Златната кула

Глава шестнадесета

Пътят на връщане към Магистериума изминаха като насън. Кал се намери първо в лечебницата, където Майстор Амарант го затрупа със завивки. Тамара и Джаспър също бяха завити до него. Долетя новината, че Анастасия е била обявена за починала, което всички вече знаеха.

Гуенда дойде и ги запрегръща. Доведе Раф и Кай със себе си. Те също прегърнаха Джаспър и поздравиха Тамара и Кал. Съобщиха, че цялото училище празнува и всички се държат, все едно никога не са подозирали Кал. Той им повярва, тъй като те двамата също се държаха, все едно никога не са подозирали Кал.

Алистър дойде и каза, че четиримата с Грета, Лукас и Раван са се измъкнали от Магистериума, преди да ги затворят с Алекс. Имаше обещанието на Майстор Руфъс, че на предстоящата среща ще се измисли по-добра система за отношение към Погълнатите, но дотогава щяха да се крият.

— Ще те видя при завършването ти — обеща Алистър на Кал — и не се бой за мен. Трябва да се върна у дома, за да съм сигурен, че за всичко се грижат както трябва.

Спряха за миг и Алистър се протегна да докосне бузата на Кал. Чувството бе като повей на вятъра.

— Толкова съжалявам! — каза бързо Кал. — Това се случи заради мен. Сега си Погълнат от въздуха и никога няма да можеш отново да си поправяш колите или да ходиш на кино…

— Ще ходя на кино — каза нежно Алистър. — Ще се вея най-отзад и няма да плащам за билети!

— Знаеш какво имам предвид — отвърна Кал.

— Чуй ме, Кал. През целия си живот исках да направя нещо повече. Да победя Врага на Смъртта. Да отмъстя за Сара. Сега осъзнах, че това чувство си е отишло. Най-после успях да направя достатъчно.

— Като унищожи Алекс? — попита Кал.

— Като отгледах теб — отвърна Алистър. — Ти си добър човек, Кал, а също и боец. И страхотен маг.

Очите му заблестяха.

— Нямам думи да изразя колко се гордея с теб.

Сърцето на Кал затупка ускорено и му се прииска да попита баща си кога ще се приберат вкъщи, но Майстор Амарант ги гледаше строго, задето разговарят. Алистър намигна и изчезна.

— Майстор Амарант — въздъхна Кал, — чудех се дали бих могъл да почивам в стаята си. Нищо не ме боли, но съм много уморен.

Майстор Амарант го изгледа подозрително. Той предположи, че тя е срещала много деца, които искат първо да влязат, а после да се измъкнат от кабинета й. Змията й, навита като шал на раменете, смени цвета си от небесносиньо на жълто.

— Щом смяташ, че ще си по-добре там — съгласи се тя. — Но ако главата ти се замае или се почувстваш немощен, веднага се връщай.

— Може ли да ида с него? — каза Тамара, като се изправи и свали завивката си.

— Предполагам, че да — вдигна ръце Майстор Амарант. — В крайна сметка коя съм аз, че да преча на героите от Магистериума с дреболии като това дали са добре?

Джаспър изглеждаше също готов да поиска да си тръгне, но когато Гуенда дойде и прегърна всички, внезапно получи болка в крака, която изискваше Гуенда да стои до леглото му и да му повтаря колко храбър е бил.

Кал се измъкна в коридора, Тамара го последва.

— Ще видим Аарън, нали? — попита тя.

— Ако успеем да стигнем до него — кимна той. — Вече нямаме ключ…

— Веднъж Уорън ни изведе дотам — каза Тамара и извика малкия гущер. — Уоооръъън, къде си? Всичко вече свърши. Справихме се. Победихме. Но ни трябва помощта ти за последно.

Един език изплющя, перна Тамара по носа и я накара да го потърка яростно.

— Отвратително! — извика тя. — Това е гадно, Уорън!

Гущерът елементал изсъска с хрип, който можеше и да е смях. После изпълзя от тавана, като нарастваше с всяко движение. Скъпоценните камъни по гърба му блестяха с ярка светлина, докато растеше и растеше. Когато приключи, вече бе по-едър от Пакостник, а устата му бе пълна със зъби от скъпоценни камъни.

— Еха! — възхити се Кал. — Не знаех, че можеш да правиш това. Защо не си ми казвал?

— Миналото е в бъдещето ти — каза Уорън, — а бъдещето ти е в миналото.

Кал въздъхна и осъзна, че няма шанс Уорън да му даде ясен отговор.

— Можеш ли да ни изведеш по таен път до мястото, където Аар… Алекс е задържан?

— Още една тайна? Да, Уорън ще опази още една тайна. Уорън ще ви изведе до това място. Но ще бъдете длъжници на Уорън и някой ден Уорън също ще поиска услуга в замяна.

— Мислех, че спасяването на света ще е достатъчно — каза язвително Тамара.

Уорън не й обърна внимание и тръгна. Беше по-лесно да следват голямата му версия. Все още можеше да се катери по тавана, което изнервяше Кал, защото се страхуваше да не се пльосне отгоре му.

Минаха през тайния тунел към затворите на елементалите, огнената зала и после въздушната, където странни фучащи елементали бяха затворени в клетки от бистър кристал, който напомни на Кал за времето в Паноптикона.

Лесно забелязаха Аарън. Той седеше на пода в малка килия.

Майстор Руфъс крачеше напред-назад пред нея.

— След няколко минути ще бъдем в Асамблеята — каза той, — но първо искам да разбера какво става.

Аарън погледна към стената. За Кал бе шокиращо колко много прилича на Аарън, а не на Алекс. Като че ли формата на лицето му бе леко променена. Кал знаеше, че той никога няма да каже истината на Майстор Руфъс, не и когато отговорът можеше да докара неприятности на Кал и Тамара.

— Какво имате предвид с това какво става? — каза Кал. — Чухте Анастасия. Алекс бе заробен от нея и сега е свободен.

Руфъс повдигна изразителните си вежди.

— А вие какво търсите тук? Нямате работа на това място. Но може би и тук няма никаква тайна.

— Ъъъм… — беше единственото, което каза Кал.

Когато Аарън не беше в главата му, бе много по-трудно да намери отговори, които да допадат на учителите му.

— Не ви вярвам и това е — поклати глава Руфъс. — Да контролираш някого е сложна магия, която изисква постоянно наблюдение. А Анастасия Таркуин рядко посещаваше Магистериума.

— Тя беше тук по време на Бронзовата година — каза Тамара, — когато Алекс стана лош.

— Дори ако е бил контролиран — отвърна Руфъс — и смъртта й го е освободила, той би си останал Алекс Страйк. Пакостник обаче го поздрави като един от вас. Някой, когото познава и обича.

Аарън поклати леко глава в килията. На Кал му се искаше пак да може да чуе мислите му, за да разбере какво се опитва да му каже.

— Много се зачудих, когато казахте, че искате Алекс да получи втори шанс — каза Руфъс. — Мислех, че няма да му простиш никога, задето е убил Аарън. А ти започна да настояваш да го пощадим. И ето го тук, цял и невредим. Освен това вече не е Алекс.

— Какво имате предвид? — преглътна Тамара.

— Много добре знаете какво имам предвид — каза Руфъс, — но искам да го чуя от вас. Нека си изясним нещо. Срещата на Асамблеята, която ще реши какво ще се случи с Алекс, започва след броени минути. Ако не ми кажете нищо, ще се боря с всички сили той да остане затворник. Ако ми кажете истината, може и да ви помогна.

— Това не са добри условия.

— По-добри няма да получите — скръсти ръце пред гърдите си Майстор Руфъс.

— Добре де — каза Кал и заряза всякакви претенции. — Това не е Алекс, а Аарън.

Аарън сведе поглед към земята. Майстор Руфъс не изглеждаше особено изненадан.

— Значи Аарън не е умрял на бойното поле.

— Душата му остана с мен — каза Кал. — Отнесох го в главата си. Но знаех, че той има нужда от тяло, а Алекс го бе убил. Без причина. Беше честно той да върне живота на Аарън, като му даде тялото си.

— Ти знаеше ли за това, Тамара? — попита Руфъс.

Тамара стисна ръката на Кал. Въпреки напрегнатия момент Кал усети топлината на пръстите й. Докосването й му даде увереност и той изправи рамене.

— Знаех всичко — каза тя. — Съгласих се да защитавам Кал и Аарън. Ако Аарън не бе овладял тялото на Алекс, Алекс щеше да продължи битката, докато не убие Кал и още много хора. Видяхте как постъпи с Грейвс. Сега един добър човек е жив заради стореното от нас.

— Как раздавате смърт и живот! — изуми се Майстор Руфъс. — Същински малки богове. Кажете, в мен ли е вината? Може би в преподавателските ми методи има нещо, което кара учениците ми да достигат нива на върховна арогантност?

Последните думи бяха изречени по-високо от нормалното за Руфъс дори когато им се караше.

Кал се сепна, но тогава заговори Аарън.

— Вината не е ваша. Или ако е, то е защото винаги избирате Макари.

— Продължете, господин Стюарт — погледна го косо Руфъс.

— Магията на Хаоса не е като другите — въздъхна Аарън. — Обзалагам се, че в Магистериума има много хлапета, които са използвали заклинанията си за щуротии. За изработка на фалшиви скъпоценни камъни, които да продават. За омагьосване на вълшебни предмети, които да карат немагичните хора да ходят на куц крак. За излъчване на филми с фалшив край. Дотам стигат изпитанията с обикновена магия. Изпитанията с магия на Хаоса водят… дотук.

— Звучиш като себе си, Аарън — каза Руфъс. — Щях да съм удивен, ако не бях бесен.

— Не искаме повече неприятности — каза Кал, — и тези ни дойдоха в повече. Ако си спомняте, дори не исках да ходя в училището за магове.

Руфъс го погледна, сякаш се канеше да възрази, но Кал не му позволи.

— Грешах за това. Само се опитвам да кажа, че нямаме намерение да си играем повече с живота и смъртта или нещо от този род. Отиваме в Колегиума, където ще си живеем живота.

— Хубаво тогава — каза Майстор Руфъс. — Ще обмисля думите ви и ще взема решение по време на срещата на Асамблеята.

Той махна с ръка и стената, която държеше Аарън затворник, падна.

— Дори ако не можеш да кажеш цялата истина — посъветва той Аарън, — бъди искрен.

Тамара отиде до Аарън и го прегърна силно.

— Толкова съм щастлива, че се върна — каза тя и Кал усети как го жегва познатата ревност.

Но я прогони. Беше щастлив, че приятелят му се е върнал в света на живите.

Аарън дойде при него и го прегърна силно.

— Благодаря ти — каза му с мек глас — за всичко. За живота си. За това, че си моя противотежест и баланс. Винаги ще бъдеш.

— Елате — каза Майстор Руфъс, като накара Аарън да върви пред него. Махна с ръка и на китките на Аарън се появиха белезници. — Да не закъснеем за срещата на Асамблеята.

Кал и Тамара последваха Майстор Руфъс. Излязоха от затвора на елементалите и минаха през няколко отекващи зали, докато не стигнаха в същата огромна стая, която Асамблеята бе използвала и преди. Това бе същата маса и този път в центъра беше Аарън, така че всички да го гледат. Кал си спомни какво бе чувството.

— Алекс Страйк — заговори госпожа Раджави и Кал чу яростта в гласа й, — ти уби един от нашите членове пред очите ни. Отговорен си за още много смърт и разрушения. Твърдиш, че си бил под влиянието на Анастасия Таркуин. Имаш ли доказателства за това?

— Нейните самопризнания — отвърна Аарън. — Всичко, което направих, бе под нейно влияние.

— Помниш ли времето, когато си бил контролиран? — настоя Майстор Норт. Той седеше на мястото, заемано доскоро от Грейвс. — Помниш ли стореното от теб?

— Нямам никакъв спомен от съществуването си като Погълнат от Хаоса — поклати глава Аарън. Кал осъзна, че това е вярно. — Или измяната ми към Магистериума. Аз съм лоялен маг на Магистериума и мразя Майстор Джоузеф.

Изрече го със страст, която трудно можеше да бъде престорена.

— Надявам се, разбираш, че това е трудно за вярване — намеси се Майстор Милагрос, макар гласът й да бе по-нежен. — Видяхме как опожари гората около Магистериума. Измъчваше деца и уби Майстор Рокмапъл.

— Това също бе дело на Анастасия — каза Аарън.

Вече изглеждаше изнервен, вероятно защото наистина лъжеше, а това винаги го караше да се чувства неудобно. Не Анастасия, а Алекс бе извършил тези неща.

„Но сега и двамата са мъртви“, помисли си Кал и опита да го предаде в главата му със силата на волята си. Сега му липсваше възможността да си говори с Аарън наум. „Не ги нараняваш. Няма значение какво мислят хората за тях. Важното е ти да си добре.“

— И защо тя би направила всичко това? — попита Майстор Руфъс с неразгадаемо изражение на лицето. — Защо използва теб, за да се опита да разруши училището и Асамблеята?

— Тя мразеше всички магове и ги обвиняваше за смъртта на синовете си — отговори Аарън. — Първоначално помислих, че ще й бъда като нов син, но всъщност бях предмет, който тя използва. Беше научила разни неща от книгите на Константин. Успя да задържи късче от душата ми, с което да ме контролира, точно както Орденът на Безредието контролира животните в гората. Когато всички разбраха за Аарън, реши да действа. Пое контрол над мен и ме накара да го убия и да открадна силите му на Макар.

— Това беше добро — прошепна Тамара, като сръчка рамото на Кал със своето.

Имаше предвид, че е излъгал добре.

Из стаята се разнесе мърморене.

— Тя призна това — каза някой.

— Ами ако той лъже? — попита друг.

— Ами ако са действали заедно? — додаде трети.

— Мисля, че е време да гласуваме — каза Майстор Норт. — Всички, които са за приемането на историята, разказана от Алекс Страйк като истинска, и за връщането му в Магистериума, да вдигнат ръка.

Кал знаеше, че двамата с Тамара нямат право на глас, но Тамара гледаше родителите си с няма молба. След дълго колебание и двамата вдигнаха ръка. На Кал му се стори, че мнозина го правят, но ръката на Майстор Руфъс остана долу. Това го шокира. Аарън също се загледа в учителя си пребледнял от ужас.

— Хубаво — каза Майстор Норт и си записа. — А сега нека вдигнат ръка всички, които искат да изпратим Алекс Страйк в Паноптикона.

Също толкова ръце бяха вдигнати нагоре. Сред тях бе и тази на Майстор Милагрос. Но Руфъс отново не зае позиция.

— Руфъс? — направи пауза Норт с химикалка в ръка.

— Гласувам въздържал се — каза Руфъс с глас, сух като чакъл.

— Имаме равен резултат — сви рамене Майстор Норт. — Трябва да гласуваш, Руфъс.

— Трябва да гласува за него! — прошепна Тамара.

Тя погледна към Аарън. Кал едва се удържаше да не скочи. Ноктите му бяха забити толкова силно в дланите, че го боляха.

Майстор Руфъс се изправи на крака.

— Само едно нещо може да разкрие истината — каза той. — Вместо да гласуваме на сляпо, бих искал да видя Калъм Хънт и Александър Страйк да минават през Петата порта.

Стаята избухна. Лицето на Майстор Руфъс остана безизразно в суматохата, непоклатимо като скала в буен поток.

— Кал е мой чирак, а Алекс мой помощник — добави Руфъс. — Казвам ви, че и двамата са готови. Петата Порта, Портата на Златото, е за добри дела в света, за онези, които искрено искат добро. Ако портата се отвори и ги пропусне, значи са научили урока си. Имайте предвид, че Константин така и не мина през тази порта. Напусна училището, преди да го помолим. Ако Алекс мине през Златната порта, трябва да приемем, че той има добро сърце и всичко сторено от него е вследствие на обстоятелствата.

Маговете притихнаха, заслушани в думите на Руфъс. Когато той приключи, настъпи пълно мълчание.

— Много добре — каза накрая Майстор Норт. — Самият аз бих искал да видя тези двамата изпитани от Портата. В алхимията златото се смята за най-чистия измежду всички метали. Портата на Златото ще провери какво има в сърцата им. Ако се провалят, ще гният в Паноптикона завинаги. Няма да има следващи шансове. Вървете си в стаите, облечете униформите и се подгответе.

— Ако те ще минат през портата — каза Тамара, — и аз отивам с тях.

— А ако се провалиш, ще споделиш ли съдбата им? — попита я Майстор Норт.

Майстор Руфъс не изглеждаше доволен.

— Не — изправи се госпожа Раджави, — разбира се, че не. Никой не се съмнява, че Тамара е действала от името на Магистериума и света на маговете. Съдбата й не бива да бъде поставена под въпрос.

— Оставете дъщеря ни на мира — изправи се до жена си господин Раджави.

— Аз измъкнах Кал от затвора и вярвам в Алекс — каза Тамара на маговете — до степен, че съм готова да споделя съдбата им. Минавам през портата с тях. Ако тя ме отхвърли, не заслужавам нещо по-различно.

— Тамара… — промълви Кал.

Вярваше, че тя ще мине през портата, но не искаше призрака на Паноптикона да виси над главата й.

— Отлично — отвърна Майстор Норт, като прекъсна Кал. — Тримата вървете и се подгответе. Ще ви видим в Коридора на завършващите.

Цялото тяло на Кал трепереше от освободеното наполовина напрежение, докато се връщаха към стаите си в Магистериума. Тамара вдигна ръка. Аарън се бе задъхал, все едно се бореше с паникатака.

— Мисля, че се справихме — каза Кал вече в общата стая. — Само трябва да минем през финалната порта. Завършихме Магистериума, без да ни вкарат в затвора.

Аарън кимна бавно, въздъхна и седна на дивана.

— Да се надяваме Златната порта да ни пусне. Благодаря и на двама ви, че ме върнахте към живот. Беше странно да го кажа, но още по-странно е да го постигна.

Тамара го удари по рамото.

— Добре дошъл отново! — каза тя и Аарън я прегърна.

И двамата се усмихнаха. Кал също се ухили.

— Какво е чувството да се върнеш? — попита Кал.

Аарън се обърна към него и макар лицето му да бе на Алекс, беше лесно да види другия дух отвътре.

— Имаш предвид да не ти дрънча в черепа? Малко е странно, все едно това тяло е костюм, които не ми е съвсем по мярка. Но е тихо и спокойно. Да живея в твоята глава бе като да живея в някакъв тайфун от самообвинения, инат и нелепи идеи.

Той се извърна към Тамара.

— Сериозно. Трябва да чуеш мислите, които не изрича на глас. Една от идеите му да победим Алекс включваше дъвка, кламери и…

— Добре, стига!

Кал прекъсна Аарън и започна да го бута към стаята на Джаспър. Надяваше се там да има допълнителна униформа.

— По-добре да се подготвим. Не бива да караме маговете да чакат.

Двамата с Тамара се отправиха към стаите си, за да се преоблекат. Пакостник спеше в леглото на Кал, вирнал лапи във въздуха. Кал изпита тревога — кой щеше да се грижи за Пакостник, ако не успееше да мине през последната порта? Потърка главата на вълка и се насочи към гардероба си.

Чиста тъмночервена униформа от Златната година висеше там. Предишните дрехи на Кал бяха съсипани, целите покрити с кал и кръв. В един момент завършването им през годините бе започнало да се размива. Това не беше първата порта, която минаваха в различен момент от останалите си съученици. Щеше обаче да бъде последната.

Преоблече се и отиде да вземе Мири, която стоеше на нощната му масичка. Закачи я на колана си. Беше готов.

Но не съвсем. На вратата му се почука и Тамара се промъкна в стаята. Тя също беше облечена в униформата от Златната година, бузите й бяха зачервени, а косата й вързана на плитка. Кал реши, че изглежда красива, и бе облекчен от това, че в главата му няма никой, който да му се смее. Можеше просто да гледа Тамара и да си мисли колко е хубава, и дори ако един ден тя решеше, че не го харесва, и дори ако този ден бе днес, докато беше негова приятелка, всичко идеше да е наред.

— Дойдох, защото исках да ти кажа нещо — заговори тя. — Нещо, което не успях да ти кажа преди.

— Какво? — притесни се леко Кал.

— Това — отвърна тя и го целуна.

За миг Кал се притесни, че няма да може да мръдне от изненадата. После прегърна Тамара и отвърна на целувката й. Почувства се сякаш лети. Тя го прегърна около врата и го притисна още по-близо до себе си. Целувката им бе невероятно мека и сладка, а в същото време звезди и комети избухваха в мозъка му.

Тамара се отдръпна леко и в очите й имаше сълзи.

— Ето — каза тя, — това не можех да направя, докато Аарън бе в главата ти.

— Искрена ли си? — каза той. — В смисъл… наистина ли ме харесваш? Защото… аз те обичам, Тамара. Искам да ти бъда гадже.

Вече трудно щяха да останат само приятели. Явно бе полудял временно. Загледа я притеснен, когато очите й се присвиха. Боже, ще вземе да каже „не“! Ще каже, че го е целунала, за да се разделят, или от съжаление, или понеже е смятала, че той така и така скоро ще умре.

— И аз те обичам — каза тя, — а идеята някоя друга да ти е гадже, адски ме дразни. По-добре да съм аз.

Този път Кал я целуна и тя се изправи на пръсти, за да отвърне на целувката му. Още се целуваха, когато Пакостник се разлая. Разделиха се със смях, а вълкът започна да драска по вратата на спалнята му.

— Ох, това означава, че там има някого — каза Тамара. — Предполагам, че трябва да видим дали не е Майстор Руфъс.

Излязоха в хола, хванати за ръце. Не беше Майстор Руфъс. Бяха Гуенда и Джаспър, който погледна хванатите им ръце и повдигна вежди.

— Във въздуха ухае на любов — каза той.

— Млъквай, Джаспър — цапна го Гуенда леко по лакътя.

— Аха — глуповато изломоти Кал.

И той можеше да ги закача, че се целуват, но в момента не искаше да се закача с никого. Беше твърде щастлив и твърде уплашен. Странна комбинация.

— Трябва да ви отведем до последната порта — каза Джаспър. — Маговете чакат. Не е честно, че вие ще завършите по-рано, а аз не. Така определено ще спечелите по-хубаво място в Колегиума. — Той въздъхна. — Но поне татко ще оцелее.

Кал кимна. Не можеше да се принуди да съжали, че бащата на Джаспър остава в затвора, задето бе помагал на Майстор Джоузеф, но бе щастлив, че нищо друго няма да му се случи, защото съчувстваше на приятеля си.

— Колегиумът вероятно ще ни забрани да стъпваме там — каза той в опит да оправи настроението му, — за да не вземем да го изравним със земята по погрешка.

— Аха — каза Тамара, — а изборът между това да завършиш рано или да те пратят в затвора, не е особено труден.

Точно тогава Аарън излезе от стаята на Джаспър. Всички замръзнаха. Носеше униформа, която всъщност му ставаше, затова Кал предположи, че тя не е на Джаспър.

Усмивката на Аарън издаваше нервност, но и надежда.

— Преди… не бях на себе си. Но сега съм добре. Надявам се, че можете да ми простите.

— Вече си от нашите, нали? — попита Джаспър и Аарън кимна.

— Хм! — погледна го Джаспър преценяващо.

— Хайде — каза Гуенда, — нека разберем какъв е отвътре.

Заедно тръгнаха през пещерите на Магистериума, като минаха покрай стая с дълги сталагмити и изпускаща пара кал, която затопляше въздуха. Минаха през друг праг и се озоваха в Залата на завършващите. Арка, която Кал не бе виждал досега, блестеше със златна светлина. Думите „Прима Материя“ бяха издълбани в стената отгоре, сякаш осветени от жлебовете си.

Малка тълпа се бе събрала като свидетели. Майсторите Руфъс, Милагрос и Норт. Господин и госпожа Раджави. Гуенда и Джаспър пожелаха на Кал и Тамара късмет, преди да прекосят залата и да застанат до учителите си и маговете от Асамблеята.

Майстор Руфъс се бе усмихнал някак тънко, но се отпусна, когато влязоха.

— Тамара, Алекс, Кал, готови сте да минете през финалната порта на Магистериума, Портата на Баланса. Предишните ви обучения позволиха да минете през контрола, афинитета, сътворението и трансформацията. Преди много време минахте през Първата порта, Портата на Контрола, и се превърнахте в истински магове. Сега, щом преминете Портата на Баланса, няма да бъдете просто магове, но и бойци на доброто в света на магията. За да преминете през портата, трябва да оставите настрана собствените си желания и емоции, за да помогнете на другите. Ако виждате портата, значи сте готови да бъдете изпитани. Тамара Раджави, ти си първа.

Тамара пристъпи напред и мина през портата с изправени рамене. Както бе направила с първата порта преди години, вдигна ръка да я докосне, а после се скри от погледа им.

— Сега е твой ред, Алекс Страйк.

— Добре — каза Аарън.

Изглеждаше притеснен. Обърса длани в панталоните си и доближи портата. След това си пое дълбоко дъх и мина през нея, като също изчезна.

Кал не виждаше никого от тях. Не знаеше дали са минали от другата страна. Виждаше само неумолимото изражение на Майстор Руфъс и очите на останалите магове, които очакваха присъдата му.

— Твой ред е, Калъм Хънт — обяви Майстор Руфъс.

Кал преглътна и тръгна към портата.

— Чакайте! — извика глас. — Спрете!

Кал се завъртя и изненадан видя Алистър. Изглеждаше както винаги, само краищата му бяха леко размазани и не носеше очилата си. Погледна към Майстор Руфъс и Кал осъзна, че учителят му трябва да е извикал баща му за церемонията.

— Трябва да приключваме с това сега — каза Майстор Норт.

Алистър изчезна и се появи отново само на метър от Кал, който пристъпи към баща си и двамата се прегърнаха бързо. Алистър бе започнал да се чувства плътен. Кал почти усещаше материята на якето му.

— Някога аз минах през Портата на Баланса — прошепна Алистър. — Ти също ще се справиш. Ти си мой син.

— Знам.

Невероятно спокойствие обзе Кал. Той пусна баща си. Някъде някой мърмореше, че в Залата на завършващите е допуснат Погълнат, но никой не направи нещо по въпроса.

„Много неща са се променили в Магистериума“, помисли си Кал, като направи последната стъпка към Портата на Баланса. Зад него се чуха окуражаващи викове — от Алистър, Гуенда, Джаспър, дори от господин и госпожа Раджави.

Не беше сам. Беше подкрепян, а от другата страна го чакаха най-добрите му приятели.

Пое си дълбоко дъх и мина през портата.

Озова се в окото на буря. Пред очите му минаха сцени от живота му — ледената пещера, старият скейтборд, кухнята на Алистър, пълната с ученици трапезария, лекциите на Майстор Руфъс, смехът на Аарън и Тамара, Пакостник като малко вълче, скрито в якето на Кал. Любов към всички тези неща се издигна в него и изпълни сърцето му.

Видя как златната кула пада, как Алекс лети на дракона си, как Дрю е провесил Аарън над чудовището на Хаоса, как Анастасия издъхва, как Майстор Джоузеф го гледа. Не изпита гняв. Беше над тези неща. Беше победил тези хора. Доброто в него бе победило и около него нямаше чужди спомени — нито на Константин Мадън, нито на Маугрис. Само негови спомени.

Разбра кой е.

Калъм Хънт.

Бурята утихна. Спокойствието, което я последва, бе почти оглушително. Стоеше от другата страна на портата с Аарън и Тамара, които му се усмихваха. И тримата се бяха справили. За миг тълпата не ги виждаше, макар Кал да виждаше маговете в далечината, загледани с трепет към портата. След миг илюзията щеше да се разпадне, но сега бяха заедно и невидими.

— Справихме се — каза Тамара и хвана Аарън с една ръка и Кал с другата. — Заедно.

Кал и Аарън също се хванаха за ръце.

— Трябва да се закълнем, че няма да сме като другите господари на Хаоса — каза Аарън на Кал, стиснал силно ръката му, — че няма да сме като Маугрис. Че когато остареем и часът ни удари, ще си отидем. Че няма да повтаряме старите ужаси.

— Няма да крадем тела — кимна Кал.

— Но ще се пазим — добави Тамара, — вие един друг, аз вас двамата. Ако някой наруши обета, другите двама трябва да го спрат. И аз съм една от вас. Разбрано?

Аарън се усмихна и в погледа му имаше нещо странно, нещо, което не се бе показвало в тези някога чужди очи.

— Заклевам се — каза той, — заклевам се в Дявола и в Бога. Докато съм жив, никога повече няма да открадна чуждо тяло.

Кал го погледна в очите.

— И аз се заклевам — каза той. — От сега нататък ще играем по правилата.

Той се усмихна на Аарън и сподави внезапния порив на съмнение. Вече бе добър човек. Вече и двамата бяха добри хора.

Просто трябваше да си останат такива.