Златната кула

Глава четиринадесета

На сутринта Кал се изми и отиде да закуси в трапезарията, макар че стомахът му се свиваше. Тамара, Джаспър и Гуенда неотклонно бяха до него.

— Мислех, че татко ти вече те чака — рече Джаспър.

— Сигурен съм, че ще дойде — отвърна му Кал и се опита сам да го повярва.

Може би Алистър вече беше тук. Бяха закъснели, може и да бе в друга част на училището. Може би просто не го бяха видели.

Кал затрупа чинията си с гъби и лишеи, но след като седна, установи, че не може да хапне каквото и да било. Обзе го страх, че трябва да се изправи срещу Алекс, че трябва да изпълни обещанието си към Грета… притесняваше се как ще мине всичко.

Колтън Маккармак дойде до масата им. Червената му коса лъщеше като ново пени. Двама от приятелите му вървяха след него, но спряха, преди да приближат твърде много.

— Направихме залагания дали ще избягаш.

— Дано не си изгубил много пари — отвърна Кал. — Чакай… надявам се така да е станало.

Когато беше нервен, Кал ставаше сприхав и имаше нужда от някого, върху когото да излее раздразнението си.

— Говорихме за Алекс и си го спомняхме какъв беше. Готин тип. Не би сторил подобни неща — сякаш излая Колтън.

Тамара го изгледа толкова убийствено, че Кал се изненада как косата на Колтън не пламна, при това без да му прави магия.

— Защо тогава не идете да поговорите с готиния тип Алекс? — изправи се Кал. — Щом сте такива добри приятели, може да те направи свой пръв слуга.

Джаспър се разсмя.

— Ако е такъв, какъвто ти твърдиш, сигурен съм, че имаш нещо общо с това — разгневи се Колтън. — Направил си му нещо и си го покварил. Ти си злодеят.

— Я стига! — каза Селия, като се приближи и спря с ръка Колтън. — Кал ще постъпи смело утре.

— Не и ти — изгледа я Колтън, тропна с крак и си отиде.

— Късмет! — каза Селия на Кал тихо и последва Колтън, след като метна особен поглед към Джаспър.

— Какво беше това? — зачуди се Тамара.

— Видяхме се сутринта — сви рамене Джаспър. Изглеждаше смутен. — Май няма да решим проблемите си.

Кал бе твърде разсеян, за да се интересува от романтичния живот на Джаспър. Мислеше за Алекс, беше го смятал за дружелюбен, забавен и свестен. Добър човек, като Аарън. Това обаче се бе оказало повърхностно впечатление. В душата си Алекс беше отвратителен от самото начало.

Всички мислехме, че е готин — каза Аарън. — Така искаше той.

Но и Кал, разбира се, носеше зла душа. Може би Колтън бе прав за злодеянията му, понеже внезапно той осъзна как ще спечели. Не беше план, който можеше да опише като дело на добър човек.

— Тамара — каза Кал, — мога ли да поговоря с теб за секунда.

Точно тогава Майстор Руфъс приближи до масата им.

— Радвам се, че всички сте се върнали. Но получих съобщение от бащата на Кал, че са го забавили. Ще дойде тук утре. Днес обаче Асамблеята иска да ви види всичките. Искат да преговорите финалния план. Ако сте закусили, елате с мен.

Четиримата ученици се изправиха. Докато следваха Майстор Руфъс извън трапезарията, Кал хвана ръката на Тамара.

Сигурен ли си — попита Аарън.

— Трябва да ти кажа нещо — рече й Кал, — понеже обещах, че няма да имаме повече тайни.

По пътя към Асамблеята й прошепна на ухо всичко, което е намислил. Тя не възрази и не му каза, че вършат нещо нередно. Само попита:

— Смяташ ли, че ще проработи?

— Надявам се — отвърна Кал и отидоха да се изправят срещу Асамблеята.

Маговете от Асамблеята винаги изглеждаха сериозни, но този път все едно бяха на погребение. Кал погледна по дългата дървена маса и разпозна лицата на Майстори от Магистериума и хора от важни семейства като Раджави. Маг Грейвс бе над всички тях като председател.

— Господин Хънт — каза Грейвс, като направи жест към Кал и Тамара да дойдат и да застанат пред масата.

Тя беше на импровизиран подиум, така че всички да ги гледат отвисоко, някои безизразно, други жалостиво.

— Разбираме, че сте изготвили план.

— Правилно сте разбрали — каза му Кал, като опита да излъчва увереността, която никога не бе смятал, че има. — Ще изтръгнем Алекс от Хаоса.

— Смятате, че изобщо е възможно? — каза Майстор Милагрос. — Това никога не е правено!

— Правено е всъщност — каза Кал. — Нужни са четирима Погълнати, които да представляват всеки от елементите.

— Искате да ви осигурим Погълнати от килиите ни? — каза Грейвс. — Това е невъзможно!

— Няма нужда — сряза го гневно Тамара, — ние си съставихме собствен отбор.

— Макар че вие обещахте, че ще ни сътрудничите и помагате — добави Кал.

— Обещахме да не пречим — отвърна Грейвс — и не сме го правили.

— Ами не започвайте сега — каза Кал, — понеже целият план зависи от това дали аз, Тамара и Джаспър ще успеем да направим исканото от вас. В замяна обаче и ние ще поискаме нещо.

— Какво е то? — попита Майстор Норт.

— Да пощадите Алекс Страйк — каза Кал.

В стаята се разнесе мърморене. Кал чу думите „предател“, „никога“ и дежурното „враг“. Гневът се надигна у него и той си позволи да го изпита. Беше по-добре от това да е уплашен.

„Не съм този, който мислите, че съм — помисли си той. — Много по-лош съм.“

Тамара надвика врявата.

— Научихме, че може би Алекс не контролира себе си. Може би е заробен от някой друг, по-силен. Може да не носи вина за никое от деянията си.

Джаспър обърна глава към Кал, а Гуенда се намръщи. Това направи и Майстор Руфъс. Всички видимо искаха да го прекъснат, но не го направиха.

— И кой може да е този някой? — поиска да разбере Грейвс. — Видяхме го да води армия обсебени от Хаоса. Дори да е бил заробен от Майстор Джоузеф, магията трябва да се е прекъснала в мига, в който Джоузеф е загинал.

— Мащехата му. — Кал си пое дълбоко дъх. — Анастасия Таркуин.

Всички се втренчиха в него, а после се спогледаха. Анастасия Таркуин бе една от тях, Маг от Асамблеята. Чак след битката бяха осъзнали измяната й, както и коя е всъщност — майката на Константин Мадън, която тайно бе помагала на Майстор Джоузеф да докопа Кал, с надеждата той да си спомни миналото си.

— Всичко, което искам, е, ако се окаже, че не е действал по своя воля, да не бъде хвърлян в Паноптикона — каза Кал. — Знам какво е да те съдят, да мислят, че си зъл, когато обстоятелствата са те притиснали в една посока и не ти е останал никакъв избор.

— И наистина вярвате, че случаят с Алекс е такъв? — повдигна рунтавите си вежди Майстор Руфъс.

— Знам какво е да мислиш, че не можеш да се върнеш, че нямаш надежда за втори шанс.

Кал опита да изглежда възможно най-симпатичен и героичен, но се притесняваше, че се случва обратното.

— Ако вярваш, че можеш да победиш Алекс и да го плениш жив — каза Грейвс, — значи смяташ, че може да бъде отведен като затворник.

— Това е нелепо — загледа ги невярващо господин Раджави. — Той ще си остане неконтролируем Макар.

— Няма, няма — бързо добави Кал. — Като филтрираме Хаоса от него, ще изгуби и силите си на Макар. Ще бъде обикновен маг.

— Това е лудост! — Грейвс бавно поклати глава.

— Помислете за всичко, което знае — каза внезапно Тамара. — Магията на Майстор Джоузеф, тайните на Анастасия. Ако умре и не научим тези неща…

Очите на Грейвс заблестяха.

— Нали разбирате, че ако се бунтува или съпротивлява, ще се наложи да го убием — каза той.

— Разбира се — съгласи се Кал, — това е ясно. Просто смятаме, че това е добър човек, контролиран напълно от Анастасия.

— След като бъде победен, ще трябва да го доведете пред Асамблеята, за да докладва всичките си престъпления и каква роля е играла Анастасия в тях. После ще решим на какво да повярваме — каза Грейвс.

— Разбирам и благодаря — каза Кал, — но има още нещо. Искам да промените политиката си за Погълнатите.

— Не говориш сериозно! — каза Майстор Норт.

— Напълно сериозен съм — рече Кал. — Ако те ни помогнат да победим Алекс сега, ще трябва да получат справедливо отношение. Не да се отнасят с тях като с престъпници и чудовища.

— Повечето си живеят кротко — внезапно се обади Джаспър. — Никой не казва, че не бива да арестувате Погълнат, сторил нещо лошо, но е грешно да ги възприемате като злодеи, без да им давате шанс.

— Това е заради сестра ти — присви очи Грейвс, — нали, Тамара?

— Раван е добър пример — потвърди момичето. — Тя никога не е правила нещо лошо.

Джаспър изкашля подобие на думи, които прозвучаха като „бягство от затвора“. Никой не му обърна внимание.

— Тя помогна да победим Майстор Джоузеф — каза Тамара — и за награда я преследват.

— Защото е опасна — каза Грейвс.

— Много неща са опасни — тихо каза госпожа Раджави. Мъжът й я погледна, все едно иска да й каже нещо, но тя гледаше право напред.

Тамара продължи:

— Асамблеята може да реши, че съм пристрастна, но бих искала да кажа, че срещите с Раван ми разкриха, че макар Погълнатите да се променят, те не стават елементали. Трябва да се отнасяме с тях по-добре и ще си спечелим отлични съюзници.

— Това е много необичайно — прокашля се Грейвс.

Кал зачака. Не искаше да отстъпва повече.

— Ще обсъдим проблемите и ще ви информираме за решението си — каза леко пораженски Грейвс, — а сега искаме да ви пожелаем късмет. Готови сме да помогнем, щом Алекс бъде… изтръгнат. Ще бъдем там, готови с щитове, за да сме сигурни, че той няма да извика още същества на Хаоса. Ще бъдем свидетели на смелостта ви.

„Но няма да помогнете“ — помисли си Кал, а на глас каза:

— Ами благодаря, страхотно. Като приключим, ще се върнем и ще обсъдим каква награда искаме.

— Награда? — заекна Грейвс. — Каква награда?

— Ще ви съобщим — обеща Кал и се ухили към Джаспър. Ако успееха, освобождаването на бащата на Джаспър от затвора щеше да е фасулска работа.

Напуснаха Асамблеята заедно. Докато излизаха, Кал дочу как разпитват Майстор Руфъс и се почувства леко гузен. Но не беше време за терзания.

— Какво стана всъщност? — попита Гуенда.

— Какво имаш предвид? — невинно рече Кал.

— Наистина ли смяташ, че Алекс е контролиран от друг човек?

Тя го погледна по начина, по който гледаш някого с убеждението, че може да разбереш дали те лъже. А Кал се надяваше това да не е вярно.

— Може би — каза той.

— Хубаво, не ми отговаряй. Връщам се в стаята си. Джаспър, идвай.

И Гуенда сърдито се отдалечи. Джаспър изненадващо я последва без коментар.

Тамара въздъхна. Изглеждаше гузна.

Знаете, че още не сте направили нищо, нали? — каза Аарън в главата на Кал.

Какво имаш предвид? — попита Кал.

Няма да ти хареса, но има още един човек, когото трябва да навиете.

Кал имаше лошото предчувствие, че вече знае отговора.

Анастасия Таркуин. Трябва да я убедите да потвърди историята ви, а тя няма да го направи.

Кал обясни на Тамара проблема с Анастасия Таркуин и че според Аарън трябва да се свържат с нея.

— Но аз дори не знам как да направя това! — добави той.

— Можем да й се обадим по торнадо телефона — каза Тамара.

— Така няма да стане! — отвърна Кал. — Алекс вероятно я тормози по някакъв начин. Не мисля, че й е възможно да си говори по телефона.

— Ако е така, ще пробваме нещо друго.

Тамара се обърна и се отправи към кабинета на Руфъс.

Не искам да говоря с нея — помисли си Кал. — Никога не знам какво да й кажа.

Чуй ме — успокои го Аарън. — Бил съм известно време в сиропиталище. Знам как да говоря с хора, които искат да им викаш „мамо“.

Кал не можеше да възрази на това. Последва Тамара до кабинета на Руфъс по път, който ги преведе покрай подземна река. Спомни си първия път, когато той, Тамара и Аарън бяха пътували заедно през нея. Бяха на лодка с Руфъс и гледаха в почуда как той призовава водни елементали, които да бутат лодката. Кал си спомни как смехът на Тамара и Аарън отекваше по стените на пещерата.

Водата си спомня какви сме били… — обади се Аарън.

Кал изсумтя. Стигнаха до кабинета на Майстор Руфъс и Тамара отвори вратата. Торнадо телефонът бе на бюрото на Руфъс и за пръв път Кал забеляза снимката до него. На нея Руфъс беше прегърнал мъж със златни рамки на очилата. Изглеждаше симпатичен човек, може би собственик на книжарница или киносалон. Кал се запита как ли ще се почувства, когато разбере, че е омъжен за таен магьосник нинджа.

Тамара опря ръка на стъклото, зад което се вихреше торнадо телефонът.

— Анастасия Таркуин — каза тя.

Пушекът зад стъклото се завъртя и сгъсти. Кал видя очертанията на нещо, което приличаше на съвременно таванско помещение — широко пространство с дърво, хром и големи прозорци, които гледаха към място, за което предположи, че е град Ню Йорк. Анастасия седеше до голяма метална мивка и вдигна очи изненадана, когато пушекът се събра на лицето й.

— Кой е? — изсъска тя и се огледа.

— Аз съм, Калъм Хънт.

Изражението на Анастасия се промени. Тя се поколеба и каза:

— Не е безопасно да разговаряме. Може да се върне всеки момент.

— Явно има предвид Алекс — промърмори Тамара.

Кажи й, че ти е липсвала — подсказа Аарън.

— Липсваше ми — каза Кал.

Тя едва ли щеше да му повярва. Беше отказал да я посети в затвора. Изражението й обаче омекна.

— Нека се видим в изоставеното село на Ордена — каза тя. — Там ще можем да поговорим.

От далечината се чу звук на отваряща се врата и тя отчаяно им махна:

— Изчезвайте! Ще се видим след час!

Тамара вдигна ръка от стъклото и образът вътре отново се разпадна в облак дим, но не и преди Кал да види как Алекс влиза в мансардата. Изглеждаше сякаш излъчва тъмнина дори през механизмите на телефона.

— Гнусно ми е — каза Кал, загледан в дима.

— Не толкова, колкото вероятно ще се чувстваш след разговора с нея — сряза го Тамара. — Селото не е близо, трябва да тръгваме.

— Не мисля, че е редно да идваш — каза Кал, знаейки, че на нея това няма да й хареса.

— Идвам, разбира се — каза тя, — не се дръж глупаво.

— Това може да е капан — каза Кал. — Мисля, че Анастасия беше искрена, но може да реши, че за да ме опази, трябва да ме отвлече отново. Това винаги съществува като възможност.

— Тогава ще ти помогна да се измъкнеш — каза Тамара.

— Ако обаче Анастасия дойде, по-лесно ще бъде убедена в правотата ни, ако съм сам — въздъхна Кал.

Искаше му се Тамара да го придружи, но знаеше, че не бива.

Поне имаш мен — каза Аарън.

— Хубаво — рече Тамара, — няма да извървя целия път с теб, но ще застана на върха на хребета, за да съм сигурна, че нищо лошо няма да се случи. Ако Анастасия те отвлече или предаде, поне мога да съобщя на маговете и да тръгнем след вас.

— Добре — въздъхна Кал.

Измъкнаха се през Портата на Мисиите. Когато минаха покрай другите ученици на излизане, Кал забеляза, че някои си шепнат, но не личеше да го одумват. Не се мръщеха и не изглеждаха уплашени. Вероятно самият той бе изглеждал така все някога, когато гледаше как по-големите ученици излизат на важна мисия.

Тръгнаха заедно през гората. Тамара хващаше Кал за ръка, когато трябваше да минат през каменист участък или да прескочат дърво. Кал си помисли за нощта, в която тя бе дошла в хотелската му стая, за разговора, който не бяха довършили. Може би трябваше да каже нещо? Но сега не беше идеалният момент да говорят за връзката си, тъй като съществуваше реалната възможност Анастасия да му откъсне главата с въздушна магия веднага щом го види. Когото излязоха на хребета, все още се мъчеше да реши какво трябва да каже.

Тамара го целуна по бузата.

— За късмет — каза тя при изненаданото му изражение. — Късмет и на Аарън. Ще се справите чудесно.

Това прозвуча малко странно, но Кал се зарадва.

— Ако чуеш ужасен жалостив писък, значи съм аз — каза той и тръгна надолу по хълма.

Анастасия го чакаше права сред останките от селото на Ордена на Безредието, а зад нея се рееше въздушен елементал. Къщите изглеждаха дори по-порутени, а земята беше обрасла с повече бурени от последния път, когато идваха тук. Тогава се биха с Алекс и Аарън загина. Беше смущаващо да са на същото място, със сходни позиции на играчите.

Не думай — каза Аарън. В гласа му имаше нервност, която притесняваше Кал. Все пак бяха на мястото, където Аарън бе загинал. Опита да прогони тази мисъл, за да не я споделя с него.

Анастасия му се усмихна още щом го видя. Той отвърна на усмивката й. Опита се да изпита съчувствие. Все пак тя беше обичала Константин, въпреки всичко, което бе направил. Бе го обичала достатъчно, за да го върне в Магистериума и да действа зад кулисите така, че да му осигури безопасност, дори след като се бе превърнал първо в чудовище, а после и в напълно различен човек.

Тя обичаше Константин по начин, сходен с този, по който Алистър обичаше Кал. Но баща му едва ли би търпял глупостите за Врага на Смъртта. А може би грешеше. Може би Алистър щеше да го обича дори ако бе станал Черен лорд.

Кал не беше сигурен в какво предпочита да вярва, но наистина му стана съвестно за Анастасия.

Кажи й, че си отключил част от спомените си — подсказа Аарън, — но не казвай какви. Кажи й, че съжаляваш, задето не си я спомняше преди.

— Трябва да ти кажа нещо, Анастасия…

Тя го погледна със смесица от колебание и надежда.

— Наистина не те помнех преди, съжалявам — каза Кал, — но след като Алекс дойде тук, осъзнах, че Константин е заключил спомените си в главата ми. Притеснявал се е, че умът на бебе няма да може да ги понесе. Направил е всичко, за да не си ги спомня, преди да съм готов.

— А сега готов ли си? — попита с копнеж Анастасия.

— Предполагам — отвърна Кал. — Нападнаха ни вълци и спомените просто се върнаха сами. Видях се как вървя напред-назад пред гроба на Джерико.

Кажи й, че си видял и нея — бързо вметна Аарън.

— Успях да видя и теб, мамо — каза Кал. — Разбрах колко си ме обичала. Колко си се притеснявала за мен.

Лицето на Анастасия се изкриви. Внимателно поставеният грим се размаза от сълзите, които потекоха по бузите й.

Кажи й, че вината не е нейна.

— Нищо от случилото се с мен не е по твоя вина — повтори Кал.

— О, Кон! — изхлипа тя и се хвърли към него.

Прегърна го силно. Кал заби пети в меката пръст, за да не бъде съборен. Беше висок колкото Анастасия, обаче тя имаше силата на истерията в себе си.

— Но сега отново имам нужда от помощта ти — каза Кал.

Много бързаш, бъди мил!

— Моля те — добави Кал, — става дума за Алекс.

Анастасия се отдръпна от него объркана.

— Знам, че той е много ядосан — каза тя. — Обвинява теб, а не бива. Не разбира как си забравил. Сигурна съм, че щом му обясниш…

Кал сподави насмешката. Да се обяснява на Алекс!

— Няма да мога да го направя — каза той. — Магистериумът е нагласил нещата така, че двамата с Алекс да се сбием. Искат от мен да го убия.

— Варвари! — потъмня лицето на Анастасия. — Да изправят брат срещу брата…

Не може да мисли за нас като за братя! — възмути се Кал.

Не бива да й противоречиш — вразуми го Аарън. — Накарай я да разбере опасността. И двамата с Алекс може да умрете.

— Знаеш колко съм силен — каза Кал, като опита да я погледне по начина, по който вероятно Константин би го направил. — Ако двамата с Алекс влезем в битка, ще се убием взаимно.

— Но той е Погълнат от Хаоса! — със страх го погледна тя.

— Не мисля, че някой от нас ще оцелее. Затова се нуждая от помощта ти.

— Можем да избягаме — предложи Анастасия. — И тримата. Да живеем заедно. Аз и двамата ми синове.

Очите й се насълзиха.

— Не и докато Алекс е Погълнат от Хаоса — каза Кал. — Това е болест, която трябва да излекувам. Докато Хаосът го яде отвътре, той ще ме мрази. Един ден ще намрази и теб.

— Погълнатите не може да бъдат излекувани! — възрази Анастасия.

— Може. — Кал опита да излъчва увереност и спокойствие, докато Аарън му говореше тихо. — Всичко съм измислил. Магистериумът иска да се срещнем в битка, а аз знам как да извлека Хаоса от него. Щом това се случи, той ще се оправи — но само ако им кажеш, че Алекс е извършил всичките си престъпления по твоя воля.

— По моя воля? — отдръпна се тя. — Но с какво ще помогне това?

— Те вече мислят така.

Не й казвай, че ти си им пуснал тази муха в главите.

Кал не му обърна внимание.

— Не трябва да мислят, че вината е в него, иначе ще го намерят и на Луната само и само да го убият. Ти обаче можеш да поемеш вината и да се измъкнеш.

Кажи й, че не е вина. Кажи й, че ще бъде героиня. Мнозина ще сметнат, че е постъпила правилно.

Кал си пое дълбоко дъх.

— Много хора не са съгласни с начина, по който светът на маговете взема решенията си — каза той. — Избиват Макарите в Европа, затварят Погълнатите като животни. Съсипаха Константин от обвинения, когато той… когато аз опитвах да сложа край на смъртта и страданията.

Анастасия кимна, без да го изпуска от поглед. Кал чувстваше, че изнася най-важната реч в живота си.

— Сигурен съм, че ако тропнеш по масата и проговориш, мнозина ще ти симпатизират — каза Кал — и можеш да избягаш с въздушния си елементал. Нека бъде наоколо.

Поговори й за бъдещето — каза Аарън.

— Магистериумът ще помилва Алекс и тогава ще дойдем при теб, за да изоставим света на маговете завинаги. Ще прекараме целия си живот на път.

Помисли си за почти същите думи, които бе изрекъл Алистър, умолявайки го да напусне Магистериума.

— Така ще бъдем заедно.

Сивите очи на Анастасия заблестяха.

— Много добре — каза бавно тя, — но трябва да ми опишеш как точно ще протече този план.