Златната кула

Глава единадесета

Намираше се в ледена пещера. От студа дъхът му кристализираше във въздуха. Чувстваше го въпреки дебелия си кожух и защитната магия. Гърдите го боляха ужасно, а всички около него бяха мъртви или умираха. Ако не действаше бързо, щеше да стане един от тях.

Беше дошъл да нанесе удар върху слабите, старите и малките. От дългия си опит знаеше, че страхът е по-осезаем от могъществото. Не му доставяше удоволствие да убива деца, старци и болни. Ала именно човек, които има най-малко скрупули, печели — а той държеше да спечели. Бе готов на всичко, все едно колко е ужасяващо, и държеше да го извърши лично, а не да възложи работата на някой слуга.

Не бе очаквал такава сбирщина от слабаци и дечица да отговори по такъв начин. Обсебените, които беше взел със себе си, бяха унищожени, убити за втори път, а той бе ранен. Зле ранен.

Тялото му изневеряваше, сърцето биеше по-слабо, дробовете се пълнеха с кръв. Чудеше се кого да избере за ново тяло. Сара Хънт, която бе запратила ножовете в гърдите му? Беше успял да завърти някои от остриетата обратно към нея и сега тя бе облегната на стената и го гледаше, смъртно ранена, с предпазлив, но остъкляващ се поглед. Не, тя едва ли щеше да живее още много. Огледа бабите и дядовците, опитали да защитят децата с телата си.

Но само за да загинат с тях.

Дочу слабичък плач и видя едно бебе, което бе още живо. Държеше го мъж, Деклън Новак, братът на Сара. Деклън се бе свлякъл на стената до сестра си. Магът направи някои бързи изчисления. Нямаше представа дали силата му на Макар ще се прелее с него в това дете. Винаги досега бе внимавал да обсебва тяло на Макар — ако силата не го последваше, можеше просто да си умре и да не се занимава повече.

Направи мъчителна крачка и се приближи до бебето, без да обръща внимание на Сара, която го умоляваше да не го закача. Детето ревеше, което обаче бе добър знак. Беше силно дете, което може да оцелява. Имаше черна коса и гневно размахваше юмручета.

Бебе. Нямаше да може да прави магии или да напусне пещерата. Щеше да е беззащитен. Щеше да му се наложи да разчита на шанса някой да дойде. По-лошото беше, че един недооформен ум можеше да бъде разбит от всичките му спомени. Тялото на Константин обаче си отиваше бързо. Нямаше да изтрае достатъчно дълго, че да намери друг кандидат.

Спомените му трябваше да се заключат в този уязвим нов ум, реши бързо той. Това бе добро решение — само когато станеше маг, достатъчно силен и мъдър, че да намери спомените сам в главата си, щеше да може да ги освободи. Щеше да получи цялата мъдрост, която някога е притежавал, чак когато е готов за нея. А все пак без спомените си нямаше никога да върне прежната си слава.

А той, Маугрис, Жътварят на Души, Поглъщащият животи, Врагът на Смъртта, бе роден за слава. Завинаги, до края на времето.

Пое си дълбоко дъх, последния в това съсипано тяло, а душата му се измъкна от останките на Константин Мадън и се натика в плачещото бебе на име Калъм Хънт.

„Не сте видели всичко от мен“ — закле се той.

Кал се събуди с крясък, а после продължи да крещи. Някой го бе вързал за легло, по стените имаше следи от пламъци. Кал не помнеше да ги е правил. Не помнеше обаче и самите стени, нито пък стаята.

— Кал?

Беше гласът на Джаспър. За миг Кал се укроти. Знаеше кой е до него. Или поне така мислеше, докато стаята не се наклони и всичко не се изплъзна отново. Започна да му се струва, че е на хиляда места едновременно, че много хора минават пред него и опитват да го заговорят. Хиляда гласове крещяха. Магове от Асамблеята, мъже и жени с почерняла от огъня кожа размахваха юмруци.

— Победих ви в Прага! — изрева Кал на един от тях. — Правил съм го неведнъж и ще го направя отново!

— Това наистина не звучи добре — чу пак гласа на Джаспър и отново се намери в тялото си.

Китките му бяха вързани за рамките на голямо легло, чиито драперии бяха накъсани, подгизнали и димящи. Раменете го боляха.

— Аз съм — каза Кал с дрезгав глас. Гърлото го болеше. — Къде е Аарън?

Тук съм — обади се Аарън в главата му. — Кал, трябва да се съвземеш. Избутай спомените и ги заключи отново. Беше прав…

Джаспър изглеждаше притеснен, макар Кал да нямаше представа какво търси до леглото му.

— Аарън е мъртъв — каза той. — Кал, знаеш ли кой си? — После изтича до вратата. — Тамара! Той говори!

В стаята влезе момиче с развята коса, тъмна като кожата й. Беше красива. Кал я познаваше, но споменът за това избледняваше от ума му. Той стисна въжетата, овързали китките му, и опита да се задържи.

— Какво става? — попита. — Какво стана?

Момичето — Тамара, Тамара! — приближи до леглото му, а очите й плуваха в сълзи.

— Кал, какво е последното нещо, което си спомняш?

— Ледената пещера — каза Кал и двамата го загледаха с ужас точно преди той да рухне отново в безумието.

Отново се намираше в огромна каменна стая. Константин Мадън вървеше напред-назад пред огромен гранитен подиум, а обичайната му маска бе спусната над белязаното лице. На подиума имаше гроб, а върху него лежеше тялото. Маугрис лесно го позна. Познаваше добре и двамата братя Мадън. Това бе Джерико, братът на Константин.

Джерико бе намерил покой в смъртта, но Константин не спираше да крачи напред-назад. Обикаляше цялата стая, а сребърната маска, прикриваща лицето му, блестеше. Не спираше да говори на брат си, отново и отново му обещаваше, че ще го възкреси, че не е трябвало да умира, че в Магистериума ще си платят, че самата смърт ще бъде унищожена.

Маугрис го наблюдаваше с интерес. Той разбираше омразата към смъртта. Бе прекарал поколения и векове в избягването й. Погледна надолу към фините, ала сбръчкани пръсти на ръката си — този път женска — и разбра, че може да изкара без проблеми още две-три десетилетия в това тяло. Но в сегашното си състояние Константин можеше и да не оцелее толкова дълго. Щеше да изгори целият. Имаше само амбиция и хъс без никаква стратегия. Майстор Джоузеф бе постъпил разумно, като го отдели от Магистериума и хората, които бяха загрижени за него.

Маугрис си позволи миг задоволство и гордост за отглеждането на този маг. Човек, пречупен достатъчно, за да бъде манипулиран, достатъчно, за да пречупи и детето. Беше отличен избор за чирак. И все пак той никога не бе подозирал Майстора си в нещо различно от надъхване на собствените му амбиции.

И никога не бе подозирал, че тя е Макар. Устата на женското тяло се изкриви в усмивка. Последният път, когато натрупа сила и опит да завладее света на маговете, бе достатъчно отдавна, че да не може да го свържат с идвалите преди. Това бе смисълът да се криеш няколко поколения: даваш време на света да забрави. Но този нов Макар бе пробвал някои интересни експерименти. Не беше успял да върне мъртвите, но бе дал на Маугрис идея за армия.

За непобедима армия.

Беше време да се превърне в Константин Мадън.

Където е текло, пак ще тече…

Кал отново отвори очи. Беше се върнал в каменната стая с леглото. Следите от изгаряния вече ги нямаше по стената, но не бе сигурен дали си ги е въобразил, или са ги измили. Чу как някой вие. Пакостник? Вълците на Хаоса?

— Кал — долетя мек глас и той извърна глава, — вече помниш ли кой си?

Селия беше там, а рядката й руса коса бе отметната назад с превръзка. Лицето й бе толкова бледо, че това, което изпъкваше, бяха зачервените й от плач очи. Кал се намръщи в опит да си спомни коя е. Тя не го харесваше.

Какво ли беше направил? Дали не е изпепелил кулата й? Изгорил ръцете й? Убил семейството й? Храчил в супата й? Толкова много престъпления се въртяха в главата му.

— Кал? — каза тя отново и той осъзна, че не е отговорил.

— Ти — изграчи той и я посочи обвинително с пръст.

Беше направила някаква пакост, това помнеше.

— Толкова съжалявам — каза тя. — Знам, че сигурно се чудиш защо съм тук, след като се държах толкова ужасно. Наистина бях ужасна. Бях уплашена. Имах семейство тук, в Магистериума, когато баща ти и ти — и като казвам ти, имам предвид не теб, а него…

Тя спря да говори, видимо оплетена в собствените си думи.

— Когато Константин е бил в училището, никой не е вярвал, че ще се превърне във Врага на Смъртта. Знаели са, че се е хвалил, задето е Макар, и е вярвал, че може да направи неща, които никой друг не може, но не изглеждал толкова лош. Докато не станал. Много мои роднини са загинали във Войната на Маговете и докато растях, ме предупреждаваха отново и отново колко е трябвало да си смел, за да се опълчиш на Константин, но ако някой би посмял да го направи, нищо от това нямало да се случи.

„Да, това беше — помисли си Кал. — Избих семейството й.“

Кал — стресна го глас в главата му. — Трябва да се съсредоточиш, Кал. Да прогониш спомените.

— Знам, че това не е извинение — каза Селия, — но е някакво обяснение, а държах да го получиш. Сбърках и съжалявам.

— И защо ми казваш всичко това сега? — поиска да разбере той.

Защо бе решила да му прости, след като беше права? Не можеше да му се има вяра. Той дори не беше сигурен дали е Кал.

— Едва не загина, за да спасиш Джаспър — каза тя. — Константин не би направил това. Може би щеше да стори някакви други неща, за да изглежда готин, но не мога да се сетя за различна причина да рискуваш живота си, освен това, че Джаспър, Тамара и Гуенда са ти приятели. После се сетих как извеждахме Пакостник и колко ужасно би било всички да мислят нещо лошо за мен по причина, която не мога да контролирам. И си помислих, че не е честно, дето едва ли не трябва да умреш, за да си подобря мнението за теб. След това разбрах, че не си добре, и се запитах дали нещата не биха стояли различно, ако не бяхме… не бяхме…

— Не биха — кресна той, но после стената отново се наклони и дробовете му се изпълниха с пушек.

Стоеше на палуба на кораб и видя как цяла армада гори в далечината. Видя как маговете скачат в морето, но щом стигнеха до водата, пипала се протягаха от дълбините, за да ги завлекат надолу. Трябваше да я предупреди. Момичето. Момичето, което съжаляваше.

— Това са елементали — каза й той бързо. — Чакат под вълните. Ако те хванат, ще те удавят.

— О, Кал! — чу я да казва с мек глас, който се разтърси от ридания.

Лежеше на тясно дървено легло. Знаеше, че умира. Дъхът му излизаше на пресекулки и чувстваше тялото си така, все едно в жилите му тече не кръв, а огън.

Не това бе планирал за живота си. Беше брилянтен ученик в най-добрия Магистериум в империята. Учителят му, Майстор Януш, бе най-мъдрият и най-могъщ измежду маговете и го бе избрал пръв на Железния изпит. Беше Макар, който оформяше Хаоса. Предстоеше му дълъг живот, изпълнен с власт и богатства.

И тогава започна кашлицата. Първоначално я пренебрегна като следствие от преумора и дългите нощи, в които работеше в лабораторията, която споделяше с Майстора си. После една нощ кашлицата го накара да се превие и видя първите капчици кръв по пода.

Майстор Януш бе извикал най-добрите земни магове да го изцерят, ала те не успяха да направят нищо. Силата бе отслабнала със здравето му. Той се бе превърнал в затворник в мансардата си. Хранеше се само когато хазяйката или Майстор Януш му носеха храна. Чакаше неизбежното с гняв.

Докато един ден не го осъзна.

Винаги го бе знаел. Противоположността на Хаоса е човешката душа. Но никога не се бе замислял какво всъщност означава това. От деня, когато го направи, той бе лежал в кревата си, обмисляше възможностите, чудеше се какъв метод да избере, каква възможност…

Вратата на мансардата се отвори. Беше Майстор Януш. Мъж в разцвета на силите си, той доближи леглото на умиращия маг. Човекът в кревата мразеше някогашния си учител. Как смееше да има здраве и бъдеще, когато вече бе живял толкова много?

Кипна още повече, когато Майстор Януш започна да се суети с възглавниците му и използва огнена магия, за да запали свещта до леглото му. В стаята вече притъмняваше. Заслуша се в по-възрастния маг, който ломотеше безсмислици как щял да се оправи скоро, веднага щом времето се оправело.

— Глупости! — каза той, като накрая не издържа. — Ще умра. Знаеш го не по-зле от мен.

Майстор Януш спря. Изглеждаше съкрушен от скръб.

— Горкичкият Маугрис! — каза той. — Толкова е жалко. Можеше да станеш велик Макар, един от най-великите, които светът е познавал. Жалко, че ще умреш толкова млад.

Ярост връхлетя Маугрис. Не му искаше съжаленията.

— Щях да бъда най-великият Макар, когото историята някога е познавала! — изрева той. — Светът щеше да трепери пред мен!

Точно тогава Майстор Януш допусна голяма грешка. Той се приближи и протегна ръце.

— Трябва да се успокоиш, момчето ми…

Умиращият маг се пресегна с цялата си сила — не тази на тялото, а на ума. Идеята, която го изгаряше отвътре, оживя с гръм и трясък. Той умееше да манипулира Хаоса. Защо да не започне да манипулира и душата?

Пресегна се в Майстор Януш с ръце, направени от пушек и пустота, и видя как очите на другия мъж се ококорват. С всичка сила изтръгна душата си от това, което я задържаше в тялото, и я натика в Майстор Януш. Чу тенекиения писък на мага, когато душата му бе изблъскана в нищото…

След няколко мига вратата се отвори. Хазяйката бе чула шума и се качи горе. Видя пред себе си това, което бе очаквала — умиращият й млад наемател бе издъхнал и лежеше блед и неподвижен в кревата си. Майстор Януш стоеше насред стаята, а на лицето му бе изписано замаяно изражение.

— Момчето — попита тя. — Почина ли?

Тогава Майсторът направи нещо много странно. Ухили се до ушите.

— Ами да — каза той, — умря. Аз обаче ще живея вечно.

— Аарън — беше гласът на Тамара. — Аарън, знам, че си там.

Кал отвори очи. Все едно бе вдигал щанги. Селия я нямаше, ако изобщо беше идвала всъщност. Тамара седеше до леглото и държеше едната му ръка. Беше обаче странно, че го нарича Аарън. Бе почти сигурен, че не се казва Аарън. Но само почти. Спомени се въртяха в главата му — обсебено от Хаоса вълче, горяща кула, чудовище от метал, стая пълна с магове, той бе един от тях. Изби ги един по един, така че никога да не могат да се изправят срещу него. Гледаше ги как падат и се смееше…

— Аз бях Жътварят на Душите — изграчи той, — Качулатият сокол, Людмила от Прага, Проклятието на Люксембург, Командирът на Бездната. Аз изпепелих всички кули на света и разделих моретата. Смъртта ще умре преди мен!

Тамара простена задавено.

— Аарън — каза тя, — знам, че си там. Знам, че Константин прави всичко това. Той се опитва да прогони Кал от ума му!

Не е Константин — завъртяха се думите в ума на Кал. Не знаеше какво точно обясняват, но бяха от изключителна важност. Установи, че излизат сами от устата му:

— Не е Константин — изпъшка той, — друг маг е, дори по-зъл и много по-древен. Спомените му бяха заключени, но ние ги отключихме и те поглъщат ума на Кал.

— Аарън — разшири очи Тамара и си пое рязко дъх. Тялото й се приведе напред. — Аарън, трябва да спасиш Кал, да заключиш обратно тези спомени! Огради ги със стена! Кал, ти трябва да му помогнеш. Трябва да му позволиш да го направи.

За миг изглеждаше, че отново е паднал в блатото на спомените, че времето пак се хлъзга и отива настрани, но тогава дойде друго чувство, като хладен плат на челото му. Това бе, както когато някой влезе в разхвърляната ти стая и я оправи, докато те няма, но подрежда всичко на мястото му, точно където ти би го поставил.

— Аарън? — каза Кал.

Успя да се отдели отново от потока.

Тук съм — каза Аарън. — Знаеш ли кой си?

— Да — отговори Кал.

Тамара го гледаше притеснено от края на леглото, като очевидно не бързаше да определя дали това, че Кал си говори сам, е добър или лош знак.

И кой е това? — попита Аарън. Звучеше, все едно се опитва да примами котка.

— Калъм Хънт. — Той се обърна към Тамара. — Вече съм добре. Знам, че съм Калъм Хънт. Спомних си… спомних си много неща.

Тя въздъхна тежко и се облегна на таблата на леглото.

— Колко време изкарах… така?

Стомахът му къркореше. Водопадът от спомени сякаш беше едновременно мигновен и безкраен. Все още ги чувстваше да шептят в крайчеца на ума му.

— Пет дни — каза Тамара и Кал я зяпна.

— Дни? — повтори той.

— Нека ти донеса малко храна.

Тя се изправи. Кал я хвана за китката.

— Трябва да ти кажа някои неща — рече бързо той.

Тамара се усмихна леко, което не пасваше на обичайната й непримиримост.

— По-късно — каза тя, а той бе твърде изтощен и изцеден, за да възрази.

Изпрати я с поглед до вратата, а после бавно и мъчително се надигна и седна в леглото. Цялото тяло го болеше, а кракът най-много от всичко.

В спомените от другите тела кракът не го болеше, но това не му липсваше. Беше ужасно да си зъл, безсмъртен маг. А да бъдеш пленен от спомените, бе като да се удавиш. Бореше се да се върне в съзнание, както би се борил за глътка въздух. Не знаеше как Аарън ги бе контролирал.

Добре ли си? — попита той Аарън.

И после, понеже бяха сами, добави на глас:

— Страх ли те е?

Да — отвърна Аарън и за един дълъг момент в главата на Кал имаше само тишина. — И да.

Тамара се върна с чинии с лишеи и сладки газирани напитки. Гуенда и Джаспър я следваха, като носеха още повече храна — сандвичи и пица. Наредиха всичко така, че Кал да може да си взема лесно, без да става от леглото. Скоро завивката му бе покрита от чинии с храна.

Гуенда и Джаспър седнаха до Кал, а Тамара се върна при вратата.

— Трябваше да кажем на Майстор Руфъс, когато се събудиш, но искахме да говорим с теб, преди да го направим — каза тихо тя и после щракна с пръсти. — Има още някой, който иска да те види.

Влезе Пакостник. Изглеждаше малко унил и погледна нервно към Кал. Като за вълк разбираше всичко.

— Хей, момче — каза с дрезгав глас Кал, като си спомни как Пакостник му бе избягал в гората.

Вълкът се приближи и подуши ръката му. Очевидно остана доволен, тъй като легна на пода и вдигна лапи във въздуха.

— Майстор Руфъс смята, че си се поболял от прекомерна употреба на магия на Хаоса — каза Джаспър, но гласът му издаваше съмнение.

Вероятно беше чул как Кал бълнува за спомените си, в които бе опустошавал цели градове.

— Не е това — каза Кал.

Никой не изглеждаше изненадан. Гуенда взе сандвич и го захапа.

— Вижте, трябва да ви кажа и обещавам, че това е последната тайна, която ще пазя в живота си. Ако се появи друга, ще опитам да я избегна.

Лъжец, каза част от него. Част, която не беше Аарън, но не можеше да скрие от него. В крайна сметка Гуенда и Джаспър все още не знаеха, че в него живеят две души. Но поне беше казал на Тамара. Поне от нея нямаше други тайни.

— Доообре — каза бавно Гуенда, — значи помниш, че си бил Константин?

— Горе-долу — каза Кал, — но помня и нещо друго.

— Предишни животи? — предположи Джаспър.

— Точно. Но представи си, че вместо да се прераждам, съм маг, който се е научил да изблъсква душите на живи хора и да натиква собствената си в телата им.

— Прескачаш от тяло в тяло? — сбърчи нос Гуенда.

— Точно така — отвърна Кал. — Представете си сега, че този маг скача само от Макар на Макар, понеже не иска да изгуби силите си. Представете си го… мен… че избутвам душите на Макари през историята и се превръщам в различни Черни лордове.

— Колко? — попита Тамара.

Гуенда стана и тръгна към вратата. Кал въздъхна. Предполагаше, че е трябвало да очаква това.

— Къде отиваш? — попита Джаспър.

Кал искаше да му каже да млъкне и да не кара Гуенда да разкрива ужасното нещо, което си мисли, понеже Кал нямаше нужда да го чува. Но не го направи, защото не искаше и Джаспър да си тръгне. И особено много не искаше Тамара да ги последва навън.

Гуенда обаче се върна след миг с дебела книга със заглавие „Макарите през историята“.

— Добре — каза тя и очите й заблестяха игриво, — ти ли си бил Чудовището от Морвония?

— Май не, като се замисля — отвърна Кал. — Поне не помня такова нещо.

— Пропуснал си някои от злите магове през историята значи — каза Тамара.

— Качулатия Сокол? — попита Гуенда.

— Да, за съжаление.

Веждите й подскочиха. Тамара се наведе да види страницата, която четеше Гуенда.

— Гадост! — каза тя. — Пише, че е използвал магията на Хаоса, за да смачка вътрешностите на жертвите си. Гнусно като магически миксер.

— Ям в момента! — каза Джаспър с пълна с лишеи уста.

— Ами Людмила от Прага? — попита Гуенда.

— Определено да — кимна Кал.

— Хвала! Тя е изпратила рояци пчели срещу мъжете на Прага, понеже един от тях се развел с нейна приятелка — засмя се Гуенда.

— Няма какво да хвалите Черните лордове — каза Джаспър и се обърна към Кал. — Виж сега. Много неща сме преживели заедно. Толкова много, че реално не ми пука кой точно зъл магьосник си бил в миналия си живот.

— Животи — поправи го мрачно Кал.

— Минало-заминало — каза Джаспър.

— Но си бил Константин Мадън — отвърна Гуенда, — нали?

— Да, но не съвсем. Изглежда, оригиналният зъл маг Маугрис е проследил Константин, след като той става Врагът на Смъртта. Скочил в тялото му и никой дори не забелязал разликата, понеже Константин вече бил доста гаден. Това обаче обяснява защо никога след това не опитал да възкреси Джерико, а само го преместил в мавзолей. На Маугрис не му е пукало.

— Не мога да си представя спомени на такъв човек да се стоварят в главата ми по такъв начин — потрепери Тамара. — Нищо чудно, че беше толкова дезориентиран.

Представа си няма даже — каза Аарън.

Кал кимна. Нарочно не беше казал, че ако душата му е започнала живота си в тялото на някой на име Маугрис, тогава спомените не му принадлежат. Принадлежаха му и още как, макар да му се искаше да не е така.

— Има обаче още нещо — добави той — аз… искам да кажа Маугрис… е живял наистина дълго. Видял е много неща. Включително друг Погълнат от Хаоса.

За миг замълчаха и го загледаха.

— Сериозно? — попита Гуенда. — Да не се бъзикаш? Маугрис е виждал Погълнат от Хаоса?

Кал кимна.

— Знаеш ли как може да спрем Алекс? — попита Тамара.

Тя буквално беше затаила дъх.

— Има начин — каза той. — Маугрис успял да филтрира Хаоса от Погълнатия, с който се е бил. Според правилата на алхимията му трябвали четирима Погълнати от четири различни елемента, за да го направи. Но ако можем да филтрираме Хаоса от тялото на Алекс, може да се бием нормално.

Аз искам да го набия нормално — каза Аарън. — Да му смачкам тъпата физиономия.

— Значи ще оживее? — попита Тамара.

Кал не можа да прецени дали не е разочарована от това, но кимна.

— Ако бе погълнат от повече време, нямаше да има много останало от него, но мисля, че пак ще е достатъчно силен, за да е опасен. Не забравяйте, че той си остава Макар.

— Значи и той може да го направи — каза Джаспър. — Може да скочи в друго тяло, докато умира, като този Маугрис.

— Ама той не знае как се прави това — възрази Кал.

— Не знаел той. Мисли като Черен лорд, Кал! — каза Джаспър. — Той знае какво е направил Константин Мадън. Знае как е оцелял след Леденото клане.

— Джаспър е прав — кимна Тамара. — Трябва да сме много внимателни.

В главата на Кал се зароди смътна идея.

— Поне имаме план — каза Гуенда, която си взе газирана напитка и отпи от нея. — Мислех, че никога няма да измислим такъв. Това всъщност си е вълнуващо.

Джаспър поклати глава, все едно му е мъчно за благоразумната Гуенда от миналото.

Кал помисли, че след като е бълнувал в несвяст пет дни, няма да може да заспи, но се оказа, че след яденето и приказките е изтощен. Виденията не му бяха позволили да си почине. Но за щастие тази нощ спа, без да запомни сънищата си.

Когато звънецът удари, той се изправи, протегна се, почеса Пакостник и отиде до общата стая. Майстор Руфъс беше там и го чакаше.

— Калъм — каза той, — радвам се да те видя на крака. Всички се страхувахме за теб, което напоследък става обичайното ни състояние. Много рискове поемаш след смъртта на Аарън. Колко пъти прекали с магията си? Колко пъти прави магия, която би била опасна даже ако имаше противотежест, каквато в момента нямаш?

Кал погледна към пода.

— Избери си друга противотежест и го направи скоро. Този човек няма да е Аарън, но може да ти спаси живота.

Кал пак не продума.

— Не мога да ти кажа да внимаваш повече, не и когато Асамблеята те изпраща срещу Алекс — тежко въздъхна Майстор Руфъс, — но ако го правиш, защото се чувстваш виновен…

— Не е така — бързо отвърна Кал.

— Смъртта на Аарън не е по твоя вина.

Майстор Руфъс постави ръка върху рамото му.

Кал кимна неловко.

Прав е — каза Аарън.

— Нищо от случилото се не е по твоя вина, Кал. Това е, все едно да се обвиняваш, че си се родил.

Майстор Руфъс зачака за миг, все едно очакваше Кал да отговори, но той не го направи.

— Мислех си — продължи Майстор Руфъс — за собственото си положение. Как човек понякога се озовава в неловка ситуация.

— Ще кажеш на съпруга си? — попита Кал. — Че си маг?

Възрастният мъж се усмихна с горчивина.

— Да, ако оцелея след всичко това, да.

На вратата се почука. Майстор Руфъс отиде и отвори широко вратата. От другата страна беше Алистър. Изглеждаше посърнал и с изпито лице, все едно не е спал няколко нощи. Косата му бе разчорлена.

— Кал! — възкликна той, избута стария си учител, дойде при Кал и го прегърна.

— Баща ти много се притесняваше за теб — каза Майстор Руфъс, когато Алистър спря да тупа Кал по раменете и се изправи да го погледне. — Дойде в Магистериума веднага щом ти се поболя и оттогава не е мръдвал оттук.

— Мисля, че чух гласа ти — каза Кал и си спомни думите на баща си, оплетени сред другите спомени и посетители.

— Руфъс — прокашля се Алистър, — може ли с Кал да останем насаме за малко?

— Разбира се.

Учтив както винаги, Руфъс излезе.

Алистър и Кал седнаха на дивана. Пакостник дойде да души панталона на баща му, след което се сви на кълбо и заспа на обувката му.

— Добре, Кал — каза Алистър, — знам, че това не беше грип или нещо от този род. Какво стана? Крещеше, че си опустошавал градове и си марширувал пред армии? Това с Врага ли е свързано?

Внимавай какво му казваш — предупреди Аарън, когато Кал отвори уста. — Ако реши, че си в опасност, ще въвлече целия Магистериум в това.

Кал осъзна, че приятелят му е прав, затова разказа на баща си редактирана версия на събитията: че спомените на Константин са били заключени в главата му, че ги е отприщил, когато е решил, че му трябват, за да спаси приятелите си, че те са го залели, но си е върнал контрола и отново ги е заключил.

— Това хич не ми харесва — отговори Алистър, който вече се изправяше от мястото си. — Да извикаме Майстор Руфъс. Сигурно има нещо, което маговете могат да направят, за да заключат тези спомени завинаги или направо да ги махнат.

Не — предупреди Аарън. — Ако почнат да ровят тук, никой не знае какво могат да намерят.

— Чакай — каза Кал, — какво са ти казали? Знаеш ли за Алекс Страйк?

— Момчето, Погълнато от Хаоса? Да, но…

— А казаха ли ти, че очакват от мен да го победя?

— От теб? — свлече се обратно на дивана Алистър. — Но ти си само едно хлапе.

— Аз съм единственият им Макар — каза Кал — и никой друг не знае как да победи Погълнат от Хаоса.

Алистър го загледа с ужас.

— Колата ми е паркирана отвън — каза тихо той. — Не можеш да останеш тук. В нормалния свят ще се скрием лесно.

— Но тогава много хора ще умрат — възрази Кал.

— Ала ти ще оцелееш — каза Алистър и погледът му заблестя.

На Кал му стана мило, че за Алистър животът му е по-важен от всичко останало на света, но единственото нещо, което можеше да отличи Кал от Константин или Маугрис, бе да отказва да мисли по същия начин.

Отново си спомни Петостишието с реда, който добави:

Кал живее.

Отново и отново мислеше за това със срам. Сега му се струваше, че този ред обяснява причината, поради която се бе превърнал в чудовище.

В няколко различни чудовища.

Кал — каза Аарън. — Всеки иска да живее.

И всеки заслужава да живее. Дори това да означаваше, че Кал ще рискува живота си.

— Наистина трябва да опитам — каза той на баща си. — Дори имам план. Но ми трябват няколко Погълнати, които да помогнат. Познавам Погълната от огъня, но ми трябват трима други за останалите три елемента.

— Какво ще стане с тях? — попита Алистър.

— С тях нищо, но те ще го филтрират — поклати глава Кал. — Ще го изтръгнат от Хаоса. После ще са в нашата ситуация. Влезли в битка с много ядосан Макар.

Алистър закрачи из стаята. Накрая поклати глава и каза:

— Ами познавам един тип.

— Така ли?

— В Ниагара. От войната. Тогава стана Погълнат. Може и да ни изслуша, ако сме убедителни.

— Можеш ли да ме закараш?

— Какво? — попита Алистър. — Сега ли?

— Кога, ако не сега?

Кал събуди приятелите си, като затропа шумно по вратите им.