Златната кула

Глава тринадесета

Флорида беше гореща и лепкава. Колата нямаше климатик, поради което бяха свалили прозорците, за да се разхладят. Минаха през град Талахаси край едно блато близо до река Сопчопи, което според Лукас Грета бе превърнала в свой дом.

Кал зави по пътя, по който го насочи джипиесът от телефона на Джаспър, но го направи с лека тревога. Беше черен път, който изобщо не бе подходящ за старата елегантна кола.

Минаваха покрай реката, която бе гладка и с цвета на кафе. Наоколо имаше кипариси, покрити с мъхове. Корените им се протягаха в реката като пръсти. Една змия — Кал реши, че е пепелянка — плуваше спокойно, минавайки през гъстите лилии, покрай нещо, което Кал взе за муцуна на алигатор.

Пътят бързо се разкаля и някак изчезна.

— Сигурен ли си, че трябва да карам натам? — попита Кал.

— Не — отговори Джаспър, — джипиесът иска да завием отново, а завой няма.

Колата забави, отчасти защото Кал бе натиснал спирачките и отчасти защото калта стана по-дебела. Кал имаше неприятно усещане, че колата затъва леко в калта.

— Трябва да излезем — каза Тамара. — Веднага.

— Не можем да оставим колата тук — отвърна Кал. — Татко ще ме убие, ако не я върна.

— Ние знаем ли изобщо къде сме? — попита Гуенда.

— Телефонът ми знае — отвърна Джаспър, — но може би ще е по-добре да продължим пеш оттук.

Излязоха от ролс-ройса, стъпвайки несигурно в калта. Когато се отдалечиха от колата, изглеждаше, че тя е потънала още малко.

— Това плаващи пясъци ли са? — попита Тамара.

— По дяволите! — хвана се за главата Кал. — Мислех, че плаващи пясъци има само по филмите! При това в тъпите филми! Не съм и подозирал, че са истински!

— Можем да я измъкнем с магия — напомни му Гуенда.

Гумите бяха изчезнали почти напълно.

— Всички да се съсредоточат.

Гуенда, Джаспър и Кал призоваха въздушната магия, докато Тамара се пресегна към земната. Кал се съсредоточи във въздуха, бутащ колата, който образува почти солиден лист между калта и метала. С отвратителен жвакащ звук колата отскочи от блатото и бе избутана на около метър до края на черния път, а после и безцеремонно изпусната надолу, когато изтеглиха магията си.

При дрънченето и стърженето на метала, когато ролсът удари земята, Кал направи гримаса. Дали щеше да остане в движение? Колко пукнатини се бяха появили?

В момента нямаше време да мисли за това.

— Насам — каза Джаспър, без да изпуска телефона си.

Последваха го по пътеката до реката, заслушани в жуженето на насекомите, квакането на жабите и постоянната птича песен над тях.

Влажната жега тежеше на гърбовете им, а комарите летяха на цели облаци, като издаваха мъчителен високочестотен шум. Кал беше споходен от неприятната мисъл, че Лукас ги е пратил за зелен хайвер. Може би Грета не съществуваше.

Джаспър спря и разтърси телефона.

— Какво става? — попита Тамара.

— Няма сигнал — каза той, след като го разтърси отново.

— Шегуваш се — каза Гуенда. — Какво ще правим сега? Близо ли сме изобщо? Имаш ли представа накъде трябва да вървим?

— Натам — каза Джаспър и махна неопределено през водата към една горичка.

— Грета! — извика Кал, като накара няколко птици да полетят от близките клони. Поне една от тях бе мишелов, което бе притеснително.

— Извиняваме се, че те безпокоим, но Лукас каза, че може би ще можеш да ни помогнеш!

Нямаше отговор. Кал се почувства победен, все едно е провалил всичко. Макар че всъщност Джаспър бе прецакал всичко с тъпия си телефон. Кал отвори уста да го каже.

Недей — каза Аарън. — Няма време да обвинения. Освен това се обзалагам, че той вече се чувства зле.

Кал се намръщи и погледна към Джаспър, който продължаваше да размахва телефона си.

— Може да преплуваме реката — предложи той.

— Няма начин — каза Гуенда, — водата е пълна с алигатори, сигурна съм.

— Може да прелетим и да видим дали няма да изскочи нещо — рече Кал.

Точно тогава повърхността на реката потрепери. Спряха и се загледаха.

Стояха на място, където реката променяше посоката си. Самата вода бе с мътен кафеникав цвят. Високи кипарисови дървета опасваха бреговете.

— Май това беше алигатор — каза нервно Гуенда. — Те понякога излизат на брега и изяждат някой човек.

— Откъде знаеш толкова много за алигаторите? — поинтересува се Джаспър.

— Понеже ги мразя! — каза тя. — Те са като динозаври с огромни зъби и… Какво е това?

Реката образува водовъртеж, който излезе от водата и се завихри около кипарисите. Внезапно се чу шумно смукване и плясък като вулкан, изригнал навътре. Дърветата започнаха да потъват във водата.

— Дупка! — каза Тамара. — Виждала съм клипове с такива! Назад!

Всички отстъпиха и загледаха изумено как дърветата и земята на ръба на реката биват повлечени надолу от отворилата се дупка с гаден шумен звук. Дърветата се счупиха с хрущене, клоните се строшиха, когато бяха завлечени под повърхността на водата, която закипя и разкри нещо огромно — великанка от прах и кал. Устите им увиснаха, когато създанието се издигна пред тях. Риби и огромни червеи закапаха от тялото му, а над блатото се разнесе невероятна смрад като от гниещи боклуци. Великанката отвори масивните си кафяви очи.

— Опитва се да ни уплаши — изсъска Тамара, когато другите отстъпиха назад със звуци като пред повръщане. — Лукас ни предупреди, че тя мрази хората.

— Получава й се — каза Джаспър, като примигваше от сълзите в очите си. — Страх ме е.

— Махайте се, магове! — каза Грета.

Гласът й прогърмя. Още кал падна от нея и пльосна в блатото.

— Приятно ми е да се запознаем — прокашля се Кал. — Калта и червеите изглеждат яко… ъъъ… някак могъщи.

Грета се протегна и счупи едно дърво на две.

— Това можеше да е гръбнакът ти — промърмори Джаспър.

Ласкателствата няма да помогнат — каза Аарън. — Но мисля, че тя мрази Асамблеята.

— Виж — каза Кал, — съжаляваме, че те безпокоим. Но нямаме избор. Нуждаем се от помощта ти.

Грета примигна и във водата се посипа кал.

— Но защо да искам да ви помагам?

— Знаем, че Магистериумът те е изоставил по време на войната — каза Кал. — Оставили са те да станеш Погълната и после са те прокудили.

Грета кимна.

— На земята се е появил Погълнат от Хаоса — каза Кал. — Казва се Алекс. От Магистериума му строят огромна златна кула. След няколко дни ще ни изпратят при него, та да може да ни убие.

— Това не е вярно — изсъска Тамара, но се спря. — Всъщност технически е вярно.

— Какво ми пука? — каза Грета, но вече говореше замислено. — Какво са направили маговете за мен?

— Двама други Погълнати ни помагат — каза Гуенда. — Раван огнената и Лукас водният.

— Асамблеята ще е принудена да признае какво си направила за тях — добави Кал. — Ще ги е срам заради отношението им към теб.

Грета тихо изръмжа. Кал осъзна, че ужасната смрад вече я няма и самата Грета изглежда някак различна — вече не ръсеше червеи и риби. Вместо това по скалистото й тяло никнеха цветя, както и шарени гъби.

— Асамблеята трябва да признае позора си — каза Грета. — Ние сме Погълнати, а не елементали. Магове. Не бива да ни държат по затвори. Да се отнасят с нас като с чудовища.

— Това е начин да покажеш, че Погълнатите не са чудовища. Че могат да спасяват хората — каза Кал, — а ако Алекс не бъде спрян, не се знае какво още може да унищожи. Той може да съсипе целия свят. Това ще засегне и теб, и другите Погълнати.

— Погълнатия от Хаоса обича ли жаби? — прогърмя замислено Грета.

Всички притихнаха. Дали щеше да е по-добре, ако каже, че ги обича — или пък не?

Мисля, че трябва да кажеш „не“ — каза Аарън. — Алекс нищо не обича.

— Сигурно иска да ги унищожи — каза Кал.

— Значи трябва да бъде спрян — рече Грета. — Обичам жабите. Те са мои приятели.

— Кажи ни как да те призовем — каза Кал. — Обещавам, че ще го направя само когато всички Погълнати са се събрали и е настъпил часът да се бием с Алекс.

Нещо изскочи от земята между краката на Кал. Блестящо парче кварц, подобно на друза.

— Удари това в камък — рече Грета — и ще дойда при вас.

Тя лениво перна нещо във водата — алигатор, чиято зелена зъбата глава се подаде за миг.

— Искам да видя позора на маговете.

Когато великанката потъна във водата, Джаспър въздъхна тежко.

— Надявам се, това да е за добро.

— Не умряхме — рече Гуенда. — Пак е нещо.

Стигнаха обратно до колата, без да ги нападат алигатори и жаби или пък под краката им да зейне огромна пропаст. Колата не бе потънала в друга дупка. Още по-добре беше, че когато Кал я запали, тя не се задави. Не звучеше по същия начин, както когато Алистър им я остави, но се движеше достатъчно добре, за да я изкарат от черния път.

Щом излязоха на магистралата, едно появило се стържене в колата се усили. Кал продължи да кара, като изпрати малко охладителна магия към двигателя.

Продължиха на север, кални, нахапани от комари и изтощени. Спряха за бургери на границата с Вирджиния и стигнаха до пещерите на Магистериума през нощта.

Златната кула се издигаше високо в небето. На лунната светлина изглеждаше завършена.

Имаха още един ден. Само още един ден, преди да им се наложи да се изправят отново срещу Алекс.

Кал паркира колата в ъгъла на едно сечище пред портите. Заедно с Пакостник и другите чираци влязоха вътре. Бяха твърде уморени дори за разговори. Кал смяташе да си вземе душ, но щом стигнаха в стаите си, заспа на леглото с калта по панталоните.