Ветровете на времето

17.

Часовете се нижеха бавно и ставаха дни.

Арвън работеше упорито — учеше останалите на английски език. Атмосферата в пещерата бе крайно потисната. От време на време Арвън молеше Уес за помощ при някоя дума или израз. Понякога Уес му помагаше, понякога се мръщеше и отказваше да каже каквото и да е.

Уес ту беше очарован от положението, в което се намираше, ту бе възмутен от това, че го държаха пленник. Трябва да е вече октомври, пресмяташе той, а може би и по-късно. Когато отваряха вратата към пещерата, в стаята нахлуваше студен вятър и той долавяше свежия, леден дъх на снега.

Гората беше далеч и слабият огън не ги топлеше достатъчно.

Всъщност бяха в окаяно състояние — всички до един.

Два пъти дочуха грохота на реактивни самолети над планината. И двата пъти хората от Лортас изтичваха навън от пещерата и се взираха в небето. Те разбираха, че самолетите са на голямо разстояние от звуковата си пътека. Но успяваха да видят малките криле.

От своя страна Уес се чувствуваше странно неуместен, като че ли е бил променен в някаква неуловима насока. Поглеждаше се — старите обувки за тенис, разпрания панталон, непромокаемото, тъй да се каже, яке с петната от ръжда по него. Чувствуваше, че сивата шапка, която си бе получил обратно, е твърде износена. Заслушваше се в тиктакането на часовника си, въртеше в ръка ключодържателя с трите ключа, опипваше издутия си портфейл в джоба.

Много пъти той измъкваше снимката от пластмасовата й рамка и я гледаше: гледаше Джоу…

Тя стоеше там в своята вълнена пола и кафяв кашмирен пуловер, гледаше го и леко се усмихваше.

Джоу…

Мисълта за нея му причиняваше болка.

Идваше отново на себе си и се чудеше. Възможно ли е той да е наистина онзи Уес Чейс — сравнително преуспелият специалист по очи-уши-нос-гърло? Онзи, който обичаше да ходи на риболов със стари обувки за тенис и омачкана касторена шапка. Онзи, който обичаше от време на време да си пийне. Възможно ли беше този Уес, който слушаше разговори за междузвездни кораби и сънища, продължили петнадесет хиляди години, да бъде предишният Уес?

Изолираността на цивилизациите, съдбата на човека…

Нима тези неща бяха част от неговия истински живот?

Нима космическите кораби и всякакви там подобни не бяха неща, на които интелигентните хора се присмиваха и ги наричаха „летящи чинии“. Вероятно е забавно да те побиват тръпки на някой филм от тях, но те не бяха част от действителността.

Той неволно потрепера, като че ли бе погледнал на живота, както тези хора от пещерата гледаха на него. Но там горе, над скалите, отвъд небесната синева, съществуваха други светове, други хора, други страхове и друг смях — и все пак те бяха еднакви навсякъде.

Господи, колко невеж е бил! Колко невежи бяха те всички тук, на Земята! Колко… коя беше думата?

Провинциални.

Те бяха селяци, простички момчета, които си мислеха, че градът е мит, светът — еднообразен, а злото — сън.

Беше буквално потресен. Тежко е, когато прогледнеш…

В действителност удивителното при Арвън, Нлесин, Уийк, Хефидж и Црига… да, също и при Колрак, Сейехи, Лейджър и Дериък, беше колко близки му изглеждаха те. Чужденци? Но той познаваше хора като тях, като всеки един от тях в Охайо, Колорадо или Калифорния. Супермени? Глупости. Те бяха просто хора и той можеше да ги разбира.

И след като ги разбираше, той се поставяше на тяхно място. Ето ги — приковани към Земята. Тук, след толкова години, те вероятно бяха намерили единствения свят в цялата вселена, който би могъл да им помогне, но бяха дошли твърде рано. Корабът, който би могъл да ги отнесе обратно у дома и би означавал за тях нещо повече, все още предстоеше да бъде построен.

Кораб, който би могъл да свърже две велики цивилизации — кораб, който би могъл да обогати две велики култури, да спомогне за тяхното развитие, да сложи началото на различен начин на живот, който би отвел човека… колко ли далеч?

Но кораб, който не съществуваше.

Той знаеше какво си мислеха те; същото щеше да си мисли и той, ако беше на тяхното място.

„Да допуснем, че той лъже. Да допуснем, че е като много други хора, които познаваме. Да допуснем, че ни мами, че се опитва да приспи вниманието ни. Да допуснем, че хората му действително са завладели пространството, а той не иска ние да знаем.“

Или по-снизходително:

„Вероятно е с добри намерения, но не разполага с информация. Той е само лекар, не биха му казали всичко. Може би съществуват някакви политически причини, поради които не казват на обикновения поданик какво става. Може би се готви война…“

Въздушни кули, естествено. Но какво друго можеха да градят.

И наистина междувременно Уийк се залови с него.

— А домът ти, Уес… къде се намира той?

Гласът му беше мек, сдържан, но в него имаше едва доловима рязкост, която той не успяваше напълно да прикрие.

— Наричат го Лос Анжелос — в действителност е от испански произход, а не от английски. Това е един град в област, наречена Калифорния.

— Колко далеч оттук?

— Стотици мили. Твърде далеч, за да се измине пеш.

— Голям град ли е?

— Един от най-големите.

— Има ли много неща там, Уес? Фабрики, техници, учени?

— Естествено. Всичко това, а и Мерилин Монро също.

— Мерилин Монро?

— Тя е нещо като богиня и живее в Холивуд — това е част от Лос Анжелос, където произвеждат мечти от целулоид.

— Заслужава ли си да я видиш?

— Да, заслужава си. Кара те да забравиш всичките си грижи.

Уийк се усмихна скептично.

— Уес, имаме нужда от помощта ти. Знам, че нямаме право да те молим за това, след като те задържахме тук толкова дълго. Но ние… някои от нас трябва да отидат до този твой град. Можеш ли да ни заведеш там, без да привлечеш вниманието върху себе си? Искаме да ти вярваме… — Той се усмихна. — Но, естествено, не можем.

Уес се развълнува, лицето му почервеня. „Ето го твоя шанс. Можеш да излезеш! Можеш да си отидеш у дома!“

— Няма да е лесно — каза той гласно.

— Знам. Обсъдихме го грижливо. Струва ни се, че най-съществената ни потребност са парите. Можеш ли да намериш?

Уес кимна.

— Без да влизаш във връзка с когото и да е, освен ако един от нас не присъствува.

Уес се поколеба. Това условие действително създаваше известни трудности.

— Премисли — каза Уийк. — Ще почакаме до утре. И мисли внимателно, Уес. Не допускай глупави грешки.

Уес погледна студените, сурови очи на Капитана.

— Няма да допусна никакви грешки — заяви той спокойно.

На следващия ден той излезе през кръглата врата към голямата пещера. Зад него остана голата дупка с издълбаните в стената пет ниши, пет каменни легла, където пет души бяха спали петнадесет хиляди години…

А пред него…

Светлина…

Бяла, ярка, ослепителна светлина.

Слънце и сняг, и трепетът от тази необятност.

Той беше свободен. Истина е, че Арвън и Нлесин бяха с него и двамата бяха въоръжени. Но това беше неговият свят и той го познаваше по-добре, отколкото те биха могли само да се надяват някога да го опознаят. От него зависеше да си получи свободата, когато и ако я пожелаеше.

Ако я пожелаеше?

„Проклет глупак! Разбира се, че я желаеш!“ Независимо от това той се обърна и махна с ръка към пещерата: махна на Црига, който се стараеше да изглежда смел, и на Хефидж и Уийк — вглъбени в себе си, безмълвни.

Всички те му махнаха в отговор.

— Знам пътя — каза Арвън. — Ще вървя пръв, после ти, Уес, а след теб — Нлесин. Внимавай, на места пътеката е хлъзгава.

— И така, ето я цивилизацията — измърмори Нлесин, а плешивата му глава розовееше на ярката слънчева светлина. Той внимателно прескочи някакви камъни. — В края на краищата Колрак се оказа прав.

Поточето все така препускаше, бълбукаше и изглеждаше черно между бреговете от сняг. Над тях се намираше ледниковото езерце, вероятно частично заледено, а под тях, в подножието на невидима пътека, беше Лейк Сити, Колорадо.

Крачеха енергично. В по-голямата част от пътя снегът беше тънък и сух. Няколко пъти се наложи да нагазят в потока и краката им се вкочаниха от студ. Уес не беше в много добра форма и пухтеше задъхано на разредения въздух, но поради вълнението си той продължаваше да върви, при това без да се уморява твърде много.

Ето горите — черни дървета, подобно изгорели пънове, стърчаха в снега. Смърч, бор и трепетлика, те търпеливо изчакваха да премине зимата. Въздухът бе студен, но изключително свеж и докато вървяха, им беше топло.

Беше късен следобед, когато минаха през долината в подножието на планината — долината, която беше отрупана със зеленина и златисти цветя последния път, когато Уес я бе видял. Сега тя беше гола и пуста, осеяна с черни камъни и храсти, които приличаха на мастилени петна в снега. Потокът ставаше по-дълбок, забавяше своя бяг след стремителното си спускане от височините и се плъзгаше като масло по сравнително равната земя.

Ето там беше оставил колата си. Сега от нея нямаше и следа. Тя несъмнено е била намерена след ден-два. Той предположи, че Джоу я беше получила, спомни си, че тя имаше ключ в портмонето си. Колко пъти беше забравял собствения си ключ в колата и беше телефонирал на Джоу да дойде и да му отвори вратата с нейния.

„Да телефонира на Джоу. Само ако…“

Намираха се на около две мили от Лейк Сити. Изглеждаше невероятно да срещнат някого, но нищо чудно. Стотици хора живееха там през цялата година, сега имаше и ловци.

— По-добре е да почакаме да се стъмни — каза Арвън.

Той намери една скала и седна зад нея на завет. Уес и Нлесин се присъединиха към него.

— Очаквам да замръзна до смърт — обади се Нлесин и въздъхна. — От всичко това може да излезе превъзходен роман, но кой ли изобщо би му повярвал? А нашият Уес е твърде типичен буржоа, за да излезе от него истински злодей.

Уес потрепери и сви премръзналите си пръсти в обувките за тенис. Нямаше да му бъде никак приятно да замръзне. Не беше сигурен дали изобщо го е грижа за забележката на Нлесин.

— Ти извърташ нещата, приятелю — каза той. — Ако не в друго, можете да бъдете обвинени в похищение, а за това се полага смъртно наказание.

Нлесин вдигна учудено вежди — заинтригуван, но съвсем не разтревожен.

— Още ли имате смъртно наказание? Не бих го очаквал на това ниво.

— Имаме — увери го Уес.

Арвън сви рамене.

— Нямаме какво да губим. Странен човек си, Уес — да повдигаш такъв въпрос в момент като този. Може би сме си взели луд човек за осведомител.

И той се усмихна, за да смекчи язвителността в думите си.

Уес се опита да не мисли; така беше по-лесно. Най-важното, разбира се, бяха дрехите. Странните одежди на Нлесин и Арвън трудно биха останали незабелязани, особено в Лейк Сити. Ако ги видеха, щяха да заговорят за тях. И тогава, независимо от техните намерения, хората от Лортас можеха да бъдат притиснати в някой ъгъл, където щеше да им се наложи да се бият.

В който случай перспективата за Уес нямаше да бъде блестяща.

Не, той не желаеше никакви неприятности, докато бе все още в техни ръце.

Но за да вземе дрехи, трябваше да има пари. Естествено, биха могли да откраднат, вероятно успешно, а после какво? Щяха да започнат да ги търсят, не съществуваше никаква вероятност да се размине без шум.

— Странна ситуация — каза Нлесин, докато правеше снежна топка. — Стоим туй и не мислим никому злото. И все пак не бихме могли да отидем при някого за помощ. Тази цивилизация просто не е узряла за нашия разказ. Ако ги питате тях, хора от Космоса не може да има. А дори и някой да ни повярва, какво би могъл да направи той? Всички ще се забъркаме в местната политика и през остатъка от живота си ще се опитаме да убедим експертите, че не знаем как да направим смъртоносен лъч или флотилия от космически кораби. Тези неща са се случвали по-рано, Уес.

— Бихте могли да им разкажете своята история и да им покажете къде се намира Лортас на звездната карта — обади се Уес. — Тогава някой ден може би те ще отидат там.

Арвън се изсмя.

— Искаш да кажеш, че не сме напълно незаинтересовани алтруисти, за каквито се представяме? Искаш да кажеш, че се безпокоим не само за човечеството, а и за нас самите?

— Но ние, по дяволите, имаме това право — възкликна Нлесин. — Аз самият искам да си отида у дома. Нямам никакво желание да бъда статуя; извозвал съм твърде много от тях от твърде много мъртви светове.

— И все пак, щом не можете да се върнете…

— Ще направим каквото можем — каза Арвън. — Още нямаме намерение да се предаваме.

Слънцето се спусна ниско и сенките върху снега се издължиха. За щастие ветрецът утихна, но беше студено — доста под нулата.

Когато на небето се показаха първите студени звезди, те се изправиха на крака. Бяха схванати и премръзнали. Потропаха на място с крака, докато кръвта отново се раздвижи в жилите им.

Тогава потеглиха към Лейк Сити.

Когато стигнаха шосето, тръгнаха встрани от пътя, а когато видеха фаровете на приближаващ се автомобил, се хвърляха зад някоя скала. Река Гънисън оставаше от дясната им страна и проблясваше ледено на звездната светлина.

В началото Лейк Сити представляваше само грозд от топли, жълти светлинки — остров топлина в нощта.

После от тъмното израснаха постройки, дървени къщи, масивните стени на лятна конюшня за ездитни коне. Гласове, забързан тропот на крака по тротоара. Тиха музика: грамофонът автомат в Чък Уейгън.

Дим от дърва, който се вие благоуханно в нощта.

Уес почувствува как дланите му се изпотяват.

„Господи, как се радвам, че се върнах“, помисли си той.

А после:

„Но съм уплашен до смърт.“

Арвън и Нлесин се приближиха плътно до него.

Тримата изпълзяха между сенките, между колелата на някакъв фургон…

— По-спокойно — прошепна Арвън.

— Да — отвърна нервно Уес. — По-спокойно.