Ветровете на времето

1.

Къщата представляваше добре уреден компромис. За мъжа, комуто бе дошло до гуша зловонието на града и измъчен от обичайната за този сезон носталгия по природата, тя означаваше жълтеникави чамови стени с изпъкнали, неодялани дупки от чепове. За жената, примирила се да загуби съпруга си за още един сезон заради пъстървата с изцъклени очи, тя предлагаше хладилник, сравнително годна газова печка, душ с гореща вода и изхвръкналите пружини на матраците.

Уестън Чейс, приятно заситен от яйцата с шунка и три чаши кафе, сега имаше само една неотложна цел: да излезе от къщата. Той седна върху неоправеното легло и завърза връзките на старите си обувки за тенис, после нахлупи на главата си оцапана сива касторена шапка и навлече едно, тъй да се каже, непромокаемо яке. Натъпка шоколад и цигари в джобовете си, взе продълговатия си калъф с въдицата и рибарското си кошче.

„Готово, стига да не…“

— Ще се забавиш ли, мили?

„Твърде късно“, помисли си той.

Сега следваше диалогът. Той знаеше какво щеше да каже, знаеше и какво щеше да каже жена му Джоун. Всичко това криеше жестоката неизбежност на съдбата.

— Ще се върна колкото се може по-скоро, Джоу.

— Къде ще отидеш?

— Смятам да тръгна нагоре по Гънисън. Пътят е твърде неравен. Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш?

— Уес, няма какво да правя там горе.

Уестън Чейс пристъпи предпазливо към пътната врата.

Джоу шумно въздъхна, бутна настрани четвъртата си чаша кафе и демонстративно захвърли вестника. (Беше „Лос Анжелес Таймс“, който пристигна при тях с два дни закъснение.)

— Тичай, мили — каза тя. — Не бива да караш пъстървата да те чака.

Той се поколеба, опитвайки се да превъзмогне чувството си за вина. Вероятно постъпваше жестоко с Джоу. Погледна я. С несресана руса коса и без грим, годините започваха да й личат. Беше отказала да имат деца, така че бе запазила фигурата си, но хубостта й в известна степен беше похабена.

— Ще се върна рано — обеща той. — Довечера навярно ще можем да отидем при Картър и Хелън, да поиграем покер, бридж или каквото и да е там.

— Добре — обади се Джоун с безразличие; в действителност тя се държеше като добра съпруга, но не се преструваше на въодушевена от това.

Уес я целуна набързо. Устните й бяха още сънни и имаха дъх на кафе.

Той отвори вратата, пристъпи навън и бе вече свободен човек.

Разреденият въздух, свеж и прохладен, го ободри. Беше все още рано, колорадското слънце се бореше със сивите утринни облаци и при дълбокото вдишване той усещаше диханието на нощта, звездите и тишината. Запали колата при третия път — карбураторът още не бе пригоден за шофиране в планината — и после включи отоплението.

Мина по алеята при Пайн Мотел, леко раздразнен от двата фургона на входа, и зави обратно към Лейк Сити. Градът не представляваше кой знае каква гледка, но както винаги той го изпълни с неизразим копнеж, смътно желание да се измъкне от дима, мъглата и потоците коли и да се установи на някое местенце сред девствена природа. Очите му не го мамеха: Лейк Сити не беше буквално мъртъв град, но ковчегът беше готов и гробът изкопан. Градът представляваше само една безцветна колекция от дървени магазини и къщи в подножието на прохода Слъмгълиън, оживен повече или по-малко от туристите сега, когато сребърните мини вече не съществуваха. Табелата край пътя извън града гласеше, че жителите са близо хиляда, но в такъв случай повечето от тях трябва да са невидими.

Уес видя как кълбета синкав дим се издигат във въздуха и усети топлината зад прозорците на Чък Уейгън, където едно уморено момиче поставяше чинии с яйца и шунка върху стария мръсен тезгях. Видя как трима старци бяха започнали вече да си разправят небивалици пред порутената поща и съвсем искрено им завидя за техния живот.

Колата му профуча през града, мина по моста и полетя в утринта край Гънисън. Реката беше синя и примамлива, обградена от двете страни от покрити със сняг планински върхове и граничеща с гъсти зелени храсти и червеникави ивици чакъл. Той отвори прозореца и долови ромона на ледената вода край пътя. Познаваше добре Гънисън — стремителна, дълбока и камениста. На миля от Лейк Сити Уес се отклони от главния път и продължи по един черен път, докато стигна до малък лъкатушещ поток, който се втурваше надолу по склона. Продължи с колата, докъдето можа, и я паркира в храстите. Отвори вратата и се измъкна навън.

Една-единствена следа подсказваше, че някога тук е идвал човек — край една скала лежеше празен буркан с кални следи, в който някога е имало стръв. Самият той го беше захвърлил там преди седмица.

Усмихна се, усетил как годините се свличат от плещите му като захвърлена дреха. Почувствува как сърцето му развълнувано бие в гърдите и съзнанието му се изпълни със скъпи, далечни образи: едно момче мята консервени кутии в Литъл Маями Ривър в Охайо, строи от камъни и глина бентове край рекичката в задния двор, измъква някоя задрямала риба изпод островче от зеленина в реката…

Той заключи колата, събра риболовните си принадлежности и пое по пътеката с широка, бодра стъпка. Ухили се на една сойка, която грачеше в небето, зърна за миг кошута, която изчезна в храсталака пред него. По-нататък пътеката лъкатушеше през долина, обрасла с трева и осеяна със златисти цветя, а после извиваше нагоре в планината, покрай пенлив поток.

Пътеката беше неравна и едва се виждаше, но той продължи по нея. През по-голямата част от пътя потокът оставаше от дясната му страна, но на два пъти, когато скалите и храстите му преграждаха пътя, се наложи да го прекоси. Водата беше ледено студена и обувките му за тенис джвакаха, като вървеше. Знаеше, че в тъмните сенчести вирчета кръжи пъстърва, разперила перки сред вълните. Имаше достатъчно, така че можеше да разчита да улови седем-осем, ако посвети на това целия си ден, а вероятно поне две от тях щяха да се окажат доста тлъсти парчета. Но днес той искаше да свърши по-добра работа. Горе, над границата на горите, имаше едно мъничко езерце, което се подхранваше от топящия се сняг, и там златистата пъстърва беше лъскава и гладна, далече от люпилните и съвсем различна от зашеметената риба, която изтърсваха в по-достъпните потоци, и улавяха, преди да усети къде се намира.

Езерото беше почти на четиринадесет хиляди стъпки височина, така че повечето младоци с луксозните екипировки не стигаха до него.

Уес се изкачваше непоколебимо, макар да знаеше, че ще бъде капнал, преди да се спусне отново долу. Лекарят в него му говореше, че тялото му е в добра форма, и му вдъхваше увереност. Слънцето още си играеше на гоненица с малки сиви облачета, но в разредения въздух той усещаше как лицето му леко гори.

Без дори да поглежда встрани, имаше ясна представа за величествения пейзаж наоколо — прохладни борови гори, изящни трепетлики с крехки, снежнобели стволове. Миниатюрна джунгла от папрати, скрити в нея насекоми и лек ветрец, който шумоли в листата на дърветата. И проточеният, печален вой на вълк далеч над него.

„Да би могъл човек да дойде и да заживее тук, помисли си той. Да би могъл той да забрави за своята сигурност и върволицата от свои пациенти с протекли носове.“

И в същия миг — неизбежният глас на разума:

„Би замръзнал през зимата, на Джоу ще й бъде противно, а къде биха ходили децата ти на училище, ако изобщо имаше деца…“

Беше единадесет часът, когато се изкачи над горите и дори величествените смърчове останаха под него. Пътеката лъкатушеше между скали и тъмни храсталаци с изумително зелени листа. Потокът беше само на три стъпки отсреща, но беше бърз и студен, втурнал се с едно шипящо „шшш“ надолу от езерото.

Самото езеро, което най-накрая достигна в единадесет часа и двадесет минути, не представляваше нищо забележително, освен в случай че сте рибар. Беше гладко езерце, почти кръгло, вероятно сто и петдесет стъпки в диаметър. Слънцето се намираше почти над главата му и водата изглеждаше тъмнозелена; местата, върху които скалите хвърляха сянка, изглеждаха черни. На върха, който се издигаше отвъд езерото, все още имаше сняг, който ослепително блестеше на слънцето.

Беше така тихо, като че ли светът току-що е бил създаден — свеж, девствен и нов.

Уес седна на една скала и леко потрепера. Прииска му се облаците да се разпръснат окончателно, при все че уловът би бил по-добър, ако слънцето не е твърде ярко. Не беше уморен — това щеше да усети по-късно, — но беше гладен. Погълна лакомо два шоколада (в зъба му както обикновено заседна парче бадем) и пи студена вода от потока там, където той изтичаше от езерото.

Извади кафявата си въдица от калъфа и я сглоби старателно. Взе черната макара от кошчето за риба и я закачи на мястото й. Измери с очи върха на въдицата, реши, че е наред, и привърза две изкуствени мухи. Вероятно жива стръв би свършила по-добра работа в дълбоката вода, но имаше достатъчно време.

Той се изправи, запали цигара и се намести по-удобно — защитен от едната страна от скали, но със свободно отзад пространство, за да може да мята.

Светът притаи дъх.

Изхвърли мухите с плавно движение на китката и те цопнаха във водата от дясната му страна, само на пет стъпки от брега. Остави ги за миг така — две червеникавокафяви точици върху зелената повърхност на водата. Лек ветрец набраздяваше езерото, иначе всичко бе неподвижно.

Опита отново, като отпусна повече месина и хвърли точно пред себе си… Нищо. Започна да изтегля обратно въдицата, като размърдваше мухите във водата.

Кълве!

Блеснаха огненооцветени перки, огромна сянка се мярна под повърхността и мухите изчезнаха. Струната се обтегна, прътът се преви одве и отскочи.

Уес развълнуван избълва несвързан поток от цветисти ругатни, отправени не срещу нещо конкретно, и отстъпи от езерото. Мястото беше неподходящо, за да използва мрежата, трябва само да изхвърли рибата вън на камъните…

Ето! Пъстървата разцепи водата и понечи да скъса месината в един заоблен речен камък. Уес я държеше обтегната, изчака, докато пъстървата отпусне, макар и слабо, и дръпна.

Успя! Пъстървата пльосна върху скалите, а мухата се измъкна от устата й…

С лявата ръка Уес свали светкавично шапката от главата си, хвърли се към рибата и я захлупи с нея. Внимателно пъхна ръка под шапката, сграбчи пъстървата и счупи врата й с рязко движение.

Седна на камъните и се захили идиотски, като се любуваше на улова си. Беше хубаво парче — цели четиринадесет инча, тежка, тлъста. Уес я мушна в коша, закопча го и оправи въдицата си.

— Няма да бъда изигран днес — каза си той, извън себе си от радост.

Какво ли всъщност имаше в една риба, което го накара отново да се почувствува като дете? Но мисълта угасна още с появата си; не го интересуваше защо го направи щастлив. направи го и това беше достатъчно.

Той отново се приближи към езерото, убеден интуитивно, че днес бе неговият ден да се изяви. Забрави всичко: храна, почивка, обещанията пред Джоу. Всяка частица от неговото същество беше съсредоточена върху пъстървата в езерото. Всяка уловена риба го караше да желае още и още.

За Уес Чейс времето престана да съществува.

Рибарското кошче тегнеше на хълбока му.

Мокрите му крака го боляха, но той не ги усещаше.

Забеляза сивите облаци, покрили небето около планинския връх, само защото сега, в потъмнялата и неспокойна вода, уловът стана още по-добър.

В четири часа следобед бурята се разрази със смразяваща ненадейност. Той беше крайно изненадан, когато в миг езерото пред него се превърна в бездънна, черна маса разпенена вода. Усети някаква вцепененост на китката, нещо ледено се беше докоснало до нея. Огледа се, опитвайки се да се приспособи към промяната, която го бе заварила напълно неподготвен.

Град.

Не беше дъжд, а град — неудържими, огромни ледени зърна се сипеха наоколо: покриваха скалите и плющяха във водата. Иначе тя бе съвсем гладка, нямаше никакъв вятър.

В началото той не се уплаши. Беше раздразнен и само толкова. Като стъпваше предпазливо, се върна там, където беше оставил калъфа си, разглоби въдицата и я прибра в него. Парче град попадна под яката му, разтопи се и се стече надолу по гърба му.

Забеляза две неща: беше по-тъмно, отколкото трябваше да е, и по-студено. Първата му мисъл бе да потърси подслон, но за зла участ наблизо нямаше. Намираше се над горите и нямаше дори едно дърво, за да избегне ударите на града.

Изправи се, като се опитваше колкото е възможно да избягва ударите. Изпита страстно желание шапката му да е с по-широка периферия; чуваше как парчетата град удрят по филца, а бомбето беше вече прогизнало.

Сети се за изоставената миньорска колиба долу край пътеката. Покривът беше срутен, на четирите стени бяха горе-долу непокътнати, освен ако паметта му не го мамеше. Но все едно — колибата беше на цели две мили, а градушката беше толкова силна, че той трудно виждаше пътеката.

Бурята се развилия.

От север се изви пронизващ вятър и градушката заудря в лицето му. Уес пъхна зачервените си, вкочанени ръце в джобовете и хвана калъфа под мишница. Вдигна глава и се огледа почти отчаяно.

Нямаше нищо. Голите скали бяха покрити с парчета лед, а светът, който бе изглеждал тъй съблазнителен само преди няколко часа, сега представляваше наистина ужасяваща картина. Погледна часовника си. Четири и двадесет. В най-добрия случай щяха да са му необходи ми два часа да стигне до колата, но нямаше никакво желание да използва пътеката в тъмното. Той поизчака, зъзнейки, но и десет минути по-късно градушката не даваше никакви признаци да намалее.

Обърна гръб на вятъра и с петата клечка успя да запали цигара. После присви очи и опипом се придвижи към пътеката, която водеше покрай втурналия се поток надолу по планината. Беше определено в окаяно състояние и с готовност би признал, че цивилизацията в края на краищата не е чак толкова лоша.

Стига да можеше да се добере до нея.

Градушката плющеше здравата и Уес се обезпокои за очилата си. Ако те се счупеха, той не би бил способен да продължи по планинската пътека. Опита се да държи главата си наведена, но така излагаше врата си.

Опита се да ускори крачка и изведнъж се подхлъзна на ледените зърна и падна по гръб. Изправи се невредим, ала усети, че го обзема паника.

„По-бавно, каза си мислено. Не бързай!“

Трудно му беше да вижда. Не можеше така лесно да следва потока, защото скалите и храстите преграждаха пътя му. Само да можеше да си спомни от коя страна беше пътеката…

Но не можеше. С мъка газеше по онова, което бе взел за пътеката, а то просто свърши при една висока скала. Сега вятърът виеше, а градушката беше най-страшната, която някога е виждал. Погледна часовника си.

Пет без четвърт.

Ако облаците не се вдигнеха, щеше да се стъмни след час.

Опита се да се върне по стъпките си и отново падна, този път сред бодливи храсти, които одраскаха лицето му.

„Не си струва да си троша краката. Дявол знае къде се намирам…“

Той спря, заслони с ръка очите си, опита се да открие нещо, каквото и да е.

Там!

Над него.

Не е ли онова скален заслон, онази сянка под издатината?

Постави на земята калъфа с въдицата и рибарското кошче и запълзя с мъка нагоре по скалите. Разпра крачола на панталона си, но не почувствува нищо. Градът го удряше право в лицето, загуби шапката си. Строполи се върху издатината — „като риба“, помисли си той обезумял — и изпълзя с мъка в кухината, образувана от надвиснала скала.

Вятърът все така го пронизваше. Той се преви одве и се промъкна към дъното на скалния заслон. Видя отвор — не много, но достатъчно голям, за да мине тялото му.

Пещера?

Няма значение.

Пое дълбоко дъх, опипа пред себе си, за да се увери, че няма наклон, и се провря вътре.