Ветровете на времето

15.

Хеликоптерът приличаше на крехко насекомо, привличано от слънцето. Той бръмчеше над скалиста брегова линия, която граничеше със студено синьо море. Беше почти сам в небето, ако не бяха птиците, които го съпровождаха по на няколко мили, преди да изостанат.

Под тях се разкриваше дива пустош. Огромни ледени планини плуваха в морето — върховете им се издигаха високо и проблясваха на слънцето, а основите им представляваха зловещи тъмни сенки под повърхността на водата. Брегът беше скалист и пуст, не се виждаше нищо друго освен гнездата на птиците.

Не забелязаха никакви хора, нито кораби в морето.

Летяха дни и не видяха никакви животни.

Това беше една студена планета на мъртвите, дори нещо по-лошо от това. Смъртта напомня за живот, а беше трудно да си представиш живот по тези скали или в дълбините на това ледено синьо море.

Разговаряха рядко. Наблюдаваха търпеливо.

Когато вечерните сенки започваха да рисуват черни фигури по света, те кацаха с хеликоптера в закътани заливчета и се опитваха да спят. Но плавеите от реката не горяха добре и студът вледеняваше ръцете и краката им. Вътре в хеликоптера беше прекалено тясно, за да се спи.

В редките случаи, когато се хранеха, ядяха от синтетичните храни.

Брегът извиваше към изток и приличаше на език гола земя, който облизва развълнуваното море…

Ето.

Един огромен континент свърши и започна друг. Между тях имаше тясна ивица плитчина, виждаха се камъните по дъното на океана. Като че ли в действителност това е било една земна маса и някакъв веселяк великан бе плиснал няколко кофи вода в някоя падина, за да ги раздели.

Водата бе вероятно шестдесет мили в най-широката си част и в средата бе осеяна с малки островчета. Не беше непреодолима бариера; несъмнено имаше сезони, когато можеше да се премине от единия континент в другия по заледената повърхност.

Хеликоптерът се понесе с бръмчене и така премина от Сибир към Аляска над Беринговия проток, от Стария в Новия свят.

Зави обратно и се насочи на юг.

Имаше много сняг, но по-голямата част от земята не беше заледена. Всъщност приличаше много на онази, където се бяха разбили: главно тундра с огромни хълмисти пояси черна земя, обрасла трева и жилави храсти.

Откриха и нещо друго. Планинските вериги се издигаха от север към юг, което означаваше, че по техните склонове може да се пътува пеш без съществени затруднения.

— Странно чувство — каза Црига, като погледна надолу над рамото на Арвън.

— Кое? — попита Арвън, при все че знаеше какво има предвид момчето.

Црига махна с ръка неопределено.

— Всичко това там, долу. Ако Дериък е бил прав, тази част от света фактически не е населена с човешки същества. Само си помислете: милиони квадратни мили, които никога не са видели човека.

— Да — обади се Нлесин. — Бих ги нарекъл блажени мили.

Црига не му обърна внимание.

— Искам да кажа, ето ни нас, в действителност летим над един път, който хората някой ден ще поемат или точно в този миг са поели. Чудя се кои са те, как изглеждат. Арвън, мислиш ли, че ще видим някой от тях?

Арвън неволно потрепера. Очите на младостта бяха по-проницателни от неговите и виждаха по-надалеч.

— Не знам. Може би. Но смятам, че там долу човекът все още е рядко срещано същество. Вероятно ще имаме късмет да го видим.

— Мразя да излизам от кожата си на циник — каза внезапно Нлесин, — но, какво е онова долу, край езерото? Ей там, от дясната страна?

Хеликоптерът забръмча към едно гладко като огледало езеро. Беше облачно и видимостта беше лоша, но в тревата забелязаха тъмни фигури, които сякаш бяха застанали в определен ред. Бяха образували кръг, а няколко от тях бяха оформили редица, като че ли се подготвяха за бой.

— Уийк…

— Виждам ги. Хефидж, можеш ли да се спуснеш малко по-ниско?

Хеликоптерът се спусна надолу и се плъзна над езерото.

Сега видяха фигурите по-ясно, но те не бяха човешки. Бяха космати четириноги животни с рога. Те бяха застанали в кръг около телетата, които така бяха вън от опасност, докато биковете тръскаха глави и риеха мократа земя.

Стадо от по-дребни животни виеше безпомощно встрани, като гледаше към телетата. Те приличаха по-скоро на онзи вълк-куче, който бяха видели преди.

Много малко животни обърнаха внимание на странното сребърно насекомо, което бръмчеше над главите им. Бяха погълнати от собствените си дела.

Црига направи снимка — правеше това непрекъснато, откакто корабът се разби. Тя се проявяваше веднага във фотоапарата и той се ухили на изображението, като го вдигна, за да го видят и останалите.

Хеликоптерът се издигна отново високо в небето. Езерцето изчезна заедно с животните. Те скоро бяха заменени от други езера и други животни.

Панорамата под тях бе необятна — вода, зеленина и трева. Небето бе ясно, студено и синьо, със златисто слънце. Земята приличаше на пъстър килим, обагрен в различни цветове — кафяво, черно и зелено, опасан от кристални ивици вода и осеян с езера — сини огледала, отразяващи небето.

Като че ли следваха тревна пътека на юг. Какви ли животни бяха минавали по тази пътека преди тях и какви щяха да минат през идните векове?

Мракът се спусна рано и трябваше да се приземят.

Хеликоптерът докосна меката земя, перките се завъртяха по-бавно и спряха.

Хората излязоха и се ослушаха.

В първия миг… тишина.

След това… звуци: звуците на живота в тази пустош, звуците на един свят, който хората още не бяха опорочили. Ромон на вода в скалите, пръхтене от ноздри на животни, които не се виждаха, студен, пронизващ вятър, който идеше отдалеч, от много далеч…

Нощта се спускаше бързо, но имаше луна.

Арвън протегна измъчените си стави и почувствува как го изпълва необяснима радост.

— По дяволите! — възкликна той. — Отивам за риба.

Мълчание.

— Ще дойда с теб — присъедини се Нлесин.

Те приготвиха набързо въдици и някакъв кейк от отпадъци за стръв.

После, забравили за хеликоптера, те тръгнаха един до друг в нощта под слабото сияние на луната, към началото и края на времето.

Хеликоптерът летеше на юг — точица в самотното, покрито с облаци небе. И ето че сега видът на земята под въртящите се перки започна да се изменя…

Голата тундра, осеяна само от езера и ивици тъмнозелени дървета покрай речните долини, отстъпи място на гора от величествени иглолистни дървета. Хеликоптерът плуваше над море от зеленина, над прохладна гора, която ги канеше на мека сянка и влажни полянки от мъх.

Това беше един рай за ловеца, гъмжащ от дивеч: елени, сърни, диви патици. Ако сте кръжали в синьото небе над езеро в гората, значи сте чували плясъка на плоската боброва опашка във водата.

И вечната тишина на задрямалата гора, тишина, която пулсираше от живот, която не означаваше пустота, а беше смесица от птича песен, шума на боровете и туп, туп, туп — нечии дебнещи стъпки…

Сега имаше много храна. Те просто забелязваха своята плячка от въздуха, стреляха от хеликоптера и спираха за през нощта, а храната ги очакваше.

Веднъж им се стори, че са видели човек — тъмни очи се взираха в тях от един зелен храсталак. Когато провериха, вече го нямаше и не откриха никакви следи.

Веднъж забелязаха кълбо дим от въздуха, но когато стигнаха до огъня, посрещна ги само тишината.

Продължиха да летят на юг и земята под тях отново се променяше. След планинските вериги следваха високи равнини, отрупани с трева и цветя, които се полюшваха като развълнувано море.

Вече виждаха много животни: тежко пристъпваха слонове, тук-там диви коне, фантастични стада от огромни бизони, от които равнината бе почерняла мили наред.

Виждаха и хора — неясни силуети ловуваха на глутници като вълци, дебнеха стадата с вдигнати копия. Една вечер прелетяха над някакъв грубо направен подслон от кожи. Една жена търпеливо стържеше кожа с каменно оръдие, а едно дете я наблюдаваше съсредоточено.

Арвън се вторачи в тях и запечата завинаги образите им в паметта си.

„Ей, вие там, обърна се мислено към тях той. Ти, изморени ловецо, гладно дете, работлива жена! Знаете ли, че вие владеете един свят? Знаете ли, че хора като вас ще живеят и ще умират векове наред, а после ще бъдат изместени от хора, дошли с пушки от другата страна на океана, който на вас все още ви предстои да видите? Знаете ли, че владеете един континент, който един ден ще ви бъде отнет? Яж месото си, ловецо, и се смей, докато можеш! Утрешният ден ще бъде дълъг, но безкрайна нощ пълзи към вас от дълбините на океана…“

Хеликоптерът бръмчеше в небето над море от трева. След равнините следваше онова, което по-късно щеше да бъде източната част на щата Колорадо.

После се отправиха на запад към планините. Хеликоптерът намали скорост, подобно орел, който дири гнездо.

Агрегатите им бяха изтощени почти до крайност.

Кацнаха високо в планините, край мъничко ледниково езерце.

Едно пътуване бе приключило.

Първата нощ беше студена, а покривалото от звезди бе далечно и равнодушно. Спаха на завет край хеликоптера, тъй като нямаше дървета.

Арвън лежеше по гръб и гледаше звездите. Въздухът бе кристално чист и те се виждаха съвсем ясно. Ето там една синя, там една червена, там една, която като че ли трепти.

Той бе изживял по-голямата част от живота си, както повечето хора и това бе съвсем естествено. Дори изследванията в Космоса не винаги бяха изпълвали душата му с благоговение. И все пак колко странен бе животът, целият този живот! Това море от звезди, тези диаманти в ледена, черна вода. Той бе преплувал това море и знаеше, че тези звезди са могъщи слънца, а около много от тях се въртяха планети като родната му планета или като света, на който се намираше сега. Имаше ли някой човек някъде там, в този безкраен океан, който също да гледа някоя звезда в нощта?

Здравей, приятелю! Бъди щастлив!

Той дълго се заслушва в нощните звуци около себе си, звуците на една чужда планета, далеч от дома.

Беше късно, когато заспа.

На сутринта, когато слънцето се издигна над планините, те полетяха над местността, търсеха подходящо, потайно място за дългия сън, който им предстоеше. Спуснаха се надолу над потока, докато се озоваха сред величествена гора от борове и трепетлики, но не откриха нужното.

Нищо, не бързаха. В действителност те всички тайно се зарадваха на възможността да отложат за по-късно инжектирането на препарата. Ловиха риба и се излежаваха на слънце, дишаха свежия въздух, стараеха се да не мислят за мъртвата планета, в каквато един ден можеше да се превърне всичко това…

Но продължиха да търсят.

Арвън беше този, който попадна на скалния заслон. Беше тръгнал по едно отклонение на планинския поток и зейналата в скалата тъмна цепнатина се открои като черна рисунка върху бяла хартия. Той пропълзя вътре и със задоволство откри, че в дъното на пещерата има малък отвор.

Слезе бързо при хеликоптера да вземе електронна лампа и двамата с Нлесин се върнаха да огледат по-внимателно.

Пещерата не бе голяма — просто като стая в скалата. Надолу по една от стените се стичаше бавно вода, мястото беше влажно и неуютно.

По пода се белееха кости; някакво животно бе пропълзяло вътре, за да умре тук. Или пък е било убито от друго, което живее в пещерата и което навярно ще се завърне?

— Предполагам, че точно това ни е необходимо — каза Арвън.

Гласът му като че ли прокънтя в тишината.

— Чудесно — одобри Нлесин. — Гранитна спалня, осеяна със стари и нови кости. Точно за това винаги съм копнял. Знаеш ли някакви приказки за приспиване, Арвън?

— Няколко, но не са за деца.

— Благодаря много.

Извикаха другите и последваха две седмици усилен труд.

Изпразниха пещерата от всичко, което можеха да преместят, за да се предпазят в случай на земетресения. По същата причина изнесоха инструменти от хеликоптера и си издълбаха ниши в задната стена на каменната стая.

Поставиха навсякъде електронни лампи, които буквално бяха вечни.

Взеха препарата за съхраняване, с който всички кораби бяха снабдени, и напръскаха с него онова, от което смятаха, че ще имат нужда — дрехите, оръжията, записките си.

Необходима им беше врата, за да изолират каменната стая от пещерата, затова използваха вратата на хеликоптера.

Прекараха два дни навън, вършейки неща, които не бяха от първа необходимост. Нито един от тях не изгаряше от нетърпение да пропълзи в едно от каменните легла, за да заспи сред шепота на вековете в прахта…

Накрая не можеха да си намират повече оправдания.

Влязоха в пещерата.

Последното нещо, което Арвън видя, беше сребристият хеликоптер, който ги бе довел толкова далеч. Той остана там навън, перките му бяха неподвижни, а кабината — празна.

Когато тази врата отново, се отвореше, хеликоптерът щеше да представлява само купчина прах.

Вратата се затвори.

Хората заеха местата си за дългия сън.

Уийк стерилизира спринцовката. Той отвори бутилката от дураглас със собствен механизъм за замразяване, в която при температура, близка до абсолютната нула, се съхраняваше препаратът. След това напълни спринцовката.

— Ще трябва да употребим всичкия — промълви той. — Ще се стремим колкото е възможно по-надалеч.

— Докъде? Докога?

Гласът беше на Црига.

— Около петнадесет хиляди години.

Тонът на Уийк не търпеше възражения.

Петнадесет хиляди години…

— Хайде — подкани го Арвън. — Не искам да се замислям.

„Не искам да се замислям, че на никого, никога не му се е налагало да спи толкова дълго, за да си отиде у дома; да си мисля, че този свят може да представлява радиоактивен прах, когато се събудя; да си мисля, че се страхувам, страхувам…“

Иглата блесна и Уийк пристъпи към работа.

Црига беше пръв, тъжните му очи бяха уплашени, после започнаха да се затварят, да се затварят…

Хефидж бе сключил ръце в нишата, където си мислеше, че никой не може да го види.

Нлесин… Каза го:

— Не му се нрави тая работа на Нлесин.

Арвън… Беше скован. Опита се да се бори.

Видя как Уийк се инжектира. В стъклената бутилка бяха останали една-две капки — недостатъчно, за да се възползват от тях, недостатъчно, за да ги приспи дори за пет години. Видя как Уийк се усмихна горчиво, запечата отново ненужната течност, хвърли я на пода, където тя започна да изстива и температурата и постепенно да спада към абсолютната нула…

Арвън се опита да крещи, но вече бе много късно.