Златната кула

Глава седма

На обяд в трапезарията Гуенда и Тамара си говореха оживено. Джаспър изглеждаше потънал в скръб и често гледаше близката маса, където седеше Селия, обкръжена от приятелите си от Златната и Сребърната година. Кал разпозна някои от тях — мълчаливо момче с кестенява коса на име Чарли и момиче с къса подстрижка, чието име май беше Джеси. Другите обаче му бяха напълно непознати. Осъзна, че вероятно е така, защото бе прекарал много време извън Магистериума — и дори когато беше тук, общуваше главно с верните си приятели Аарън и Тамара и почти не забелязваше останалите.

Понякога Джаспър махаше с ръка на Селия. Тя великодушно отвръщаше на поздрава му, като игнорираше останалите на масата му. Тамара извъртя очи — всички наоколо се смееха и закачаха, освен Кал, който си мълчеше. Усещаше колко напрегнат е Аарън, който винаги бе обичал такива големи компании, наслаждаваше се на шегите и привързаността на останалите.

Чувствам се като призрак — каза му Аарън. — Виждам всичко, но не мога да направя или кажа нищо.

— Какво става с вас, Джаспър? — попита накрая Гуенда след поредното странно махване от Селия. — Вие двамата гаджета ли сте, или не?

— Сложно е — каза Джаспър. — Селия иска да се отрека от Кал и да подам оплакване, че са ме преместили в групата чираци на Майстор Руфъс.

— Това е нелепо — каза Кай. — Половината в училище биха убили да бъдат ученици на Руфъс.

— Той изглежда си пада по убийци — сякаш излая Селия, която очевидно бе чула разговора им и ги гледаше кръвнишки.

Всички снижиха гласове.

— Очевидно не можеш да направиш това — прошепна Гуенда.

— Не, разбира се — отвърна Джаспър.

— Кал е твой приятел — добави Раф.

— Не е до това — възрази Джаспър. — Не мога да й слугувам! Един Де Уинтър не прави каквото му кажат! Един Де Уинтър е независим!

Кал си помисли, че бащата на Джаспър изобщо не е независим. Беше заключен в Паноптикона и бе опетнил името Де Уинтър. Джаспър обичаше да се оплаква, и то много. Но все за малки неща. Никога за положението на баща си. Сигурно обаче това го измъчваше.

— Селия не може да се държи до безкрай толкова глупаво — каза Тамара. — Невероятно е, че получава каквато и да било подкрепа.

— Мисля, че половината училище е на нейна страна — каза тихо Кай. — Има много хора, които не харесват Кал и му нямат вяра. Някои дори смятат, че той е Врагът на Смъртта в униформа от Златната година.

— Ами хората, които всъщност ме харесват? — попита Кал.

Беше му прилошало.

— Ето ни на тази маса — отговори Гуенда.

— Не сме само ние! — възрази Тамара. — Има и други хора, които те харесват, Кал. Освен това и Пакостник те харесва. Както и Уорън.

— Уорън не харесва никого — отвърна Кал и избута чинията си.

Помисли за мечтата си да отиде в Колегиума. Все така ли щеше да я кара?

Внезапно Кай се изправи. Кафявите му очи срещнаха тези на Кал и той тъжно поклати глава.

— Съжалявам — каза и отиде на масата на Селия.

Всички го изгледаха втрещени.

— Той е гадже на Чарли — наруши мълчанието Раф, — който е напълно на страната на Селия. Трябва да го разберете. Беше му много трудно.

— Това си е подготовка за битка — каза мрачно Джаспър.

Не прозвуча като шега. Кал почти си представяше тънката червена линия, разделяща масата му от тази на Селия.

Докато ровеше с вилица из лишеите си, той осъзна, че трябва да направи нещо.

Само че не знаеше какво.

Упражненията следобед се проведоха в гората и включваха ученици от Златната и Желязната година. Големите трябваше да придружат по-малките деца, докато разглеждат района около Магистериума и опитват да овладеят научената наскоро магия.

— Не ги оставяйте да се изгубят — каза Майстор Руфъс. — Това ще е добре за всички ви: да се грижите за по-малките магове, да им помагате и да разберете колко далеч сте стигнали със собствените си занимания.

— Никой няма да иска да си партнира с мен — каза Кал на Тамара, а после се почувства леко засрамен.

Приятелите му и без това трябваше да понасят враждебността на близките си заради това, че са приятели с Кал. Нямаше нужда и да им мрънка.

— Може пък да има някой малък злодей — потупа го успокоително по рамото Тамара.

Той я изгледа кръвнишки, а тя му се усмихна бодро.

— Само така. Малкият злодей ще те хареса такъв.

Джаспър междувременно се пъчеше с мисълта, че някой ще се впечатли.

— Имам много мъдрост, която да предам на младите — поясни той на Гуенда. — Важното е да си намеря достоен чирак.

— Мисля си, че никой от тях не те заслужава — каза му Гуенда и той кимна замислен.

— Права си.

— О — добави тя, — знам.

След като минаха през Портата на Мисиите, Кал забеляза, че гората е странно тиха. От дърветата не се чуваше птича песен. Не свиреха дори щурци.

Погледна към останалите. Тамара и Майстор Руфъс също бяха замръзнали. Тишината бе наистина зловеща. Гората никога не бе тиха — винаги се обаждаха птици, чуваше се шумоленето на животни в далечината. Но сега нямаше нищо. Кал се готвеше да каже нещо на Майстор Руфъс, когато портите на Магистериума отново се отвориха и още чираци излязоха с Майсторите си. Внезапно стана трудно да чуеш тишината заради човешката глъч.

— Вече ви разпределихме — каза Майстор Рокмапъл достатъчно силно, че другите чираци да млъкнат. — Ще извиквам име на ученик от Златната година, а после и на партньора му от Желязната година.

През дърветата повя вятър и в мига, след като Майстор Рокмапъл млъкна, Кал отново се притесни, когато чу повея на вятъра през клоните и нищо друго. Нито звук от животно. Но пък се чуваше звукът на нещо друго. Смътно познато на Кал.

— Рокмапъл — каза Майстор Руфъс, — мисля, че трябва да се върнем и да отложим упражнението за друг…

Тогава Кал си спомни. Това бе звукът, който бяха чули с баща му на Ниагарския Водопад. Страхотен тътен, все едно въздухът се цепеше.

Сред чираците се чу жужене, но нямаше време да направят каквото и да е било. Преди Майстор Руфъс дори да довърши изречението си, над гората се появи елементал.

— Дракон! — ахна Тамара.

Драконът бе огромен, лъскав и змиевиден, с малки ципести криле и огромни зъби. Очите му блестяха в яркочервено. На гърба му седеше човек с дълго наметало, което се вееше на вятъра.

Кал протегна ръка към Тамара — тя я хвана и я задържа. Усети как Аарън трепери от ужас и неверие в главата му.

Ездачът беше Алекс. Променен, наистина, но можеше да го познаеш въпреки ореола от мрак, който обкръжаваше главата му. Очите му бяха огромни черни дупки, които потрепваха, сякаш бяха пълни със звезди.

Беше невъзможно, но бе оцелял.

Чираците запищяха. Хората се затичаха обратно към Магистериума. Не всички познаха, че е Алекс, но разбраха, че не идва за хубаво. Кал и Тамара останаха на място, а Майстор Руфъс застана така, че да ги скрие.

Той е мъртъв! — Аарън явно беше смаян. — Трябва да е мъртъв. Хаосът го засмука.

Драконът отвори огромните си челюсти и избълва струя черен пламък, който подпали върховете на околните дървета. Те блестяха без светлина или топлина. Кал си спомни съня си, черният огън, който изстрелваха ръцете му. Драконът бълваше чист Хаос.

— Всички бързо се прибирайте! — извика Майстор Руфъс и махна на учениците да бягат. — Тамара! Кал! Махайте се оттук!

Майсторите също тичаха и обкръжиха учениците, за да ги преведат през портите на Магистериума. Децата от Желязната година тичаха и се спъваха едно в друго от нетърпението си да стигнат до портите.

— Чакайте! — извика някой от Майсторите. — Не се разделяйте!

Закъсня. Драконът на Алекс се стрелна надолу и сграбчи две деца от Желязната година. Едното бе Аксел, малкото момче, което бе гледало любопитно Кал при пристигането си в Магистериума. Изглеждаше ужасен, но не плачеше. По-скоро опитваше да ухапе ноктите на дракона. До него едно момиче от Желязната година пишеше и се мъчеше да се освободи. Драконът обаче ги стисна и се издигна в небето, без да ги изпуска от лапите си.

Алекс се ухили върху дракона си и изкрещя, а гласът му отекна над цялата гора.

— Спрете! Всички Майстори от Магистериума да спрат на място! Аз съм Александър Страйк, първият Погълнат от Хаоса в историята! Ще унищожа всички ви, ако не изпълнявате заповедите ми!

Погълнат от Хаоса? Кал погледна към Майстор Руфъс, но той не изпускаше Алекс от очи. Изглеждаше вбесен. Всички Майстори бяха ядосани, но спряха на място. Знаеха, че нямат избор. Чуваха как вятърът разнася писъците на децата от Желязната година.

Кал се извърна към Тамара, която трепереше от гняв.

— Трябва да направим нещо! — каза тя.

Черните пламъци се разпространяваха из гората.

Огън, помисли си Кал. Беше угасявал такъв огън и преди.

И едва не умря — възрази Аарън. — Сега, без противотежест…

А Алекс продължаваше да говори:

— Първо, освободете Анастасия Таркуин от плен или ще хвърля тези сополанковци в огъня и после ще избия останалите. След като ги видите как изгарят живи.

Из тълпата се разнесе мърморене. Анастасия Таркуин? Не всички знаеха, че тя е мащеха на Алекс. Дори Кал бе смаян, че Алекс го е грижа за нея до степен да поиска да я освободи от затвора.

Майстор Руфъс отговори, като пристъпи напред:

— Имаме нужда от време. Трябва да се свържем с Паноптикона.

Алекс се хилеше злорадо. Кал можеше само да си представя какво удоволствие изпитва от това да заповядва на старите си учители.

— Искам торнадо телефон до пет минути или ще ги препека.

Майстор Рокмапъл се извърна и хукна към Магистериума.

— Кал и Тамара — отвърна Алекс и извърна звездния си поглед към тях. Лицето му приличаше на пергамент, иззад който блести ярка черна светлина. — Срещаме се отново!

Той отметна глава назад и се изсмя.

— Трябваше да си останеш в бездната! — извика Кал, докато съсредоточено опитваше да изсмуче въздуха от огъня на Хаоса, разпространяващ се из гората.

Но колкото и да дърпаше, пламъците не трепнаха. Те не бяха истински огън, който има нужда от кислород. Кал не беше сигурен от какво имат нужда, но докато магията му течеше по тях, не усети нито топлина, нито светлина. Страхуваше се, че щом обратното нещо на Хаоса е човешката душа, пламъкът разяжда самата същност на света.

Не можеше да угаси огън по такъв начин, но си оставаше Макар. Трябваше да може да го овладее. Запрати силите си към пламъците Хаос, като се концентрира върху целта да спре разпространението им. Изглежда работеше. Огънят започна да намалява, тъй като нямаше какво повече да поглъща.

— А ти не биваше изобщо да се раждаш — каза му с насмешка Алекс. — И си пародия на всичко, което Врагът на Смъртта е бил, жалка имитация.

— Той е Погълнат — каза Тамара на Кал. — Все едно е елементал. Би трябвало да можеш да овладееш елементал на Хаоса, нали?

Добра идея — обади се Аарън.

Кал се усмихна обнадежден. Ако можеше да овладее Алекс, щеше да му е трудно да се удържи да го накара да направи нещо глупаво или унизително — след като, разбира се, пуснеше двете деца. Той отново се пресегна, този път не към огъня, а към самия Алекс…

… само за да удари стена от слузесто нищо. Усети как Алекс притегля силата му и я издърпва обратно със сила, която усети като физическо натоварване. В каквото и да се бе превърнал Алекс, вече беше твърде могъщ, за да го подчини.

Майстор Рокмапъл се бърна тичешком от Портата на Мисиите с Майстор Норт и господин Раджави — който очевидно не бе напуснал границите на Магистериума. Майстор Норт носеше торнадо телефон.

Тамара погледна към баща си. Той отвърна бързо на погледа й, но не я заговори, което вероятно бе верният ход. Беше по-умно да не напомня на Алекс за връзката помежду им. Да не му дава идеи как да нарани когото и да било от тях.

— Не можем да му се подчиним — каза Майстор Норт, а после забеляза децата, които висяха, склещени от ноктите на дракона.

И двете се паникьосваха все повече, сигурни, че ще бъдат хвърлени в огъня на Хаоса.

— Засега — каза господин Раджави и активира торнадо телефона.

От другия край отговори страж от Паноптикона. Кал разпозна униформата и потрепери.

— Искам да изведете Анастасия Таркуин и да се подготвите да я освободите. Но първо я доведете тук. Трябва да я видим и да сме сигурни, че е добре, докато я пускаме — каза господин Раджави.

— Анастасия Таркуин? — попита смаяният страж. — По чие нареждане?

— По нареждане на Асамблеята, от чието име говоря — каза господин Раджави.

Изглежда стражът осъзнаваше бавно с кого говори и какво става. Пребледня и избяга.

Алекс се хилеше самодоволен върху дракона си. Драконът разтвори нокти и момичето се изплъзна, а писъкът й стигна до тях. После драконът я хвана отново, все едно е топка и той си играе с нея. Момичето не спираше да пищи.

— Спри! — извика господин Раджави. — Даваме ти каквото искаш! Просто върни децата…

— Ще ги върна като пърленки — изсмя се Алекс.

На Кал му хрумна, че това бе човекът, който Алекс винаги бе искал да бъде. Така си представяше, че трябва да изглежда един враг на Смъртта. Кискащ се маниак.

— Децата са невинни — каза Майстор Руфъс. — Нищо не са ти направили. Вземи мен.

— И Дрю беше невинен — изръмжа Алекс. Кал с мъка се сдържа да не му припомни, че това изобщо не е вярно. Не смяташе, че ще помогне. — А вие го убихте. Всичките. Вие преподавате лъжи!

— Ще побеснее — прошепна Тамара пребледняла. — Трябва да направим нещо…

— Тя излиза! — извика Майстор Норт.

През вихъра на торнадо телефона видяха Анастасия в торбестата затворническа униформа на Паноптикона. Двама яки стражи я превеждаха през входа на затвора. Очевидно бе невредима.

— Пуснете я! — излая Алекс.

Стражите отстъпиха, а Анастасия се огледа невярващо. Беше очевидно, че няма представа какво се случва. Гласът й бе едва доловим през телефона.

— Какво става? Кой е там?

— Пусни децата! — извика Руфъс.

— Хмм — усмихна се неприятно Алекс, — трябва ли?

— По-добре ще е да го сториш! — извика Тамара. — Всички знаят как изглежда Анастасия, а също че е предателка! Ако не стигнеш до нея пръв, всеки маг може да я върне в затвора или нещо по-лошо!

Алекс оголи зъби и цялата тълпа се напрегна. Драконът се стрелна напред и се спусна, разтворил челюсти. Двамата ученици от Желязната година паднаха към земята и се забавиха точно преди да я ударят, но и двамата се изправиха за облекчение на Кал. Аксел обаче придържаше едната си ръка. Кал предположи, че Майсторите не са успели да забавят падането му достатъчно.

Майстор Рокмапъл изтича към децата. Драконът на Алекс отстъпи назад и избълва струя черен пламък.

— Няма да ме следвате! — каза Алекс и протегна ръка.

От нея бликна мрак. Кал отново си спомни съня си. Цял град, разкъсан от Хаоса.

Мракът се оформи като вихрушка, черна, засмукваща всичко фуния. Разпростря се над Магистериума, като притегли към себе си камъни и листа. Изпепели земята, над която преминаваше.

Беше най-близо до Майстор Рокмапъл, понеже той бе изтичал да прибере децата. Майсторът вдигна ръце и от тях бликна огън. Запрати пламъците по Хаоса със строг поглед… но черната вълна се стрелна напред и го погълна. Той изчезна с крясък в бездната.

Всички отново запищяха и се затичаха към Магистериума, но телата направиха блокада пред портите. Бяха хванати в капан отвън. Това щеше да е касапница.

Кал протегна собствената си ръка напред и се пресегна към себе си. Противотежестта на Хаоса е душата. Той знаеше за докосването на душата, начина да черпи енергия от собствената си жизнена сила, и безразсъдно посегна към нея, като пренебрегна почти физическата болка, която изпита, докато загребваше.

Използвай мен — извика Аарън. — Използвай и моята енергия!

Но Кал само поклати глава. Косата му се развяваше на вятъра, предизвикан от бездната на Хаоса. Тамара го дърпаше за ръка в опит да го изтегли назад. Той изкриви пръсти така, както го бе направил в съня си.

Бездната започна да се чупи на парчета като черен прозорец.

Но после мракът обгърна Кал и той усети как пропада.