигна поглед. — Нали, Джаспър?

— Разбира се — кимна той.

И аз ще бъда до теб — добави Аарън. — Помниш ли когато и аз лежах така на дивана? Тогава метнах обувката си, защото знаех, че да съм Макар означава, че ще трябва да умра за Магистериума.

— И аз ще помогна — обади се и Гуенда, а после замълча. — Чакайте! За какво обещавам помощта си?

Джаспър набързо й разказа за срещата и за съобщението от Алекс.

— Искаш да кажеш, че трябва да откриете начин да победите Погълнатия от Хаоса? — каза невярващо Гуенда. — Всъщност чакай. Че ние трябва да открием начин да победим Погълнат от Хаоса, тъй като аз току-що дадох обещание? Не мога да повярвам! Винаги съм се чудела как умници като Джаспър и Тамара биват въвлечени в тези дивотии. Вече знам.

— Без майтап — каза Джаспър, — как успяваме да се наврем в такива ситуации? Кой би искал да се занимава с това?

— Ако не искате, няма нужда да го правите — рече Кал.

— Не бъди глупав — смъмри го Джаспър, — има нужда, естествено. Не искам, но ме разбираш. Какъв е първият ни ход?

— Смяташ ли, че Алекс има съюзници? — попита Гуенда, като седна до масата. — Освен Анастасия Таркуин, предполагам…

— Не и като Майстор Джоузеф — отвърна Кал. — Алекс не е врагът на Смъртта. Целта му не е да спре гибелта и страданията. Той иска само сила. Много хора, които са следвали Константин и последователите му, не биха застанали зад Алекс.

— А какъв беше този дракон? — попита Гуенда. — Трябва да е бил елементал на Хаоса, но беше огромен. Дали не беше Аутомотонес? Затова ли ни предупреждаваше Уорън?

— Аутомотонес е съвсем различен гигантски елементал, но след като Алекс се е върнал, никой не знае какво още се е довлякло с него — отговори Тамара. — Трябва да предполагаме, че дори да няма последователи, може да контролира достатъчно чудовища, така че директната атака да е твърде рискована.

— Никой не знае как да спре Погълнат от Хаоса — каза Кал. — Аз дори не знам достатъчно за Погълнатите. Маговете не обичат да говорят за тях.

— Така е — въздъхна Тамара. — Когато сестра ми Раван стана Погълната, семейството ми започна да се държи като че е умряла. Смятаха, че така е по-добре. Но когато имах нужда от помощта й, тя дойде. Все още ме смята за своя сестра.

— А тя човек ли е? — попита Гуенда някак неловко.

— Това няма значение — поклати глава Тамара.

Кал бе видял Раван, докато тя извеждаше него и Джаспър извън Паноптикона, като кула от ужасяващ пламък. А последния път, когато я бе зърнал от разстояние, помагаше на Тамара и Джаспър да се измъкнат от Майстор Джоузеф. Тогава бе ствол от огън.

Не забравяй и бойното поле — каза Аарън. — Появи се и там.

— Алекс е същият боклук, какъвто си беше и преди — каза Кал, — но Раван… Хей, можеш ли да се свържеш с нея?

— Какво имаш предвид? — попита Тамара.

— Можем да питаме Раван за Погълнатите — рече Кал, — за силите и слабостите им. Тя може да ни помогне да разберем как да победим Алекс.

— Маговете все още я издирват — рече Джаспър. — Не им харесва, когато Погълнатите щъкат насам-натам. Ако я хванат, ще я върнат в Магистериума и отново ще я задържат под ключ.

— Няма да им позволим да я хванат — каза Кал и хвърли към Тамара поглед, който се надяваше да изглежда невинен и обнадежден.

— Мда — въздъхна тя, — мога да се свържа с нея. Но ако реши да ни отговори, поема риск. Може да не иска да го направи.

— В момента и без това са ни малки шансовете — каза Кал.

— Междувременно може отново да потърсим Уорън — предложи Гуенда. — Обзалагам се, че той знае повече, отколкото показва.

— Той винаги знае повече, отколкото показва — призна Кал.

— Е — рече Джаспър, — време е да измъкнем истината от него. Трябва да разпитаме гущера. Ще вземем ярка светлина, ще го вържем на стола и ще му кажем, че ще спи с рибите, ако не ни каже всичко, което знае.

— Той винаги спи с рибите — повдигна вежди Тамара. — Поне когато не ги яде.

— Можем да го примамим с чиния храна — предложи Гуенда. — Какво ли ще му е по вкуса?

Те обсъждаха това известно време, след което направиха магия, отидоха до трапезарията, взеха мрежа и преровиха собствените си чекмеджета с боклуци, за да напълнят чиния с нещо, за което бяха сигурни, че би предизвикало интереса на Уорън. В нея имаше пещерни щурци, безоки риби, скъпоценни камъни и мъх с вкуса на захарен памук.

Четиримата тръгнаха из пещерите с Пакостник по петите им, като викаха „Уорън!“, а накрая оставиха чинията и зачакаха.

Нищо не се случи. Джаспър взе да си подсвирква. Гуенда започна да играе морски шах с Тамара.

— Краят е по-близо… — каза на висок глас Кал с надеждата малкият гущер да не може да се сдържи да завърши любимото си изречение.

— Какво? — попита Гуенда и после извика, когато Уорън излезе от сенките.

Той измина най-краткия път до чинията и лапна един щурец.

— Вкусно! — каза Уорън. — Много благодаря за хубавата храна.

— Уорън — каза Кал, — нуждаем се от помощта ти.

— Уорън отгатна това. — Гущерът изяде още няколко щуреца, пренебрегвайки мъховете. — Видели сте Погълнатия от Хаоса, нали? Вече знаете за какво ви предупреждаваше Уорън.

— Да, знаем — каза Кал.

— Но за в бъдеще бихме се радвали на по-конкретни предупреждения, да знаеш — каза Джаспър, който напълно се провали в опита си да хване Уорън и да го разпита. — Казвай какво имаш предвид, но без заобикалки.

Гущерът го погледна мрачно и изяде последния щурец.

— Елате с Уорън. Искам да ви покажа нещо.

— Той винаги ли говори за себе си в трето лице? — прошепна Гуенда, докато следваха Уорън.

— Невинаги — отвърна Кал. — Непостоянен е.

Гуенда промърмори нещо от сорта, че не може да повярва как се е включила в това. Беше късно, а коридорите бяха мрачни от затъмнената светлина. Не срещнаха ученици, докато бързаха подир яркия гущер, който завиваше толкова ловко, че скоро всички изостанаха. Кал усещаше, че спътниците му се чувстват неловко, докато земята около тях се спускаше надолу и стените се покриха с влага. Сякаш чувстваше тежестта на цялата планина над главата си.

Стигнаха до проход, който приличаше повече на процеп в скалите. Беше ужасно тесен. Уорън се провря през него, като очевидно очакваше останалите да го последват. Пакостник, който не можеше да мине, започна да обикаля разтревожено пред входа.

Кал погледна Тамара, която си пое дъх и се промъкна в пространството след гущера. Трябваше да вървят настрани, за да напредват, а камъкът притискаше гърбовете и коремите им. Кал чу как Джаспър се оплака, задето е ял толкова мъхове на вечеря.

„Нека не умра заклещен тук — помоли се Кал — и ще сторя всичко по силите си, за да победя Алекс.“

Той чу как Тамара въздъхва облекчено и след миг се измъкна от тясното пространство като коркова тапа. Около него имаше стени от втвърдена вулканична скала, черни и назъбени. Горещината бе нетърпима. Джаспър и Гуенда започнаха да охкат веднага щом излязоха от процепа. В далечината се чуваше как огън пука като гръмотевици.

— Къде сме? — огледа се Джаспър.

Широк коридор минаваше пред две дълги редици с клетки, чиито решетки бяха направени от искрящо злато, в което бяха издълбани огнени символи. Кал бе идвал тук и преди, но беше влязъл през кабинета на Анастасия Таркуин.

— Тук държат Погълнатите от елементите — каза тихо Тамара. — Тази област е за огъня.

— Уорън? — каза Кал. — Какво правиш, Уорън? Как се озовахме тук?

— До всяко място може да се намери таен път — каза Уорън, — а и тук има някой, който иска да те види.

Той се затича по коридора. След миг четиримата ученици го последваха. Беше непоносимо топло и на Кал му се струваше, че всяка глътка въздух изгаря дробовете му. Тамара и останалите също изглеждаха зле. Радваше се, че Пакостник не е с тях — кожухчето от козина щеше да го измъчи.

Повечето килии бяха пълни с неща, които приличаха на горящи клади. Някои бяха сини или зелени, но повечето — червени и златни. В една килия от тавана капеше лава като огнен дъжд, а във въздуха се въртеше огнено колело.

Тамара спря пред празна клетка. Вътрешността беше от почернял камък. Устната й потрепери.

— Раван — каза тя и докосна решетките.

— Сестра ти е свободна.

Гласът изпука зад гърбовете им като самия огън и Кал веднага разбра чий е. Учениците се обърнаха към срещуположната клетка.

Маркус, Погълнат от пламъка, седеше на горящ трон в клетката. Той беше целият от черен пушек, с изключение на двете горящи очи от пламък. Някога бе учител на самия Майстор Руфъс, преди да допусне огънят да го обсеби.

Уорън отиде с писукане в килията на Маркус и се уви около единия пушещ крак, след което се покатери на коляното му. Маркус го почеса по гърба. Уорън притвори очи и замърка. Кал бе виждал много странни неща, но трябваше да признае, че това бие всичко.

— Леле! — смая се и Гуенда.

Кал отиде до решетките на клетката, колкото посмя по-близо, без да се изгори.

— Маркус, трябва ни помощта ти — каза той. — Ти си ни помагал и преди.

— И какво получих в замяна? — запита Маркус. — Останах си в килията.

— Вършел си добро някога — решително напомни Тамара. — Помогна ни да надвием Майстор Джоузеф.

— И сега неговият чирак се надига, по-могъщ от самия него — каза Маркус. — Може би победата е невъзможна, деца на Руфъс.

— Той стана мой учител съвсем наскоро — каза Джаспър. — Само казвам.

— Маркус, какво знаеш за Алекс Страйк? — попита Кал. — За Погълнатия от Хаоса?

— Чух слухове, че такова създание се е появило — каза Маркус. — Първоначално не повярвах. Да бъдеш Погълнат от Хаоса, е да бъдеш победен от Бездната, онуй, което го няма. Празнотата в центъра на бурята.

— Повярвай — каза Тамара. — Аутомотонес също ли се е върнал?

— Мнозина се върнаха — каза Маркус. — Погълнатият бе прокуден в Хаоса, ала успя да пробие портал към нашия свят и да се върне. Със себе си доведе ония, които смяташе, че могат да му помогнат. Великия дракон Аздака. Аутомотонес. Най-свирепите обсебени от Хаоса, запращани в бездната. Всички се върнаха с него.

— А Стенли? — попита Джаспър.

— Кой, по дяволите, е Стенли? — обади се Гуенда.

Дори самият Маркус изглеждаше озадачен.

— Той беше обсебен, верен на Константин — въздъхна Кал, — тоест на мен. Дори не мисля, че се казваше Стенли. Ние му дадохме това име.

— Стенли — повтори Гуенда.

— Забравете за Стенли — каза Тамара. — Маркус, трябва да разберем как се убива Погълнат от Хаоса.

— Да, така е — потвърди Маркус.

— Защо искаше да ни видиш? — запита Кал, потен и ядосан. — Уорън каза, че си го накарал да ни доведе тук.

При споменаването на името му гущерът се покатери върху рамото на Маркус и започна да го масажира, както котките правят, като подаваше език към нагорещения въздух. Кал разбра, че са по-близки, отколкото бе смятал.

— Всъщност ти самият потърси Уорън — уточни Маркус. — Накарах го да ви доведе при мен заради Руфъс. Ако не бях станал Погълнат, Майстор Руфъс нямаше да е така разсеян и нямаше да позволи на Майстор Джоузеф да докопа Константин. Всички носим вина за появата на Врага на Смъртта. Бих искал да изкупя моята, като помогна да надвиете тази нова заплаха.

— Супер! — каза Кал. — Ами помогни ми тогава. Помогни ни!

— Всичко, от което имаш нужда, вече е с теб — погледна го Маркус с горящите си очи.

— Това не ни помага! — каза Кал. — Просто кажи какво имаш предвид! Стига гатанки!

— Късмет, магове! — рече Маркус, а после избухна в колона от пламък.

Когато огънят затихна, в клетката беше само Уорън. Скъпоценните камъни по гърба му блестяха по-ярки от всякога.

— Сега ще ви върна у дома — каза малкият гущер и се затича пред тях, без да чака отговор, като ги остави да подтичват зад него.

— Това беше Майстор Маркус — каза Гуенда задъхано. — Не мога да повярвам, че го познавате. Нито че току-що говорихме с него. Той е легенда. И то ужасна. Ужасна легенда.

— Аха — каза Джаспър. Изглеждаше леко пребледнял. — Толкова сме готини!

Кракът на Кал го болеше, докато се катереше по тунелите. Беше му горещо и въобще не се чувстваше готин. Пред Асамблеята се бе държал така, сякаш без проблем може да намери начин да спре Алекс. Но докато се насочваха към не толкова задушните части на Магистериума, усети как го обзема отчаяние.

Ще се оправим — каза Аарън, но изглежда и сам не бе сигурен в това.

Уорън се спря и се спусна на една скала над поток, който минаваше през пещерите. Бяха се върнали сред познати части на Магистериума.

— Краят настъпи — каза Уорън.

— Чакай — отвърна Гуенда, — мислех, че е по-близо, отколкото си мислим.

— Краят настъпи — повтори Уорън, а после изчезна в сенките.

— Винаги ли го казва? — обърна се Гуенда към Кал. — Кажи ми, че това е нормално.

— Ами не е — отвърна Кал.

— Забрави загадките на Уорън — каза Тамара, като изтупа униформата си и отметна кичур коса зад ухото си. — Може би го мислим прекалено много. Може би просто ни трябва оръжие.

— Какво оръжие? — погледна я Джаспър.

— Това трябва да разберем — отвърна му тя с пламенен поглед.

След няколко часа вече бяха покрили масата, дивана и голяма част от пода в общата стая с книги, които взеха от библиотеката. Пред всеки имаше купчина за прелистване в търсене на оръжия, които биха могли да свършат работа срещу Алекс.

Оказа се, че маговете са направили много неща през годините, макар малко от тях да можеха да се сравняват с Алкахеста, който можеше да убива владеещите Хаоса със собствената им магия и който Алекс бе модифицирал, за да открадне Макаровите сили на Аарън, но после, за щастие, бе унищожен. Повечето бяха полезни, но скучни предмети, като ножове, които се връщаха в ръката на човека, който ги е метнал. А други бяха просто странни.

— Намерих брадва, която при всяко хвърляне обезглавява три гълъба — намръщи се Джаспър и вдигна очи от книгата, която четеше, — но кой би измислил подобно нещо?

— Някой, който не може да понася гълъби — прозя се Гуенда.

Точно тогава на вратата се почука. Кал стана да отвори и видя няколко ученици от Първата година, сред които бяха Аксел и момичето, отмъкнато от дракона.

— Просто исках да ти благодаря — каза Аксел, — понеже си страхотен.

— Аз съм Лиза — каза момичето и подаде една рисунка на Кал. — Искахме да знаеш, че никога няма да повярваме на лошите неща, които казват за теб. Ти си супер и ни спаси, а аз нарисувах картинка за това.

Кал взе картината и я зяпна. Не можеше да отрече, че наистина е добре нарисуван. Лицето си бе неговото, ала тялото бе далеч по-мускулесто и освен това ризата му бе разкъсана, за да разкрие плочките му.

— Ъъъъ… — изломоти смутен.

Тамара взе листа от ръцете му.

— Това е невероятно — каза тя с ентусиазъм, за който Кал бе сигурен, че е подигравателен. — Наистина си талантлива. Ще я окачим на стената.

— Не, няма — отвърна Джаспър, който щеше да се влюби в картинката, ако беше за него.

Благодари им — каза Аарън. — Кажи им, че рисунката е страхотна.

Предвид това, че Селия разправяше наляво и надясно колко зъл е Кал, той не можеше да си позволи грубо отношение към феновете си. Може би тези малчугани от Желязната година щяха да му помогнат да си върне подкрепата на останалите ученици.

— Благодаря ти — каза той на Лиза. — Страхотна е.

— Наистина — съгласи се Тамара.

— Просто искахме да знаеш — каза Аксел, — че каквото и да ти потрябва, ние сме насреща. Наистина. Готови сме на всичко.

— Толкова сте сладки! — възкликна Тамара, но Кал се усмихна доволно.

Е това вече бе дар, с който знаеше какво да прави.

— Това е страхотно! — каза той. — Както виждате, ние сме много заети. Защо не ни вземете малко пай от лишей с вкус на пица от трапезарията! Освен това ми трябват следните книги от библиотеката…

— Кал! — прекъсна го Тамара.

Той я погледна невинно и каза на децата:

— Може би засега стигат и лишеите с вкус на пица.

— Те не са ти лични слуги — заяви Тамара.

— Може да установиш, че са — каза Кал, а после си призна. — Мисля, че печеля точка за Черен лорд.

— Какво? — попита Тамара.

— После ще ти кажа — отговори той, като осъзна, че може би не иска тя да узнае за точките на Черния лорд. И определено не искаше те да се броят от гледащите го по особен начин Джаспър и Гуенда.

Ако в тези книги няма оръжие, ще трябва да подходим сериозно — каза Аарън. — Знам, че не искаш да се ровиш в спомените си, но те може да са едничката ни надежда да победим Алекс.

Няма да помогна никому, ако отново се превърна във Врага на Смъртта — помисли в отговор Кал.

Липсваха му дните, в които вярваше, че да излъже на изпит или да открадне последното парче пица, е достатъчно, за да стане злодей. Спомените бяха опасни и опасно изкусителни. Какво щеше да стане, ако спасеше света, но изгубеше себе си? А и ако станеше Константин дали изобщо щеше да иска да победи Алекс?

Кал залегна отново над книгите, но с всяка прелистена страница усещаше, че вариантите пред него намаляват.

Докато прегледат всички книги, пайовете от лишеи се бяха превърнали в далечен спомен. Бяха ядосани и гладни.

Накрая Гуенда се изправи и протегна ръце над главата си.

— Добре — каза тя, — трябва ни почивка.

— Смяташ ли, че Алекс си почива? — попита Джаспър. — Злото не знае почивка!

— Но ние не сме зли. Гуенда е права — отвърна Тамара. — Нека отидем до Галерията да поплуваме. Трябва да оставим умовете ни да си починат и да видим дали няма да ни хрумне нещо ново.

— Захарта може и да помогне — съгласи се Кал, — особено с кофеин.

— Хубаво тогава — каза Джаспър, след като осъзна, че всички са срещу него, — но няма да окачаме онази рисунка на Кал на стената.

— Съгласна — отвърна Тамара. — Ще я окачим на хладилника.

И го направи.

Изненадващо Галерията бе пълна с ученици. Кал мислеше, че след травматичните изживявания от предишния ден, особено смъртта на Майстор Рокмапъл, мястото ще е тъмно и угнетено. Но вместо това бе претъпкано с хора, които викаха и отчаяно опитваха да се излъжат, че си изкарват добре.

— Отрицание — сви рамене Тамара, докато се оглеждаше наоколо и виждаше как децата скачат в топлите и студените басейни от скалите.

Бяха извадили меки дивани от златно кадифе и един тон студенти се бяха излегнали отгоре им. Пиеха напитки в ярки цветове — синьо, зелено, оранжево и розово.

— Хората имат нужда да се разсеят, нормално е.

Гуенда и Джаспър вече бяха отишли до дългия каменен бар със закуски и пълнеха чиниите си със сладки и хрупкави сухи лишеи с вкус на начос. Кал взе един студен чай, а Тамара — чаша с нещо, пълно с ягоди и огромни лишеи.

Всички се насочиха към меките дивани, когато Кал внезапно спря. Селия седеше там с Чарли и Кай. Беше с жълта блуза на цветя и се смееше. Изглеждаше щастлива и хубава — поне до момента, в който не се обърна към него. Тогава лицето й замръзна.

— Може би трябва да идем някъде другаде — промърмори Кал.

— Виж кой имал нахалството да се покаже тук — обади се някой.

Не беше Селия, а момче с дънкова риза и плувки, с червена коса и дълги тънки крака. Кал смяташе, че го познава, но не бе сигурен.

Това е Колтън Маккармак — каза гласът на Аарън в главата му. — Беше приятел на Дженифър Мацуи, преди тя да умре.

Кал усети студена буца в стомаха си. Той бе върнал Джен Мацуи към живот като обсебена. Не го беше сторил съзнателно, но бе ужасно.

— Вижте, не искам неприятности — вдигна ръка Кал, — ще седнем някъде другаде.

— Неприятности ще има, докато си в Магистериума — обади се момичето до Колтън. Тя беше с къса черна коса с боядисан в яркосиньо бретон.

Йен Ли — каза Аарън. — Гаджето на Колтън.

Ти ВСИЧКИ ли в Магистериума познаваш? — попита Кал с раздразнение.

Хей, опитвам се да помогна — ядоса се и Аарън.

— Вие бяхте гъсти с Алекс, нали? — приведе се напред Колтън.

— Какво искаш, Колтън? — настоя Тамара, опряла ръце в бедрата си. — Алекс се престори на наш приятел и уби Аарън, който бе противотежест на Кал. Със сигурност не сме му големи фенове.

— Оставете Кал на мира — обади се Кай, който изглеждаше леко смутен и се прокашля. — Видяхме как спаси онези деца. И унищожи магията на Хаоса, призована от Алекс Страйк. Очевидно е на наша страна!

— Прекалено очевидно — отвърна Колтън. — Алекс вече получи каквото искаше. Мисля, че е било нагласено да изглежда, че Кал се бори с Погълнатия, а всъщност двамата са съюзници!

— Съюзници? — повтори Джаспър. — Кой може да повярва на такава глупост?

— Ами ти? — обърна се Колтън към Джаспър. — Татко ти не беше ли с Майстор Джоузеф? Държиш се, все едно имаме причина да смятаме, че си лоялен към маговете, ама когато Кал се измъкна от затвора, го чакахте двамцата с Тамара. А пък Кимия, сестрата на Тамара, е гадже на Алекс. Всички знаят, че сте покварени като него!

Джаспър се сви при споменаването на баща му, а ярост изпълни сърцето на Кал.

— Я се разкарай! — сякаш излая той. — Никой не е съюзник на Алекс. Джаспър дори не ми е такъв фен и смятаме да рискуваме живота си за вас, така че ако не искате да се биете вместо мен с Погълнатия, може би ще е по-добре да ни оставите на мира!

— Селия е права за теб — каза Колтън. — Не може да ти се има вяра. Нито на теб, нито на хората около теб.

С тези думи той се отдалечи, следван от гаджето и приятелите си.

Кал и останалите се запътиха към стаите си с натежали сърца. Гуенда, която не бе спомената от Колтън и не бе обвинявана в злодеяния, вероятно в момента претегляше възможните предимства и недостатъци на това да е техен приятел. Кал бе почти сигурен, че сметката не излиза в негова полза.