Златната кула

Глава пета

Преместването не отне много бреме. Гуенда обичаше кучета и за изненада на Тамара и Кал двамата с Джаспър се съгласиха да ги придружат до библиотеката вечерта преди срещата си с Майстор Руфъс. Гуенда изглеждаше любопитна, а що се отнася до Джаспър — Кал никога не бе сигурен защо той върши каквото и да било. Джаспър изпрати с тъжен поглед Селия, която отиде с половината ученици от Златната година към Галерията, после изправи рамене и последва Кал и Тамара в библиотеката. Това бе едно от любимите места на Кал в Магистериума не защото бе голям любител на четенето, а заради хубавите спомени с Тамара и Аарън.

Четиримата минаха под надписа ИСТИНСКОТО ЗНАНИЕ Е СВОБОДНО И НЕ СЕ ПРЕКЛАНЯ ПРЕД НИЧИЯ ВЛАСТ и седнаха на една от дългите дървени маси в центъра.

— Ами добре — каза Тамара, като пое командването, — ето какво търсим! Информация за Аутомотонес. Дали има други елементали като него. И Хаосът… Може ли нещо да се върне в Хаоса? Знаем ли нещо за царството на Хаоса?

— Ти не знаеш ли? — погледна Гуенда към Кал. — Нали си маг на Хаоса?

— Не, никаква идея — поклати глава той. — Мога да изпращам разни неща в Хаоса, но нямам представа какво има от другата страна.

Всички се разделиха в различни части от библиотеката. Кал се озова в секцията с магии на Хаоса, където имаше много книги, за които той виновно осъзна, че вероятно е трябвало да прочете — книги за историята на маговете на Хаоса, значението на противотежестите и дори откриването на магията на Хаоса. Тъкмо се протягаше към книга на име „Бездна и душа за начинаещи“, когато Аарън заговори.

Трябва ти тяло — каза той. — Не мога да остана завинаги в главата ти.

Кал се облегна на лавиците. Знаеше, че този разговор му предстои, и щеше да почувства облекчение, ако остане сам в главата си, но въпреки това тези думи му прозвучаха като отхвърляне. Освен това нямаше представа как да го постигне.

— Не е проста работа да се намери тяло — промърмори той.

Може би на някой умрял?

— Не можем да използваме мъртвец. Нали това стана последния път. Държеше се странно, понеже мозъкът ти бе умрял. А това бе след като натъпках душата ти обратно в теб. Представи си какво би било в тяло на случаен човек… Не става и с бебе. Това се е случило с мен. Губиш всичките си спомени. Ставаш друг човек. Малък и безпомощен.

Не искам да съм бебе — прозвуча ужасен Аарън. — И определено не бих искал да избутвам душата на дете.

— Можем да идем до болницата — каза Кал, като осъзна колко зловещ става целият разговор — и да намерим някой умиращ?

Та да си умра в него!

— Не може ли да го излекуваш с магия? — предложи Кал, макар да знаеше, че това не е реалистично. Никой от тях не разбираше много от лековита магия.

Тогава трябва да го съживим и да го оставим да живее — каза Аарън с дразнещото си благородство, което подсказа на Кал, че Аарън си е добре. Вече беше жив и не бе страховито немъртво чудовище. На Кал му се искаше да спрат така, докато всичко е наред, дори това да означаваше Аарън да живее вечно в черепа му.

— Ако продължиш да отхвърляш предложенията ми, ще си останеш така — напомни му Кал.

Иззад близката лавица книги чу някой да се смее и надникна, притеснен, че са го чули как си говори сам. Вместо това видя как Тамара седи край маса и клати крака, а Джаспър до нея й казваше нещо, което очевидно й бе смешно. Кал присви очи.

Ще измислим нещо. — Гласът на Аарън прозвуча някак отчаяно.

Може да убием някого — помисли си Кал, като присви очи още повече, докато гледаше как Тамара се смее, а Джаспър се пъчи. Очевидно флиртуваше с нея. — Например Джаспър.

Няма да убиваме Джаспър. Не искам да ставам убиец.

Ти вече очисти Майстор Джоузеф — помисли си Кал и се изненада от себе си. Не би казал това на Аарън на глас. Не искаше да споменава нищо, случило се в онези ужасни моменти. Но не можеше да спре да го мисли. — Откъсна му главата като презрял домат…

Не бях на себе си — възрази Аарън, а Кал не каза нищо. Чу Тамара да се смее отново, но нямаше сили да гледа. Тя не му беше гадже. Можеше да излиза с Джаспър, ако поиска, макар при тази мисъл на Кал да му се прищя да си удари главата в сталактит.

Нямаше смисъл да се ядосва и на Аарън. Нищо от случилото се не бе по негова вина. Беше заради Майстор Джоузеф. Заради Алекс Страйк. Заради Константин Мадън. И заради самия Кал.

Да скачаш от тяло в тяло винаги ще е убийство — помисли си тъжно Аарън. — Винаги убиваш нечия друга душа. Затова е Зло. Затова делото на Врага на Смъртта бе неправилно. Вместо да спре смъртта, предизвика повече смърт.

Предполагам, че си прав.

Кал отнесе „Бездна и душа за начинаещи“ на масата, където Гуенда вече бе седнала до Тамара и Джаспър. Говореха си за Аутомотонес. Тамара и Джаспър разказваха на Гуенда за битката в стария паркинг на Алистър и по-точно за подвизите на Пакостник.

Помниш ли? — помисли си Кал, но Аарън бе замлъкнал в ума му.

Не беше честно. Съжаляваше, че е наранил чувствата на Аарън, но бе невъзможно да не мисли глупави и ужасни неща. А ужасни неща плуваха в съзнанието му непрекъснато. Не можеше да ги спре. В миналото едва се бе удържал да изрича най-лошите си мисли на глас. Как можеше да се въздържи да ги мисли? Освен това Аарън можеше да се скрие в главата му и да не разкрива нищо. Може би неговите мисли бяха дори по-лоши от тези на Кал, но Кал нямаше как да го узнае.

Чу обаче как Гуенда говори откъм затрупаната с книги маса.

— Значи Кал те е отмъкнал до огромната автоморга, за да търси баща си, и си бил нападнат от елементал, но пак не ти е казал, че е Врагът на Смъртта?

— Мисля, че му е било трудно да го признае — каза Джаспър, с което изненада Кал. — Вероятно дори не е знаел дали ще му повярваме. Аз не бих. Разбира се, щях да се направя, че му вярвам, понеже бях отвлечен и никога не бива да казваш на похитителя си, че е луд.

— Теб често те отвличат — каза Гуенда без грам съчувствие.

— Вярно е, точно както го казваш — каза Джаспър — И защо защитавам Кал отново? Той е причината, поради която ме отвличат!

— Защото сте супердобри приятели? — обърка се Гуенда. — Ти си му помощник. Или поне един от помощниците.

— Важно е, че го отбеляза — рече Тамара, — понеже Пакостник е главният помощник.

— Не, не, не и не! — каза Джаспър, видимо ужасен. — Не може да мислите за мен по такъв начин! Аз съм негов съперник! С Кал винаги ще заставаме един срещу друг в битки за слава и любов! И колкото пъти загубя, толкова и ще спечеля! Аз съм големият му съперник!

— Щом казваш… — прие Гуенда.

Кал се усмихна въпреки всичко.

— Трябва да се видим с Майстор Руфъс — погледна към часовника си Гуенда. — Радвам се за това, понеже тук е скучно. Не мога да повярвам, че дойдохме заради предупрежденията на някакъв гущер.

— Уорън е бил прав и преди — намеси се Кал, без да е сигурен дали защитава гущера, или себе си. — Ще върнем тези книги обратно по местата им и ще продължим да търсим, докато не открием нещо.

— Както искаш — отговори Гуенда и изцъка на Джаспър, който я изгледа потресен. — Хайде, да не губим време.

— Хората цъкат на кучета — възмути се Джаспър, докато следваше Гуенда из стаята. — Не можеш да ми цъкаш!

— Цък — каза весело Гуенда. — Цък, цък.

Възмущението на Джаспър заглъхна, понеже двамата с Гуенда се отдалечиха и вече не ги чуваха. Тамара поклати глава и раздели товара на книгите между себе си и Кал.

— Може би сме параноични — каза тя, докато излизаха от библиотеката. — Може пък Уорън наистина да не е имал нищо конкретно предвид.

— Никой не може да ни обвини след всичко, което преживяхме — каза Кал.

Искаше му се Аарън да се появи в главата му и да му каже какво да отговори на Тамара, която изглеждаше уморена и разтревожена. Аарън обаче продължи упорито да мълчи.

— Предполагам, че си прав — наклони глава Тамара.

Какво ли си мислеше? На Кал му идеше да блъсне главата си в стена, но бяха стигнали до стаите си и Тамара отваряше вратата с гривната си. Хвърлиха книгите на масата. Кал искаше да й предложи да идат до Галерията да хапнат, когато Тамара вдигна „Бездна и душа за начинаещи“ и я отвори напосоки.

— Противоположността на Хаоса — прочете тихо — е човешката душа.

После шумно си пое дъх.

— Кал… съжалявам. Не за това, че ти казах да не съживяваш Аарън, а задето не опитах да разбера защо си имал нужда да го направиш. Всички ти повтаряха, че си виновен за смъртта му. Сигурно си мислел, че единственият начин да поправиш нещата, е като го съживиш.

Ако трябваше да бъде честен, Кал бе знаел, че това е лоша идея. Не знаеше обаче какво друго може да направи или каже.

— Не исках да съживя Аарън само за да се почувствам по-добре — обясни той. — Искам да кажа… да, наистина се чувствах виновен. Но и изплашен. Винаги се боях какво може да стане, ако не се наблюдавам постоянно заради възможността да стана истински злодей. Аарън обаче бе мой приятел и вярваше в мен, а аз не исках да е мъртъв. Това бе всичко.

Очите на Тамара заблестяха, едва сдържаше сълзите си.

— А аз избягах и те изоставих — каза тя. — Сигурно си смятал, че вече изобщо не вярвам в теб. Разбрах, че съм сбъркала, веднага щом се върнах в Магистериума. Смятах, че маговете ще ни спасят, че Асамблеята ще помогне, че те са възрастни, а ние деца. Но те се оказаха безсилни. Не могат да оправят всичко.

— Никой не може — рече Кал.

Тамара изглеждаше толкова тъжна, че той отчаяно искаше да я прегърне — но дали тя би искала това?

— Не е твоя вината, че си им повярвала.

— Вярвам в теб — каза тя. — Ти си мой приятел, Кал, а аз…

— Не бих искал да сме само приятели — каза той.

Тя го погледна ококорена, сякаш не можеше да повярва, че е казал това. Кал усети как ударите на сърцето му отекват през цялото тяло. И сам не вярваше какво бе изрекъл.

— Извинявай — каза той, — просто това е истината. Харесвам те, Тамара. Всъщност аз…

Тя се надигна на пръсти и го целуна. Кал се почувства като ударен от гръм. Първия път, когато се бяха целунали, бе твърде смаян, за да реагира, но този път уви ръце около нея, както му се искаше отдавна. А Тамара прегърна него и усещането бе върховно. Тя погали нежно бузата му, докато той я целуваше, а това бе дори още по-върховно. Ухаеше на розова вода и Кал бе почти сигурен, че това е най-хубавата целувка, която някой някога е получавал в историята, и би взела златен медал от Олимпийските игри, ако там имаше такава дисциплина.

ХЕЙ, АЗ ОЩЕ СЪМ ТУК! — развика се Аарън в главата на Кал и го накара да се отдръпне от Тамара. Той очевидно бе ужасен от целувката.

— Кал? — попита Тамара объркана.

Гледаше го замечтано усмихната, което го подтикваше да я целуне отново, но се сети, че тя сигурно ще се разяри, ако разбере за Аарън.

— Ъъъм… мисля, че избързваме. Че трябва да…

И ето че мислите го изоставиха.

СПРЕТЕ! — извика Аарън.

— Спрем — повтори Кал.

Тамара примигна. Изглеждаше обидена.

— Добре — каза тихо тя, — но мислех, че го искаш.

— О, искам го! — каза Кал, може би твърде нетърпеливо. — Наистина, ама наистина. Само че просто…

Мисля, че трябва да изчакам и да видя дали ти наистина си сигурна — рече Аарън.

Кал повтори думите. Звучаха хубаво и мъдро. Зряло. Тамара обаче отново го гледаше странно.

Искам да сме сигурни, че връзката ни почива на взаимно доверие — подсказа Аарън.

Кал изрече и тези думи, като опита да прозвучат убедено. Да изглежда като човек, който вярва в това, което говори. Тамара скръсти ръце пред гърдите си и присви очи към него.

— Говориш като Аарън — каза след кратка пауза.

— Но това е хубаво, нали? — отговори той.

— Не е лошо — каза тя, което не прозвуча съвсем като съгласие. — Предполагам, че той липсва и на двама ни по различен начин.

После постави топла длан върху бузата му.

— Лека нощ, Кал!

И се прибра в стаята си, като остави Кал сам да легне на малкия си креват. Пакостник скочи и направи няколко кръга, преди да седне право върху краката му, но Кал не можеше дори да се подразни от това. Нещата вървяха толкова добре с Тамара, та почти бе забравил, че пази още една тайна. Вече го бе търпяла толкова дълго. Дали изобщо щеше да му повярва?

Кал — намеси се Аарън, — трябва да ти кажа нещо.

Знам какво искаш да кажеш — отговори Кал, като си спомни колко страхотен бе мигът, когато двамата с Тамара бяха заедно и нищо друго нямаше значение.

— Че трябва да й повярвам. Знам. Трябва да й кажа. Просто искам всичко да е нормално.

Не е това. Намерих нещо в главата ти. Нещо странно.

Нещо в главата му? Кал затвори очи и усети как го наляга огромна умора. Каквото и да знаеше Аарън, не искаше да го чува.

— Не сега — каза той. — Просто не сега.