Ветровете на времето

10.

Антропологът спа осем часа… В кораба беше започнало да става студено и Колрак беше го завил с едно одеяло, а друго му бе подложил за възглавница. Дериък вече не стенеше от болка. В действителност, ако не беше слабото, ускорено дишане, от което гръдният му кош се повдигаше и спускаше, би могъл да мине за мъртъв.

След осмия час му сложиха система. Захарният сироп се процеждаше по гумената тръбичка и на Дериък това като че ли му се отрази твърде добре. Във всеки случай вътрешният му кръвоизлив, изглежда, бе овладян.

Но не се събуди.

Наложи се да изнесат тялото на Сейехи, тъй като нямаше как да го замразят. Арвън и Хефидж сложиха на лицата си маски, при все че досега бяха напълно убедени, че въздухът няма да им навреди, и излязоха навън. Там изкопаха плитък гроб и положиха тялото на Сейехи в него.

Нлесин предложи да постои при Дериък. Колрак и Капитанът излязоха, за да произнесат на гроба думите, произнасяни от хората, когато сред тях дойде смъртта.

Беше нощ, но след мрака в кораба небесният свод от звезди изглеждаше ослепително ярък и състрадателен. Над главите им беше увиснал сребърен полумесец и къпеше света наоколо в тъмносиви сенки. Доколкото можеха да я видят, земята под тях беше равна, а нощният вятър бе пронизващ.

Нито чуха, нито видяха някое живо същество.

Колрак изпълни погребалната церемония с твърд, но съвсем тих сред хилядите мили лунна светлина глас. Уийк каза каквото можа, и после пръстта покри Сейехи завинаги.

— Измина дълъг път, за да умре — промълви Арвън.

Сега, когато го нямаше, когато наистина го нямаше, невидим под земята, загубата ги съкруши. Шокът от катастрофата беше попреминал и те всички изведнъж разбраха, че се намират твърде близо до смъртта, далеч от приятелите и небето, което познаваха.

Струваше им се непонятно, че Сейехи никога вече няма да бъде част от обстановката в командната зала, че никога вече няма да работи с компютрите, които обичаше, никога вече няма да се усмихва снизходително, когато някой го нарича „Обратна връзка“.

Те се върнаха в кораба и плътно затвориха люка, за да не прониква студът вътре.

— Поразмърдва се — повика ги в същото време Нлесин.

Уийк и Колрак взеха фенерчетата си и избързаха напред. И двамата се опитваха да не мислят за гроба, който бяха видели. Но вледеняващата мисъл за още един гроб скова умовете им…

Антропологът внезапно размърда единия си крак. Очите му се отвориха и той се напрегна, като че ли се опитваше да седне.

Колрак го хвана и го възпря.

— Спокойно, приятелю. Не се движи, ако можеш.

Дериък беше вече буден и в съзнание.

— Трябва да съм почти мъртъв, щом ме наричаш „приятелю“ — прошепна той. — Никога по-рано не си ми казвал така.

— Аз…

— Не се извинявай. Благодаря. Признателен съм ти. Бихте ли ми дали нещо да пийна?…

— Вода? — предположи Уийк.

Дериък се намръщи, лека червенина се разля по бледото му лице.

— Предполагам, че ще трябва да е вода. Не съм допускал обаче, че ще стигна дотам.

Капитанът се засмя. А може би състоянието му се подобрява, може би той дори ще оздравее.

Нлесин донесе вода и Дериък запреглъща с признателност. Но след около петдесет грама спря. Лицето му отново пребледня. Закашля се конвулсивно, тялото му се изопна под одеялото. Петънца кръв се появиха в ъгълчетата на устата му.

Спазъмът премина точно когато Колрак вече приготвяше спринцовката.

— По-добре не опитвайте отново с това — каза Дериък и се усмихна отпаднало.

Никой не проговори. Уийк се страхуваше да предполага каквото и да било. Колрак отчаяно се опитваше да измисли нещо, което би помогнало на Дериък, макар че вече стана ясно, че на него не можеше да му се помогне.

Сам Дериък наруши мълчанието.

— Ако ще работим, по-добре е да се заловим веднага.

— Чувствуваш ли се достатъчно добре? — попита Капитанът.

Дериък го погледна спокойно.

— Няма да се почувствувам по-добре, нали, Уийк?

Уийк не отговори. Вместо това грижливо подпря Дериък на одеялото, така че да намести главата му в положение, при което да може да чете без усилие. После нагласи три лампи над и зад Дериък и издърпа едно магнитно табло, за да закрепят ролките и данните от компютрите.

Хефидж се повъртя насам-натам, докато успее да закрепи данните за проучване, така че да бъдат добре осветени отвсякъде.

— Работата ни ще има съвсем импресионистичен характер — предупреди ги антропологът. — Не разчитайте твърде много.

— Твоето предположение би било по-добро от всичко, което сами бихме измислили — подчерта Уийк. — Колко време ще ти е необходимо, преди да си в състояние да отговаряш на въпросите ми?

— Имам нужда от около седмица, за да свърша работата както трябва. Предполагам, че разполагам с четири часа, преди да загубя съзнание. Така ли е, Докторе?

— Мисля, че да — отвърна Колрак.

— Заредете ме с още лекарство, ако е необходимо. Като имам предвид всичко, мисля, че трябва да ви дам някои предварителни обяснения, преди да заспя отново, просто за всеки случай. Да кажем, три часа за тези ленти и после ще ви кажа каквото мога… Най-напред да погледнем резултатите от проучването на екватора, Хефидж… кодирано е А 14, мисля. Ето това е.

Погледът на Дериък беше ясен и блестеше, но лицето му беше бледо, а дишането — неравномерно. Не показваше признаци на болка и по-скоро като че ли се забавляваше. Задълбочи се в работа. Явно възможностите му за концентрация бяха налице; съвсем очевидно бе, че за него другите хора в командната зала бяха престанали да съществуват.

Дългите минути се изнизваха и ставаха часове. Дериък по-скоро поглъщаше, отколкото изучаваше материала. Случваше се да спре за миг погледа си върху някой лист и после да даде знак на Хефидж да го замени с нов. Той не би могъл да обясни картината, която изграждаше в ума си, картина, появила се от половинчати догадки и неуловими следи, които за другиго не биха означавали нищо. Разположението на континентите и моретата влизаше в изчисленията му, също както и някоя случайна, конкретна информация, заснета от телевизионните скенери. Но най-вече бе подпомогнат от проучването на процесите на културното развитие, на което бе посветил целия си живот. Той съзираше данни, които в действителност нямаше пред себе си, на основание на онова, което би трябвало да е там. Точно след три часа Дериък кимна с глава:

— Готов съм. Възможно ли е да намалите тази светлина?

Уийк завъртя обратно две от лампите и осветлението стана по-индиректно, а другата обърна нагоре, така че лъчът минаваше над главата на Дериък.

— Чувствуваш ли се достатъчно силен, за да говориш?

— Не, но хайде да не губим време в любезности. Това, което имам да ви кажа, няма да ви хареса, ала трябва да го чуете.

Другите се приближиха и заслушаха. За тях проблемът не беше вече абстрактен — беше въпрос на живот и смърт.

— Най-напред — започна Уийк, макар че му бе мъчително да задава тези въпроси, — възможно ли е да получим помощ някъде на тази планета? Някой, при когото да отидем и да сглобим този кораб отново?

— Не — каза Дериък. — По този въпрос съмнения няма, Уийк. Ако сте очаквали да намерите напреднала технология, вие сте се заблудили.

— Искаш да кажеш, че няма хора? Аз мислех…

— О, хора — разбира се. Тук има хора, макар и не много. Бедата е в това, че доста сте подранили. Може в известна степен да сбъркам, но бих казал, че на тази планета няма общество, което да познава поне земеделието. За да ви бъде от полза…

Дериък леко се усмихна.

— С други думи…

— С други думи, вие се намирате в един свят от каменната ера. Хората са разпръснати на малки групи, прехранват се с лов на диви животни и събират диви растения — корени, диви ягоди и тем подобни. Ако искате да знаете как да поправите счупен връх на копие, попаднали сте на подходящо място. Ако искате да знаете как да поправите космически кораб, ще трябва да почакате около двадесет хиляди години и тогава да попитате някого… освен ако този някой дотогава не хвръкне във въздуха.

Настъпи продължително мълчание.

— В такъв случай сме загазили — промълви накрая Уийк. — Не можем да поправим този кораб дори за нормален полет. А колкото до полето на деформация, което би ни отвело у дома…

— Изключено — заключи Дериък. — Не разполагате с необходимите инструменти, за да създадете машините, които от своя страна да създадат други, способни да поправят вашия кораб. Няма да успеете да сглобите това нещо и с дяволски усилия, разбирате ли?

— Изглежда, това ще бъде нашият дом, независимо дали ни харесва или не — каза Нлесин. — Нищо не можем да направим.

— Почти нищо — поправи го антропологът.

— Не те разбирам — промълви Уийк и се намръщи.

Дериък замълча, за да посъбере сили. После очите му се оживиха и заблестяха. Той явно бе заинтригуван от ситуацията просто като възникнал проблем, независимо от ролята, която той самият би могъл да играе в нея.

— Каква е нормалната процедура за връщане у дома, ако полето на деформация претърпи авария и не може да се поправи? — попита той.

Уийк го погледна съсредоточено.

— Да изчислим курса на кораба в нормално пространство, да включим автоматичното управление и да заспим. Но в нашия случай нямаме кораб, нито компютри.

— Но имате препарата, така ли е?

Настъпи мълчание.

— Да, имаме го — каза Уийк. — Не е кой знае колко сложно: екстракт от лимфна тъкан на летаргични бозайници, съчетан с абсорбент на витамин „Д“, малко инсулин и някои обикновени лекарствени деривати, известни от векове насам.

Светлината не трепваше сред развалините на командната зала.

— То е всемогъщо лекарство, независимо колко е просто — продължи Дериък. — И защо бихте го използвали, ако внезапно сте лишени от своето поле на деформация?

— Много просто — обясни Уийк озадачено. — Корабът не може да превиши скоростта на светлината в нормално пространство, още повече в полето на деформация. Но полето притежава способността да „нагъне“ пространството, за да доближи два предмета един до друг; то, както знаете, е един вид пряк път.

— Не съм те молил да ми изнасяш лекция по елементарна космическа навигация — обади се Дериък сопнато. — Попитах те защо бихте употребили препарата.

— Той е средство при критични обстоятелства и означава за нас дългия път към дома, ако не можем да стигнем там по друг начин. Разстоянията в нормално пространство са огромни, естествено. Може да се намирате на стотици светлинни години от дома, когато полето на деформация откаже. При нормално ускорение в нормално пространство ще са ви необходими повече от сто години да се доберете обратно, а за това време вие ще бъдете мъртви. Но препаратът позволява да изпаднете в един вид забавено развитие; жизнените ви процеси се забавят, докато у вас остане да тлее само искрица живот. Когато пристигнете у дома, се събуждате и дори ако на кораба са изминали стотици години, вие сте само със седмица или малко повече поостарели, що се касае до износването на вашето тяло. Естествено всичките ви приятели ще бъдат мъртви и ще трябва да започнете живота си наново…

— Но ще си бъдете у дома… — прекъсна го антропологът. — Не се увличай толкова, Уийк, нямаме време.

— Все още не разбирам — призна Хефидж. — Нямаме кораб, а хората тук са все още в каменната ера.

— Несъмнено, несъмнено — възпря го нетърпеливо Дериък. — Сега те са в каменната ера, така че не могат да ви помогнат. Но представете си, че сте се приземили тук петнадесет или двадесет хиляди години по-късно. Тогава какво?

Уийк се поколеба.

— Вероятно това би било мъртва планета. Веднага, щом като получат атомна енергия, те ще поемат пътя на останалите.

— Ние не се самоунищожихме — вметна Колрак с жар, каквато не бяха чували в командната зала от много дни насам. — Ние предприехме това пътуване с надеждата да открием някой друг, който може да е оживял, някой, с когото бихме могли да намерим общ език. Откъде да знаем… може би тези диваци там, вън, ще се окажат онези, които сме търсили. Прекрасна… непоносима ирония…

— Шансовете са против — заяви решително Уийк.

Дериък се закашля леко, примига и продължи:

— За пръв път, господа, аз съм на едно становище с Колрак. Ти говориш за шансове, Уийк, но в действителност ти не разсъждаваш. Какъв шанс имаш да получиш помощ от някой друг свят, освен от този, на който се намираш?

— Никакъв — призна Уийк.

— Много добре. Единствената ви надежда е свързана с тези същества навън, тези външно недодялани хора, които ловят диви животни и гладуват през половината от живота си. Ще ви помогнат или те, или никой друг. Сега не могат да ви помогнат. Ето защо трябва да почакате, докато бъдат в състояние да ви помогнат. Тъй като няма вероятност да живеете около петнадесет хиляди години, налага се да използвате препарата… да го използвате в най-голяма доза и да спите колкото е възможно по-дълго. После навярно ще можете да си отидете у дома с някой от техните кораби.

— А можем ли да бъдем сигурни дали след всичките тези години изобщо ще имаме дом, където да се завърнем?

— Не можете. Не знаете също дали тези хора няма да се самоунищожат, преди да създадат космически кораби. Но няма да построите космически кораб от кал и отломки, уверявам ви в това. И никога няма да имате възможността да се върнете у дома по някакъв друг начин. И така това е. Приемете тази възможност или се отречете от нея.

— Приемете я — извика Колрак тутакси. — Приемете я.

— Не зная — промълви Уийк. — Тя означава твърде дълго очакване.

Дериък се закашля отново и този път на устните му се появи кръв.

— Обсъдете това по-късно. Вдигни онази карта, Хефидж… Голямата…

Хефидж я вдигна несръчно, така че светлината да падне върху нея.

— Слушайте внимателно — заговори бързо Дериък. Сега гласът му беше слаб и трудно го чуваха. — Може да съм сбъркал, правя догадки от неточни данни, но искам да ви посъветвам още нещо.

— Да? — Уийк се приближи още повече, като се вглеждаше тревожно в антрополога.

— Корабът се е разбил тук — обясни Дериък и посочи с пръст на картата едно място в горния край, онова, което някой ден щеше да бъде наречено Североизточна Азия. — Мисля, че не трябва да оставате тук, ако можете да го избегнете.

— А защо?

— Твърде сложно е за обясняване, Уийк. От една страна, затова, че е периферна област; намира се на края. Това означава, че няма вероятност за такова бързо развитие, както някои други места. В нашия собствен свят има области, където никога не са виждали космически кораб… не бихте искали да се събудите в един такъв свят, нали?

— Съвършено вярно. Но…

— Погледнете картата. Бързо.

— Да?

— Най-интензивното развитие на културата на тази планета най-вероятно съществува тук — каза Дериък и пръстът му докосна част от онова, което след време щеше да бъде наречено Франция. — Навсякъде из тази област има разпръснати хора и долу тук, из този континент. — Той посочи Африка. — Когато земеделието започне да се развива, по моя преценка то трябва да се появи най-напред някъде между тези две главни области. Вероятно някъде тук, близо до това водно пространство. — Той посочи Средиземноморието.

— Мислиш, че трябва да се опитаме да стигнем до това море?

— Не. Там населението ще бъде съсредоточено отрано. Твърде голям е рискът да бъдете открити. Необходима ви е област, която да остане рядко населена в продължение на много години и която ще процъфти изведнъж, когато новите идеи достигнат до нея.

— Разбирам — промълви развълнувано Уийк. — Но къде се намира тази област?

— Не мога да бъда сигурен. Съжалявам, но нямам всички необходими факти. Ала този огромен остров тук няма да означава голям риск… изглежда почти пустинен — пръстът му докосна острова, който някой ден хората щяха да нарекат Австралия. После ръката му се плъзна над множество тихоокеански острови. — Тези са твърде малки и е невъзможно да се стигне до тях, освен ако решите да рискувате в лодка, която бихте направили. Но погледнете тук.

Пръстът на Дериък проследи очертанията на континентална маса, която хиляди години по-късно щеше да разпалва мечтите на хората под името „Нов свят“.

— Населено ли е? — попита Уийк.

— Не знам. Струва ми се, че човекът не се е появил на това място и вероятно засега там няма голяма населеност. Не забелязах на видеолентата никакви хора, но възможно е да са пристигнали някои. Погледнете обаче какво ще се случи!

Останалите погледнаха и не видяха нищо.

— О! — възкликна Дериък. — Нямам време да обяснявам. Но някои хора непременно ще проникнат в тази област… земята е богата, с достатъчно водни ресурси, огромна по размери. Хората ще навлязат там от тук, където се намираме ние, сега… погледнете, ще пресекат тук и после надолу.

Пръстът му проследи пътя през Беринговия проток надолу по полуостров Аляска.

— По всяка вероятност те вече навлизат там. Пред тях е една богата област от тази планета — рай за ловците. Но те ще останат далеч, много далеч от културния център на този свят, който се намира в противоположна посока, тук — той посочи отново Европа… — Един ден, когато корабите бъдат усъвършенствувани достатъчно, хората със сравнително напреднала култура ще прекосят този океан тук или пък другия; няма значение. Ще намерят една девствена земя и ще я отнемат от първоначалните й заселници. Тогава тази област ще процъфти и тъкмо там вие би трябвало да се озовете. Можете да останете скрити хиляди години, но когато се събудите, онова, което ви е необходимо, ще се намира съвсем наблизо.

Останалите стояха мълчаливо в полумрака на командната зала.

— Е, момчета — каза Нлесин след дълго мълчание, — предполагам, че най-добре е да нахлузим старите си обувки и да потегляме.