Ветровете на времето

14.

Когато измина една седмица, Уийк ги събра.

Насядаха в полукръг на камъните, с лице към него. Те знаеха какво щеше да каже той, той също знаеше и все пак събирането им не беше само формалност.

То означаваше поврат.

Беше се застудило и мъжете трепереха на оскъдната слънчева светлина. Долу, под тях, през долината бълбукаше и проблясваше на слънцето малко поточе, поело незнайно накъде. Малкото дървета бяха вечнозелени, но сега бяха потъмнели, станали почти черни в очакване на зимния студ.

Без да се бави, Уийк пристъпи към работа.

Изправи се — сдържан, но неспокоен. С тази нервна система той никога не можеше да бъде спокоен. Винаги бе възбуден, като че ли можеше да експлодира при докосване. Не беше висок човек и все пак, странно, той изглеждаше най-солидният тук.

— Е, господа — започна той, — почивката свърши.

Гласът му беше тих, трябваше да се напрягаш, за да го чуеш, но този глас те караше да слушаш внимателно.

— Не бих могъл да издавам заповеди, дори да исках, а аз не искам. Остава фактът, че аз не съм напуснал Лортас, нито пък съм прекарал години в Космоса, за да живея с някакво си племе на някаква си планета, за която никога преди не съм чувал. Дойдох тук, за да открия нещо, и няма да спра, докато наистина не го открия или докато умра. Нашият дом е далеч от нас сега и вероятно за вас е лесно да повярвате, че той не съществува. Но той съществува. Някои от нас имат деца там, а ще се родят и други деца. Тези хора тук ми харесват, а на вас?

Останалите измърмориха нещо одобрително.

— Може би, но само може би, това е планетата, която трябваше да открием. Може би това е светът, който ще преуспее, който ще полети в Космоса, преди да се е самоунищожил. Ако наистина преуспее, дори и след хиляди години, Лортас ще трябва да узнае. Една цивилизация не може да съществува изолирано; ние знаем това. Ако хората от този свят полетят в Космоса и ако ние не сме тук да насочим корабите им към Лортас, съществува голяма вероятност те никога да не се открият един друг. Вие всички сте се отрекли от много неща и не аз трябва да ви напомням за вашия дълг. Аз се връщам на кораба и ще следвам плановете на Дериък, дори ако трябва да замина сам. Надявам се, че ще решите да дойдете с мен, но това зависи от вас.

Той се обърна и се отдалечи от тях сам. На Арвън му се стори, че Капитанът винаги е бил сам.

Останалите продължиха да седят на оскъдната слънчева светлина и да разговарят. Някои бяха „против“, някои бяха „за“. Но не спореха с достатъчна убеденост; просто преценяваха положението. Колрак скоро се извини и тръгна да търси Уийк.

Арвън слушаше хората около себе си и знаеше, че те щяха да отидат с Капитана.

И те отидоха.

В деня, в който напуснаха местното селище, беше студено и облачно. Вятърът свиреше откъм хълмовете. Жените и децата излязоха да им помахат с усмивка за сбогом, а после се сгушиха отново в своите топли жилища.

Арвън почувствува, че винаги би могъл да се върне на това изгубено във времето място и да бъде сред приятели. Разбира се, те бяха раздали много подаръци и не бяха сторили нищо лошо. Но тези хора не би могъл да ги купиш, те очевидно наистина харесаха всички от кораба. Може би това беше добър признак, но той като че ли дочуваше сумтенето на мъртвия Дериък при тази явна самозаблуда.

Същите четирима туземци ги поведоха, по обратния път.

Пътуването не беше чак толкова трудно, колкото първия път. След като излязоха от долината, почти по целия път се спускаха надолу, а и не валеше. Докато се движеха, не им беше много студено, а и не спираха за дълго.

От по-високите места можеха да виждат далеч през равнините, покрити със зелени вълни от висока трева и изпъстрени с цветя, които приличаха на огромно море. То изглеждаше студено и заплашително, когато вятърът го набраздяваше, и не беше трудно да си го представиш покрито със сняг, наоколо — гладуващи животни, а слънцето — само един блед диск в мразовитото небе…

Те дори виждаха кораба — сянка, легнала в тъмен обгорял кръг. Беше отдалечен на мили, но ясното време правеше разстоянията измамни. Далеч на север виждаха само блясъка на леда, покрил планините с ледена бяла коприна.

Ледници вероятно. Може би само преди век са били много по-разпространени, макар че морето от трева с нищо не напомняше, че някога е било заледено.

С умерен ход прехвърлиха хълмовете и тръгнаха по неравна земя. Камъни нараняваха краката им и бодливи храсти се заплитаха в дрехите им. Вече не можеха да виждат кораба, нямаше и пътека.

Въпреки това туземците нито за миг не се поколебаха, а кучето-вълк препускаше през тревата с безпогрешен инстинкт. Като се изключи шумоленето на вятъра, беше съвсем тихо. След като отминаха хълмовете, стана по-топло.

Те продължаваха да вървят и Арвън със задоволство откри, че не беше така уморен, както първия път. Но все пак не беше лесно и той завиждаше на туземците за отмерената им походка и равномерно дишане.

Помисли си:

„Хубаво си говорим за обиколка на половината свят, но никога няма да го осъществим. Нямаме необходимата подготовка, нито пък сме достатъчно издръжливи за това. Никой от нас не би оцелял при такова изпитание. Трябва да заминем с хеликоптера, но той няма да побере всички ни. Уийк сигурно знае това.“

Той се загледа в ниската яка фигура на Капитана пред него и се замисли. Знаеше ли той нещо, което останалите не знаеха?

Слънцето потъваше вече зад хоризонта, когато корабът най-накрая изникна пред тях, а на небето се появиха първите бледи звезди. Студът се усилваше. Трябваше да начупят малко съчки, за да запалят огън; дървата бяха влажни и вероятно нямаше да горят добре…

— Отново у дома — изрече мрачно Нлесин.

От кораба лъхаше хлад като от гробница, която ги очаква.

Точно в мига, когато Уийк пристъпи да отвори люка, нечий вик разцепи въздуха.

Внезапно обгорялата трева наоколо избълва тъмни фигури.

Нещо опари рамото на Арвън. Той погледна и с уплаха откри, че в лявото му рамо се е забила стрела. Нещо топло и червено се стичаше към дланта му и той с ужас разбра, че това е собствената му кръв.

Един от туземците падна и се задави, пронизан от стрела в гърлото.

Уийк светкавично и ловко отвори люка и падна вътре. Извърна се, измъкна оръжието си и изкрещя:

— Залегни! Падай! По дяволите, Арвън, залягай, човече!

Зашеметен Арвън откри, че все още стърчи прав като парализиран. Той се хвърли на земята и трепна от болка, когато стрелата се откъсна от рамото му. Като насън измъкна оръжието си и се огледа в какво да стреля.

Нямаше нищо. Наоколо се виждаше само трева. Той потрепера. Ако някой беше забелязал къде се намира, нямаше да има достатъчно прикритие да се отбранява дори от бълха. Той сграбчи оръжието и се опита да обхване с поглед всичко наоколо.

Не чу никакъв звук, но внезапно над него се мярна фигура със забит в гърдите каменен нож. Той се изви, за да се отстрани от пътя й, и натисна спусъка на оръжието си. Чу щракване и тялото се стовари върху него.

Започна да се бори отчаяно, но спря, когато усети, че тялото е на мъртвец. Лежеше неподвижен, едва дишайки, и се вслушваше как капе собствената му кръв. Тялото на нападателя му беше тежко и вонеше.

Арвън чу крясъци и еднократен вик на човек в предсмъртна агония.

„Не мога да лежа повече тук, помисли си той. Може би се нуждаят от мен. Но ако си провра главата нагоре…“

Арвън опря раменете си на земята, без да обръща внимание на пронизващата болка от острието на стрелата, все още забито в рамото му. Постави парализираното тяло на гърба си и после внимателно вдигна главата му, докато тя се показа над тревата!

Хряс!

В главата се заби копие и Арвън изкрещя от ужас, когато нещо мокро плисна в лицето му. Той пусна тялото и изпълзя изпод него.

Почакай… някой от техните приятели трябва да е хвърлил това копие, а това означаваше…

— Стой! — изкрещя той. И млъкна.

Туземецът нямаше да го разбере. Потрепери, опита пак, по-силно:

— Нлесин!

— Ей! — раздаде се в отговор гласът на Нлесин. — Стой долу, не се движи!

Арвън остана на земята.

Силните, пронизителни викове от битката стихнаха. Въздухът се изпълни отново с дружески гласове. Арвън подаде главата си, огледа се бързо и после се изправи на крака. Все пак се чувствуваше добре. Всичко се бе случило така бързо, че той беше повече възбуден, отколкото уплашен.

Изглеждаше ужасно. От рамото му надолу беше протекла тъмна струя, а беше оцапан и с кръвта на мъртвия туземец.

Колрак изтича до него и го обгърна с ръка да го подкрепи.

— Добре съм — каза Арвън. — Поне по-добре, отколкото изглеждам. Някой ранен ли е? Какво се случи? Къде отидоха?

Свещеникът се усмихна.

— Впрочем любопитството ти е оправдано. Един от нашите приятели, името му беше Нанявик, е мъртъв. Уийк е улучен в крака, но не е сериозно. Двама от онези са мъртви.

— Кои бяха те? Какво искаха?

Колрак сви рамене.

— Разбрах, че има много набези между различните групи в тази област — по този начин един мъж печели престиж в своето племе. Очевидно нашите приятели не са били единствените, които са забелязали кораба ни да се приземява.

Арвън усещаше как каменният връх на стрелата стърже раменната му кост.

— Една дребна, невинна шега, така ли?

В очите на Колрак се появи тъга и той извърна поглед.

— За тях, Арвън, то е нещо подобно. Те са хора в края на краищата. Преди няколко хиляди години нашите собствени прадеди на Лортас са вършили почти същото нещо и при също такъв нищожен повод. Въпросът е дали хората знаят кога да спрат или не.

— Можеш ли да измъкнеш това острие от рамото ми?

— Да. Мисля, че няма нищо страшно. Можем да ти направим местна упойка, после ще извадим върха с един нож и отново ще те зашием. Мястото ще бъде вдървено за известно време, но не мисля, че стрелата е скъсала някой мускул.

Те тръгнаха към кораба. Вече бе тъмно и туземците кладяха огън, а от кораба се виждаше бледото сияние на изкуствената светлина от една електронна лампа.

Беше студено и Арвън потрепера.

— Радвам се, че ще бъдеш с нас, Колрак — каза Арвън.

Колрак леко се усмихна.

— Аз няма да дойда — промълви той.

Арвън го погледна изпитателно, но свещеникът не каза нищо повече.

Зашиха рамото на Арвън и превързаха крака на Уийк. После погребаха мъртвите — още три гроба край безмълвния разбит кораб.

— Това място ни носи нещастие — каза Нлесин. — При това темпо никой от нас няма да изчака края на годината.

На следващия ден — безоблачен, но студен — Уийк им съобщи това, което бяха очаквали да чуят.

— Вие всички знаете, че не можем да вървим до онзи континент, който Дериък ни показа на картата. Нямаме достатъчно сили. Туземците казват, че и други хора са тръгвали по този път, в посока на север и изток след дивеча, но никога през зимата. Нали така, Колрак?

Свещеникът кимна.

— Считам, че колкото повече се бавим, толкова по-малко шансове имаме да се справим — продължи Капитанът. — Може да бъркам, но това е моето решение. Така че има само още един начин да опитаме — с хеликоптера. Не знам със сигурност докъде ще стигнем и дали ще устои хеликоптерът при буря — както знаете, предвиден е за изследователска работа на къси разстояния. Но възнамерявам да стигнем колкото успеем по-далеч, като се спускаме само нощем, когато забележим подходящо място за кацане. Хеликоптерът няма да побере всички ни и в това е проблемът. Мисля, че без усложнения ще издържи четирима от нас, петима в краен случай. Сега случаят е такъв.

Той замълча и ги погледна.

— Колрак и Лейджър остават тук — прибави той.

Нлесин се намръщи.

— Почакай, Капитане. Не можеш да издаваш такава заповед.

Пристъпи напред с бледо лице, дишайки учестено.

— Не ти ще решаваш кой трябва да тръгне и кой да остане.

— Не съм решавал — произнесе бавно Уийк. — Те решиха.

Колрак кимна.

— Предвиждах това още когато Дериък заговори. Когато стигнахме в местното селище, започнах да уча езика. От моя страна това не е жертва, Нлесин. На тези хора са им близки нещата, в които аз вярвам — задружният живот, сливането с природата. Понякога си мисля, че сме забравили твърде много неща ние, цивилизованите хора. Искам да остана и да се опитам да заживея с тези неща отново.

Настъпи мълчание.

— А Лейджър? — попита Нлесин. — Не ми казвайте, че е станал набожен.

Уийк погледна кореспондента, който поклати глава.

— За Лейджър не е необходимо да изтъква мотивите си — подчерта Уийк. — Решението си е негово и честно казано, Нлесин, това не е твоя работа.

Арвън погледна Лейджър: раздърпан, заядлив, без приятели.

„Как малко понякога познаваме хората, помисли си той. Едно е да говориш на майтап за оставане тук заедно с другите. Друго е да го приемеш до края на живота си само с още един човек от собствения ти род.“

— Потегляме утре, ако дотогава успеем да сглобим хеликоптера — каза Уийк. — Трябва грижливо да опаковаме препарата, както и някои средства за съхраняване на вещите. Освен това ще имаме нужда от картите и няколко хранителни капсули. Ще вземем оръжието си. За нищо друго няма да имаме място. То ще остане за Колрак, Лейджър и племето.

Той замълча.

— Някакви въпроси?

Въпроси нямаше.

Заловиха се за работа.

Денят бе мрачен и печален, безформени сиви облаци покриваха небето от край до край. Вятърът беше непрестанен и студен, но не много силен.

Малкият лъскав хеликоптер, кацнал на земята край развалините на космическия кораб, приличаше много на странна рибка-бодливка, излюпена от хайвера на гигантската си сразена майка.

Стиснаха ръцете на всички — на Колрак, Лейджър и туземците, с които се бяха сприятелили. Нямаше кой знае какво да си кажат, а и надеждата им за успех съвсем не беше голяма. Някъде там горе ги очакваше Лортас, а и хиляди други светове, скрити под покривалото от сивота. Някъде напред ги очакваше… какво?

Те се натъпкаха в хеликоптера и затвориха вратата. Тя имаше сложен механизъм за затваряне, необходим при всички летателни апарати, използвани за изследователски цели. Хефидж пое управлението, а Уийк седна до него. Останалите се сместиха отзад.

— Докато никой не надебелее, ще я караме чудесно — обади се Нлесин.

Машината простена и подскочи пред удивените погледи на туземците. Тя ревеше, тресеше се и тътнеше. Перките на хеликоптера изсвистяха над главите им — сребърен кръг на фона на синьото небе.

Хефидж включи бустерите.

Отделиха се от земята. Хеликоптерът се разклати, пресрещнат от внезапен порив на вятъра, но скоро се стабилизира и започна да набира височина.

Арвън погледна надолу. Като че ли се взираше в бездната на времето. Ето ги туземците — облечените в кожи тъмни силуети на фона на зелената трева. Едно куче, което вече не даваше пет пари за тях, провесило нос към земята. Колрак и Лейджър, които махат с ръце. Само силуети сред хълмиста равнина: безстрашни, останали във времето и завинаги изгубени за тях.

Скоро дори останките от разбития кораб се загубиха от погледа.

Хеликоптерът се издигна високо над вятъра и се насочи на североизток. Под себе си видяха един свят, изпъстрен в зелено, кафяво и бяло.

Хефидж определи курса. Хеликоптерът се устреми някак нетърпеливо към една надежда, почти непостижима, и към една непозната земя, която един ден хората щяха да нарекат Америка.