Ветровете на времето

19.

„Бевърли Глен“ е странно противоречива улица и все пак е типична за Лос Анжелос. От „Пико“ до „Уилшир“ тя представляваше изцяло еднообразна гледка от идентични жилищни блокове. От „Уилшир“ до „Сънсет“ тя ни подготвя за Бел Еър Роуд, като разкрива просторни ливади, тераси от цветя на съвършени японски градинари и богати мрачни домове. При пресичането й със „Сънсет“ характерът й се променя рязко.

Идвайки откъм океана, Уес зави наляво по „Бевърли Глен“ и се включи в безкрайния поток от коли, който се виеше нагоре по хълма към Вали.

От момента, когато зави, той си беше вече у дома. Усмихнато приветствува улицата, която бе избрал за арена на своя живот. На Джоу тя никога не бе се харесвала и той разбираше защо — тя беше невероятна улица.

Но точно тя беше по неговия вкус.

В тази част на „Бевърли Глен“ нямаше много пари, но имаше доста въображение. Нещо повече, имаше разнообразие, липсващият елемент в Лос Анжелос, където Уес бе наблюдавал как всеки се опитва толкова упорито да бъде различен, че накрая въпросът се ликвидира с абсолютна прилика.

Имаше необикновени балкони, стърчащи над тясната улица, имаше гаражи, подредени като ателиета на киностудио, имаше и една малка дървена къщичка с каменна кула. Имаше модерни домове, целите от стъкло и секвоя, където хората, изглежда, живееха сред разкош, от време на време дръпваха завесите или пък ги оставяха спуснати; имаше и долнопробни нощни приюти, които се даваха под наем на студенти за седемдесет и пет долара месечно.

Но на Уес най-вече му допадаше настроението на улицата. Беше сенчеста, сравнително тиха и имаше удивителен брой склонове, все още хубави, защото експертите по пейзажа не бяха се добрали до тях. В задния двор на Уес често влизаха сърни, зайци и чудесни зеленикави колибри, които бръмкаха сред струите вода на дъждовалните машини. И винаги имаше доверчиви калифорнийски гущери, които шареха наоколо из листата.

Дори и в стария форд би могъл да кара със затворени очи. Имаше странното чувство, че никога не е заминавал, че току-що е отишъл до кабинета си както обикновено и се прибира у дома за обяд.

По „Бевърли Глен“ не срещна никакви космически кораби.

Мина край един надпис, боядисан с големи червени букви по средата на улицата. Той гласеше: Бил, да не забравиш за колелото на Джими.

Уес се ухили, попита се кой ли е Бил и си представи как щраква с пръсти, обръща се и се втурва нанякъде за колелото на Джими.

Беше хубава улица.

Той зави по една от онези улички, които като че ли се изкачват право нагоре по планинския склон, продължи за кратко време по втора и зави надясно по един път, полускрит от яркозелената ограда от жив плет.

Беше си у дома.

В очите му напираха сълзи и Уес мислено се нарече сантиментален глупак. Спря колата. Излезе и пое дълбоко мириса на влажна зеленина, създаден като че ли само за него. Ето — той видя собствената си кола под навеса. И къщата от камъни и секвоя — нищо изключително навярно, но тя беше негова или по-скоро щеше да бъде след още няколко вноски.

Той се заслуша, не чу нищо освен лая на куче някъде надолу.

Джоу беше сама.

Той изтича през тревата към предната врата, пъхна ключа в ключалката и отвори.

Огледа се набързо в кухнята, всекидневната, към вътрешния двор. После прекоси бързо хола, развълнуван като дете, и отвори вратата на спалнята.

— Джоу — извика той.

И млъкна.

Норман Скот се повдигна от крайчеца на леглото с лице, по-бяло от чаршафите.

— Уес — прошепна Джоу. — О, господи, Уес.

Тя се покри, скри лице във възглавницата и се разрида.

— Виж какво, приятелю — заговори Норман припряно. — Виж какво…

Той се задъха и спря.

Уес стоеше съвсем неподвижно. Стомахът му се сви на топка, а главата му се завъртя. Пред очите му притъмня. Не почувствува нищо, съвсем нищо.

— Аз… ние… мислехме, че си мъртъв — прошепна Норман. — Без да кажеш дума, без да оставиш нищо. Какво можехме да мислим? Ние не знаехме, не можехме да знаем…

— Млъкни — каза Уес.

Каза го меко, без гняв. Не искаше да чува гласа на Норм. Това беше всичко.

Джоу не го погледна.

— По-добре да си вървя — промълви глупаво Норм.

— Да. По-добре си върви.

Не го видя, като излезе, но остана сам с жена си. Докосна голото й рамо — не грубо. Беше студено като мрамор.

— Мълчи — каза той.

Тя се задави от това мълчание. Продължаваше да лежи и трепереше. И все така не поглеждаше към него.

— Обичаш ли го? — попита Уес.

Беше безсмислен въпрос — не го интересуваше.

— Да… Не… Не знам.

Гласът на Джоу беше толкова приглушен, че му беше трудно да я разбира.

Извади цигара и я запали. Ръцете му бяха уверени. Огледа се. Леглото… спомни си как търсеха дюшек, който да не хлътва от тежестта му и все пак да не е много твърд за нея. Бледосини тапети. Шкаф с неговите дрехи, нейните рокли. Комбинезон, закачен на дръжката на вратата в банята.

Някъде отдалеч дочу гласа й.

— Къде отиде? Бях полудяла. Какво можех да направя? Той беше толкова мил с мен, толкова внимателен. Уес, защо ме остави?

Гласът й стана по-твърд.

— Нали ти казвах да не тръгваш и да не ме оставяш сама в онази жалка колиба! Цяла зима ли трябваше да чакам?

Тя започна отново да плаче.

— О, Уес… Господи…

Уес не слушаше.

Той я погледна. Беше малко поотслабнала, русата й коса, разпиляна върху възглавницата, бе като златна.

— Свиркай си — чу се да казва.

— Какво?

— Нищо… Възрастни хора… Да бъдем цивилизовани, мъдри.

Сега тя го погледна.

— Не, не съм луд.

Той се усмихна без желание и се запита какво ли щеше да си помисли тя, ако й кажеше къде е бил, какво се бе случило. И вдигна рамене.

Сега това нямаше значение.

Той беше чужд тук. Това не беше неговият дом, това не беше жената, за която се беше оженил. Както всичко останало от живота му и това също му бе отнето.

Той беше сам в стаята с една непозната.

Джоу се измъкна от леглото и треперейки, навлече някакъв пеньоар, отметна косата си.

— Дай ми една цигара, Уес.

Той дори не я чу.

— Би трябвало да те напердаша здравата или нещо подобно, но не си заслужава труда.

— Моля те, дай ми цигара.

— За теб ще има кой да се грижи. Няма за какво да се тревожиш.

— Уес, не те разбирам.

— Няма значение.

— Уес, ще повикам Хорас. Имаш нужда от лекар. Изглеждаш… ужасно. Виж какво, не можем ли да обсъдим всичко това? Не сме в средновековието. Ние сме разумни хора.

Уес се обърна и излезе.

— Уес!

Той излезе от един чужд дом навън, под едно чуждо слънце.

Не чувствуваше нищо, не виждаше нищо.

Качи се в стария форд, излезе на улицата на заден ход и потегли без посока.

Когато дойде на себе си, караше по булевард „Олимпик“ и плачеше. В устата си имаше цигара, тя беше изгоряла докрай, обгорила бе устната му. Изплю я навън от прозореца, без да я докосва с пръсти.

Отмина една пресечка. „Вермонт Авеню“… Търговската част на града. Нямаше представа как бе стигнал дотам, пък и не го интересуваше. Направи три десни завоя, после ляв и потегли в обратна посока към „Санта Моника“.

Спря пред един магазин за спиртни напитки и купи три бутилки шотландско уиски „Бяло конче“.

— Ще празнувате ли? — попита продавачът.

— Да. Моят дебют.

Отново в колата. Отново към „Бевърли Глен“ и оттам към „Сънсет“. Надолу по „Сънсет“ сред потока от коли.

Мотелът.

Слезе, почука на вратата на стаята.

Никакъв отговор.

Почука отново.

— Аз съм, Уес — каза той. — Отворете вратата, по дяволите.

Вратата се отвори бавно и там се появи Нлесин с оръжие в ръка.

— Натисни спусъка — промълви Уес. — Моля те.

Нлесин го изгледа, огледа се нагоре и надолу за полицаи и после го пусна да влезе.

— Страхувах се, че сте си отишли — каза Уес.

— Ти ни взе колата, приятелю…

И тогава Нлесин забеляза лицето му.

— Уес… Какво се е случило, човече?

— Светът просто свърши без време. Надявам се, че ще ви допадне идеята да се напием, защото мразя да пия сам.

И тогава запасът му от думи се изчерпа. Срути се върху леглото. Не можеше дори да заплаче.

Арвън внимателно затвори вратата.

Докосна рамото на Уес.

Той заговори на собствения си език, но онова, което казваше, можеше да бъде разбрано навсякъде, на какъвто и да е език.

— Хайде — каза Нлесин, когато тишината стана непоносима. — Отвори бутилката, Арвън.

Очилата на Уес бяха паднали, но в този момент той нямаше нужда от тях.

Уискито се плъзгаше в гърлото му като топло масло, но на него му беше студено, студено като в бездната между световете.

Заеха се с първата бутилка с непоклатима решителност, но вечерта настъпи, докато да я пресушат.

Оттук нататък беше ясно и лесно.

Отвориха и втората бутилка.

Уес им разказа какво се бе случило. Опита се да изглежда равнодушен към това, но не успя да заблуди никого, най-малко себе си.

Докато говореше, си мислеше:

„Какво ли се е случило на Арвън и Нлесин там, на Лортас? Точно това прогонва човека вън от него самия, дори към звездите. Не е възвишено, не е абстрактно. Това си е страх и самота, които никога не могат да бъдат забравени, независимо колко далеч ще отидеш, независимо колко дълго ще пътуваш.“

— Тост, джентълмени! — викна Нлесин. — За спасителите на вселената, героите на Космоса!

Пресушиха чашите.

И на Лортас еднакво тачеха момичетата (все същата стока на която и да е планета) — щастливецът Уийк и пламенните американски момчета.

Напредваха отлично и на Уес му поолекна. Но после неизбежното се случи: Арвън и Нлесин започнаха да си спомнят миналото. Скоро те вече се смееха истерично, потупвайки се един друг по гърба, изгубени сред отдавна отминали събития, в които Уес не участвуваше.

Той беше отново сам.

И започна да изтрезнява. От уискито само му прилоша. Той седеше на леглото и слушаше, вторачил поглед в стената.

Мислеше за своя живот.

Не му се понрави.

Не беше глупак. Знаеше, че си е изграждал твърде красива представа за Джоу, докато лежеше в онази пещера. Джоу не е била такава през всичките тези години. Но човек трябваше да повярва в нещо, трябваше да създаде дом…

Сигурно вината е била и негова. Беше луд по Джоу, необходимо му беше да я има. Той знаеше, че тя не желае да приеме неговия начин на живот, но не го беше грижа… тогава.

„О, ти си велик човек, Уес. Трикратно ура за теб.“

Спомни си Синсинати и себе си като момче. Снега през зимата и как се пързаля надолу по неравните хълмове, заобикаля дърветата и лети над черни дънери. Как се връща у дома и с усилие събува мокрите си обувки, как го боляха премръзналите му крака от топлината. Летните нощи… горещи и душни… как пускаше вентилатора да духа в лицето му и слушаше свирките на влаковете откъм „Норуд“. Всичко това изглеждаше отдалечено на милиони мили, милиони години…

Пролетта и бейзболът… как всеки следобед играеше до тъмно, докато не виждаше топката надолу по поляната в края на улицата. Гори и потайни зелени пътечки… как увисва по върбите над потока, как лови раци под камъните. Септември и футболът… със съзнанието, че си добър, със съзнанието, че момичетата те наблюдават, чудесните, страхотни, тайнствени момичета, и мечтата, че някак някой ден ще се ожениш за едно от тези момичета и тогава, естествено, всяка нощ ще бъде празник и животът ще бъде вечно хубав.

След това всичко бледнееше. Колежът представляваше само един безцветен спомен за кафе, мазни яйца и скучните монотонни гласове на преподавателите. Спомняше си как един некадърник на възраст прочете стихотворение от Сандбърг и после мърмореше:

— Стихотворение ли е това? Ако това е стихотворение, то аз съм Херкулес!

А Том искаше да надене леопардова кожа, да дойде в клас, да подскочи и да каже:

— Това е стихотворение и аз съм Херкулес!

Само дето никога не го направи.

В медицинския институт беше по-добре, изследванията бяха събудили интереса му. Лабораторията го вълнуваше… Господи, та той работеше по цели нощи. Но Джоу искаше пари, а това означаваше върволицата от пациенти с протекли носове в кабинета му, милионите, милиарди протекли носове и безкрайни следобеди…

Беше ли различен? Беше ли изключителен? Или това се случваше на всеки американец? Той се опита да се сети за някой от хората, които познаваше и който да е щастлив, наистина щастлив. Изглежда, че веднага, щом започнеш да опознаваш човека по-добре, откриваш, че той мрази работата си или я търпи, но му се ще да избяга… къде?

А после Колорадо и фантастичните седмици в пещерата, където петима мъже бяха спали петнадесет хиляди години. И разказът, чудният разказ за един кораб, който достигнал звездите и търсил, търсил…

Това се оказа най-интересното нещо, което някога му се е случвало. И сега дори то бе завършило с провал, а този провал беше нещо лично и ето ги тук — трима скитници в един мотел се наливаха с алкохол.

Нлесин почти привършваше втората бутилка и млясна с уста. Имаше още една-две капки в нея, но твърде малко, за да му свършат работа. Въпреки това той завинти капачката плътно.

— Ще го запазим за по-късно — промърмори той и отвори третата бутилка.

Уес внезапно скочи от леглото.

Той се вторачи в двамата мъже до него — беше напълно трезвен.

И изпълнен с надежда.

Може би…

— Почакайте — прошепна той. — Почакайте…