Ветровете на времето

8.

Тъмнината беше нещо ужасно.

Арвън като че ли внезапно ослепя и загуби способност да мисли. Той чуваше зловещото скърцане на метала, което късаше нервите му. Усещаше потта върху дланите и челото си. Чувствуваше как сърцето му блъска в гърдите.

Но не можеше да мисли.

И не можеше да вижда.

В един миг той беше отново момче в една непозната къща. Беше в леглото, скрит под завивките. Под прозорците вятърът стенеше в клоните на дърветата. Нямаше светлина. Останала бе само тишината, но тишина, изпълнена със звуци. Ето! Какво беше това? Плъзгане на отваряща се врата? Неговата врата? Погледни изпод завивките, погледни към вратата! Отново шумът, но не можеш да виждаш. Навсякъде около теб е непрогледен мрак! Сдържаш дъха си, затваряш очи, слушаш и чакаш…

И тогава се озова отново в действителността, не беше вече момче. Усети как скърцащият метален ковчег се тресеше под него. Можеше да вижда, но не с очите си. Той виждаше непрогледния мрак около кораба, океан от непрогледен мрак, бездна от ледена тъмнина без начало и без край. Видя как пространството обгръща кораба, опитва се да го изсмуче, да го унищожи.

Пространството беше съвсем близо.

Човек забравяше близостта му дотогава, докато корабът не му изменеше. Тогава чак си спомняше. Арвън потрепера от черния мрак на мислите си, мрак, лишил го от всичко, дори от самоличността му. Той беше само една искрица живот, която блещука и се опитва да не изгасне завинаги…

Лампите светнаха отново, в началото слабо, а после с неестествен бял блясък. Корабът престана да се тресе, зловещото скърцане замря. Разнесе се сподавеният вой на атомните реактори, твърде различен от обичайното им ритмично боботене в нормално пространство.

Ако бяха успели да навлязат в нормално пространство…

Арвън лежеше на пода и усещаше как животът се възвръща отново в него. Наложи си да лежи тихо, докато престана да трепери, и после с мъка се изправи на крака. Нещо се беше случило с изкуственото гравитационно поле — усещаше краката си, като че ли бяха от олово.

Под ярката светлина Нлесин залиташе из стаята — блед, с обезумял поглед.

— Какво стана?

— Не знам — Арвън сви рамене. — Излизахме от полето…

— Капитанът предупреди, че може да изпаднем в беда.

— Но не мисля, че е очаквал точно това.

— Хайде — подкани го Нлесин. — Да проверим дали е останал някой жив в командната зала. Смяташ ли, че бихме могли да управляваме тази каруца сами?

Арвън се изсмя.

В командната зала хората бяха на поста си, движеха се хладнокръвно, но това не можеше да прикрие напрежението във въздуха. Лицата на всички бяха странно бледи на бялата светлина, а Уийк имаше дълбока рана на челото си, която оставяше тънка алена следа там, откъдето минеше Капитанът.

Хефидж се движеше бавно от едно контролно табло към друго, като извикваше поредица цифри към Сейехи, който ги подаваше в своя компютър. Дългото, възслабо тяло на навигатора изглеждаше смазано от ненормалната сила на гравитационното поле и Арвън забеляза, че черните му очи бяха по-загрижени отвсякога.

Арвън погледна към екраните на мониторите и усети как някакво нелепо облекчение нахлу в него. На екраните се виждаше тъмният безкрай на нормалното пространство, което означаваше, че поне са се измъкнали от полето на деформация. Той видя звезди — дружески, макар и далечни точки светлина, а недалеч на екрана грееше едно жълто слънце.

Всички останали се бяха скупчили тревожно в командната зала; стараеха се да не пречат и все пак изпитваха някаква нужда да бъдат там, където можеха да виждат какво става.

Странното бръмчене на атомните реактори с нищо не облекчаваше нервите им.

Капитанът надничаше през рамото на Сейехи и наблюдаваше излизащите от компютъра данни.

— Е? — попита той. — С колко време разполагаме?

— Вероятно дванадесет часа — съобщи предпазливо Сейехи. — А може да са и по-малко.

Уийк се обърна към Хефидж:

— Поемай курс към третата планета, Хефидж. Необходима е максимална скорост.

Хефидж учудено вдигна вежди, но нищо не каза.

— Дериък — повика Капитанът.

— Знам — обади се антропологът. — „Подготви се за обичайното проучване.“

— Надяваме се да бъде обичайното, приятелю. Ала може да имаме време само за една обиколка отвисоко, преди да се приземим.

Дериък подсвирна.

— Толкова ли сме зле?

— Дори по-зле — отвърна Капитанът и се обърна към другите.

Той стоеше там, в своята командна зала, без да се усмихва — нисък, но могъщ. Погледът му блестеше. Арвън по-скоро би допуснал, че този човек се забавлява.

— Колко по-зле? — попита възбудено Црига.

— Е, ако някога видите дома си отново, то това ще бъде след доста продължителен сън.

Црига пребледня, а на лицето му се изписа страх.

— Имате предвид полето…

Капитанът кимна.

— Едва-едва се измъкнахме. Повече няма да влезем в него.

— А иначе как сме?

— Имате уши — каза Капитанът. — Слушайте.

Воят на реакторите разтърсваше кораба. Беше необикновен звук — усилваше се и заглъхваше, преминаваше в глухо ехтене, а после нарастваше до вой, който те пронизваше като нож.

— Ще можем ли да се приземим, ако достигнем третата планета? — попита Арвън.

— Ще се спуснем успешно. Въпросът е дали ще останем невредими.

Силната, смазваща гравитация придаваше на лицата им известно гротескно изражение.

— Не му се нрави тая работа на Нлесин — обади се и Нлесин.

Каза го без обичайния си мрачен ентусиазъм, като че ли всички очакваха от него да го каже и той не искаше да разочарова никого.

— Не зная много за тази планета там, долу — продължи Капитанът. — Оттук изглежда най-подходящата. Залагам на нея, защото се налага да рискувам. Ако се приближим и открием, че няма да ни върши работа, ще опитаме вместо нея четвъртата. Но по-добре ще е да се окаже свят, на който бихме могли да живеем, тъй като вероятно ще бъде наш дом за дълго. Мисля, че ще успеем да кацнем. Не съм сигурен, че ще можем да се издигнем отново, освен ако там долу не намерим цивилизация, която да е в състояние да ни помогне.

— Няма да я намерите — подчерта Дериък.

— Не ни е необходима технология, която действително да е осъществила космически полет, запомни това. Стига само да е напреднала дотолкова, че да произвежда някои части, може би ще можем да проспим обратния си път към дома.

Дериък недоверчиво поклати глава.

— Ще моля бога за това — прошепна тихо Колрак.

За пръв път никой не се изсмя.

Дериък отиде при Сейехи и двамата се подготвиха за проучване на концентрацията на населението и енергийното излъчване. Хефидж прегледа наново картите си. Капитанът стоеше неподвижно, със скръстени ръце, впил поглед в екрана.

Ярката бяла светлина придаваше призрачна бледност на лицата им.

„Като мъртъвци, помисли си Арвън. Този кораб е нашият ковчег и ние ще бъдем погребани в него.“

— Е, това вече е нещо — каза Лейджър, но гласът му като че ли бе неествествено приповдигнат, та едва ли би могъл да ги утеши. — Корабокрушение в Космоса! Господи, ако са ме мислили за сантиментален преди, какво ли биха си помислили сега?

— Ще си помислят, че си бил сантиментален и преди — каза му Нлесин.

— Окей, окей. Може би трябва да пийнем по този случай.

— По мъничко — съгласи се Нлесин. — По едно за из път, така да се каже.

— Съвсем не е смешно — възпротиви се Црига.

— След шест или осем чашки на екс всичко ще изглежда по-забавно — увери го Нлесин. — Да вървим.

Арвън ги последва навън от командната зала, по-скоро защото чувствуваше, че там пречи, отколкото от каквото и да е желание за пиене. Те се разположиха в уютната зелена зала, потънаха дълбоко в креслата и поведоха объркан разговор, като че ли по някакъв начин той би могъл да им послужи като бариера срещу онова, което ги очакваше вън.

Изпиха по няколко чаши, но никой не се почувствува поне леко пиян.

Корабът летеше напред, плуваше сред осеяния със звезди космически океан. Пред него плуваше огнено жълто слънце, а от екватора му се издигаха изпарения и се изливаха обратно във фотосферата.

Корабът приличаше на играчка, изгубен сред необятността ни пространството. Беше като прашинка и още по-нищожен, но все пак не бе незначителен дори тук. Пламъкът от реакторите беше само някаква си точка светлина на фона на слънчевата пещ, но той все още носеше живот, надежда и страх. Нямото предизвикателство, което изпращаше към бездната на мъртвилото около себе си, беше комично и все пак по своя начин той превъзхождаше величието на звездите.

Часовете течаха.

Корабът се приближаваше към третата планета, която се въртеше около своето слънце, и мина над нея. Външно по нищо не личеше, че е в беда; движеше се грациозно и плавно, подобно на кану в тихи води.

Ала вътре в кораба нещата бяха по-различни.

Третата планета увисна като огромно синьозелено кълбо на екраните и закри звездите. Бели облаци покриваха всичко наоколо и удивително приличаха на огромни вълни в бурно море. Полюсите блестяха, което подсказваше, че там има лед, и то много лед.

Корабът се понесе с рев надолу в атмосферата, а шумът в командната зала прерасна в неописуем хаос от звуци. Реакторите нададоха пронизителен вой, компютрите затракаха, а металният корпус на кораба застена от негодувание.

— Четири мили — обади се Капитанът. — Ще прелетим над екватора, а после ще направим кръг над полюсите.

Дериък се вкопчи здраво в едно кресло, закрепено към пода. Лицето му стана червено и от това придоби странно тъмно изражение на бялата светлина.

— Снимайте. Ще имаме нужда от тези карти.

Сейехи не каза нищо, наведе се над компютрите си, неговите вечно спокойни пръсти бяха станали несигурни в люлеещия се кораб.

Планетата се мярна под тях — мозайка от континенти, облаци и океани. Капитанът се вторачи в командните табла и почти с ненавист към самия себе си откри, че сдържа дъха си.

— Успяхме — съобщи Сейехи след един безкраен миг.

Корабът силно се раздруса, потрепери и като че ли замря. Светлината намаля, примигна и светна още по-ярка от преди.

— Няма време за протакане — обади се Капитанът, като се опитваше да говори спокойно, а в същото време трябваше да крещи, за да го чуят.

— Можем ли да се спуснем и да погледнем отблизо? — попита Дериък.

— Не знам. Хефидж?

Навигаторът сви тесните си рамене.

— Можем да опитаме, но рискът е страхотен, Уийк.

Дериък се опита до проучи лентите на компютрите, но беше невъзможно.

— Ако изобщо имаме някакъв шанс, предлагам да опитаме. Може да бъде тежко, но няма да е толкова, колкото ако се опитаме да обходим тази проклета планета, за да открием какво има на нея.

— Ако все още можем да ходим, след като кацнем — напомни му Хефидж.

— Ако кацнем — прибави Сейехи.

Капитанът взе решение:

— Ще опитаме. Хефидж, искам да мога да преброя снежните кристали по планинските върхове и да виждам рибата в океаните. Спусни се ниско.

Поразително — Хефидж се ухили.

— Дръжте се — каза той.

Корабът с рев се втурна надолу, като разпиляваше гъстите облаци, а металните му нагорещени стени съскаха. Той зае хоризонтално положение над планетата, а след него върху синьото ледено небе оставаше блестяща огнена река.

Профуча над планетата с невероятна скорост, прелетя над океани и острови, ледове и обширни зелени и кафяви равнини. Той премина с рев от ярка светлина към пълна тъмнина и изплува отново сред златния блясък на утринното слънце.

Тогава се поколеба и разтресе. Последва поредица от трусове. Корабът започна да вибрира и да се люлее непоносимо.

— Нямаме време — изкрещя Капитанът. — Затегнете коланите!

С тътен, който накара планините да потреперат, корабът, който беше дошъл толкова далече, застана вертикално и изхвърли надолу гейзер от пламъци към мястото на последното свое кацане.

Към един свят от зеленина, трети след своето слънце. Към Земята.