Ветровете на времето

11.

Усилието се оказа твърде голямо за Дериък; то отне и последната му капка сили. Докато другите мъже все така стояха край него и се опитваха да разберат думите, които бе изрекъл, той заспа от изтощение.

Обвит от полумрак, Дериък сънуваше. Колрак би могъл да нарече сънищата му видения, но слабата искрица съзнание, която продължаваше да тлее в тялото на антрополога, противоречеше категорично на това определение. Той дори се усмихваше леко в съня си, така че тези, които го гледаха, се чудеха какво ли би могъл да сънува, та да му изглежда смешно в момент като този.

В началото в сънищата си изпита суета и това го раздразни. Видя се през погледа на някакво дете: тежко наранен при катастрофа, но спасил другарите си чрез мъдростта, натрупана с годините. В полумрака на това, което сега бе преминало в кома, мисълта достави удоволствие на Дериък. В действителност той никога не е бил изключителен в своята професия и знаеше, че останалите го мислят за студен. А беше така приятно да си ценен, да си харесван…

Картината избледня. В мисълта му затанцуваха уравнения ведно с картини от много земи и много светове. Той видя това необикновено същество, наричано „човек“, като че ли в многостранно огледало, навсякъде с малки различия и навсякъде еднакъв. В огледалото се появи пукнатина и му се прииска да протегне ръка, да го докосне, да го почувствува…

Тогава му стана по-добре. Умората изчезна и в жилите му се разля отново сила. Съзнанието му се проясни и той възприемаше всичко около себе си с кристална яснота. Беше щастлив, много щастлив, защото си помисли… беше сигурен, че щеше да умре… Зарадва се, когато напуснаха кораба, но се опита да не показва чувствата си. Какъв беше той, писател или свещеник, за да се наслаждава на ветровете и уханието на тревата.

Въпреки това му беше хубаво. Слънцето беше хубаво и топло и го къпеше в светлина. Лекуваше, както само слънцето може да лекува. И тогава на хоризонта съзряха дим, а на следващия ден чуха звуци: плач, смях, викове. Пулсът му се ускори. Хора! Той искаше да отиде при тях, да се сприятели, да се опита да ги разбере. О, той щеше да говори за данни и статистика, но те идваха по-късно, те бяха обяснението. Защото сега имаше само хора, огньове, прясно месо и нещо за пиене… нещо силно…

И навярно тук би могъл да намери някой мъж или жена, които биха го нарекли свой приятел, които щяха да го накарат да усети поне за миг, че е необходим някому. Толкова много години минаха, откакто тя умря, тази, която не трябваше никога да умира, тази, която щеше да живее вечно.

Той беше щастлив, щастлив както някога. Питието беше хубаво, главата му се въртеше от него, стопляше го и усещаше вкуса му в устата си…

Два часа, след като беше заспал от изтощение, Дериък получи конвулсии.

След три часа бе мъртъв.

Беше долна, гадна смърт, без никаква следа от романтика. Нямаше предсмъртни речи. Нямаше дори възвишеност.

Арвън и Колрак изнесоха тялото му навън и го погребаха до Сейехи. Всички те се почувствуваха някак си безполезни и пропаднали, когато Дериък вече го нямаше. За един жив човек имаше думи, които можеха да произнесат, незначителни неща, които биха могли да направят.

За мъртвите остава само мълчанието.

За Дериък съществуваше само нощният вятър под звездите, вечният вятър, задухал над света, който той никога нямаше да познае.

Слънцето се бе издигнало високо в небето.

Арвън седеше на една гладка скала, превил леко дългото си тяло, а брадата му почиваше върху сключените му ръце. Слабият бриз, който шумолеше в тревата, го караше да настръхва, но слънцето топлеше гърба му. Небето беше осеяно с множество бели облаци и когато някой от тях закриеше слънцето, ставаше наистина студено.

Той се огледа и за свое учудване откри, че се чувствува така добре, както не беше се чувствувал от години. Корабът, на около стотина ярда сред кръг от обгоряла трева и земя, стоеше разбит и безобиден; след няколко години, предположи Арвън, от него щеше да остане само скелетът, а след около век нямаше и да съществува. Щяха да останат само равнините, блесналите снежни върхове на планините, ветровете.

Вероятно така щеше да е по-добре.

Той усети необикновена радост от това, че просто е навън и може да вдишва чистия въздух и да чува безкрайната, изпълнена с живот тишина.

Радваше се дори на буболечките, които сновяха неуморно из тревата, заети с неотложни техни си работи. Беше готов за всякакви събития, в действителност жадуваше за тях, беше дори нетърпелив.

Човекът не е създаден, за да живее в стоманен цилиндър. Човекът е част от земята и небето; неговото тяло помнеше това дори когато умът надникваше отвъд светлинните години, в звездните простори, предизвикателството и разрухата…

Той тъгуваше за родния си свят Лортас и самотата му се подсилваше от факта, че тази планета в толкова много отношения приличаше на него, въпреки че от Лортас я делеше бездната на времето и разстоянията. Но той не беше безнадеждно самотен; Лортас можеше да почака, налагаше се да почака. Той не се гордееше с живота, който бе оставил след себе си там — беше твърде лек за него и беше протекъл твърде неусетно. Твърде много удоволствия, жени, многобройни нощи, толкова подобни една на друга, че никога не можеше да ги различи. Беше разбрал, че дори разкошният живот можеше да стане еднообразен; привичките на безделниците действително оставят дълбока следа. Ако баща му му беше дал по-малко, беше го накарал да работи повече… глупаво беше да вини него за това.

Той се замисли удивен:

„На Лортас има места, които не се различават кой знае колко от света, който виждам около мен. И под нашето слънце има просторни поля, прохладни ветрове и вечни скали. Необходимо ли е човек да дойде толкова далеч само за да намери себе си?“

— Чудесно — обади се неочаквано нечий глас, — Захвърлени сме на една непозната планета, а ти спиш на поста си.

Арвън се сепна и отново се върна към действителността, вдигна очи и видя Нлесин пред себе си. Плешивата глава на романиста беше вече възрозова от слънцето, а очите му блестяха.

Нлесин седна на една скала наблизо, реши, че му е неудобна, и се премести на друга.

— Уийк иска да ни види, когато свършиш с дневните си сънища. Голям съвет на войната или нещо подобно. За какво си се умислил?

— Разни неща. Но не съм се умислил.

— Знам — усмихна се Нлесин със странна усмивка — едновременно цинично и с разбиране. — Държиш се, като че ли сега сме по-добре, отколкото преди да се разбием.

— А не сме ли?

— Ще премине — увери го Нлесин. — Толкова се радваш, че си жив, че страдаш от еуфория. Твърде опасна болест. Почакай, докато наоколо се позастуди. Ще удариш някой пръст на крака си и той ще се отчупи като изгнила вейка. — Нлесин щракна шеговито с пръсти.

Арвън кимна.

— Смешно, нали. Никога не съм си мислил, че ще се радвам на нещо подобно, макар и за кратко.

— Внимавай, синко. Доста изводи могат да се направят за човека от начина, по който реагира на подобни неща. Вземи Лейджър например — той единствен се е паникьосал като глупак. Ще ни създаде неприятности, само почакай. Уийк навсякъде си е все същият. Хефидж е в безизходица, предполагам. Той единствен от нас наистина беше част от пространството; на Сейехи му харесваше навсякъде, където бяха компютрите му, но на Хефидж му харесва там горе. Ако някой изобщо се завърне, то това ще е той.

— А другите? Црига? Колрак?

— Още умувам за тях. Кажи ти.

Арвън поклати глава.

— Колрак изглежда по-стар от нас, а Црига — по-млад. Не бих търсил нещо по-съществено от това.

— Именно противоположностите понякога е най-трудно да се преценяват — измърмори Нлесин като че ли на себе си. После се изправи чевръсто и се изтърси от праха. — Хайде. Дошъл е моментът за Забележителното слово на Нашия достопочтен Капитан.

Те тръгнаха един до друг под лъчите на ранното следобедно слънце назад, към разбития кораб.

Насядаха в кръг откъм слънчевата страна на кораба, защитени от студения вятър. Намираха се съвсем близо до двата пресни гроба и беше необходимо малко въображение, за да почувствуват, че Дериък и Сейехи са сред тях.

Макар и седнал, Уийк се открояваше сред останалите. В никакъв случай не беше едър, но беше от онези хора, в които се вглеждаш, пък макар и само заради едва сдържаната енергия, която излъчват; той беше като навита пружина, готов да отскочи дори при най-лекото докосване. Беше техният водач както на теория, така и в действителност, водеше, защото бе непоколебим — не сляп или глупав, или в известен смисъл безмилостен, а просто изключително упорит.

Уийк заговори:

— Всички вие чухте Дериък, знаете какво каза. Той беше най-компетентният човек, за да преценява, и той ни посъветва да не оставаме тук. Неговите доводи ми се сториха убедителни в момента, пък и сега, но се налага да обсъдим някои въпроси.

Той замълча, за да подреди мислите си.

— Първият е този: разполагаше ли Дериък в действителност с всички необходими факти, за да вземе правилно решение? Работата беше бърза и неотложна и нямахме компютри, за да проверим. Може и да е сбъркал.

— Все пак неговите догадки са по-добри от нашите, Уийк — обади се Нлесин. — Обърнете внимание, че на мен не ми е хрумнало да се поразходя на хиляда мили.

Уийк леко се усмихна.

— Съгласен съм, че неговата преценка на ситуацията е най-доброто, с което разполагаме. Ако изобщо искаме някога да имаме шанс да се завърнем у дома, то той ни е дал напътствия, които могат да ни помогнат. Наистина не съществува друго решение; и след милиони години едва ли ще се появи някой друг изследователски кораб, а и да дойдат тук, изобщо не биха ни забелязали. Съгласни ли сте с това?

Възражения нямаше.

— Добре. В такъв случай въпросът се опростява. Да останем ли тук, или да поемем към този относително рядко населен континент на Дериък? Сигурен съм, че мисълта за това не ви е напускала. Ние всички знаем, че не съществува почти никаква вероятност този свят някога да познае космическата навигация дори в най-елементарната й форма. Тук вероятно ще се развие още една човешка цивилизация, а в много светове ние виждахме, че характерно за човека е да се самоунищожава, когато придобие способността за това. Това са фактите и ние не можем да ги пренебрегнем. Ако се приспособим към тази друга част на света и ако наистина оцелеем след хилядигодишен сън, съществува голяма вероятност да се събудим в радиоактивна пустиня. Ако това стане, то ще е краят. Но съществува и вероятност това да се окаже планетата, която сме търсили, планетата, която ще тръгне редом с нас в този суров свят. Но тази вероятност е твърде нищожна. Заслужава ли си да поемем риска?

Младият Црига пръв се обади:

— Но нали не се налага да спим толкова дълго? Искам да кажа, че бихме могли да заспим, да речем, за пет или десет хиляди години… колкото решим, и да се събудим в някаква цивилизация, в която все още няма атомна енергия. Няма да стигнем до дома, но бихме могли тук да си създадем дом — очите му блестяха от въодушевление. — Все едно, че сме се върнали назад във времето, на Лортас, искам да кажа, и така ще видим всичко онова, за което сме чели в историческите романи…

— Ще пратя аз тези исторически романи по… — прекъсна го Нлесин.

— Заслужава си да помислим върху твоята идея, Црига — каза Уийк, без да обръща внимание на Нлесин. — Естествено, това не е всичко…

— Разбира се — прекъсна го Лейджър с внезапен ентусиазъм. — Как не съм се сетил за това? Бихме могли просто да останем тук. Сега вече знаем с какво разполагаме. Не е чак толкова лошо, нали? Искам да кажа, че по нищо не прилича на някои от световете, които видяхме, след като са започнали да разбиват атомите — има зеленина, водата е годна за пиене, въздухът може да се диша, без да изсуши дробовете ни. Все едно, никога няма да успеем да се завърнем у дома, защо да опитваме? Можем да си построим селище, да отглеждаме някакви култури, да доизживеем живота си. Какво не ви харесва?

— Няма жени — заяви направо Нлесин.

— Но има местни жители, нали? — засмя се Лейджър. — Какво им е лошото на тях? Можем да пристъпим към божиите дела!

— А щом бог не те е дарил с необходимото, как ще се обърнеш към тях? — попита Нлесин и се усмихна иронично.

— Какво искаш да кажеш с това? — Лейджър скочи на крака. — Нлесин, търпял съм те много досега, но повече не бих могъл…

Нлесин дори не го погледна.

— Безстрашният Репортьор сладур, Изчерпаният романист — промърмори той.

— Достатъчно — прекъсна ги Уийк. Той не повиши глас, но Лейджър седна. — Нека не се заяждаме помежду си; и без това си имаме достатъчно проблеми. Истината е, че Лейджър засегна точно онова, което мислех и аз. Напомням ви, че моят избор не би бил такъв, но нека бъдем реалисти. Аз вече не съм ваш Капитан, аз съм просто Уийк. Не мога да ви заповядвам и ще бъде глупаво да се опитвам. Бедата е в това, че Лейджър е прав. Ако преценим възможностите и повярваме, че в момента трябва да се грижим единствено за себе си, тогава би било по-добре да останем тук. Мисля, че всичко би било наред. Дори бихме могли и да се позабавляваме.

— Във вегетирането няма никакво удоволствие — каза Арвън.

— Откъде знаеш? — попита Нлесин.

Арвън не му отговори.

Колрак, който беше мълчал по време на цялата тази дискусия, бавно се изправи на крака и засенчи с ръка очите си.

— Преди да градим планове за съвместния си живот с туземците — започна той, — по-добре е да ги попитаме тях какво мислят за това.

Всички скочиха на крака.

Там, от юг, през равнините приближаваха тъмни силуети. Те мълчаха, но се движеха бързо.

Хора.